Тъжа – крепост Манастира

Целта за деня беше съвсем друга. Цялата предна вечер сверявах картите и навигациите към крепостта до село Манолово. Интересни снимки от интернет, обещаващо точни координати – имаше всички признаци за успеваемост и прекъсване на серията лош късмет, която ме беше обхванала от едно време насам. Да, ама не 🙂

Ако денят се познава от сутринта, този щеше да е гаден 🙂 Събудих се със схванат гръб. Мислех си че една разходка ще раздвижи мускула и ще разнесе болката. Бързо кацнах на жп спирката в Манолово, от където започваше начертаният ми маршрут.

От тук следваха 2-3 км трамбоване по широк и равен каруцарски път между розовите насаждения. Споменах ли че майското слънце жулеше със силата на юлско? 🙂 Липсата на сянка беше чудничка…

И горе-долу така свършва историята с Маноловската крепост 🙂 Пътят нагоре беше стабилно обрасъл. Намерих няколко обещаващи пролуки, но те се затваряха само след броени метри. Пролетната растителност беше избуяла дори и по долните етажи на смесената гора. Храсталаци, шипки и саморасли рози образуваха плътна стена напред и нагоре…

Обмислям да отворя една категория в блога за местата, които си остават скрити за мен. Да разкажа по-подробно за приготовленията, подготовките, „писането на домашното“ от предната вечер… Да има поне някаква полза от нулевата разходка – все някой може да се поучи от грешките ми 🙂

За мен тази дестинация приключи и ме чакаше същият километраж на обратно. Схванатият гръб не беше в много по-добро състояние. Но часовникът все още показваше предиобедно време и реших да си дам втори шанс за раздвижване.

Съседното село бе Тъжа, където отдавна имах набелязани няколко обекта. Най-обещаващият беше крепост „Манастира“ до ВЕЦ-а. От там нагоре си бях начертал една разходка през водния изравнител на ВЕЦ-а към Пауновият камък. Но, едно по едно 🙂

След ВЕЦ-а започват едни дълги поляни, окичени с мохабетчийски беседки. Помежду им се простираше широко зелено игрище с две футболни врати. Имаше няколко табели за чешми. Веднага чух ръмженето на отбор моторни резачки… Но преди да настръхна за среща с цигани „берящи“ си дървета, истината се оказа съвсем друга. „Резачките“ бяха косачки! 🙂

Ченето ми падна. Някой косеше поляната до реката! Там имаше още много масички и пейки. Видях и някакви детски катерушки. Браво на Тъжанци – направили са и поддържат супер готини мохабетчийници 🙂

Крепостта, която търсех се оказа на 5 метра от футболното игрище. Страшно запазени руини, но и… също толкова използвани за тоалетна…

Това, което намерих беше постройка, очевидно на няколко етажа. Може би кула, или част от манастир. Стените са запазени може би 2-3 метра над земята и още толкова надолу.

На места между камъните се виждаше хоросан, на други места – римски тухли, а на трети – суха зидария… Градежът беше видял множество строителни епохи през вековете…

Ясно си личаха дупки, където са минавали греди, носещи подовете на етажите.

По византийско време местоположението е било стратегическо. Тук е имало разклон на пътя Копсис (Анево кале) – Крън и Русалийския проход, пресичащ Балкана към Априлци.

Много запазена сграда. По чертежите наоколо дават фрагменти от крепостна стена, които не можах да видя.

Чудно че тук градежът можеше по-скоро да се види в дълбочина от колкото във височина. Лесно може да падне и да се пречука човек вътре 🙂

От тук седнах малко на беседките да измисля следващия ход. Пътьом оцених високо една стара чешма, направена във формата на лък и тава… Може би казан и лък? „Казанлък“? 🙂

До тук разходката беше слаба – до това място съвсем спокойно може да се стигне с кола. Реших да пробвам нагоре към Пауновия камък. Но болката в гърба ми се обаждаше на всяко поемане на въздух. Все едно някой беше забил нож и го въртеше между ребрата ми… Триста метра нагоре по пътеката спрях изпотен и реших да свиря отбой и да се прибирам. Крепостта, скалите и гледките нямаха да избягат. Тамън да си оставя няколко места, които да ме върнат обратно 🙂

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *