Пещера Добростански бисер и връх Попа

Съботата дойде без план и настроение. Не знаех какво ми се прави 🙂 Едно беше сигурно – неделята – утре, щяхме да правим разходка-еднодневка до х. Рай с колегите – изкъртващи 20 км, за които ако преживеем, може и да прочетете в този блог 🙂 Но съботата преди това – а, де? Хем не ми се мореше, хем не ми се и седеше. За това решението дойде от сутрешното кафе. Няколко дестинации минаха през мен, отхвърлени до една. Тази изкъртваща, онази скучна… угода нямах 🙂

Припомних си двудневната асеновградска разходка от по-миналата седмица. Тогава пътя ни мина покрай пещера Добростански бисер и връх Попа, но ги пропуснах поради умора. Може би сега им беше дошло времето? 🙂

Замислих следния план. Първи чекпойнт – мохабетчийската поляна преди хижа Марциганица. От там през полето, намиране на туристическата пътека х. Марциганиица – Белинташ и подхождане по нея към Марциганица избягвайки какъвто и да било асфалт 🙂 С Марциганица имам спомени с едни бариери и едни кучета, които не ми се повтаряха 🙂 На картата бяха маркирани няколко гледки от ръба на платото с удобно поставени пейки и масички, които също исках да уважа.

И така в ранния предиобед бях на обширните поляни на Добростанското плато. От тук нататък нещата не се развиха точно по план, за което оставям и този трак:

Всичко обрасло до неузнаваемост! 🙂 Намерих зелената маркировка Марциганица – Белинташ до една голяма изсъхнала чешма с корито. Тук имах голям кръстопът на няколко пътеки, всяка от които трябваше да търся с лупа под гъстата трева стигаща ми високо над коленете 🙂 Така се подведох по най-ясната пътека – бе направо път. Само след стотина метра стана ясно че този път води в съсвсем друга посока. Върнах се, подготвяйки душата си за бясно ровене в трева до кръста ми. Летните дъждове бяха заличили всякакви човешки измишльотини като пътища и пътеки. Цялата гора жужеше, всяка китка имаше облак от бръмбъзъци, които най-старателно я опрашваха. Природата растеше.

Поех по новата пътека, но това начинание не продължи повече от 200 метра. Ударих нова стена от храсталак до гърдите. Добре… имах още варианти 🙂 Обратно до голямото кръстовище със сухото корито. Трети опит – хванах баш маркираната пътека за Марциганица. Избих си от главата алтернативните гледки, масички, пейки, всякаквите екстри. Отивам към Марциганица и забивам директно към пещерата! 🙂 Или поне така си мислех. Минах една помпена станция, която ме увери че съм на прав път.

Следващото разклонение беше на табелата за резервата. Това наоколо въобще не изглеждаше като разклонение 🙂

Имах останките от черния път, по който вървях до сега, които продължаваха в много обрасла посока. Рових. Намерих втора пътека – право за хижата. От известно време не бях виждал маркировки. Продължих не повече от 5 минути, когато джунглата ме отказа. В този буланак можех случайно да настъпя цели изчезнали пигмейски племена. Или да намеря стада тигри. Всяка крачка напред ме вкарваше във все по-дълбоко съмнение. Картата обещаваше не повече от 300 метра до стигане до хижата и изчистване. Но какви ти 300 метра, аз и 3 не можех да измина? 🙂

Поех по единствената сигурна посока – назад – към колата 🙂 Имах поне 2 други пътеки за Добростанския бисер, които не изискваха пътешествие през черна Индия. Просто трябваше да стигна до тях – по асфалта 🙂 И така 2 часа по-късно бях пред беседката на асфалтения разклон за Марциганица. Паркирах при доста други оставени коли. Дадох газ на крачкомобила и след малко бях пред тази чудна бариера на хижа Марциганица:

Охраната е въорАжена, но дали е грамотна? Мен ме плашеше по-малката табелка – кучетата… Докато се чудех дали да се връщам и да заобиколя по другата пътека (още 1 час заобикаляне, вече почвах да свиквам с постоянното заобикаляне на неща тук…) отзад ме настигна семейство тръгнало на разходка. И те се почудиха на табелата. Взехме групово решение – всеки се въоръжава с по една сопа анти-куче и продължаваме напред 🙂

Хижа Марциганица е цялата обрасла в буренаци. Не знам дали още е хижа или частна къща за купони – във всеки случай не изглеждаше първа хубост…

Тук засякохме друга голяма група с деца. Единственото куче-пазач било вързано за през уикенда. Газ тогава напред – пещерата Добростански бисер беше на по-малко от 20 минути! 🙂 Любимата ми част от пътя – минаване през Гората на обречените 🙂 Тук никога не бях виждал слънчев лъч да пробие 🙂

От тук нататък пътеката се превърна в магистрала. Семейства, деца, малки и големи. Настигах собствениците на всичките коли паркирани на асфалта. Тук-таме се срещаха разнообразни гъбки. Очаквах повече след потопите които се изливаха цяло лято.

И една леко оптимистична маркировка за водопада Сливодолското падало 🙂

Ако някой се води само по маркировката без предварително да си е написал домашното, после може жестоко да съжалява 🙂 Пътеката слиза повече от 700 метра, които метри на връщане трябва да се вземат нагоре… А имаше определено неподготвени хора, които питаха за водопада 🙂

Скоро бях пред къщичката на пещерата. Добростанският бисер от миналата година е най-новата облагородена пещера в България. Съответно има работно време (09:00 – 18:00 петък, събота и неделя) и вход (5 лв).

Районът наоколо е продупчен като швейцарско сирене от пещери. Ледницата, Иванчова вода, Ниската дупка, Чардака, Охлюва, Комина… но всички от тях са само за опитни спелеолози. Пропасти от по 50-100 метра, теснотии и кал – богатство от неща, които са примамливи за една точно определена група от хора 🙂 За всички останали като мен – има Добростанския бисер 🙂

Пещерата има много имена. Едно от тях е Ахметьова дупка. Според легендата, по време на турското робство данъците в района са били събирани от Ахмед ага. Един път поискал от местните да го нагостят нещо много вкусно. Те тайно му сготвили свинско със зеле. Той си омел чинията и си облизал пръстите, а когато попитал какъв е този местен деликатес – издивял 🙂 Толкова много се ядосал, че решил да опожари селото. На връщане няколко местни го причакали и пречукали, а трупа му хвърлили в близката пропаст, която от тогава станала известна като Ахметьова дупка…

Пещерата е богата на образувания. Няколко дебели сталактона свързваха пода с тавана, надиплени на етажи като сватбени торти.

В пещерата температурата е постоянна – 10 градуса. Как да му се връща на човек обратно вън на летните жеги? 🙂

Пещерата не е голяма. Минава се по кръгов маршрут без водач или екскурзовод. Обиколката не отнема повече от 15 минути.

Излязох доволен. Но имах още няколко поставени цели за деня 🙂 Съвсем наблизо се виждаше връх Попа, който вече прекалено много време ме подканя и изкушава 🙂

Хванах по познатата пътечка под пещерата. Скоро тя ме изведе на разклон, където имаше горска аптечка, маса и пейки. Там трябваше да се отклоня от нея и да хвана към върха. Първоначално пътечката беше обрасла, но постепенно се изчисти. След броени метри ме изкара на една скална площадка, от която се виждаше целта ми.

Връх Попа е от онези върхове, които за да ги качиш първо трябва да… слезеш… Доста надолу. Пътеката беше ясна като бял ден. Но изкачването беше… меко казано „стръмно“ 🙂 Колко да е стръмно? От онези стръмнотии, където си благодарен за случайните дръвчета и храсти, израстнали така удобно където да се хванеш 🙂

Малко почивка на удобна хоризонтална полянка, малка може би метър на метър 🙂

И от тук нататък поде същинската атака на върха. Разстоянието не беше голямо. Но колкото беше дълго, толкова беше и високо 🙂

Успех! Бях горе! 🙂

Върхът е гол с прекрасна гледка във всички посоки. Виждах къщичката на пещерата Добростански бисер, където бях преди малко:

Долу на запад беше сгушено село Югово:

В сухия зноен ден зелените дипли от застиналото родопско море изглеждаха почти синкави – като истинско море 🙂

Редове случайни сиво-черни облаци препускаха по небето. Дали ни заплашваха с потоп, или просто ни пазеха от слънцето?

Хапнах малко сладки работи. От гората зад мен с победоносен вик се измъкна едно семейство. Били хванали грешна пътека, катерили се били по кози стени… Но умореният им вид бързо се стопи пред гледките наоколо 🙂

За мен идваше време за слизане. По това същото стръмно, което сега щеше да ми изправи косата. Колко ли да беше стръмно? Имаше слизане 5х5 🙂 Няколко пъти просто „поседнах“ за да си почина 🙂

Най-после слязох долу и поех по друга пътека за връщане. Не ми се минаваше сам пак през Марциганица и обещаните кучета-пазачи. От пещерата нагоре има хубав (поправка – вече обрасъл) широк път, който стигаше до асфалта. Отново имаше търсене на изгубени пигмейски племена… Отново имаше тигри… Този път за разнообразие имаше и коприва 🙂 Случайни коприви галеха голите ми крака като за довиждане 🙂 За завършек на деня поставих началото на нова олимпийска дисциплина – бягане с препятствия 500 метра коприва 🙂

Хубава разходка се получи… всъщност по-малко „разходка“ и повече „плуване сред треволяци“ 🙂 Но такова е положението с особеностите на сезона! 🙂 До скоро със следващите треволяци 🙂

Comments

comments

Един коментар към “Пещера Добростански бисер и връх Попа”

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *