Около Забърдо

Около Забърдо имахме няколко неща за отработване. Крепостта Заград, която предния път избяга скрита в гъсти есенни мъгли. Ореховските водопади, където е трудно човек да намери вода. За това когато Сашо ме извика на гастрономически туризъм там, аз доволно потрих ръце 🙂

Съдържание
  1. Ореховски водопади
  2. Забърдо
  3. Заград и връх Чуката

Ореховски водопади нагоре

Село Орехово се намира леко в страни от главния път минаващ през Хвойна. Асфалтът до там беше перфектен, а когато свърши – оставихме колата. От големия разклон в края на селото табелите даваха двусмислен избор „за хижа Персенк наляво“ или „за хижа Персенк надясно“, та хванахме за хижа Персенк 🙂 По пътеката на юг, за водопад „Скакалото“.

Есента е добър художник.

След по-малко от половин час стигнахме до финалното отклонение надолу за водопада:

За съжаление, въпреки пороите изляли се предните няколко дни – вода нямаше. За да се захрани този дол се иска яко снеготопене…

Обратно нагоре, за да излезем на широкия път.

Горе попаднахме на млади гъбки, които ми изглеждаха особено отровно с тази черна окраска 🙂

На връщане изоставихме пътеката и поехме по широката магистрала, за да минем през параклисите.

„Св. Йоан Кръстител“ и „Св. Вартоломей“ се намираха едва на няколко метра един от друг:

На следващия завой на пътя на китна поляна бяха издигнати „Св. Йоан Рилски“ и „Св. Кръст Господен“:

А долу почти до асфалта се намираше и „Св. Екатерина“. Тук определено има максимален брой параклиси на единица площ 🙂

В този район се намират още два интересни обекта, за които ще се върна някой ден – Човешката пещера и Костния камък.

Съвсем на близо на броени метри от края на Орехово се намира и втория водопад – Дуплево. Но той е още по-капризен и от Скакалото и в него нямаше и струйчица вода. Но няколко капки поне намерих в пещерата зад него:

Забърдо нагоре

Настанихме се във вила „Забърдо“ (която препоръчвам с две ръце!) и не можете да познате каква беше изненада ми когато видяхме три сърнички, пасящи на метри от центъра на селото 🙂

Направихме една непретенциозна разходка без цел. Залезът наближаваше и обещаваше красиви гледки с мека светлина. Загрозявани единствено от ей тези скелети:

Качихме се до една антена – място особено подходящо за съзерцаване на разлялото се в краката ни селце. Акустиката тук беше странна – можех да се закълна че чух тракане на влак и влакова свирка 🙂 А най-близката ЖП линия е на 50 км 🙂

Тази вечер се отдадохме на кулинарни приключения, в следствие на които ставането на сутринта беше трудно 🙂

А навън беше започнало да става интересно – ситен дъждец, който обръщаше на сняг. Високите върхари бяха започнали да побеляват.

Заград и връх Чуката нагоре

Съживихме се повечето хора и под стегнат строй тръгнахме да търсим тази мистична крепост Заград, която ни убягна предния път.

Маршрутът започва от едно широко разклонение на асфалтовия път, на километър извън селото. Отново широка магистрала, която пресече един мост и се изви нагоре.

Ако някой в този момент ми кажеше че ще се качим там горе на този баир… щях директно да завия обратно към масата във вилата 🙂

Разходката беше лека, но дъждо-суграшицата продължаваше да ни чука. Виждахме как далечните баири се заснежаваха пред очите ни. Вятърът сееше ситни снежинки в очите ни.

По едно време изоставихме горската магистрала и хванахме стръмна и виеща се пътечка нагоре. За нея още на магистралата имаше табелка, но трудно се забелязваше под ъгъла както е сложена. GPS и правилната карта помогнаха.

Изкарахме си въздуха и хвърлихме две води, но накрая ни чакаше панорамна седловина.

От крепостта не беше останало много. В интернет се намираха много данни и имах големи очаквания за тук. Но единственото което видяхме беше един разрушен зид и един изкоп.

Леко разочарование, но пък си рекохме че и без това сме тук – да вземем да качим връх Чуката, който вече беше само на стотина метра над нас 🙂

Вятърът яко ни обдухваше и тръгнахме да слизаме обратно към откритата седловина.

Тук се виждаше разликата в климата, който тя разделяше – от дясно – зима, а от ляво – есен.

На слизане по стръмната пътечка попаднахме на нещо много интересно – самодивски кръг! 🙂

Гъбеният кръг е чудно явление. Мицелът е общото тяло на „гъбата“, която расте под земята. Неговите издатъци отгоре са това което ние виждаме като „гъбки“. С течение на времето мицелът расте и умира, разпространявайки се от вътре на вън и образувайки кръгове и други форми. Този цикъл може да продължава дълги години. Пръстенът се расте и намалява, мести се из региона, захранвайки много народни поверия. Много митове обещават че ако човек влезе в кръга, ще се озове в царството на феите 🙂

Разходката този път беше скромна, но дадохме всичко от сърце 🙂 Припомних си малко този край и ми дойдоха мераци за още пет-шест обекта наоколо. Дали ще ги осъществим тази зима – само времето ще покаже 🙂

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *