Изворът на река Арда

Бяхме си подготвили цял уикенд в нашата любима родопска къща за гости – вила Козник. Вече доста пъти сме я ползвали за щаб-квартира при обиколките в Рудоземско-Смилянския край. Там постоянно се намират нови интересни дестинации. Всеки път набелязваме неща, които трябва да видим и които все остават за следващия път.

Така и най-после дойде време да се отправим към изворите на река Арда 🙂

Арда е най-голямата река в Родопите и една от най-големите в южна България. Водите ѝ минават през 3 язовира, образуват безброй меандри и каньони и мият основите на няколко впечатляващи каменни моста. Река Арда е била важна за региона още от дълбока древност. Бреговете ѝ са били предпочитано място за създаване на селища. На всяко баирче покрай реката е имало крепости и наблюдателници, много от които са запазени и то днешно време: Кошница, Кривус, Патмос, Голобрад, Вишеград и Монек, Ефраим, Родостица и др.

Виждал съм как Арда пресича гръцката граница пълноводна като Нил 🙂 За мен щеше да е много ценно да видя от къде почва цялата тази стихия. Посещението на изворът ѝ – 240 км по-нагоре по течението, щеше да има почти поклоннически характер за мен 🙂

Хванахме пътя за село Горна Арда. Още преди влизането в селото видяхме купчина стрелки. Къщи за гости и синьо-зелена туристическа маркировка на ляво. Карахме километър и половина през Билянска махала докато стигнахме края на асфалта. От тук GPS-а даваше към 2.5 км път с 250 м денивелация. Нима ни очакваше приятна разходка из пролетната гора? Не точно 🙂

Първото нагорнище ни изкара всичкия въздух 🙂 Доста снимки се направиха в обратната посока – на север се виждаше Пампорово и връх Снежанка, покрити със сняг.

Минахме покрай мохабетчийниците в местността Дядова ряка. Колко ли чевермета са видели накацалите по склоновете бунгала… 🙂

При нас за сега времето беше сухо. Съвсем скоро наближаваше астрономическата пролет и едно синьо пламъче вече нямаше търпение да се събуди 🙂

Нагоре в гората сухото рязко свърши и се озовахме до глезени в сняг. Беше един такъв граничен сняг – рохък, аха-аха да се изпари. Някой го оприличи на снегообразна кал, и с основание – няколко пръста под бялата коричка нагазвахме в дълбока и неприятна смес от вода, киша и кал 🙂

И тук някъде в снегообразната кал изгубихме групата 🙂 Мокрите чорапи и усещането за стъпване в аквариум вместо в обувка наистина могат да ти скапят настроението 🙂 Теренът определено си беше за гети или гумени ботуши, но къде ти такива неща при нас – бяхме тръгнали в пролетно време 🙂

Кофти участъкът всъщност не беше голям – няколко поляни. След това влязохме в сенчестата гора, където снегът все още беше скован. Дълбок – щеката се забиваше почти до дръжката. Но скован и плътен и се ходеше лесно. Последните бедствени положения в Родопите тук бяха докарали комбинация от мокър сняг и силен вятър, която беше съборила доста дървета. Ходенето беше трудно – постоянно прескачахме и заобикаляхме паднали борове, някои от които бяха по-големи и от нас 🙂

Пътеката почти не се виждаше. Следвахме я почти само по GPS поради препятствията и рехавата маркировка. Но редките табелки ни увещаваха че сме на прав път 🙂

Дълбочината на снега все още беше около метър. Вървеше се нормално почти без затъвания, но все пак доза внимание нямаше да е излишна. Пътеката представляваше това 🙂

А мостчетата по нея представляваха това 🙂

Вече имахме чувството че оставащите метри въобще не намаляват, когато най-после излязохме на последната поляна. В далечината виждахме беседки и мохабетчийници. Ура! 🙂

Река Арда – тук в тази полянка по-скоро „рекичка“ от колкото „река“ – разсичаше първият каньон по пътя си 🙂

Няколко дървени мостчета прехвърляха реката, но видът им не вдъхваше особено доверие.

Иска ми се да се върна обратно тук лятно време.

Просто се шматкахме когато в основата на голямо дърво се натъкнахме на истинския извор 🙂 Водата наистина излизаше със свежо бълбукане изпод пясъчника. Няколко метра по-надолу имаше чешма, от където можеше удобно да се пие.

Пазачите на извора бяха дървените хора 🙂

А съвсем на близо видяхме и друга местна атракция – гроба на… магарето… на Настрадин Ходжа… 🙂

Чувствах се доволен. До сега този извор за мен беше като липсващо ъгълче от личният ми пъзел наречен „река Арда“ 🙂 Все още имаше доста парчета за откриване. Крепости, тракийски скални ниши, невероятно био-разнообразие, интересни хора и взимащи дъха гледки. Но за всичко си има време, и всяка книга трябва да бъде започната от първата си страница 🙂

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *