Хижа Плевен и пещера Водните дупки

Толкова куцуз тръгване не бяхме правили скоро 🙂 Каквото можеше –  се обърка… Още сутринта тръгнахме в 50% намален състав. Предната вечер някои хора се отказаха поради различни причини. А буквално сутринта преди старта половината от останалата група беше тръшната от неизвестни вируси и бацили. При излизане от паркинга пък чух едно брутално ХРРРТ изпод колата и се оказа че ниският бордюр е свалил целия ми калник и половината броня 🙂 След спешна употреба на видии и свински опашки някак си тръгнахме с известно закъснение и всеки светофар ни хвана на червено 🙂 По пътя звъннах да проверя софийската част от групата – оказаха с една кола по-малко – бацилът беше силен!

И така към 11 часа някак си се довлякохме до Априлци. Пътят до паркинга под хижа Плевен е еднолентов, крив и дълъг. Точно в този момент идеален завършек на тази утрин щеше да е колона от автобуски от детски лагер слизащи срещу мен 🙂 Но съдбата някак си реши да ни пощади и стигнахме до края без никакви разминавания. А паркингите накрая на пътя бяха фраш. Щеше да има бая навалица горе.

Времето беше абсолютна скука – слънце и синьо небе. Предните дни точех лиги пред картината от камерите горе, където епичните мъгли клатеха гората 🙁 Днес имаше и пълнолуние, което щеше да убие и нощното небе.

От паркинга нагоре има три варианта за различни по дължина и стръмност пътеки. Избрахме средната и подминахме първите стълби със стрелка и зелена маркировка. Те поемаха вертикално нагоре и утре от там щяхме да слезем.

Пътеката в началото вървеше широка и полегата, докато стигна дървено мостче прехвърлено над сухото дере. Тук трябваше да се отклоним – по мостчето продължаваше дългият маршрут, а нашият бяхме нагоре през буковата гора.

Тук вече си стана стръмничко. Катерехме се по стълба от преплетени корени, тук-таме подпрени с бетонови блокчета и метално въже.

Тук е мястото, където се изкарват вирусите и бацилите от дихателните пътища и човек се вентилира с чист горски въздух 🙂 Сутршно кардио за събуждане по обяд! 🙂

Пътеката не е дълга. След километър и нещо стигнахме малка полянка с масичка и пейки. Време за кафенце 🙂 И газ пак нагоре. Час и половина след тръгването от паркинга най-после излязохме от гората на равно и широко било.

Хижата беше съвсем наблизо зад няколко други къщурки. С нас нагоре излязоха доста други хора и вече започваше да ми става сгъчкано. Ако тепърва започваше да ми става пренаселено, нямах си и идея в каква навалица щяхме да се наблъскаме тази вечер 🙂 Какво да се прави – неудобствата на хубавото време 🙂

Планът беше да обядваме леко, да оставим багажа и да направим една разходка наоколо.

Лекият обяд заплашваше да прерастне в големи купи с мезета и каси изпита бира, за това взехме да се размърдаме и да си оправим панаира. След нападението на бацила групата беше стопена и в хижата щяха да спят само 3-ма души. От резервация за 10 легла… усещам как хижарите са ми теглили дълги майни на ум… 🙂 Аз и Веско бяхме с хамаци навън.

Докато разпъвахме къщурките и внезапно чух вик подплатен с изненада, неверие и радост. Гледам – Веско намерил едно от колчетата, които бяхме изгубили тук… ПРЕДИ ДВЕ ГОДИНИ 🙂

Планът беше да се разходим до пещера Водните дупки. Маршрутът беше към 3 км, пресичащ две дерета с известни денивелации. Пътеката в началото е малко трудна за хващане. Започва в ляво от ски пистата, подсичайки целия този баир. От към поляната човек няма начин да се ориентира, но веднъж след като я хванахме нататък беше идеално ясна и дори маркирана със синя марка до края.

Още в началото минахме покрай цяла стена покрита с надгробните плочи на планинските спасители… Минутка за размисъл.

Първото дере се оказа влажно и дадохме жертва по хлъзгавите камъни. Косьо направи финт и салто, които завършиха слава богу само с половин счупен нокът. Това място се записа в историята като Косьоубиеца, а аз му забраних да се пречуква докато не снимам 🙂

Последва изкачване – в началото кално, но нататък се изчисти. Тук някъде синята маркировка беше объркана и за малко да хванем пътеката обратно към колата 🙂 Онази – дългата. Но в OpenStreetMap имахме правилната пътека, а малко след като хванахме по нея и срещнахме обратно нашата марка. Тази снимка е по продължението по което се объркахме:

Последва още едно мокро дере. Излизането от него беше стръмно нагоре с много стълби, които се виеха под формата на буквата S. Безобразно изкачване, което тук-таме беше препречено от паднали дървета, а в други участъци – доста обрасло.

Вече ни се струваше че ще вървим цял ден, а представата за връщане обратно през гадните дерета не ни обнадеждаваше 🙂 Слава богу, скоро в дясно от нас изникна висока скална стена, в подножието на която виждахме нашата пещера! 🙂

Пещера Водните дупки е образувана от масивни варовици. Има няколко разклонения, като общата ѝ дължина е около 800 м. Денивелацията е малко. Пещерата е млада и в нея няма образувания – сталактити, сталагмити или сталактони. В пещерата са идентифицирани 12 вида прилепи.

През пещерата течеше устремено поточе, което доста по-надолу по деретата се вливаше в река Видима. Интересна беше песъчливата основа под водата, докато стените на пещерата представляваха остри режещи варовици.

Пещерата изглеждаше широка и лесна за влизане. Но информационните табели предупреждаваха за дебнещите опасности навътре, а като си знам с какъв късмет ни тръгна този ден… 🙂 Не сме влизали на вътре. Заредих си пещерна вода за обратния път и хванахме да се връщаме. Наближаваше 17 часа, а денят въобще не беше дълъг като през лятото. Малко се учудих на групите хора, които пресрещахме тепърва тръгващи по цялата дължина на пътеката, но.. всеки си знае 🙂

Красив е Северният Джендем… Вече в името на месеца имаше буквата „о“ и очаквах да срещнем някаква есен, но уви. Дърветата нямаха календари и не знаеха че вече трябва да разхвърлят листата си. Температурите си бяха почти летни. Дълго съжалявах че този път изоставих сандалите и късите гащи 🙂

Прекосихме двете дерета без повече жертви. Залезни сенки пълзяха през широката поляна край хижата. На отсрещния баир стърчеше кулата на връх Ботев. Имах чувството че ей така и мога да я пипна с пръст 🙂

Слънцето се търкули под хоризонта, мятайки последни погледи към купона който се заформяше в хижа Плевен 🙂

Добре че успяхме да си хванем маса още от обяд 🙂 Скоро цялата столова се изпълни, нямаше място дори на терасата отвън 🙂 По-късно разбрах че тук някъде дори имам една бивша съученичка, но… никой не е познал другия 🙂
Хапнах едно парфе с боровинки и се разходих да разгледам хижата. Тук се намираше прословутата Читалня в облаците 🙂

Нямаше пълната колекция на библиотека „Галактика“ :/ Грешка, която със следващото посещение ще започнем да поправяме 🙂

Читалнята имаше и истинско пиано – роял! 🙂 Надявам се че пианото имаше катинар против хора, на които алкохолът лъжливо шепне че знаят нотите и песните 🙂

Приличен лаф се заформи с приятна музика, която успя да изтрае чак до към 23:30 преди да обърне в режим „парти“ 🙂 Точно време да си лягам отвън на тихото 🙂

Излъгах се с тихото! Цяла вечер един кон кръжеше около нас, дрънкайки с чана на врата си 🙂 Топлото време ме будеше отвреме-навреме карайки ме да се отвивам. Не падна под 15 градуса чак до сутринта. Побъркано октомврийско време… 🙂

Ставането и събирането беше лесно… Слязохме по късият, но доста стръмен маршрут директно надолу към паркинга.

Ако не броим скърцащите разплакани колена, други жертви този път нямаше 🙂

Хубава разходка се получи. Предният път не можахме да идем до Водните дупки. Радвам се че този път намерихме време за този маршрут. Наоколо има още интересни места за посещаване, но районът си иска няколко поредни почивни дни, за да се усети както трябва 🙂

С вас – довиждане и до нови срещи!

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *