Козя Стена

Очертаваше се това да е последната разходка за мнооогоо дълго време напред. Бяхме направили уговорката с Краси още края на февруари. Дестинацията – хижа Козя Стена. Участници – стотици хора 🙂 (Които естествено се свиха до 4мата основни заподозряни 🙂 ) Когато в началото на март се заговори за извънредни положения, се притеснихме, но мерките все още бяха само на чертожната дъска. Все пак – бърз телефон до хижата – „Да, работим, заповядайте, няма проблем!“ Отиваме! 🙂

Маршрутът беше ясен – закускообяд с банички на Анево, среща горе на Беклемето, час-два-три билно трамбоване и сме там! 🙂 Времето през последните няколко седмици беше сравнително топло. Долу направо си беше късна пролет, но очаквах горе над 1500 метра да има останала по някоя преспа. За да е по-интересно – тази неделя се чакаха нови снеговалежи.

Първите преспички не ни разочароваха. Снежни топки залетяха към фото-папараците 🙂

Пътят напред беше предимно сух. Но усилващият се бръснещ вятър ни отказа от мисълта да спираме да склуптурираме снежни човеци. Прогнозата за развалянето на времето беше чак за утре, но небето над нас се зачерняше с всяка изминала минута.

Теренът започна равно, но скоро стигнахме до първата височинка. След мазните банички на Анево не бяхме особено свежи 🙂 Но се напънахме и взехме т. нар. връх Падалото – 1619 м. Поглед назад за почивка към бетонните гащи на Беклемето:

Понеже зимата беше дълга и мазна, по този наклон изкарахме доста вода 🙂 Но следващият участък беше равен и разходка в парка.

Последваха още няколко леки склона. Напред и нагоре „по прякото“ се качваше супер-зимния маршрут с коловата маркировка. Тел, въжета, камъни, гледки… добре звучеше, но го оставихме за лятото 🙂 Не че изплезихме езиците до тук – въобще няма такова нещо, но вятъра се усилваше стабилно 🙂

Споменах ли предните топли седмици? Пролетта се опитваше да пробие тук под формата на поляни от минзухари и кокичета.

Използвах всяка секунда почивка за снимка. Снимах китки като за последно – без да знам, че всъщност наистина ще е за последно, за доста време напред 🙂

Черното небе даде един интересен цветови ефект. Струваше ли ми се, или хоризонтът беше започнал да се обагря в червено? Като пред залез? Но беше само обяд…

Пътеката беше ясно изразена, маркировката – стабилно боядисана по камъните. На места взимахме камък връз камък, но нищо което не може да се преодолее на 4 крака и гъз 🙂

Кокичетата бяха навсякъде. Това са първите, които виждах тази година.

Небето над нас продължаваше да се забулва и дали не усетихме първи капки?

Подкосихме връх Баба и напред се видя хижата, кацнала върху една скала. Струваше ни се измамно „ей тук наблизо“, но сега като гледам колко малка ми се вижда на снимката… Едвам я различавам 🙂

Дадохме малко газ. От тази страна на Баба-та старите преспи бяха по-запазени. Лека загрявка за това, което ни чакаше утре 🙂

Дъждът точно ни запука, когато най-после зад последния завой пред нас изскочи хижата.

Козя Стена е китна хижа. Много ми хареса. Отношението на хижарите, местоположението, интериора – никъде нямаше грешка. Еделвайсените украси по старите столове и масички.

Уютната библиотека – „Къщичка за книги“ на втория етаж! Човек да му е кеф, да изкара по едно бедстване тук 🙂

И чудно, но намерих една от любимите ми фантастични поредици – „Небесните господари“ 🙂

Стаите имат вид на нови – чисто измазани, с представителна леглова база и чаршафи. Но ще разочаровам любителите на джакузитата – топла вода няма, а тоалетните са на клекала 🙂

Най-готиното беше липсата на телевизор, музика и интернет в столовата 🙂 И липсата на всякакви други хора. Едни се отказали, други въобще не се обадили че няма да идват, ние намаляхме от 150 човека на 4 и така… оказа се че накрая сме си сами 🙂 Това не съм си помислял че може да се случи тук, където през лятото трябва да си запазиш място месеци предварително… 🙂

Та, започна се една следобедна маса, която се превърна във вечерна маса. Разнищихме политиката, живота и всичко останало и по едно време вън дъждът се обърна на сняг. Ама така, хубав, мъжки сняг, обещаващ метри преспи на сутринта 🙂

Спахме много добре. На сутринта вън ни чакаше зимна идилия 🙂 Умерени пориви на вятъра продължаваха да набиват нов сняг, а покривката вече минаваше десетина санта.

Видимостта беше кофти – може би 50 метра напред в най-добрия случай. Пътеката беше изцяло под снега, като се различаваше само по изядения клек. Където клек нямаше – лошо 🙂 Няколко пъти се откланяхме леко в страни, но посоката беше ясна.

Първоначалните десетина сантиметра покривка взеха да се превръщат в преспи по половин метър. Имаше затъване. Когато изтървахме пътеката, имаше хлъзгане по стръмния склон. Вятърът продължаваше да жули, а ние внимавахме с темпото за да няма изпотявания.

Няколко пъти имаше подхлъзвания в стил „аз само седнах да си почина за малко“ 🙂 И някъде измежду тези „посядания“ установих липсата на едното уоки-токи… И то си беше починало някъде.

Тук-таме мяркахме следи от зайче. Беше пресякло пътеката няколко пъти и вече спрях да им обръщам внимание, съсредоточен в краченето. Но внезапно заешките следи свършиха в нищото. В края им снегът беше разцепен, все едно нещо е паднало там. Граблива птица? Може би пред нас бяха следите от последните подскоци на малкия Зайо ;(

Чудихме се дали да не хванем коловата маркировка отгоре. Но няколко неща ни отказаха. Вятърът брулеше яко дори и на завет, а горе щеше да ни отвее. Щяхме да ходим по остри скали, скрити от тънък слой снежец. И щяхме да изхабим една енергия, която щеше да ни изпоти с това нагоре-надолу.

Вятърът отвреме-навреме вдигаше мъглата, пускайки ни по някоя гледка:

Няколко пъти съжалявахме че нямаме найлон за бързо спускане 🙂 Раз, два, и си чак долу в Пловдив 🙂 От вчерашните пролетни цветя нищо не беше останало – добре че наснимах когато му беше време 🙂

Прибирането ни отне часове. Малко се притеснявах от състоянието на асфалта надолу. Беклемето има славата на проход, който се затваря при първата снежинка. За щастие, оказа се че няма нищо такова – пътят си беше перфектен и почти не много мокър 🙂

Най-после стигнахме колите. Падна една лопатна акция по търсене на съкровище (дръжки на врати) и запалихме от раз 🙂

Хубава разходка направихме. Видяхме и пролет, и зима. Отне ни доста седмици да се синхронизираме, а знаехме че доста време напред също няма да се мърда на никъде.

Бъдете здрави, стойте си вкъщи и ще се видим след няколко седмици 🙂

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *