Водопад „Св. Дух“ и Загражденската екопътека

Прогнозите за уикенда бяха страшни – 43 градуса в Пловдив. Трябваше спешно да се евакуираме на някъде. Опциите не бяха много – на море, на басейн или на река. При това на високо. Това автоматично изключи моретата 🙂 Басейните щяха да са ужасен фраш, така че изрових няколко варианта за реки. Хората мислят еднакво – трябваше да е нещо по-откъснато от цивилизацията, за да не се гъчкаме с милион народ.

Петък вечерта се сдобихме с най-необходимия консуматив – стек бира 🙂 И събота хванахме за дълбоките Родопи. Тесни и криви пътища, осеяни с дупки. Да се учудиш колко трафик имаше към и след Лъки. Само като си помислиш че някои хора си купуват винетки специално за този лунен пейзаж, наричан „Републикански път IIІ-861″…

Първият обект за деня щеше да е водопад „Св. Дух“ до село Манастир. В селото уцелихме местния празник. Всяка година на съботата след Петровден се организира празничен курбан. Съответно и панаирът беше на ниво. За нас обаче важният факт за селото е че то е най-високото село на Балканския полуостров – 1460 м. И в момента в който слязохме от колата усетихме как слънцето свети и грее, но не те убива на място както в ниското.

Около с. Манастир има множество варианти за пешеходен туризъм. Пътеки за Хайдушки поляни, хижи Преспа и Свобода и няколко местни маршрута. За водопад „Св. Дух“ има няколко подхода, които всичките липсваха в моята карта. Доста средства са вложени в развитието на туризма наоколо. Нови лачени беседки, табла с все още непоставени информационни табели… Чешмите бяха на всяка крачка и повечето течаха с неочаквано силен дебит за този сух сезон.

Тръгнахме по широк и равен черен път със зелена маркировка за Хайдушки поляни. Съборът в селото беше изпуснал доста хора в гората, с които сега се разминавахме. Имаше младежи с колелета, имаше и тичащи.

След около час стигнахме отбивка в дясно със стрелка специално за водопада. От тук насетне черният път се превърна в пътека, която взе да слиза.

Слънцето пробиваше през листната маса и създаваше ужасна среда за снимки. Тъмни, контрастни сенки, с които сензора трудно се справяше, ярки светли петна… Няма как – по обяд не се снима…

Скоро стигнахме до паракилс „Св. Дух“ – заключен с тежки метални решетки. От тук пътеката се превърна в стълби, слизащи надолу още по-сериозно.

От тук до водопада стигнахме за 15 минути.

Водата беше силна и гравитацията сякаш не ѝ влияеше 🙂 Падаше по-скоро на страни от колкото отгоре надолу 🙂

Освежихме се, но по едно време комарите започнаха много да ни дразнят. Хванахме обратно.

Върнахме се по друга, по-кратка пътека. Тук наистина имаше доста възможности за обиколки и изследване на пътчета и пътеки.

Това всичкото което го слизахме сега трябваше да го качваме… 🙂

Минахме покрай още два параклиса – един безименен и един „Василий Велики“. За нула време бяхме обратно в селото. Тук джангърът беше се разрастнал и вече се чуваха и живи вокални изпълнения. Газ нататък 🙂 Следваща дестинация – Загражденска река.

Но обяд минаваше и трябваше да се подкрепим малко. Спряхме на една от хилядите беседки край пътя за половин час. Изненада ни водата, която беше студена като смъртта! 🙂

Не повярвахме на термометрите. Измерихме го с FLIR, един часовник и температурна сонда. 5 градуса! Все едно айсберги течаха от тези чешми 😀 Миеш си очите и лицето те заболява. Миеш 3 чинии и ръцете ти посиняват 🙂 Всяка от чешмите които пробвахме нататък бяха такива идеални хладилници. Бирата тази вечер беше много качествено изстудена! 🙂

Когато стигнахме Загражден, слънцето се беше изцъклило като за пред умирачка. Тук беше топло, а представям си в този момент какво е било в Пловдив. Сигурно асфалтът се е надигал.

Предният път като идвахме тази екопътека беше проблемна. Буря беше унищожила повечето съоръжения и преминаването беше трудно. Сега доста голяма част от дървените мостчета са възстановени и освежени.

Слънцето прежуряше и светлината беше отвратителна за снимане. Давахме го по-полека, с надеждата да доживеем по-хладен час 🙂

Някои от мостчетата все още бяха драматични за преминаване. Стигнахме до един който нямаше перила и си рекохме – до тук 🙂

Намерихме един вир, в който се покиснахме половин час. Интересно че водата в реката беше сравнително топла – нищо общо с арктическите чешми край пътя 🙂

Рязко си личеше новия дървен материал вложен в пътеката.

Динамичните наклони се преодоляваха с много стълби. Но екстремията е с няколко нива по-слаба от Дяволската пътека, където се ходи задължително с по няколко чифта гащи 🙂

Тесният каньон под нас беше осеян с цели плантации здравец. Уханието беше благо.

Времето беше доста напреднало когато се прибрахме до колата. Планът за тази вечер беше да нощуваме на някоя от хилядите беседки край пътя. И не точно „някоя“, а онази с мечия гъз 🙂

Бирата веднага беше изпратена в хладилника и мезетата се нарязоха само с поглед.

Имахме компания тази вечер – два мили овчарски звяра. Бяха добре възпитани и не нахалстваха. Отразиха доста показна дейност тази вечер прогновайки няколко ужасни звяра – катерички, таралежи и други подобни бурсуци 🙂 Нямаше как да не си спечелят малко мръвка.

Този път не бях сам в хамачния лагер 🙂

Падна вечер и наизлязоха доста комари. И те се опитваха да се спасят от жегите в ниското. Аутанът се лееше стабилно, но успя да ни спаси до някъде 🙂

Небето беше обсипано със звезди.

Добра разходка се получи, и най-важното – успяхме да избегнем съдбата на хляба във фурната, която този уикенд имаше име – Пловдив 🙂

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *