Връх Амбарица

С колегите организирахме лека разходка-еднодневка и активирахме един план, който замисляхме отдавна – до връх Амбарица и обратно 🙂 Е, все пак август си е отпускарско и не можахме да съберем масовката от двукраки и четирикраки зверове от еднодневката до Райското пръскало 🙂

Скоро не съм минавал през сопотския лифт, така че останах изненадан от гигантския комплекс изникнал долу. Басейни, елитни кафетерии, лате-джелатерии (?! :D), метео станции и камери от времето горе… До 9 часа – началото на работното време и първото врътване на лифта, се насъбраха доста хора на опашка. Очаквах обичайната съботна лудница типична за лифто-достъпните места 🙂 Заформяше и състезание по парапланеризъм, което за щастие се оказа чак другата седмица 🙂

Времето горе – пек и жега! Още по лифта ми изгоря десния баджак, а беше само 9 часа сутринта! Извадиха се шапки, шалове, японски чадърчета, туби с плажно масло… Нечий 50-ти фактор беше толкова сладък и ароматен – имах чувството че групата се превърна в близалки-десерти, към които стомахът ми започна да къркори… 🙂

Едно-единствено облаче мина пред слънцето и го засенчи за минутка. Беше толкова хубаво 🙂 И краткотрайно. Прогнозата за днес беше ясно и слънчево време, което комбинирано с надморската височина щеше да означава еквивалента на 5-6 плажа за нас 🙂 Толкова UV щяхме да съберем, че щяхме да си съдерем кожите после 🙂

Лудницата от лифта започна да се разпокъсва нагоре – всяка група според скоростта и възможностите си. Ние го давахме айляшката. Целият ден беше пред нас, а друга работа нямахме. Самотното облаче горе събра приятели и се впуснаха в тяхна си игра над главите ни. Благодарности към всички божества на облаците за тази прохлада 🙂

След лифта следва едно рязко нагорнище, което ми подейства като кафе за добро утро. Почивките започнаха още преди да сме тръгнали 🙂 Погледите назад видяха че летателният ден вече е открит:

Газ нагоре. Почивка за поливане на клека. Почивка за снимане на интересни шишарки. Почивка за обща снимка на табелите на парка. Почивка за снимка на дежурните коне 🙂

Една вечност по-късно пред нас изникна горната лифтова станция. Втория сегмент на лифта не работи от години. Ако на долната му станция уж течаха някакви ремонти – сградата беше обвита в скеле, тази станция тук приличаше на тетанусна черупка. Направо да го махат тоя лифт, виж каква хубава разходка стана до тук 🙂 (някой от групата ме гледаше с желание за убийство по особено жесток начин 🙂 )

От тук насетне теренът беше песен, толкова равен че може да се бяга по него или да се вземе на хоро. Правили сме го на един 8-ми декември тук 🙂

„Онзи път горе ли е върха дето отиваме?“ Такива въпроси не трябва да се задават силно на глас, особено ако не искаш да чуеш отговора им 😀

11:30 бяхме на хижа Добрила. Мега-хотелски комплекс с пет механи, паркинг, футбол игрище… Не спряхме – тъкмо бяхме влезли в стегната крачка. От тук нататък към връх Амбарица пътят представляваше серия от изкачвания. Разстоянието не беше много, нито височината, но психологическият фактор беше голям. Отдалече ти изглежда нищо работа, но като се приближиш и се озоваваш в основата на една стръмнотия… Издрапваш я, а отзад те чака още една, но по-стръмна! 🙂 А върхът е скрит някъде назад след N на брой такива, като всяка взета бърчинка ти се струва последна, но – не – винаги има поне още една 🙂

Тук някъде минахме 2000-те метра и гледката назад си беше първокласна панорама. Далече на запад се виждаше хижа Дерменка.

Самотното облаче, което си доведе приятели промени цвят и форма и порасна в една съдбовна чернотия, съдържаща много вода…

Време за откриване на интересни растителни видове и оправдаване на безбройните почивки. Представям ви уникалната китка – „малка байиванка“ 🙂

Вече получавахме халюцинации от надморската височина – хоризонта на север ми се струваше много крив. Дали зрителна измама от нашия наклон, или от намеса на извънземни свръхестествени енергии – струваше ми се че ще паднем нагоре 🙂

Милион изхабени калории по-късно вече бяхме горе! 🙂 Връх Амбарица (Левски) – 2166 м с гледка на изток по билото на Стара Планина…

Горе си беше претъпкано както си трябва 🙂 По каменната пирамидка бяха проснати тениски да съхнат. Покрива на новия метален заслон също беше обърнат на простир.

Като гъба порастна 5-метрова мачтова антена и запищя морзов код 🙂 „От къде го приемаш това?“ „От всякъде!“ 🙂 Интересна комбинация на 5-6 хобита едновременно, шапка свалям 🙂

Поглед на север към хижа Амбарица и Черни Осъм:

Облаците препускаха хвърляйки мозайка от сенки и слънчеви лъчи.

Атмосферните условия по билото на балкана са колкото красиви, толкова и страшни 🙂 Билото в посока Ботев се губеше в сериозни мъгли. Обикновено тук ветровете от Южна България си правеха любовни срещи и танци с ветровете от Северна България. В момента липсата им беше като безветрие преди буря. Може би буквално? 🙂

Геройската група, от която не изгубихме никой 🙂 Въпреки 700+ метровата денивелация от лифта, финиширахме в пълен състав 🙂

Слизането вече си беше песен. Изпитание за коленете, а не толкова за душата. На обратно вече започвахме да пресрещаме лудата навалица, която тепърва изкачваше нагоре. Наситихме се на гледки. Направихме място за бирени калории по-късно. Времето също беше изцяло с нас. Балканът разкри пред нас душа и зъбки 🙂 Разходката си беше 5 звезди както и да я погледнеш 🙂

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *