Рила между лятото и зимата

Септември месец имаше три почивни дни, които трябваше да се уважат подобаващо. Дестинацията се появи от самосебеси – викнаха ме за Рила. Планина, която често остава в страни от моите маршрути. Не обичам масовките, свързани с популярните места там, а нашата цел беше точно това – Рилските езера. Но аз мислех да съчетая и няколко слабо известни точки, които отдавна седяха очакващо в списъка ми.

Съдържание
  1. Водопад Горица
  2. Ресиловски манастир „Покров Богородичен“
  3. Рилски езера
  4. Цари Мали Град

Водопад Горица нагоре

Взехме разстоянието Пловдив – Сапарева Баня за доволно време и пристигнахме за обяд. Опитахме се да хапнем, но аз за пореден път настъпах мотиката със заведенията в този град. В едното бъркат поръчките, в другото котки се разхождат по масите, а третото персоналът от 13-годишни деца се опитва всячески да изгонят клиентелата… Полу-нахранени хванахме за село Овчарци, което беше съвсем наблизо.

От селото нагоре по дерето върви малка пътечка. Минахме покрай една бара („валявица“, както му викат там), където на паркинг се изсипаха джиповете на масивна варненска група. Дадох газ и успяхме да ги дръпнем на старта – не ми се чакаше на опашка да видя водопада. Скоро пътеката се превърна в стълби.

Минахме по едно дървено мостче, малко скали, и хоп – край на пътеката! Накрая ни чакаше тясна площадка, от където се виждаше 39-метровия водопад Горица.

С мястото естествено има и легенда. По османско време живела момата Горица и нейното либе Йовица. Горица била много красива и беят я пожелал за жена. Момата побягнала към планината, където Йовица пасял овцете си, но турската потеря я настигнала. За да не попадне в ръцете им, тя се хвърлила в реката. От тогава хората нарекли реката и водопада на нейно име.

Бърза разходка, която се взима за по-малко от час.

Ресиловски манастир „Покров Богородичен“ нагоре

Следващото село по пътя за Дупница е Ресилово. Малко преди него в ляво хванахме асфалтова отбивка за манастира. До паркинга му има голям парк с мохабетчийници, който обаче се заключва по график и работно време. Времето, което до тук беше облачно, започна леко да се отваря, пускайки няколко слънчеви лъча към Ресилово.

Манастирът е девически и е основан през 1932 г. Регионът е бил беден, хората се изхранвали предимно от отглеждане на тютюн. Една монахиня се срещнала с цар Борис III и го придумала да дари пари за прозорци на храма. Манастирът е обновен през 1995 г. и за това от всякъде лъха на ново и чисто.

Църквата прави впечатление с две неща – своята белота и несиметричност.

Бели празни стени, нетипично аскетични за православен храм. Огледален мрамор по пода. Чувството беше все едно си в болница 🙂

Два реда камбани са строени в ниска постройка в двора на манастира. Ще е интересно да се чуят гласчетата им, но може би следващия път…

Рилски езера нагоре

Оставихме главното събитие за съботата. Синоптичните прогнози бяха много на кантар. Гонеше ни облачен и студен ден, непривичен за цялата седмица с над 30-градусови температури в Пловдив. До вчера ходех по сандали и бях забравил как се обуват дълги крачоли 🙂 Но прогнозите обещаваха изчистване в следващите няколко дни.

Тръгнахме рано, за да хванем пускането на лифта в 8:30. Мислех си че поради скапаното септемврийско време няма да има много хора нагоре. Но умовете мислят еднакво, и всички хора на света се бяха юрнали точно в този момент да си правят селфита по езерата 🙂

Още долу на лифта ни подпука ситен дъждец с мъгла. Циганите по сергиите правеха як оборот от продажба на дъждобрани. Джиповете… Джиповете подбиват цените на лифта (15 лв. срещу 18 лв. двупосочно с лифта) и обещаваха суха и топла кабина до горе. Още на паркинга са строени поне 20 от тях и те постоянно бяха в движение. Слаб им е ангела на хората, които не са за планината, но държат да се върнат с геройските селфита на „покорители“… Звук на форсирани двигатели и джаскане на ръждясали тенекии, благоухан аромат на изгоряло масло в бензина – това, че и още ни очакваше от долна до горна лифтова станция.

През 30-те минути висене по лифта, дъждеца продължаваше да ме мие. Моето яке геройски издържа, макар че миналата година уж щеше да му е последен сезон…

Стигнахме горе и се вкарахме в хижо-ресторанта на сухо. Трябваше да вземем решение какво ще правим от тук нататък. Мъглата беше непрогледна, дъждецът продължаваше да се набива ситно и отвреме-навреме преминаваше в суграшица. Прогнозите за деня наистина бяха за изчистване, но по-късно. Останахме да киснем в столовата, надявайки се на промяна. Горещите чайове се нижеха един след друг. Лека-полека столовата се напълни с хора като нас. Лифтът отзаде ни се въртеше, изпомпвайки отдолу като архимедов винт безкрайна навалица народ, която се оттичаше в хижата. Малцина тръгваха нагоре.

Мина час. Прогнозата се обновяваше през 15 минути. Като че ли започваха да обещават спиране на дъжда до към 11 часа. Нямахме нужда от по-големи обещания, мъглата щяхме да я преживеем 🙂 Към 11:30 се отвориха няколко дупки и най-после успяхме да видим къде се намираме 🙂 Това вдигна настроението и няколко големи организирани групи подхванаха нагоре. Дадохме им няколко минути преднина, да не си ходим по краката и тръгнахме и ние.

Първото изкачване беше все още всред фината млечната пелена, но вече виждахме по какво стъпвахме. Скреж и лед! 🙂 Температурите бяха около нулата, които се усещаха като -5 според метеролозите.

Имахме чудесни гледки от мъгла:

Тя отвреме-навреме изтъняваше и пускаше по малко гювеч надолу:

Имахме надежда да се оправи времето, но ни поля следващата порция дъжд, който премина в сняг 🙂 Много динамично време, дори красиво само по себе си. Най-после по едно време получихме дупка към първото езеро:

Тя не трая повече от няколко секунди, но те бяха достатъчни. Покрай нас като картечници щракаха затворите на фотоапарати и телефони. Масовката наистина беше сериозна като митинг, въпреки времето. Интересни ми бяха тези тръгнали по къси гащи. Където и да се огледаш – балетни обувчици с мини-чорапчета… Точките ми обраха организирана група варненски тедки по капели, токчета, сака и лачени дамски чанти…

Интересна комбинация са вятърът, дъждът и студът. Способни са да изваят причудливи форми.

Самотен слънчев лъч пробяга бързо по главите ни. Малко слънце беше нужно, за да изсмуче влагата и да вдигне мъглата. Но беше рано за това.

Излезе нова дупка и разбрахме че сме над второто езеро:

Мъглите любовно се гушеха покрай стръмните алпийски зъбери.

Лека техническа интерлюдия. През цялото време снимах с новата китайска камерка и се получи що-годе сносно видео. Но още не мога да ѝ хвана чалъмите и с моите кебапчести пръсти съм успял още тук да ѝ зануля настройките, спирайки оптичната стабилизация, за което после ме беше яд. Край на интерлюдията.

Скоро бяхме на Бъбрека. Водата беше топла и изпаряваше лека мъглица в мразовитото време.

Тук трябваше да вземем второ решение. Продължаваме ли нагоре към Окото и Сълзата или слизаме? Напред следваше стръмно изкачване и може би още повече сняг. Но не бяхме добре подготвени. Долу в колата имах гети, имах ръкавици и шапка. Но заради слабия опит който имам над 2000 метра, пък и с до вчерашните 30-градусови жеги ги бях оставил долу. Но няма да се кахъря, понеже останалата част от групата ни беше по маратонки 😀 Така единодушно взехме решението и на Бъбрека направихме завой надолу.

Нагоре по стръмното върволицата оредяваше.

На слизане се озовахме от към по-заветния склон на баира, където вятъра не работеше толкова силно. Скрежът тук се топеше на капки и пътеките бяха кишави. Времето беше напреднало и прогнозите за разкъсване на мъглите започваха бавно да се сбъдват. Получихме царска гледка към Близнака:

Ниските хвойни се оттърсваха от бялата си премяна, показвайки вечно-зелената си съшност.

От тук надолу към новата хижа разходката е лека, но преминаването през каменистата пътека изискваше все пак доза внимание. Покрай всичкото интересно беше да видим един средно-голям мравуняк, опасан със зимна премяна:

Старата хижа и Рибно езеро, което скоро беше преживяло акция по почистване от водораслите:

Мъглите наистина почваха да отстъпват пред слънцето, което стреляше с лъчи надолу към долината. Получихме панорама към Долното езеро:

И най-после, когато вече си отивахме, времето към новата хижа се изчисти до кристална яснота:

Тук при нас вече слънцето беше влязло в обороти, но Верила планина все още имаше ясно изразена облачна шапка:

Слизането с лифта беше скучно. Спокойствието беше нарушавано от яростното жужене на джипарски двигатели и смрадта на изгорели газове…

Бяхме се понамръзнали, и ще ви спестя подробности относно как се сгряхме като се прибрахме долу… Жокер: имаше замесена голяма бутилка уиски 🙂 🙂

Цари Мали Град нагоре

За следващия ден бях набелязал една кафява табела, която отдавна ми бъркаше в здравето. Рядко минавам по този път, но всеки път си оставях „за другия път“ Цари Мали Град. Ето че най-после му дойде времето. Отбивката за село Белчин. Паркинг за автобуси. Паркинг за автомобили. Още тук започнаха да си личат милионите, които са изляти в този проект.

От паркинга нагоре тръгват две пътеки – стръмна и полегата. Сега… ако сте любители, бих ви препоръчал качване по стръмната и слизане по полегата. Ако не сте любител – качване и слизане по полегатата. Слизането по стръмната е възможно, но въобще не препоръчително. А ако въобще мразите ходенето и себе си – за вас има и влакче, което се качва до горе! 🙂

Влакчето спестява цели 30 метра денивелация и е глътнало към 80 милиарда лева. Не работеше в този ден поради спешна профилактика 🙂

Полегатата пътека се взима нагоре за около половин час. На всеки ъгъл има пейки, масички, навеси. Не бих ги нарекъл „мохабетчийници“, но стават да хапнете някой сандвич. Горе на върха има „въжен град“ – атракцион за малките. Катерушки, пързалки, беседки… въжен мост, стигащ до нищото 🙂 И нито една кръчма.

В този ранен час (9 сутринта) никъде не се виждаше жива душа. Долу на паркинга се бяхме разминали с една кола хора, които излязоха служители в комплекса. Колкото и да е европейско излъчването, впечатлението отива на кино когато половин час след началото на работното време касата все още е затворена.

Какво е Цари Мали Град? Това е музей.

Ако някой ви каже, че е антична крепост, не му се връзвайте 🙂 От крепостта няма нищо оригинално, освен може би един зид. Но музейната част е застъпена изключително силно. Милиони са изсипани тук и всичко е представено на европейско ниво. Указателни табели. Аудио гайдове. Всяка кула от крепостта е музей сама по себе си. Може да разгледате обекти, намерени наоколо – монети, грънчарски изделия, върхове на стрели и копия, оръжия… Артистични възстановки на сгради и съоръжения.

Ако бях един чуждестранен турист, бих дал 10 точки на този обект. Всичко е изпипано по всички правила. Асансьори за инвалиди. Възстановки. Информационни табели на два езика. Красиво вдигнати зидове, които да те накарат да се почувстваш като в средновековна крепост.

А от моя гледна точка цялото нещо си беше пълна бутафория 😀 Наляти са едни безумни пари, които са превърнали една гола поляна в атракцион за градските туристи. Асфалтирани алеи, глинени останки, които носеха един китайски привкус…

Дали ми хареса Цари Мали Град? Въпрос на очакване е. От музейна гледна точка – да, интересен обект е. Мястото е стратегическо и в близките 50 км, може би единственото подобно е Траянови врата. Но в същия момент в България има стотици автентични крепости. Такива, издържали напъна на хилядолетията без наляти евро пари, без паркинги за автобуси и без обсади от панаирни сергии с евтини боклуци.

На тръгване направих грешката да пробвам стръмната пътека. Значи… пътеката може би е била поносима преди да я окепазят с евро проекта. След това някой я е разширил и е хвърлил един чакъл по нея, колкото да се хлъзгате по-лесно. На табелата долу пишеше че наклонът е 25%. Естествено, първата реакция е „тия знаят ли колко са 25%“ 😀 Оказа се че знаят… Трудно се седи изправен на тази пътека. Има дървен паянтов парапет, без който слизането би било много трудно. Скоро не се бях изпотявал толкова от слизане 🙂

Долу почти до паркинга видях отклонение за „Светенио кладенец“. Разстояние – 750 м. Я, да видим за какво става въпрос! Пътеката бързо се съедини с широк горски път, водещ на някъде. След малко стигнах ново отклонение с табелка за кладенеца и 2 минути след това бях там.

Широк около метър извор в основата на голямо дърво. Много накичени парцали, които малко ми напомняха на мюсюлманските обичаи за здраве. Но с християнска икона. Интересно е как 5 века турско робство е повлияло на християнството по нашите земи. Църкви са били събаряни, духовници са били преследвани, основите на религията са били разклатени. На много места хората са се върнали към старите ритуали и езически вярвания. Наречени са били оброци, дървета и скали са обявявани за „светени“ и така са си останали.

Това беше последната по-значима отбивка за тази разходка. На връщане естествено минахме да обядваме през Костенец – комплекс Езерото. Начекнахме се на водопада до паркинга и се порадвахме на мини-зоопарка в комплекса. Хубав завършек се получи на един приятен уикенд с приятни хора. Яко време хванахме, макар че много от хората които познавам не биха употребили точно тази дума 🙂 Но за мен кефът беше на ниво и гледам към още такива преживявания. До следващия път!

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *