Крепости по Мъглижкия край

Мързеливата събота в Старозагорския край ме подтикна да отметна някои интересни места, които от години бяха в списъка ми. За днес бях запланувал две крепости и един римски мост. За крепостите не знаех почти нищо – бях ги нахвърлял по някоя забелязана снимка в интернет преди много много време. Възможно беше разкопките отдавна да са буренясали, или пък координатите ми да бяха съвсем грешни. Тръгнах малко на гола надежда, но се оказа че съм слушал тази година и за награда получих три намерени обекта от три запланувани 🙂

Крепостта Асара е ранновизантийска крепост, намираща се на баир северно от Николаево. Наблизо минава подбалканското шосе, от което трябва да се слезе на „стария път“ за Стара Загора… шантава задача, при липсата на каквито и да е табели. Още по-шантаво стана когато срещу мен на големия широк междуселски път изникна знак „влизането забранено – еднопосочно движение“ 🙂 Та точно там е хубаво място да се остави колата, защото от тук пътят ни тръгва по полските черни пътища.

Движех се между лозя и градински парцели. Сянка – нулева, добре че есенният сезон вече беше посмекчил жулещите лъчи на слънцето. Единствената форма на живот беше възрастен човек с моторче симсонче, прибиращ се надолу към града. Черният път имаше няколко разклонения, а моята цел се намира на върха на баира. След половин час наближих и започнах да виждам първите следи от зидове и строежи.

Крепостта е с три реда стени, почти уникална за България архитектура. На наша земя единствената подобна крепост е Царевец в Търново.

Всичко беше затънало в шипки и драки. Снимките, които бях виждал бяха в далеч по-почистено състояние. Но се изненадах колко зидове има останали запазени. Не бяха по-високи от метър или два, но сумарната им дължина им беше стотици метри.

След като се прибрах се разрових и се оказа че останките от крепостта се виждат от космоса. Моята GPX следа върху сателитната снимка:

От Асара се разкриваше хубава гледка на север към балкана и селата Гурково, Димовци и Конаре.

Все пак крепостта е охранявала прохода на републиката, който от едно време е бил стратегически път.

Стените бяха издигани успоредно една на друга. Голямо укрепление ще да е било. Проходих широка окръжност с диаметър около 150 метра, като постоянно се спъвах в зидове и стени. Тук-таме се виждаха и четвъртити основи на сгради и помещения.

Напълних си главата с впечатления, а краката – с бодили и си рекох да си ходя 🙂 Едно време крепостта е охранявала друма, а сега тази функция изпълняват бодилите. Шипките са ясни, а тук изобилно растяха и акации. Който не знае, акацията е едно храсто-дърво, което особено агресивно пуска шипове. В по-дъртите акации шиповете имат и техни си собствени шипове 🙂 Но есенното време помогна отново, обличайки тези дяволи в отчетлива оранжева окраска, която помогна да излезя от гората без вид все едно ме е драл тигър 🙂

Газ към следващата цел.

Много пъти бях минавал с влака по 4-та ЖП линия и един обект там винаги мимолетно ми хващаше окото. Римски мост между селата Яворовци и Дъбово, точно преди влака да излезе от балкана. Хванах от Дъбово нагоре, тъй като шосето се движеше успоредно на ЖП линията. Десетина километра страшно разбит асфалт и тотална липса на GSM обхват и комуникации – прекрасна комбинация 🙂

За мой късмет бързо намерих това което търсех. За моста има удобно уширение, където може да се спре колата. А и има защо – до реката са опънати едни маси, пейки… пивко място за релакс 🙂

Римският мост беше точно до мен.

Слънчевите лъчи игриво се отразяваха в Поповската река и осветяваха свода на моста.

Красота…

Нямах търпение да се измъкна от това шосе, където дупките имаха собствени дупки, така че – газ на обратно 🙂

Последната цел за днес беше Мъглижката крепост – Горненски град. Отново само бегли точки на картата, при това с няколко възможни местоположения през десетина километра. Пътят е от Мъглиж нагоре – през барите към село Селце. Ремонтиран на скоро асфалт, пригоден да захранва с почиващи десетина къщи за гости. Имаше защо – по тесния път се разминавах с бургаски, софийски и международни коли…

Тук някъде качих на стоп един възрастен човек, който беше хванал да се катери от Мъглиж към Селце. Вика че за 4 часа някъде взимал редовно тази отсечка. Планинар бил, обиколил едно време всяка планина и хижа в България. Метнах го до Селце, през което време ми разказа и ме надъха за още интересни обекти наоколо 🙂 Показа ми и чешми с хубава вода и ме ориентира точно къде е крепостта която търсех.

Есен около Селце:

Правилната отбивка за Горненския град лесно се открива. Пътят е изсечен в скала, като от външния край на завоя лесно могат да спрат няколко коли. Има хубава гледка към Мъглижкото ждрело.

От тук тръгва утъпкана равна пътека, която обикаля общо по-малко от километър, където могат да се разгледат всички останки от крепостта. Те не са много. Няколко площадки, 1-2 по-високи зида и безчет иманярски дупки.

Крепостта е била част от укрепен възел, в който са влизали още две крепости. Скатовете на височината се спускат стръмно към Мъглижката клисура, образувайки част от естествената защита. Археолозите различават останки от вътрешна и външна крепост.

Разкриват се гледки към Туловското поле, което винаги когато съм наоколо е застлано с тежка мараня. Винишкият камък, намиращ се над Мъглижкия манастир:

На запад се извисяваше връх Попак:

Лесно достъпните останки от Горненския град:

Доволен завършек на една предиобедна разходка. Има какво да се види по Мъглжкия край – и от природна и от историческа гледна точка. Отметнах места, които седяха на картата ми от години. 3 от 3 е резултат, който не всеки път се получава, за което си заслужава да си кажем – наздраве 🙂

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *