Вазовската екопътека

Искърският пролом е наситен с природни дадености, където човек може да изгуби цели дни в изследване и прехласване. Иван Вазов, Алеко Константинов и други писатели са черпели вдъхновение от дълбоките изрязани каньони, стръмните скали и китните селца, кацнали по насрещните ридове от Стара Планина.

Събрахме се грандиозна компания и целта ни беше Вазовската пътека. По пътя щяхме да видим серия водопади и скоци, овенчани с 85-метровата Бовска Скакля.

Вазовската пътека може да се проходи в двете посоки. Ако идвате от София, първата табела на главния път ще ви подкара по извит път нагоре стигащ до Заселе. Там може да оставите колата на централния паркинг и ще се намирате съвсем близко над водопада. Може да си направите пикник по беседките и поляните наоколо, или да хапнете скара по кръчмите.

Ако сте дошли за по-интересните гледки, които искат ходене, пропуснете първата табела и хванете втората. Оставете колата преди моста и хванете нагоре. Няма начин да се изгубите – човеко-потокът по пътеката може да се състезава с този по софийските молове 🙂

Още в началото бяхме посрещнати от буйна река, миеща стотици зелени от мъх скали.

Някъде далече нагоре в облаците се виждаше отвесния скалния венец на куповидното дере през което ходехме. Ако някой ми беше казал в този момент „там горе отиваме“, щях да вдигна червения картон и да си остана тук 🙂 Но психическата подготовка през последните няколко дни успя да ме изкара до края 🙂

Скоро пътечката зави по дървено мостче, до което имаше малка пещеричка. Долу реката бучеше, а над нея се чуваше картечен огън от спусъците на всички фотоапарати снимащи селфита 🙂

Продължихме над зеленото царство, а наклонът вече започваше да се усеща.

Реката се разклони на няколко притока. За съжаление този целия дебит не идваше от големия водопад. Скаклята се захранва от малко ручейче, повече прилично на вадичка за напояване. През повечето време от годината е сравнително слаб. Но в момента от всяка дупка извираше вода. Така се натъкнахме на още едно апетитно водопадче, шуртящо почти хоризонтално от силния воден напор 🙂

Пътеката виеше леки серпентини нагоре, подкрепяни от стабилна доза каменни стълби отвреме-навреме. Малкото водопадче извираше от основата на голяма скала, върху която ни заведе пътят. Тясна площадка за почивка, даваща първата гледка към Бовската Скакля:

Казват че това било скалата от която Дядо Йоцо „гледал“ новата железница с пищящата свирка на парния влак…

Много стратегически разположена площадка, успя да ме нахъса за продължението. Стълби и стръмни пътеки са ми естествения враг и вече бях започвал да сгъвам платната 🙂 Но пък от тук нататък наклонът предателски се обърна наобратно и започнахме лека полека да слизаме! Това не ми харесваше 🙂 Исак Нютон е казал че след всяко слизане следва качване 🙂 Но бързо забравих за това, когато видях масивния долен пад на заветната Скакля:

Пред нас се разкри огромна каменна ниша, която правеше човек да се чувства малък. Скалите бяха естествено нацепени във формата на успоредни стъпала. Можеше да се изкъпеш под освежаващите пръски 🙂

Водите се оттичаха в малко оформено корито, пресичащо се от няколко циментови стъпала. Най-долните бяха заляти, което може би показваше че сме уцелили правилния сезон с многото вода.

Пътеката отново придоби изкачващ се характер. Движехме се с безкрайното влакче от хора нагоре:

Тук започнаха стабилните стоманени парапети. Километри яки парапети пазеха стръмните участъци нагоре. Че то имаше ли не-стръмни?! 🙂

Скоро излязохме на нова панорамна площадка. Този път хубаво се размазахме и наизвадихме сладки лакомства. Гледката отваряше хапка:

Виждахме долу хората, ходещи като мравки на предната площадка за почивка. Като се замисля че преди малко и ние бяхме там… 🙂

Последваха още хиляда стъпала нагоре и излязохме на финалната права. От тук вече храстите по скалния ръб пречеха на гледката към водопада, но успях да открадна един кадър:

Виждахме от къде идваме. Като си помисля че бяхме издрапали чак от ТАМ ДОЛУ и ми ставаше лошо 🙂

От тук нагоре въздухът придоби отровен характер от всичките барбекюта които се печаха на слънчевите поляни. Деца си играеха, кучета бягаха, родители се натискаха… идилия 🙂

Съответно от всичките тези аромати и нашите стомаси заскърцаха като ръждясали панти. Бяхме прицелили един определен кръчмо-комплекс за обяд. Но когато видях табелата със стрелката и четирицифреното разстояние до там и ми причерня пред очите 🙂

Разходихме се из Заселе. Българските села са като капсули на времето. Замръзнали навеки моменти от миналото.

След три дни път с камили най-после намерихме нашата кръчма, която за съжаление на краката и всичките ми колена, се оказа още повече над селото. И като налегнахме едни шкембета, едни бобове и копривени супи… Някои от нас се нахвърлиха и на мръвки 🙂

Хубаво се бяхме опънали отвън на слънце, но трябваше да се слиза. Мъчно беше… Всяко едно качване завършва, когато е свършило слизането. Та не трябваше да се отпускаме и си налегнахме парцалите надолу. Разминавахме се с изкачващите се издъхващи и се сещахме че преди малко сме били на тяхно място 🙂 Сега като гледам картата и виждам че сме направили над 500 метра денивелация. Пътеката всъщност не е чак толкова стръмна, ако се правят по-чести почивки за снимки 🙂 Материал определено има.

Реката долу беше обсипана със зелени камъни като смарагди. Толкова много хрупкав мъх не бях виждал скоро. Обзе ме необичаен глад за зелена салата 🙂

Много доволна разходка се получи. В Искърското дефиле бяхме идвали преди. Съвсем за малко бяхме закачили отгоре Бовската скакля, но наистина за пълноценно преживяване трябва да се премине цялата пътека. Дори и да изтървете сезона на водопадите, районът предлага и летни разхладки – дълбоки пещери, закътани крайречни местенца и тихи манастири. Препоръчвам го с две ръце 🙂

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *