Рим – 1ви ден – Йухуу, летя!

Ставаме безбожно рано около 4 часа. Раницата е събрана и е толкова натъпкана, че е на път да се пръсне. Да си намеря по-хубава раница. Таксиджията ни пълни главата с глупости по пътя към летището. Много било яко ако можел да не работи, а само да взима пари.

На терминал 1 имаме малък шаш и паника, понеже нито един от двама ни с Димо не е летял до сега. Минаваме проверката по сигурността и сме леко спекани. Разтоварваме багажа в едни ванички, които ще минават през рентгена, а ние – през метал-детектора. Нищо не пищи и си отдъхвам за момент. Много бързам с отдъхването, понеже мацката от проверката ме вика настрани.
– Господине, знаете ли за забранените предмети?
Аз си мисля че знам.
– Ама господине, вие имате НОЖ!
Ко? Глупости! 30-сантиметровия щик от калашник с който си режа хляба съм си го оставил вкъщи… а, швейцарското ножче ли? Не може ли? Ебаси тъпотията, свиха ми вярното ножче. Пълна глупост – в самолета продават бира в метални кенчета, която като се смачка прави перфектно оръжие. Ако искам, целия самолет мога да заколя.

Отбихме се в безмитния магазин, да видим какво толкова го хвалят. То все едно хоремаг. Ядене, пиене, играчки, парфюми… Но всичките са някакви марки, които за първи път чувам. И цените са… безбожни. Не знам кво му е безмитното, щом за пакетче обикновени бисквити трябва да платиш 5 евро. Грешка – 6 евро, понеже пътуващите в ЕС получават допълнителна такса. Рекохме да развалим една педесетачка, та взехме един тоблерон. Мацката на гишето беше гримирана като за дискотека – „Ма, господине, по-дребни нямате ли? Ама ние с монети принципно не работим…“ Кво? Бягай. Един чичка пред нас обаче направи 140 лева сметка за цигари. Като си помисля че това ни струваше половината ядене и пиене в Рим…

Майната му на безмитния – минаваме още една проверка на документи и се тъпчим около гейта. Там две служителки на WizzAir проверяват билетите и пускат нататък. Натоварваме се на два автобуса, които са малко по-различни от тези в градския транспорт. Тези са малко по-широки, а мястото за шофьора е като предното отделение на икарус. Отделено е от пътническото отделение със стъкло. Събираме се вътре десетина минути и бусчето потегля. Очакваме панорамна разходка из летището – нъцки. Буса спира след 20 метра пред самолета ни. Самолетът е начервен като секс-играчка. Явно лилавото и розовото са бойните цветове на WizzAir, понеже преобладаваха по униформи и грим на персонала.

Сядаме на последните две места, аз някак си изваждам късмет да съм до прозореца. Вътрешно се разтапям от кеф, понеже това ми беше една от вечните мечти – да летя.

Самолетите на WizzAir са Airbus A320. Седалките са по 3 отляво и отдясно на пътеката. Имат няколко конфигурации, като текущата беше широка и имах сравнително добро място за краката (на връщане обаче колената ми опираха в предната седалка и нямаше място за мърдане). Еърбъса е модерен самолет, първия който използва електронна система за управление. Лети на 11 километра височина и номиналната му скорост е 830 км/ч. На връщане обаче летяхме с 950 км/ч по GPS трак.

Подготовка за излитане. Някакъв унгарец намила по уредбата и нищо не му се разбира. Стюардесите провеждат инструктаж по безпоасност, който повече прилича на танц. Тамън стигат до частта със спасителните жилетки, когато тръгваме. Самолетът набира от 0 до 250 км/ч в рамките на 1 километър и следва отделяне от пистата. Чувството е страхотно. Като на гондолата в панаирите, но по-яко 🙂 В началото те залепя за седалката, а после когато се изправя има един кратък момент на безтегловност. GPS-а ми хваща отличен сигнал до прозореца.

В първите няколко минути все още летим достатъчно ниско за да различаваме сгради и улици. Долу автобусите заприличват на мравки, а града – на мравуняк. След малко се издигаме на 3000 метра височина, а под нас има море от облаци. Изгревът е зад нас и облаците си хвърлят сянка един на друг. Божествена красота! Яд ме е че не снимах тогава, но като за първи полет се правихме на примерни и фотото и багажа беше в отделението над главите ни. Тази грешка не я направихме на обратния полет.

Постепенно се изкачихме на 11 300 метра. Струва ми се че отчитането на GPS-а за височина работеше далеч по-добре от колкото долу. Под нас се редуваха облачни морета и ясни прозорци, през които се виждаше Македония. След Албания следва Адриатическо море и трудно различавах това под мен дали е облак или морска повърхност. Един час равен полет. Летим над Чампино (другото летище на Рим) и над центъра на самия град. Все още сме доста високо за да различаваме подробности. Правим обратен завой, който е и заход за кацане на Фюмичино. Снижаваме се на 300-400 метра и почваме да виждаме море, селца, магистрали. Малко по-ниско и съзираме дърветата. Прекрасна ивица от едни високи стълбове, с чадърообразна корона. Става ми ясно че вече съм в Нарния 🙂

Колесникът докосва пистата и салона избухва в аплодисменти. Ъ, кво пък беше това? Явно е някаква авио-традиция да се пляска след кацане. Самолетът постепенно спира и чакаме да го отворят. Чувам че работи някаква ножовка? Да не би да е заседнала вратата?

След малко сме натоварени на същите автобусчета и този път получаваме панорамна обиколка на Фюмичино. Летището е гигантско. 6-то по натовареност в Европа, пригодено е да поема по 30 кацания и излитания на час. Вътрешността на терминалите е извън всякаква представа за големина. На идване минахме бързо, но на обратния полет го видяхме в цялата му прелест.

Телефонът ми не искаше да влезе в обхват. Бих му един ресет и захапа Vodafon It. Веднага получих SMS-и с цените на роуминга – около 50 стотинки на изходяща минута, 20 стотинки на входяща и 20 стотинки на SMS.

Минаваме проверка на паспорти и излизаме през Пристигащи. Има тълпа от чакащи с табелки като по филмите. Ние сме малко стресирани и имаме чувството че ни гледат като да ни бият 🙂

Още с излизането видяхме табелка за влаковете и хванахме в тази посока. Имахме две алтернативи с влак за превоз от летището (което е на 30 км от самия Рим). Леонардо Експрес струва 15 евро и е директен влак, който спира чак на гара Термини. Градската линия FR1, която е нещо като тукашните пътнически влакове, но струва само 8 евро. Тя е малко по-неудобна, понеже спира на гара Остиенсе и от там трябваше да хващаме метро до Термини. Но пък си рекохме да спестим малко евра и да видим панорамния маршрут, та решихме да хващаме FR1. (По-късно разбрахме че Terravision имат автобуси до Термини за 6 евро или 4 евро с онлайн резервация) Взимането на билетчета беше първата ни английска комуникация с италианци и мина неочаквано лесно 🙂 Втората такава беше след 2 минути, когато се чудехме кой точно е нашия влак. Жп-гарата на Фюмичино има 3 коловоза, които са надписани с дестинации на гари и градове. Termini беше ясно че е за Леонардо Експрес и с малко питане разбрахме кой от другите два коловоза е нашия.

FR1 ни се падна влак на два етажа. Сравнително чист. Пластмасови седалки. Щори на прозорците. На доста места беше ожулен, но рядко се виждаха вандалщини като в БДЖ-то. 8 спирки и около час по-нататък пристигнахме на Остиенсе. Спирките и гарите приличат на нашите. Перони със сенници, малки гарови сгради (освен на големите гари). Но нещото което ми направи впечатление е че на всяка по-висока хоризонтална повърхност – горните части на информационните табла, на охранителните камери и т.н. бяха заварени гора от остри шишове. Това е против кацащи серящи гълъби 🙂

На Остиенсе слязохме и директно се забихме в метрото. Софийското метро е правено по модел на римското – два лъча, кръстосващи се на Термини. Но римското е доста по-дълбоко. Слизане и излизане до самата станция става задължително с ескалатори. Хоп, поредния мит който беше развенчан: правилото „седене от дясно и ходене от ляво“ не се спазваше от никого. Всеки който се качи на ескалатора – седи. 1% от всички ходят и то ако много бързат.

В метрото имат два вида мотриси – мислено си ги разделих на нови и стари. Новите имат климатици, и известяване на следващата спирка, а старите имат графити и мизерия.

Слязохме на Термини и тръгнахме да търсим от къде да си купим Roma Pass. Това е една доста важна карта за градския транспорт, която работи също така и като безплатен пропуск за забележителностите, които щяхме да обикаляме. Обикаляхме доста. Гарата им прилича на мол. Отвсякъде святкат реклами и магазини. Коремът ми почна сериозно да пристъргва – взех си поничка за кинта и половина. Обикаляхме на длъж и на шир, а гише за туристическа информация никъде не видяхме. Рома Пас-а можеше да се купи и от други места и вече почти се бяхме отказали от гарата. Но на изхода видяхме будка за вестници с голям надпис Roma Pass. Йес!

Доволни излязохме от гарата и хванахме да тромбоваме към хотела. Той беше някъде наблизо, по улицата на гарата, на около километър по-надолу. Района там беше… меко казано – леш. Улиците вонят на боклуци и пикня. По тротоара се разминавахме със съмнителни субекти. Тук-таме има някое китайско магазинче. Само китайски магазинчета. Чувствахме се все едно сме в чайна-таун. А вътре магазините са едни такива смотани – по-големи от гараж, но вътре имат само 2-3 стелажа с дрехи и останалото е празно. Ако бяха в България всяка стена щеше да е отрупана отгоре до долу със стока, витрините и тавана – също, а в пробната щеше да стоиш на един крак.

След половин-един час лутане стигнахме до хотелчето. За щастие то беше точно на периферията на мизерията и тя не се усещаше толкова силно тук. Бонджорно, бонджорно. Добре сте дошли, ама сте подранили. Сега е 10 часа, върнете се след 14, че в момента стаята още не е свободна. Ако искате си оставете тук багажите. Разочарование. Добре де, ще поразгледаме през това време. И след като вече знаем че сме уредили важните неща от екскурзията се поотпуснахме и почнахме със снимковия материал.

Хванахме покрай един акведукт и излязохме на първия гигантски площад. По средата му седеше закарфичен египетски обелиск, а в далечината се виждаше някаква църква. Тук минахме по набързо, че беше почнало да става жега, а там нямаше грам сянка. Тръгнахме да търсим някакъв парк, в който да се размажем и да кибичим до следобеда.

По улиците се срещаха интересни возила :)
По улиците се срещаха интересни возила 🙂

Парковете им са оградени с решетки и имат работно време. Надвечер се заключват.

IMG_8383

Освен това парковете им са кучкарници. Вторник мисля че е работен ден, още повече в 11 по обяд – но навсякъде беше пълно с кучета. Със собственици. В цял рим не видях нито едно бездомно куче или котка. Единствените две котки които видях бяха специални. Едната спеше в кашона на някакъв магазин, а другата беше Тигъра на Колизеума.

IMG_8388

Подремахме малко на пейката и се чудехме дали водата от близката чешма става за пиене. Бяхме взели една вода от литър и половина за 2 евро, която одънкахме и презареждахме по-нататък. Чешмите им са добре и са на почти всеки ъгъл. Водата е хладна, вкусна и мека.

Докате дремахме при нас дойде една двойка от Сиатъл да ни пита как да стигнат до някаква си църква. Намерили те кого да питат, от де да знаем. Ама поне да ни кажете къде се намираме? Това го знаем, дайте си картата – оправихме ги.

Само че сянката се смаляваше скоростно и скоро ни напече. Изследвахме картата от Рома Пас-а и видяхме наблизо друг парк. Тук GPS-а ме предаде и батерията му падна. Е, нищо, нали сме мастъри – оправихме се и само по карта.

Парк „Виторио Мануеле“ беше подобен на предния – решетки, работно време, кучета. И цигани. Много, много цигани и негри, които спяха по полянките. WTF? Е, и без това нямаше много сянка, та продължихме нататък. В тази част на града сградите отдолу имат колонади със сергии. Продаваха се обувки, шапки и прочие боклуци. Някак си излязохме на малко по-оживен и сенчест площад до някаква старина – „Auditorium di Mecenate“, което си нямам никаква идея какво беше. Група туристи точно влизаха навътре и затваряха зад тях. Аз пък си взех сладолед от площада.

Сладоледът! Мислех си че не обичам сладолед. Оказа се че не обичам замразената вода със захар, която в България минава за сладолед. Това в Рим беше нещо божествено… Наситен аромат, замразен на точната температура, която да гали небцето, вместо да ти откъсва зъбите. Вече знам какво трябва да представлява един сладолед.

Малко освежени продължихме в куеста да намерим сенчест парк. Следващата зеленина, която картата ни показа – Баните на Траян.

Пиниите радват
Пиниите радват около
Пиния отдолу
Пиния отдолу

Баните не бяха особено внушителни. Всички древни останки бяха зад железни огради. Сянката все още беше кът.

IMG_8409

И поредния шок. Ако си мислихме че на Виторио Мануеле имаше негри, то тук им беше родната страна! Стотици парчета, налягали по кашони по поляните. Но не бяха клошари. Уж добре облечени, кой с айфон, кой с някакви други тапи в ушите, но насядали по всички пейки и полянки. Пране съхнеше по металните огради. Едната ни теория е че са бежанци от някъде, но така да ги пръснат по парковете? Шок и ужас. А ние вече сериозно бяхме капнали и аха аха и ние да се пльоснем в някоя поляна…

Придвижихме се по улицата, която минава през парка. Високи палми от двете ни страни правеха сянка. Фиксирахме група пейки и се размазахме. Бяхме тотално издъхнали и не можехме да гледаме. Под нас имаше футболно игрище, на което децата ритаха топка, а точно зад тях беше Колизеума. Баси кефа – да риташ топка под Колизеума.

Събрахме малко сили колкото да ни мине малко болката в гърба и се назорихме да тръгнем да се връщаме към хотела. Часът беше към 12 и нещо, но ако не легнехме някъде, просто щяхме да се строполим и да си останем там. Разстоянието до хотела го взехме за половин-един час и слава богу – стаята вече беше наред. Засилих се през банята и откъртих веднага след това.

Събудихме се вечерта и коремите ни яко къркореха. На рецепцията ни препоръчаха близко ресторантче и веднага си бихме камшика натам. Масичките са на тротоара. Все пак сме достатъчно далече от Термини, за да не ни лъха на мизерията от уличките там. Поръчахме си пици, печени зеленчуци и домашно вино. Три пъти ни объркаха поръчката, но накрая всичко беше наред. Пиците бяха сравнително постни. Всеки е чувал историите за италианските пици, където плънката била три пръста над половин пръст тесто – поредния развенчан мит. Тук специално наблягаха на мазния кашкавал плюс някаква плънка, според типа на пицата. Не беше зле, но и не беше нищо особено. Червеното вино обаче беше добро. И двата пъти когато пихме вино останах очарован.

Баджанашка снимка за Сблъсък, ако рекът пак да ми крадат снимките :P
Баджанашка снимка за Сблъсък, ако рекът пак да ми крадат от блога 😛

След вечерята тръгнахме на нощна обиколка. Някак си стигнахме до площада с египетския обелиск, който видяхме по обяд. Видяхме струпване на хора покрай църквата, та рекохме да влезем да поразгледаме.

IMG_8425

Значи това не било проста и обикновена „църквичка“. Сан Джовани Ин Латерано е най-важната от четирите папски базилики, действителната катедрала на Рим и там се намира трона на папата. Вътре са погребани 6 папи. Хопалянка… влязохме ей така – на майтап, а тя ква стана? Тук докато пиша тези редове ще си взема една биричка, защото умът ми още не може да побере гледката от вътре.

Злато, мрамор, гигантски статуи, колони, фрески и картини… липсват ми точните архитектурни термини. Сигурен съм че по интериорът могат да бъдат написани цели архитектурни енциклопедии. Грандиозност и богатство! Десетки склуптури, изпипани до най-миниатюрния детайл. Тонове златна украса. Рамките на огромните пана бяха орнаментирани с благородни метали и фигурките по тях се преплитаха с образите отвътре. Цялата базилика може би се равнява по състояние на една малка държава. Айде, говорете ми за бедната църква!

IMG_8434

IMG_8435

IMG_8437

IMG_8438

Онемели се измъкнахме навън за да попаднем на панаир с кебапчета и концерт на Майкъл Джексън на живо. Сергии с шапки, шалове и бонбони. Сърбеше ме да взема бонбони за в България, но пътувахме с малък ръчен багаж, който и без това вече се пукаше по шевовете… Исках да си взема шапка, но навсякъде се продаваха едни и същи 5-6 модела, един от друг по-тъпи.

Тръгнахме да се прибираме към хотела. Минахме покрай друг парк – тъмен и заключен. Движехме се покрай древните стени на града и Порта Магиоре – една от източните порти. Тук две англичанки с куфари ни хванаха да ги ориентираме към техния хотел, който беше наблизо. Ориентирахме ги и тук ще завърша този ден 🙂

Следваща част – Рим – 2ри ден – Моренце!

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *