Около Пещера в кулинарен стил

Нашите разходки обикновено са като ястие приготвяно от няколко готвача. Всеки има собствена визия за съставките, приготвянето и консумирането 🙂 Резултатът на това е или нещо уникално и неповторимо, или буламач 🙂 Вземете да хапнете за всеки случай преди да чете този пътепис 🙂

Рецептата за тази разходка беше следната. Вземете щипка църкви и манастири. Добавете една супена лъжица калета и крепости. Залейте обилно с гъста, памучна мъгла. Ако успеете да запалите огън – фламбирайте на воля. И за десерт поднесете няколко… (никога няма да познаете какво…) динозавъра! 🙂 Как ви звучи?

В ролята на главни готвачи и дегустатори влязохме аз, Мартин и Катя.

Съдържание
  1. Брестовица
  2. Кричим
  3. Жребичко
  4. Паталеница
  5. Св. Св. Петър и Павел
  6. Дорково

Брестовица нагоре

Започнахме с леко предястие от търсене на манастир в околностите на Брестовица. Издрапахме стръмните улици на селото и хванахме пътя за хижа Бряновщица. Някъде по пътя спряхме и разгърнахме все отбор готвачи във ветрило.

Трудно пробивахме мъглата и скоро ни стана ясно че дори да се спънем в манастира, няма да го видим 🙂 Имахме точка с координати от интернет, която не можа да ни помогне. Като утешителна награда поне си намерих интересна чешма:

Писахме този манастир за следващия път, когато би трябвало да имаме по-хубава видимост или по-точни напътствия 🙂

Кричим нагоре

Паркирахме на главния път за Девин. Усещах два чифта погледи-пирони, които се преместваха между врата ми и българския трибагреник, застанал някъде там горе ВИСОКО в облаците 🙂 Целта ни беше Асеневото кале, още познато като Иванкино кале, още познато като Голямото кале.

„Ъъъ, споко ве, не е толкова високо, няма да ходим чак до знамето…“ – това беше върха на моята мотивационна реч! Не знам защо след нея все пак усещах леки съмнения и недоверия 🙂

Високо си беше, а маркировка все още нямаше от както идвах тук преди две години. Драките си бяха същите, само стръмните сипеи се бяха овлажнили и даваха малко повече стабилност.

Калето там е хубаво и сравнително добре запазено. Каменните зидове на места се извисяваха над 5 метра. Виждаха се останки от няколко стаи вдълбани в терена под нас. Пътечката обикаля до върха на баира, но топлите сезони активират могъщи тръни и от тук трудно се минава тогава. Сегашната есен беше идеален сезон.

И да – качихме се над трибагреника 🙂

Жребичко нагоре

Следващата цел за деня можеше да бъде достигната пеш от тук. Параклисът „Св. Илия“ над Жребичко се намира точно над кричимското кале. Ако на 500 метра денивелация може да се каже „точно“ 🙂 Но нашата рецепта за тази разходка имаше специална подточка – „за придвижване се използва кола!“ с оглед на това да не разхищаваме излишно калории 🙂

Нагоре мъглата се сгъстяваше, докато облаците ни обгърнаха отвсякъде. Паркирахме се в Жребичко, от където все пак направихме една лека разходка да стръскаме храната. Споменах ли торбите с деликатеси, които Катя измъкна от някъде? 🙂 Покривката на Педя Човек вече се беше разгърнала в колата, бълвайки баници, кексове с локум, медени сърца и шоколадови звездички… Вие сте яли, нали? 🙂

Разходката от селото към Св. Илия е към половин час и е равна. Единствено в последните 100 метра съществува леко изкачване. Леко, но за малко да бутне крехкия ни калориен баланс 🙂 Гледката… по-скоро си я представяхме 🙂

Мъглата беше гъста, гадна и сива. При хубаво време от тук се разкрива страшна гледка. Хоризонтът е на десетки километри. Равното поле в краката ви се изпълва със селца, градчета, реки и хълмчета.

Вдигнах летящото око в опит да пробия пелената, която ни беше завила през главата. Успях! Оказа се че не е толкова висока 🙂 Отгоре ни някъде там имаше синьо небе.

Паталеница нагоре

Тук се намираха няколко от съставките на днешната разходка-гозба. Старата църква „Св. Димитър“. Която се оказа заключена 🙁 Високи стени и масивни врати ни попречиха да видим каквото и да било. На вратата имаше залепена бележка с телефонен номер. Но не искахме да притесняваме някой, който сигурно си има друга работа, да ни уйдисва на прищевките.

Вторият обект беше Бактунската крепост в другия край на селото. И пак греда. Върху крепостта първо е бил построен дом за деца и юноши, а после е бил разрушен.

Основите са интересни, и наоколо се виждат два-три камъка. Но е трудно да се каже къде свършва старото и къде започва новото.

В Паталеница има още няколко интересни места, които си бях отбелязал за посещаване. Горски калета, манастири и светилища… Но нямах точни координати, а и зимният ден беше къс за експедиции. Оставих си да имам и за другия път 🙂

Денят вече преваляше и се ориентирахме към приключване. Мислихме да нощуваме някъде около хижа Добра Вода над Дебращица. Но като видяхме фрашкания с коли паркинг, си рекохме че не сме за такава гюролтия 🙂 Продължихме нагоре, оглеждайки се за интересни места край пътя. С изкачването, температурите падаха. Термометъра отдавна беше врътнал надолу в едноцифрените температури, а тук започваше да залита към отрицателните. Гъстата мъгла не допринасяше за втасването на нашето ястие 🙂

Попаднахме на интересно място за почивка с фонтан във формата на мечка.

Но тук беше прекалено открито за нашите цели и продължихме нагоре. Температурите падаха, мъглата се сгъстяваше, настроенията се смрачаваха 🙂

Съвсем леко по-нагоре попаднахме на параклиса „Св. Св. Петър и Павел“, който заслужава собствена подточка в нашата рецепта 🙂

Св. Св. Петър и Павел нагоре

Още като видях отбивката с контейнер за боклук до нея и си казах че това е нашето място. Имахме нужда точно от контейнер за боклук 🙂 Това означаваше че наоколо освен чешма има и беседка, може би огнища, заслон, дърва… боклукът беше предвестник на мохабета 🙂

Да!

Видяхме хубава табела с обозначени туристически маршрути около Пещера:

Харесахме мястото и се разхвърляхме по задачи. Катя отказваше да излезе от относителната топлина на колата и огънят ни беше първи приоритет 🙂 Само че как се пали огън в тази обгръщаща ни лепкава течност, която някои хора наричат „мъгла“ в по-леката ѝ разновидност… Целият горивен материал, който намерихме беше мокър. Не просто влажен, а направо воднист 🙂 В дървата имаше повече вода от колкото дърва. Тревата, с която трябваше да разпалваме, я изтисквахме предварително 🙂 Подкрепени с вестници, магически течности, разпалки, много баене… и нищо не ставаше 🙂

Тежки погледи, жални въздишки, струйка дим. Нямаше да стане без псуване 🙂 И о, чудо! Отрицателната енергия се събра и катализира в малко пламъче, което поде! Казват че омразата и гневът са деструктивни чувства. Аз съм сигурен че огънят пламна само заради пепеливите слова, които се изрекоха по негов адрес 🙂

Падаше сумрак. Събирах редките дърва, с които трябваше да дундуркаме нашето творение, когато чух рязък вик зад мен: „Иване! Ела бързо!“

Какво ли беше станало?! Мислех си „Пак ли беше загаснал, бе *%&@#&@#*“… Обърнах се и що да видя – пред мен грееше Черния Дворец на Тъмния Император!

Който е измислил това артистично осветление, шапка му свалям 🙂 Насрах се в тази мъгла, която продължаваше да се сгъстява 🙂

Огънят поне тръгна както трябва. Наредихме се покрай него и костите ни почнаха полека-лека да се размразяват.

Нашето осветление допринасяше за странните призраци, бродещи из мъглата. Обикновено като застанеш пред източник на светлина и хвърляш сянка. Не и тук. Тук хвърляхме зад нас тунели от мрак.

За първи път в живота си виждам нещо такова. Светлината от фенерчето се отразяваше във всяка капка от въздуха, придавайки едно общо сияние на цялото пространство. Сенките ни имаха дълбочина и собствен характер. Всяко наше движение се предаваше на тези тунели от липса на светлина.

Уникална гледка. Едно е да се види на снимка, а съвсем друго е да се преживее. От някъде тръгна музиката на „Досиетата Х“… 🙂

А през това време вълшебната покривка на Катя бълваше ли, бълваше деликатеси 🙂

Появиха се безчет странни и разнообразни мръвки, които умряха върху тази шпага 🙂 Гарнирани с пиперки, глазирани с топено сирене, поднесени с поне два вида вино… Гурме на 1000 метра надморска височина 🙂

Стана време да си лягаме.

Сутринта ни представи съвсем друго време. Слънчеви лъчи ме подканваха да се раздвижа, а и вече не виждах какво дишам. Очакваше ни ясна неделна утрин, подканяща за десерт на тази разходка-гозба 🙂

Върху нашия огън пак се приготвяха разни вкусотии 🙂

Не ни се тръгваше, но не знаехме до кога ще се радваме на този ясен прозорец. Решихме да го употребим добре в посока Дорково.

Дорково нагоре

Първо се отбихме на палеонтологичния музей. Споменах ли аз в началото динозаври? 🙂

Е… не видяхме динозаври 🙁 Но пък видяхме овернски мастодонт, шебек-долихопитек (ко речи?), 10-метрова диорама и много експонати, намерени в този район.

Находището в местността Елин кладенец е най-голямото струпване от изкопаеми на Балканите и втора по големина в Европа. Открити са над 600 кости от 30 животински вида на скромната площ от 15 квадратни метра.

От озвучителни уредби се чуваха животните живели по тези земи. Около нас се носеха горски шумове, ръмжене, кудкудякане и все странни звуци 🙂 Пренесохме се 4.5 милиона години назад в миналото.

Всеки четвъртък посещението в музея е безплатно. През останалото време билетът струва 5 лева и дава възможност за посещение и на музейната сбирка под крепостта Цепина. Там беше следващата ни цел.

Лека пътечка ни поведе от паркинга нагоре. Радвахме се на слънцето 🙂

Лаконични табелки на 5 езика ни показваха очевидното 🙂

Все още пътечката обикаляше под съществените части и погледът се плъзгаше по далечните пирински върхове. Белите връхчета намекваха какво ни чака тази зима 🙂

Постепенно около нас започваха да изникват разкопани основи. Няколко жилищни сгради намиращи се между външната стена и укрепената вътрешна цитадела:

Високи зидове пресичащи пространството между двете концентрични стени, подкарващи щурма на евентуалният нападател в управляема траектория.

Високата централна кула – донжон. Основите бяха на поне десетина метра под нивото на терена.

Представителна сграда, също с дълбоки основи:

Части от вътрешния град:

Крепостта е активна в периода на Първата Българска държава от IX в. до XI в. След това е била завладяна от Византийската империя. Освободена е по времето на Цар Калоян, който назначава племенника си деспот Слав за управител на Родопската област. След смъртта на царя, Слав се обявява за независим и Цепина се превръща в негова столица. Крепостта е внушителна, състояла се е от предградие и укрепена средновековна цитадела в средата. Предградието се е намирало в основата на хълма и е слабо проучено.

В източната част на хълма лесно можете да пропуснете втория разкрит терен. Той се състои от няколко малки еднокорабни църкви, водохранилища и още жилищни постройки.

Много интересна крепост, която се допълва от музейната сбирка организирана в сградата до паркинга. Вътре могат да се видят намерени тук артефакти – части от оръжия, керамика, украшения… Направени са 3D модели на крепостта, които помагат човек да си представи какво е видял до сега 🙂

Често ми казват „ти сигурно си обиколил цяла България вече“. Истината е че дори не съм преполовил списъка с нещата, които искам да видя 🙂 Необятни са нашите земи и представят страшно разнообразие от природа и създадени от човешка ръка неща. Изпод всеки камък изскача заек, а изпод някои и цяла менажерия.

Дали от нашата гозба с трима готвача се е получило нещо хубаво или буламач, всеки може да прецени за себе си 🙂 До нови срещи 🙂

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *