Малко от Рила и опит за Мальовица

Този път ще ви спестя досадните приказки за провалени планове за уикенда, за кандардисване на хора които предпочитат да си прекарат живота пред телевизора… такива нямаше този път 🙂 Просто се хванахме с Димо и си рекохме – айде да се пробваме на Мальовица тая събота. Гледахме картата – 6 километра ходене с 1000 метра денивелация – среден наклон 6:1 – малко терсене е, ама… разстоянието не е голямо, ако трябва ще го излазим на 4 крака. Това което не се побра в изчисленията е че денивелацията главно е в последната част на пътеката, където наклонът стига до 4:1 и теренът е яко камънак.. но за това след малко.

Цялата седмица следихме прогнозите за времето и те бяха уклончиви – събота с без или със дъждец и неделя с яко дъжд и гръмотевици. За това решихме това начинание да го вземем за един ден без да спим горе. По сайтовете дават че маршрутът ЦПШ – х. Мальовица – върха се взима за около 4 часа, което като си прибавя моите 50% отгоре ставаше горе-долу цял ден ходене и лазене. Приемливо беше.

Планът беше Димо да си хване автобуса от София до Самоков и там да се срещнем. За да не губя време, напазарих си хапване още от предната вечер. Събота сутринта опитах да си опека принцеси с изключена печка, което вече взе да ми става навик. Печката дзвънка за „готово“, а когато гледам – кашкавала още седи цял 🙂 Е… както и да е. Малко бонус време да прегледам пътя по Street View.

Закусих царски (накарайте ме да ви направя принцеси с луканка някой път) и хванах магистралата за Ихтиман. Там малко преди тунела се образуваха едни черни облаци, които бяха много в тон с прогнозата за времето. Имаха капацитет да сложат точка на цялото мероприятие. За щастие минах тунела и облаците се трансформираха в мъглица, през която прозира слънце. Точно тази хищно пълзяща мъглица ме накара да отбия и да отворя деня за щракане 🙂

IMG_0660

Слънцето пробиваше все повече, зареждайки и мен с положителна енергия. През Ихтиман се промуших много бързо за да хвана към Самоков. Пътя край язовир Искър беше доволно крив и състезателен. Местните шофьори сечаха завои без видимост, караха в насрещното… пълна програма за добро утро. Надявах се на някаква интересна гледка към язовира, но уви – гората пречеше, а всяка по-широка просека беше заета от десетки рибарски автомобили. Но пък по едно време катерица ми пресече пътя! 🙂 Да го пишем още един добър знак и с повишен дух вече пристигах в Самоков.

10:30 Димо пристигна с автобуса и изненада – носеше баници от бабата на Шипченски проход. Ох, котьо, с втора закуска нещата винаги са по-добре от без втора закуска 🙂 Обиколихме малко центъра, взехме вода, аварийни кроасани и туй-онуй и хванахме шосето за Говедарци. Малко се объркахме в самото село, но с цената на няколко минути прокарахме един нов трак на картата.

Към 11 часа бяхме на хотелите около ЦПШ. Тук малко се притесних за паркинга – имаше разни картонени кебапчийници със заградени „безплатни паркоместа за клиенти“. Рекох си че яко ще ни оръсят за паркинг, но не – и без това почти нямаше коли, та си спряхме като пичове на хотел „Мальовица“. Проверихме багажа за последно и хванахме да трамбоваме нагоре.

IMG_0669

Първото което видяхме беше една неголяма поляна със ски съоръжения. Тук зимъска може би щеше да е оживено и пренаселено, но сега нямаше никой. Пътеката устремено водеше в гората където много напред и много нагоре се виждаше целта – връх Мальовица. Веднага с влизането в гората преминахме през портата на Национален Парк Рила. Пътеката се движеше нагоре по течението на река… познайте коя? Мальовица естествено 🙂 Тук всяка каравана, хотел, магазин и каруца се казваха „Мальовица“. Дайте с малко повече въображение, де 🙂

IMG_0680

Под гората отляво и отдясно беше гъбена салата. Явно и тук бая е поваляло, понеже гъбите бяха изникнали в особено изобилие – от гигантски парчета с разпукани букли, до малки и ситни космообразни израстъци от почвата. За съжаление съм толкова гъбар, колкото и космонавт и не си позволявам да ям неща, които преди това не са били опаковани с печат за качество…

IMG_0674

Минахме през две-три интересни чешми. Пресякохме рекичката през един рушащ се асфалтиран мост. Лека-полека излизхме от горския масив в нещо по-отворено. Пред нас върховете започваха да стават все по-реални. Около нас боровинковите храсти бяха отрупани с плод. „Бяха“ де, след Димо вече не са същите 🙂 Ако тази зима видим съобщения за изядени туристи, ще е за дето Димо е изял зимнината на мечоците.

IMG_0685

Няколко табели „Лавинообразна долина“ по-късно и излязохме на хижата „Мальовица“. Беше точно 12 часа на обяд, та седнахме да хапнем леко. Вече ходя с краставици и те успяха да ми върнат малко вкуса в устата. До тук изкачването не беше сериозно. Пътеката беше малко по-камениста за моя вкус. Но един час по-нагоре и ей ни тук. По масите бяха накацали туристи. Кой с кученца, кой с детенца. Волна програма 🙂

IMG_0698

Гледахме да не се офлянкваме много, че ни чакаше стабилен път нагоре. 12:20 тръгнахме и след малко почнахме да ходим по камъни. Големи скални късове, разнообразни по форма и размери, стабилно се бяха изсипвали от праисторически времена, образуващи горе-долу стабилни стъпала, по които се ходеше с внимание и премисляне на всяка стъпка. В ляво на нас се сипеше някакъв ручей, който всъщност си беше горното течение на реката.

IMG_0710

По едно време улисани да следим крачките си забелязахме че скоро не бяхме срещали хора. А до тук беше като горска магистрала, нагоре – също се виждаха рояци точки (хора) по баирите и сипеите. Леко разузнаване установи че някак си сме изпуснали маркировката, която продължаваше отляво на ручея. Димо прецапа на бързо и потвърди че там е правилния път. Мен малко ме беше шубе, понеже.. бе ручей, ручей, ама водата яко течеше 🙂 От Сливодолското падало имах навика след всяко „елементарно пресичане“ да се озовавам мокър до уши, така че тук внимавах доста. Пет минути по-късно и йей – малка победа – бях от другата страна! Скалните късове бяха останали от другата страна на реката, а тук вече вървяхме по по-нормална земя. В почивките зад нас долу виждахме хижата и долината.

IMG_0711

IMG_0717

Известно време вървяхме по по-нормален терен. Ручеят се разклоняваше на много и явно цялата долина му беше водосбор. Образуваше нещо като обратна делта – множество малки ръкави, които се съединяват в по-големи. Между тях си беше леко блатисто и на места гледахме да не спираме да не затънем. След малко стигнахме до следващия чекпойнт – скалата с паметни плочи на загинали алпинисти. От туристите покрай нас хващахме отделни истории… кой, как, защо…

IMG_0723

След още малко равното свърши, а нашата посока беше ясна – все напред и нагоре. Пътеката започна да се вие по сипеи и камънаци. Тук по GPS трак имаме наклони от 45%. Повечето си беше нещо като стълбица от неравни скалисти късове. Тук-таме се включваше системата 4х4 – два крака и две ръце. Добре че бях с бастуни – те много помогнаха. Но денивелацията ме скапваше. Почивките ми идваха през 50 метра. Около мен ме изпреварваха други групи туристи, а някои дори вече се връщаха отгоре. Много беше оживено. Черешката на тортата беше група бургаски батки с анцунзи с три лентички, гелосани прически и тъмни очилца в стил „маска за заваряване“, които си търчаха нагоре и чоплиха семки все едно са на разходка в морската градина…

IMG_0728

Постепенно се издигахме все по-нагоре и по-нагоре. От долу бяхме видели ситни точици, които бяха хора, лазещи по склона. Осъзнах че всъщност това сме ние в момента. Реката долу изглеждаше като на една ръка растояние и аха-аха да я пипнеш.

IMG_0740

Поне хижата си искаше 250 мм зуум за да се види и даваше идея за изминатия път.

По едно време Димо ме спря с „Виж, гледай!“ До тук бях изцяло съсредоточен в ходенето, а почивките извършвах с гледка към изминатото растояние. Но изненадата идваше от съседните баири. Между тях почваше да се просмукват бързи черни мъгли. Погледнато от долу на тях им викаха „облаци“, но ние вече бяхме толкова високо, че да влезем в тях. Влезеш ли в такава мъгла… очаква те студ и лед. Половината ми багаж беше дрехи за студ и лед, така че това не ме плашеше особено. Но мъглата означава край на видимостта, а аз вече бях толкова грохнал, че единствено гледките ме крепяха.

IMG_0743

Усещах че ходенето започва да става сериозно предизвикателство. Почивките започваха да отнемат повече време от реалното придвижване. От едно известно време спряха да ме задминават групи туристи, а и тези които слизаха срещу нас се разреждаха. А и нещо.. не знам от височината или от какво, но спирките по пътя не ми носеха особена почивка. Освен това постоянно в една част на мозъка ми седеше знанието че този същия път трябваше да го взимаме обратно и това ме плашеше не малко. Всичко това се събра и си рекох че пътя ми ще свърши на следващия чекпойнт – Елениното езеро. Слизащите казваха че от него нагоре до върха има около час ходене, което си знаех че няма да мога да го направя. Но и това езеро все го нямаше. По GPS все ми оставаха някакви смешни метри до него – 50-100, но те ми се струваха безкрайни. С триста усилия изкачих последния баир и пред мен се откри искрящата водна повърхност.

IMG_0748

IMG_0755

Дори нямах сили да се накрещя от кеф, просто си свалих раничката и умрях на земята. Преди няколко минути бях оставил Димо да търчи нагоре до върха с уговорката да го чакам тук или да се намерим по пътя надолу. Полежах си петнайсет минути, през които ми стана ясно че силите не се възвръщат. Може би има нещо общо с атмосферното налягане или въздуха. Кроасаните които бяхме взели в Самоков се бяха надули като плондери.

IMG_0811

Тук около езерото имаше странен аудио феномен. Може би околните зъбери образуваха акустика като на естествен амфитеатър, но и най-тихия шепот се чуваше на стотици метри. Чувах какво си говорят хората от билото. До мен достигаха пет разговора, преплетени като дуплекси в стара телефонна централа. Спукахме единия кроасан и това прозвуча като топовен гърмеж.

Мъглите започваха да се стелят все по-ниско и си рекох че е време да се налягам по обратния път.

IMG_0804

Слизането ме плаши повече от качването, но поне нямаше спиране на всеки три крачки за почивка.

IMG_0778

Самотни слънчеви лъчи пробиваха намръщеното небе и осветяваха целта ми далеч надолу.

IMG_0780

Около скалите с паметните плочи Димо ме настигна. Успял да се качи, било готино, но почти веднага мъглата го обвила. Продължихме към хижата като вече 17:30 минаваше и слънцето искаше да си ходи.

IMG_0819

Във връзка с напредващото време започнахме да кроим планове за прибирането. Димо имаше автобус от Самоков в 19 часа, което ми се струваше леко непосилно. Имахме още път до хижата, след което около час до колата и още малко по асфалта до града.

На хижата спряхме за пет минути. Гледах как хората смучат бирички и ми се събираха слюнки. Нищо – заместих с рилска водица. Заредих шишето, потормозихме хижарския котарак и айде пак надолу. Чешми – раз, мостче – два, гъбки – три… и айде долу на поляната. Табун коне обикаляха свободно наоколо. Една двойка се гонеха и се хапеха закачливо. Почти бяхме готови с пуканките да гледаме конско порно, когато едно малко мини-кученце порода „бойна мишка“ им се спусна с лай от отсрещния край на поляната. Рекох си че сега стана мазало, а те пък конете хич не се трогнаха (и защо ли?).

Естествено изтървахме автобуса в Самоков, но пък хванахме резервния вариант – влак от Ихтиман. Разделихме се с много поздрави и обещания за бъдещи почерпки. Към 9 и нещо си бях в Пловдив, като по пътя малко ме поваля. Може би синоптиците щяха да познаят…

В заключение малко цифри от GPS-а: шосеен път за деня – 300 км, пеша изминато растояние – 12 км, изкачване – 800 метра, слизане – 800 метра. За първи път бях в Рила. За първи път бях на 2500 метра височина. Яд ме е че не успях да стигна до върха. Но се радвам че опитах. Сега има цяла седмица да сънувам че ходя по нестабилни сипеи. По пътя на обратно си мислех че Рила не е моя тип планина – прекалено скалиста, прекалено открита. Но като се замисля – какво очаквах да има на 2500 м височина? 🙂

Хареса ли ми? Да!

Бих ли повторил? Да!

Comments

comments

6 коментара към “Малко от Рила и опит за Мальовица”

  1. Еее, Ванка!!! Като ти гледам тематичността на публикациите в последно време, захапал си здраво кукичката на вълна планини! Рила е вълшебна планина, има какво да откриваш тепърва, тренинга също ще дойде с времето! Трудностите няма да те отказват! 🙂

  2. Планината е нещо страхотно! Супер много се кефя като чета за преживяванията на другите хора. Искрено се надявам тази година и аз да мога да отскоча пак до Рилските езела. Все в въщият дух Ванка!

  3. Лелееее, като гледам тези красоти и откачам. Как ми се иска и на мен да си покрещя наволя . А това кроасана как се е издул като плондер – хахах
    Искрено ти се кефя ванка. Поздрави

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *