Асеновградски върхове и пътеки – ден 2

Преживявали ли сте пътуване във времето? Мигаш с очи – затваряш ги в един момент от време и с отварянето им в следващия момент са изминали 10 часа време 🙂 Така ми се отрази изминатия километраж по време на първия ден от похода „Асеновградски върхове и пътеки“

Така започна втория и последен ден от организираната разходка из Родопите. Предният ден бяхме изминали към 18 км с 1200 метра изкачване. Тръгнахме от Асеновград, качихме се през манастир „Св. Петка Мулдавска“, порадвахме се на гледките от Голия Гидик, пресушихме извора на Въшливата вода, прегазихме калта до Добростан… Брей, доста работа сме свършили 🙂

В неделния ден походът тръгваше в 10 часа сутринта. Имаше достатъчно време за наспиване и излежаване. Психическа подготовка за днешния ден. Километражът щеше да е по-малък, но спусканията щяха да преобладават, което ме плашеше.

Точно преди тръгването се събрахме на инструктаж за деня. Групата за този ден като че ли беше пооредяла спрямо вчерашния 🙂

Тръгнахме под сянката на сиво-черни облаци. Днес шансът да ни изпере здрав дъжд беше съвсем реален 🙂

Тръгнахме с бодра крачка по шосето към Марциганица. Тук-таме ни задминаваха коли. Този асфалт е една чудесна възможност човек да кацне лесно по средата на Родопите. Наоколо тръгват някои доста красиви и интересни маршрути, подходящи и за еднодневни разходки.

Слязохме до пещера Добростански бисер. Принципно пещерата е заключена, но по време на по-масовите събития (като този поход) се отключва. Аз все още не съм я виждал от вътре. Мислех си да използвам този момент, но… представих си 100 човека бутащи се в тясна пещера и се отказах 🙂

Нашата пътечка продължаваше полегато надолу след пещерата. Пред нас видяхме връх Попа. Не съм се качвал и там – „някой друг път“ казваха жалните ми крака 🙂 Усещаше се умората от предния ден, но докато си вървяхме лекичко, вдигахме тонуса малко по малко.

От тук насетне се заредиха гледки. Спирахме, снимахме, хапка, глътка, лаф, мохабет…

Вървяхме край брега на развълнуваното зелено родопско море.

Атмосферата на похода беше интересна и нова за мен. От всякъде можеше да чуеш интересни истории. Ако темата не ти харесва – просто ускоряваш или забавяш крачка и се включваш в следващата групичка хора. Сменяш канала 🙂 Твои истории, които вече са хванали мазоли от разправяне, тук бяха непознати за някои хора, които се радваха да ги чуят. И двата дни този поход беше едно събитие по-скоро със социален характер от колкото с физически (краката ми говорят – „не е вярно, лъже!“)

Редуваха се гори и широки пасища. Облачната покривка над нас все още беше нестабилна. Няколко пъти закапа за секунди, колкото да ни напомни какво можеше да ни се случи 🙂

Тук някъде лесното свърши и започна слизането. Синята маркировка се отклони от широкия път по който трамбовахме до сега и хвана надолу през гората. Водачите предупредиха – щеки, внимателно, който има нужда – да включва 4х4 (2 крака и 2 ръце). Който му се наложи – и 5х5 (2 крака, 2 ръце, 1 гъз) 🙂

Сега забелязвам че от тук насетне нямам много снимки 🙂 Защо ли… От тук следващият чекпойнт беше пътеката за водопад Сливодолското падало. До там ни чакаха към 3 км ходене с 400 метра сваляне. Повечето от това сваляне беше в сравнително кратки, но стръмни серпентини. Умората вече си личеше в групата. Някои едвам кретаха, други пък се нервираха на първите и се опитваха всячески да ги прескочат, само за да се натъкнат на следващите едвам кретащи… 🙂 Препятствия от паднали дървета, искаха ту прескачане, ту – лазене. Тясен и тегав участък беше това, особено за масовка от стотина човека, която се опитваше да го вземе едновременно.

При мен лично съществото ми беше започнало да изключва някои не особено важни телесни функции 🙂 Примерно мускулният профсъюз ми забрани всякакво клякане, а кръстният сложи вето на всякакво навеждане… 🙂 Проверих си чувството за хумор – поне то беше непокътнато, че иначе лошо… 🙂

Слизахме и слизахме, а край не се виждаше 🙂 От толкова много слизане очаквах вече да се озовем в някакъв подземен свят – да намерим Орфей и Евридика 🙂 Когато изведнъж се оказахме на разклонение – пътеката за водопада!

Сливодолското падало е най-високият водопад в Родопите. Височината на скалния венец от който се излива водата е към 50 метра. Точно над него има удобна равна и сенчеста полянка, където е перфектно за почивка. Там направихме обяда. От тук нагоре може да се стигне до още няколко водопада, скален параклис и извора на реката. Интересно е нагоре, но пътеката беше стръмна и изкъртваща, съвсем противопоказна на духовното ми състояние в момента 🙂

От тук насетне ни чакаше само слизане по лека пътека до асфалта. Разминавахме се тук-таме с други хора на разходка. Дали се чудят от къде им се изсипаха тези 100 души на главата? 🙂

Пътечката се вие край Сливовия дол. Кристално прозрачна водица, биеща към син цвят в дълбоките вирове… Тази красота заслужава да ѝ се посвети своя собствена разходка. Тези неща трябва да бъдат оценени на трезва глава, неразмътена от двудневната умора 🙂

Към 3 часа следобяд бяхме долу на пътя. Точно до тунела имаше чешма. Най-студената и сладка вода, която съм вкусвал! Е, може би втората най-яка след Добростанската чешма вчера 🙂

Строй се, преброй се – снимка под наслов „парад на оцелелите“ 🙂

Почти веднага пристигнаха организираните автобуси, които ни натовариха от рибарника и ни метнаха в Асеновград. Там ни чакаше буса с багажа. Разтоварихме катуна и си взехме сбогом с останалите участници. Така завърши похода „Асеновградски върхове и пътеки“.

2 дни в компанията на интересни хора, 30 км разходка, 1200 метра денивелация, десетки гледки и чувства… Принципно не съм по масовките… но догодина може и да повторя 🙂

П.П. Забравих да спомена какви големи късметлии сме! Тази неделя ни закапа дъжд само за малко, но веднъж като се прибрахме и каква буря се изви… скоро не бях виждал дъжд да вали хоризонтално 🙂 Този ден сме изразходили много сериозна доза късмет 🙂

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *