Момината скала е природен феномен, намиращ се в задния двор на Пловдив. Лесна пътека, разнообразен маршрут с богат набор от панорамни гледки. Перфектно за разходка-полудневка 🙂 Доста време пренебрегвах тази дестинация, виждайки я като „просто някакъв известен камък“ в мислите си. Е, след днес се оказа че много съм грешал и маршрута лесно влезе в Топ 10 на около-Пловдивските места 🙂
За Момина скала до скоро имаше две пътеки. Една отдолу – от Храбрино, движеща се нагоре по реката. Но след големите наводнения миналата година, части от тази пътека вече не съществуват (буквално). Втори вариант – пътека от с. Извор – по-лека, по-къса, в по-голямата си част дори проходима за по-висока кола.
В село Изовр най-лесно е да оставите колата на площада пред сгушеното кметство, което има по-скоро излъчване на барбекю 🙂 От там тръгва напречна уличка, която минава покрай 2-3 лъскави вили и скоро преминава в черен горски път. Есента опитваше да си пробие път между другите сезони, обагряйки този тунел:
Това всъщност е път, който води до много ниви и обработваеми площи. Овошни градини и лозя се разстилаха от двете ми страни. Масивни постройки нямаше, кучета – също.
Тунелът на романтиката минава покрай три параклиса. Първият – „Св. Илия“ приличаше по-скоро на затворническа килия, съградена от блокчета Итонг. Но да речем че още е в период на строеж и просто да го подминем 🙂
Скоро стигнах и до втория параклис – „Св. Архангел“ е почти столетник. Построен е през 1926 и лъхаше на нещо древно.
Бях тръгнал по много съмнително време – долу в Пловдив бръскаше лек дъждец, но прогнозите бяха за изчистване. Бърз вятър гонеше облаците и сенките им се хлъзгаха по околните баири. През пролуки в растителната ограда се откриваха гледки към Храбрино. И през една от тях – хоп! – дъга! 🙂
Третият параклис е „Св. Богородица“ и се намира леко встрани от пътеката. Но отклонението е само около стотина метра и си струва да се провери.
Старият параклис е заключен, но новия не беше.
Отклонението за „Св. Богородица“ всъщност е кръстопът на доста пътеки, като тук GPS-а ми каза че трябва да изоставя черния път и да хвана една от тези. Е, после се върнах по черния път, а и проверих още няколко други пътеки, така че празно нямаше 🙂 Тук набелязах и единствената течаща чешма до сега – циментовото ѝ корито беше скрито в храстите малко настрани.
Вървях си между градини и ниви, когато изведнъж в една пролука се видя – БАСИКАКВОЕТОВА 😀
Огромна стърчаща скала. Или пропаст. Зависи от гледната точка, понеже аз в момента се намирах на нивото на скалата. Ей така просто внезапно светът свърши 🙂
Моят рид завършваше тук с широк скален венец. Момината скала всъщност беше комплекс от няколко отличими скали. Всичките гигантски 🙂
Станах разноглед! В ляво – каньон, надвиснали скални носове. Напред – фронтална гледка към гората на съседния баир. Надясно – изнесен връх, с кръст отгоре. Още по-надясно – панорама към Храбрино и далечното Пловдивско поле. Назад – полегато ребро, от което може би се откриваше още по-хубава гледка. И пустата ми пътека старателно се разклоняваше за навсякъде. Хич не ме улесняваше! 🙂
От малко по-нависоко се виждаше това:
Просто си седях заобиколен от толкова много неща и не знаех къде искам да ида първо 🙂 Долината на реката също беше цветна:
Този път си бях взел дългия обектив, алелуя! Вятъра беше отвял мръсотиите от въздуха и бягащите облаци хвърляха остри сенки.
Не знаех коя от всички скали точно е Момината, за това ги обиколих всички 🙂
Много интересно място със страшна гледка! Искам да я видя и през ноща! 🙂
Хапнах две корнита и ми дойде сила за още. Хванах черния път нагоре с идеята да вдигна малко височината и да виждам по-надалеч. И поредна изненада! Езерце! Ама не просто блато, ами същинско езерце 🙂
Районът не спираше да ме учудва.
От тук черния път хвана много стръмно нагоре, но мен ме човъркаше любопитството. Какво ще изскочи зад следващия ъгъл? 🙂
Ами хижа Академик изскочи 🙂 Най-после, вече се чудех къде е. Мислех че ще я виждам от скалите, но се оказа че отсрещния рид е съвсем малко по-висок и я скрива.
И Пловдив изскочи, макар и не в най-хубавата си премяна:
Слязох обратно до мега-разклона по една супер стръмна пътечка. Теренът тук наистина може да предложи всичко. От айляшки романтични тунелчета до екстремни самоубийствени сипеи. Харесва ми! 🙂
На връщане се засякох с една любопитна катеричка. Гледахме се през клоните.
Много интересен маршрут. Гигантски отвесни скали, километрични панорамни гледки, планински езерца. Ако имате късмет – облаци, шарени дъги, катерички и кой знае какво още 🙂 Дълго време игнорирах Момината скала. Но тази разходка доказа че тръпка може да се намери дори и в неща в задния ни двор 🙂