Екопътека Чилингира

Модерно е всеки бизнес да си има природна атракция. Дали скала с яка гледка, дали беседки край реката, дали легенда или екопътека. От няколко месеца насам ме заливат рекламите на екопътека Чилингира, та рекох да видя за какво става въпрос 🙂

От Кричим има нов път нагоре! Ремонтът на пътя за Девин е направен много добре. Гладък асфалт, разширения, гледки… Веднъж стигнете ли над язовирните стени, ще ви се открие гледка към родопското море край пътя. Ще ви се прииска да спрете за снимки, и… изненада – ще можете! 🙂 Буквално на всеки 200 метра има удобни места за спиране. Хиляда пъти по-добре от преди, когато имаше сигурно 2 отбивки на целия път 🙂

Пътят вече е любим на мотористи и както днес се убедих – също на вело-самоубийци. Пътят е натоварен и крив, с не добра насрещна видимост и не много места за изпреварване. А засичането на група от 2, 20 или 200 колелета, си е предпоставка за произшествие. Имах чувството че този ден се разминах с целия Тур дьо Франс.

Паркирах край комплекс Чилингира. Тук имаме избор от няколко паркинга. Първият – точно до сергиите, обикновено е фраш на макс. Следващият – това са по-скоро клетки, оградени с колчета. Тесни са и трябва да влезете с такъв ъгъл че задницата ви ще стърчи на пътното платно. Много неудобно място, но ако продължите 100 метра напред, ще стигнете до супер удобно и просторно уширение от новия ремонт на пътя.

Срещу сергиите се виждаха два навеса и разписание на автобуси. Единият навес беше целия в карти и атракции. Днес бяхме тук за това:

На хартия изглеждаше много обещаващо. Началната точка беше точно до навеса – маршрутът започваше със стръмна стълба.

От там нагоре продължаваше пътека с кофти излят бетон и липсващ парапет:

Първа наченка на маркировка?

Не, нека от сега ни е ясно – маркировка няма 🙂 От този момент нагоре вървях по тясна и стръмна животинска пътека без никъде да видя марка, табела, плакат, карта – каквото и да е.

Хората бяха поизтъркали първите метри, но колкото по-нагоре се качвах, толкова по-първично ставаше. Първите метри бяха налазени от кифли с токчета, грим, джобни кученца, селфита и цигари. Ето какво прави рекламата – целият паркинг долу беше спрял заради тези първи 20 метра и наградата от тройка кебапчета за добре изхабените калории! 🙂

А нагоре започваше стабилно драпане. Наклонът предизвикваше почивка след почивка, а слънцето биеше здраво в гърба. Сенките бяха оскъдни и причинени по-скоро от храсти и рехава ниска растителност. Равносметката след първия километър беше 250 метра височина, 10 кила пот и половин час време. Наклонът средно излизаше 25%, но не беше равномерен. Имаше места, за които искрено се чудех как ще слизам 🙂

И учудващо, но все още срещах тук-таме хора 🙂 Интересно е да видиш как стръмната пътека действа като филтър срещу токчетата, грим и цигарите, които останаха долу още в първите метри 🙂

Почивките се движеха с гледките. Всеки път като спирах и се обръщах назад, имах нов ъгъл към язовира. Хората с които се разминавах ме питаха – къде е ОНАЗИ гледка, за която бяха дошли? Ами, тя беше навсякъде около нас 🙂 Няма някаква наречена площадка или място, където трябваше да стигнем. Просто трябваше да се обърнем назад по време на почивките 🙂

Тук-таме наоколо излизаха развалини. Някои от тях бяха интересно запазени. Може би къщурки, може би постройки за гледане на животни. По-нагоре имаше един действащ овчарник и на доста места се виждаха барабонки.

Една скала на югоизток привлече вниманието ми. Още не знаех, но по-късно щях да я гледам отгоре надолу 🙂 Имах да кача още доста метри.

Бях чувал за мечката в Осиково. Други хора преди бяха попадали на изпражнения, и дали някой не я беше снимал? За това гледах да вървя шумен подсвирквайки си и провеждайки диалози с гласовете в главата ми 🙂 От време навреме странно изненадвах случайни туристи прилегнали на сянка в някой храст 🙂 Имаше хора нагоре. Тук-таме цели групи. Възрастни, деца, кучета. Мечка да не си тук днес, щяха да ти вземат акъла 🙂

Слънцето прежуряше, но от запад приближаваха сиви облаци. Чуваха се гърмежи? Против градушки, или гръмотевици? Голо било, гръмотевична буря… не особено добра комбинация 🙂 Но ако се наложеше, можех да сляза от тук за броени минути.

Това нагорнище ми изглеждаше безкрайно. Кръстосаха ми се очите, езикът ми се върза на възел, парчета зимен холестерол се открътваха от стените на кръвоносните съдове… 🙂 А къде е гледката, питаха хората?!

Не вярвах когато посоката „напред и нагоре“ се превърна просто в „напред“. Може би бях превзел някакъв баир? Напред се виждаше Осиково, а по околните баирчета се движеха шарени туристи.

По равното се вървеше малко по-лесно. Но пътеката взе да се губи. През цялото време вървях по някакви следи на добитъци, които се появяваха и изчезваха както си искат. Не, тези наклони които взех въобще не са правени за двукраки. „Екопътека“ ли? Очаквах някакви съоръжения, площадки, или поне маркировка.

В дясно зад мен виждах склона по който се качих. От тук въобще не изглеждаше такава драма…

Хубавото време радваше и много бръмбазъци, които обикаляха редките цветове. Полските цветя бяха останали далеч надолу, а тук растителността беше по-скоро съвсем късо изяден треволяк. Бях леко загрижен за кърлежи. Доста следи от добитък имаше, и определено се срещаха кръвопийци. Една конска муха така здраво ме захапа, че цялата ми нервна система подскочи 🙂 Мислех си за почивка в хоризонтално положение под някоя сянка, но всички тези мисли моментално се изпариха 🙂

Слязох леко надолу до поредните руини от където се виждаше това. Някъде наоколо трябваше да се намира финала на маршрута – Куртьов камък. Но не виждах никаква скала, която да ти се набие на очите и да си кажеш „това е“…

Отделих минутка за хубавата гледка. Представяте ли си как е изглеждало това преди хората да наводнят долината? Сигурно е било страшно алпийско. Каква гледка са имали едновремешните обитатели на изоставените руини…

Тези плаващи понтонни къщички ми бяха голям куриоз. Кой живееше там? Как се живее върху плаващ под? Как се стига до там? Колко са големи комарите им? Все важни въпроси 🙂

Надолу виждах и комплекса от където тръгнах. Видях и уширението по-напред, където щях да обърна. Малко ме притесняваше обръщането на този натоварен път…

Време беше за кръгом на обратно. Срещнах още една голяма група туристи. Те пък тръгнали от Осиково. Умна работа – от там трябва да е доста по-полегато. А на нас, които нямаме акъл – ходим да се лъжем по реклами на екопътеки 🙂

Надолнищата на връщане бяха зловещи. Щеката беше най-добрият ми приятел, а ако имах и втора… Сериозно – тази пътека има участъци, където не може да бъде слизана на два крака. Снимката няма ъгломер, но представете си как бихте слизали по стълби ако изсипете едно ремарке пясък отгоре им.

Общи впечатления от „екопътеката“? Ще ви хареса, ако си падате по яко слънце, пясъчни склонове и кръвохапещи бръмбазъци 🙂 Или ако имате нужда от сериозно кардио. Нагорнището е добро за упражнение, но надолнището въобще не е препоръчително без щеки. Очаквах някакви съоръжения, парапетчета, стълбички, площадки… Поне една пейка или беседка, нещо да пази сянка някъде? Най-голямата инвестиция която видях тук е рекламната брошура.

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *