Бойково – Линът

Последният уикенд с хубаво време за годината не трябва да се прахосва 🙂 Имах друга работа сутринта, но смогнах да си начертая една разходка-полудневка в околностите на Пловдив.

От Бойково тръгват много горски пътеки. Има маршрути за Дедево и Равнища, Tъмръш и Ситово. Но тази сутрин мен ме интересуваше едно друго по-интересно място – древното мегалитно светилище „Линът“. Ако имаше време, щяха да обиколя и няколко от многобройните параклиси в околията и да добавя липсващи пътеки в OpenStreetMap.

Оставих колата на центъра – площад с ресторант, голямо читалище и цели няколко хранителни магазина. Нямах точен маршрут за Лина, но имах координати. За това скалъпих нещо по пътеките от картата. Оказа се че съм познал – от някъде се появи зелена маркировка, която през цялото време съвпадаше с набелязания от мен маршрут.

Хванах по стръмните улички към северо-западния край на селото. След последните къщи стърчеше туристическа табела. Интересно беше да прочета за Недялко Каблешков, който в началото на века превръща Бойково в курорт.

Широк горски път се заизви през горските дерета. Есента беше в разгара си и вековните букаци бяха постелили килим от оранжеви листа.

Пътят се движеше съвсем леко нагоре, но започнах да прегрявам. Тук горе беше доста по-топло от колкото долу в Пловдив. Определено слънчевият ден не беше за дълги гащи, дори и на сянка 🙂 При първата почивка изхвърлих крачолите и ги смених с банските шорти, за да заприличам на себе си 🙂

Половин час след тръгването зелената маркировка изостави четирилентовата магистрала и сви в дясно по един по-тесен горски път. Тази пътека беше и по-влажна и обрасла в гъсти и шарени папрати. Малко след разклонението попаднах на интересен камък, приличащ на кацнало НЛО 🙂

Това беше само върхът на айсберга – под него имаше 10-метрова скала, обримчена с изветрени жлебове и улеи ерозирали като каньони.

Надраскан със спрей надпис уведомяваше че това е Грозден камък.

Прави ми впечатление, че точно този район на Родопите – околностите на Бойково, Дедево, Лилково и Ситово е характерен с каменните си образувания. Квадратни плочи, изветрени форми, профили в които човек можеше да разпознае вълци, мечки, кучета… Вкаменени пазачи, надвиснали над пътеки и проходи към крепости… Все характерни природни особености на региона.

Пътеката напред имаше няколко по-обрасли разклонения. Зелената маркировка не беше много плътна, но чудене почти нямаше. Няколко пъти като че ли забелязах една друга маркировка – две успоредни водоравни бели черти с нищо между тях. Все едно недовършена туристическа маркировка, или просто някаква приумица на горското. Тази „куха“ марка щеше да ми е важна по-късно, но за сега си следвах зелената. Скоро тя изостави пътя и хвана право нагоре през гората. Вече бях на броени метри от Лина.

Голяма група разхвърляни четвъртити скални отломъци с китна нова табелка връз тях. На най-високата скала се намираше правоъгълна изсечена вана, с приблизително човешки размери.

Много квадратна 🙂 Нямаше никакво съмнение че тук е пипала човешка ръка. В единият ъгъл беше продупчено изтичало, през което напълнената вана можеше да се изпразва.

Наблизо имаше изсечена и по-малка ваничка.

Има спорове какво точно се е случвало тук. Според някои тук са се извършвали жертвоприношения. Кръвта на жертвата се е оттичала през улеите и се е събирала в поставени отдолу съдове. Според други тук са се извършвали обреди подобни на християнското кръщене чрез потапяне във вода или друга течност. Според трети Линът е бил светилище-винарна на бог Дионисий 🙂

Поразгледах наоколо, надявайки се за още находки. Нямаше 🙂 Време беше за следващата цел – някой от параклисите наоколо. На картата ми се губеха доста пътеки, така че тази разходка щеше да има и картографски характер. И започна едно лутане… 🙂

Продължих напред по папратливия път.

Съвсем скоро стигнах до малка полянка с няколко масички и пейки. Мястото беше позанемарено и обградено с гъста джунгла. Път напред нямаше. Върнах се до едно от по-предните разклонения, където последвах онази куха маркировка. На трака по-горе може да видите какви съм ги обикалял 🙂 Скоро се оказах… точно над Лина 🙂 Напред и нагоре продължаваше полу-видим път, който ми изглеждаше достатъчно добър.

След кратко издрапване се озовах в подножието на широка скална стена. Интересно, че наоколо се виждаха бегли следи от градежи… Скални плочи, пръснати в квадратни периметри, със земя тук-таме продупчена от иманярски дупки.

Но от тук път напред нямаше. Скалната стена имаше рехави участъци и може би беше проходима. Но беше време за умни, а не смели решения 🙂 Върнах се обратно по кухата маркировка.

Последва доста връщане. През Грозден камък до началото на папратливата пътека – върнах се чак до четирилентовата горска магистрала. Тук напред срещнах стрелки за „Св. архангел Михаил“ и след 10 минути бях на параклиса.

Не се знае кога точно е строен. През 1989 г. е възстановен от Димитър Томов Гегов и семейството му, а през 1991 г. е официално открит. Нямаше чешми, маси или пейки – параклисът беше просто едно тихо горско местенце с малка полянка пред него. Хапнах лека закуска по обед и дадох газ към следващата дестинация.

Моята горска магистрала се срещна с друга с Т-образно кръстовище. Край него имаше странно съоръжение, което сякаш се готви да излети в космоса.

От тук трябваше да хвана на юг към „Св. Богородица“ – имах и стрелка 🙂

Стръмна пътечка, която скоро излезе на същата магистрала. Половин час по-късно и 200 метра по-високо се озовах пред истински горски манастирски комплекс 🙂

Какъв ти параклис, то беше църква за чудо и приказ. Сградата имаше стар вид, но части от нея бяха съвсем изписани скоро. Втора, по-малка сграда се намираше зад църквата.

Нов дървен навес:

Наоколо бяха пръснати малки откъснати плочни масички и това беше. Интересно беше присъствието на лампа и кабели. Може би захранвани от собствен агрегат за храмовия празник?

Заредих малко сладки калории и се приготвих за следващата цел. Хванах горската магистрала на обратно. Тук-таме се виждаше синя маркировка за с. Дедево и Равнища. Но днес това не беше моят път. Върнах се обратно до космическата ракета и продължих надолу към Бойково. Подминах няколко каптажа и стигнах място, където трябваше да се отклоня право надолу по тясна пътечка.

Странни постройки привлякоха вниманието ми. Големи къщурки, изоставени преди доста време, тук-таме носещи орнаменти от една отминала епоха. Стари вили, може би?

Дворове с плочници – сега обрасли с лиани и шипки. Циментирани тераси, постлани с педя шума, отдавна превърнала се в тор. Украсени фасади и стълбища, загладени от пръст и почва. Интересна находка.

Сградите бяха няколко и имаха вид като все едно да бяха на една плюнка живот. Цимент и тухли се редуваха с отдавна прогнили и пропаднали дървени подове. Тук-таме имаше по някое цяло стъкло в дограмите.

Интересно място. Може би почивна станция? Вилна зона? Подобни разрушения – някога китни и богати вили съм виждал наблизо край Бяла Черква…

Моята пътечка слезе надолу до голямо здание.

Просторен двор, ръждясал баскетболен кош по-надолу. Широка… столова? Нещо, което не изглеждаше изоставено толкова отдавна и същевременно лъхаше на съвсем друга ера.

В интернет намерих откъслечна информация за ученически лагер „Майчина грижа“ основан от Недко Каблешков на 25 август 1929 г. Финансирането дошло от държавата, а мястото било дарено от Иван Димитров…

Интересна находка от историята на селото. Продължих напред по лабиринта от горски пътечки, към моята цел – параклис „Св. Дух“. Скоро започнах да срещам и стрелки.

Широкият път се стесни и се изгуби всред килима от нападали листа. Цял ден не бях срещнал никой и бях започнал да се чудя ходи ли някой по тези гори. По подобни места в такова хубаво време обикновено беше фраш от туристи, мотористи или поне… ловци 🙂 Но днес като че ли бях случил на най-спокойната и тиха част от Родопите.

Параклисът „Св. Дух“ се беше сгушил в основата на каменна грамада.

Интересно място, в което са положени доста усилия. Смята се че параклисът съществува още от преди Османското робство.

Историите разказват за древна крепост „Св. Дух“. И наистина, малко по-встрани се виждат останки от градежи.

Интересни са параклисите наоколо. Не са бесни мохабетчийници с чешми, чевермета и маси за сватба да вдигнеш – като повечето параклиси в региона. Тези които видях днес са по-скоро тихи и скромни местенца, където човек може да се наслади на спокойствие и сянка. Има интересни находки в околностите на Бойково. Древното мегалитно светилище Линът, Грозден камък и останалият скален свят са неща, които любителите на природата не трябва да пропуснат 🙂

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *