Терминала е ваш приятел
Всеки, който употребява това сложно устройство - компютъра, рано или късно се налага да се сблъска с гадния черен екран, в който се пише. Обикновено това се случва в ситуации, които спасяват живот (или хард диск) или убиват живот (или хард диск).
До един момент светът е розов и шарен - иконките са толкова големи че можеш с пета да ги натиснеш; готини жълти балончета изскачат с пукане от всички посоки и предпазват потребителя от фатални грешки (като примерно да си затвори не запазения документ); цялата работа с компютъра може да се сведе до натискане на първото копче на мишката (защо въобще ги правят с две?).
В друг момент иконките се сгърчват и се разбягват от работния плот (това, което се намира зад всички прозорци). На место жълтите балончета излизат грозни кутии с червени хиксове. Шарените прозорци изчезват и се появяват едноцветни сини екрани.
И на някой етап от повсеместното скапване - я по съвет на приятел (хакер!), я по дочут слух от махленски циганки, потребителя натиска магическата комбинация от копчета (яяя, клавиатурата имала други бутони освен SPACE и ENTER) или буутва от диск с надпис "*nux"... Той очаква че това автоматично ще му реши проблема и отново ще се върне в шарения си свят, но вместо това го посреща грозен черен екран без нищо (надписите на неразбираем английски се броят за "нищо", щом не са оградени в красиво съчетана цветна рамка) на него. На този етап нещо под лъжичката на потребителя започва да трепери. Започва да осъзнава колко е забатачено положението, за дето е принуден да прибегне до такива езотерични спасителни методи.
Тук потребителя се отдръпва няколко стъпки от компютъра - да не би случайно да натисне нещо по клавиатурата, че кой знае какво може да се случи от тук натам. Потребителя е в абсолютна безизходица, защото задължително има купчина документи, музика или филми на компа, които не трябва да се скапят.
В следващата фаза потребителят захапва някаква комуникация (телефон, Skype или ICQ от другия компютър) и звъни на приятеля си, който се е оказал слуга на дявола (онзи дето го излъга да стигне до тук - хакера!) или директно завлачва в офиса фирмения администратор (ако се е случило на работен компютър - още по-зле, защото някой може да му удържи от заплатата счупения компютър). Та от тук нататък потребителя получава указания от приятеля си какво трябва да пише му предава обратно отговорите на компютъра. Започва да се чувства като чужденец в страна, където хора и машини имат общ език. И се почва:
"Ама това елесминусел как се пише?"
"Ами ти така го казваш слято, от къде да знам че имало интервали между думите"
"Ааа, значи в началото на това дето пиша файловете има наклонена черта, ама в края няма? Да не ме лъжеш?"
"Ами тука даде някаква грешка, ама не знам какво означава, щото е на английски"
"Ами излязоха една камара надписи, де да ги знам кво означават"
"Ама не мога ли първо да натисна еф едно и после алта да задържа или трябва обратното?"
"Къде е това копче еф тринайсет?"
"Това мигащото изчезна и сега не мога да пиша нищо, какво да правя???"
След известно време потребителя е толкова натоварен психически че не може да понесе едновременната атака от две страни - от към компютъра и от към приятеля му. Естествено нищо не става. В края на краищата комуникацията се разпада без задоволителен резултат. Потребителя още го е страх за музиката/филмите/документите на харда му, но вече поне има кой да обвини за всички злощастия 
Tags: размисли
April 9th, 2009 at 9:57 pm
С тебе съм!
В началото бе конзолата ..... и в края на всичко пак ще бъде тя
April 24th, 2009 at 1:31 am
Въх нидей, терминала е страшен, той е само за дългокоси, очилати хора с фланелки на други дългокоси очилати с китари или па още по-лошо с тениски с пингвини и дяволи
Терминала е твой приятел, но това е истина, която сам трябва да откриеш. Никой не може да ти го набие в главата, ако питаш как се пише елесминуслас или пък още по-хардкор - диефминусхъ