На някои места просто им идва времето. То се случва точно когато трябва – нито по-рано, нито по-късно. Така стана и с екопътека „Бели Искър“. Тя стоеше в списъка ми от поне 5 години. Имах много възможности да я посетя, но за щастие все нещо излизаше… Защо за щастие? 🙂
Екопътеката е изградена сравнително скоро. В интернет пишат 2003-та година, но съоръженията ми изглеждаха много по-нови. Основите на мостовете бяха прясно варосани, а дървените трупи миришеха на свежа смола 🙂
По дължината на пътеката има десетина големи моста, прехвърлени на високо над буйните води на Бели Искър. Тук-таме се минава покрай още толкова по-малки, вече полу-срутени мини-мостчета. Те бяха следа от някаква по-стара версия на пътеката. Имах чувството че ако бях дошъл тук преди 5 години, щях да намеря съвсем друго нещо…
Самата пътека започва на около 3-4 км след село Бели Искър. Първата следа от нея е удобно за паркиране уширение на пътя с няколко информационни табели и също така – първия мост 🙂 Два бързи каяка минаха покрай нас докато успеем да слезем от колите.
Дължината на пътеката е към 3 км, като почти през цялото време тя се движи съвсем близо до асфалта. Има доста удобни за пикник места, до които може направо да се стигне с колата. Предполагам че събота и неделя тук ще е фраш от софиянци, на които разстоянието им е все едно като в задния двор 🙂
Пътеката завършва с примка, която минава през панорамна площадка – единствената височинка по маршрута. Останалата му част е плоска като тепсия и въобще не усетихме навъртяния километраж 🙂
Цялата дължина по GPS излезе около 7-8 км, които взехме за точно 3 часа.
Бели Искър е една от пътеките в България, които ти пълнят душата на максимум 🙂 Още от първия момент вадиш фотоапарата и знаеш че скоро няма да го прибереш обратно 🙂
Харесвам боровите гори. Те са чисти, без храсталаци и драки и излъчват една ширина и простор дори и в най-тъмните си кътчета.
Защо реката се казва „Бели“ Искър? Всеки може да си отговори веднага след като погледне разпенените води в краката си 🙂
Много мохабетчийници като тази видяхме. Някои дори и с… рампи за инвалиден достъп! Без майтап 🙂
По-малки мостчета прехвърляха малки сухи притоци. Имах чувството че виждаме Бели Искър далече от най-буйната си форма 🙂
При нас 13-тото число от месеца започна да показва малките си зъбки – прогнозата за времето. Уж минималните шансове за валежи даваха до 1мм воден стълб, което се равнява на лека роса. Но небето се смръщи, над долината на реката плъзнаха ниски облаци и изведнъж се оказахме в нещо като пералня с центрофуга 🙂
Заслонът в края на пътеката дойде точно на време 🙂 „Тук сега точно да си на завет и да те перат гръмотевици“ – кой си го пожела това?! 😀 Поизчакахме да утихне, ометохме солидно количество сладки неща и хванахме напред.
Малшанс! 🙂 Заваля ни отново, и… абе, тоя дъжд защо боли?! 😀 Шибаха ни ситни зрънца град 🙂
Дъждът беше напоителен 🙂
Скоро излязохме на асфалта. От тук трябваше да решим дали да се прибираме, или да продължим нагоре към панорамната площадка. Ами… и без това вече бяхме мокри… 🙂
Площадката беше на не повече от 10 минути път. Или поне толкова ми се сториха докато се уча как се дишат дъждовни пръски 🙂
Планината се смили над нас и спря пороя за пет секунди, колкото да се насладим на гледката. От тук надолу следваше леко стръмно със стъпала. Баси луксозната пътека – имаше си циментови стъпала 🙂
Добре се изкъпахме по време на обратния път. Чакаха ни 2-3 км по асфалтовото шосе, а дъждът въобще не мислеше да спира. Накрая нямах милиметър сухо място по себе си, а всичката техника замина директно в кофата с ориза вкъщи да се суши 🙂
Но водните перипетии са част от позитивните преживявания. Който не обича да се мокри, не ходи по реките 🙂 Районът е супер фотогеничен, пътеката е супер направена и ни чака някой път да се върнем със супер барбекютата 🙂