Дяволската пътека – малък кръг

Дяволската пътека може да се обиколи по няколко различни маршрута. Има „малък кръг“, има „голям кръг“, а освен това може да се направи и само единичен тигел. Изходните точки са две – паркинг до Катранджийницата до село Борино (най-западната точка) и асфалтът през Буйновското ждрело (най-източната точка).

Тигел от Буйновското ждрело вече бяхме правили преди, така че този път решихме да опитаме нещо ново – малкият кръг с нощувка горе на някоя от многобройните беседки-заслони по маршрута.

Две неща ми бяха останали в главата от предния път:
а) по пътеката няма никъде вода (освен в реката)
б) утрепията е голяма 🙂

Първата точка щяхме да я неутрализираме с изнасяне на още повече вода, бира и водни филтри. Но този все багаж се добавяше към не много лекия бивачен инвентар, който пък щеше да допринесе за всеобщото страдание… 🙂

Събрахме се със софийската част от групата на Кричим и карахме заедно нагоре към Девин. Пътят е нов, панорамен и разкошен – кара се с кеф с изключение на няколко места с нападали камъни по асфалта.

11 часа бяхме на паркинга – западната изходна точка за Дяволската пътека. Веднага ни посрещнаха местните „туроператори“ с джипките, предлагайки всевъзможни разходки до знайни и незнайни местенца. Видяха че няма да им сколасаме, но въпреки това се включиха с идеи за пътеки, биваци и съвети.

На паркинга се събираше тълпа и едвам намерихме място където да спрем. Изсипваха се организирани групи от Дряново, от Хасково, Пазарджик… Горкият дявол с неговата пътека – половин България щеше да му се излее на главата днес 🙂 Едвам успях да вредя снимка без милиони тълпи в нея.

Маршрутът стартира леко по широк и равен път. Обедното слънце жулеше безмилостно и се надявахме скоро да се скрием в гората. Имаше табели с маркировка, стрелки и времена. Дадените времена бяха измислени едно към гьотера, не им се хващайте 🙂 Вярно че ние не сме много бързи, но да речем че тези времена ги надвишихме в *пъти*.

Скоро стигнахме до края на широкия път с още един „горски“ паркинг 🙂 Там беше избуяла китната корона на Златната липа, в чиито основи местен жител е намерил 150 златни монети.

Дървено мостче прехвърляше ручея и веднага последва пейка с още табели и маркировки. С изключение на 1-2 места целият маршрут е маркиран добре, пък и човек трудно може да се изгуби – просто трябва да следва тълпата 🙂

Последва първата беседка и още табелен спам. Тук беше разклонът за Тебеширената пещера, за която не бях чувал нищо. Може би ще я видим някой друг път 🙂 Бяха изредени медийните партньори, подкрепили маршрутите – из между тях и вестник „Трета възраст“ 🙂 Ти да видиш…

Стигнахме до голям заслон с навес и … чешма! 🙂 Това щеше да е може би единствената вода до утре по обед, та заредихме стабилно 🙂 По тази пътека имаше два вида съоръжения за почивка – „беседки“ и „заслони“. „Заслоните“ имаха стабилни покриви, бяха затворени от три страни, зидани барбекюта, джакузита, рум-сервиз, балет-салон… упс, размечтах се 🙂

Зад заслона по един крив дървен мост се затваряше малкият кръг на Дяволската пътека. От там щяхме да се върнем утре, но днес щяхме да продължим напред към Дяволския мост. Това е едно от малкот места, където имам забележка към маркировката – човек, който е тръгнал с две записки на кръст, тук би се излъгал да хване в ляво по моста и нагоре по баира. Човек винаги трябва да си пише домашното, или да ходи с някой който вече си го е написал 😛

Тясната пътечка, обримчена с дървени парапети беше надвиснала над Читак дере долу под нас. Реката яростно и напористо бучеше в каньон с ширина от едва няколко метра. Чувствах се като в дъното на гигантска пукнатина в земната кора.

От тази изходна точка Дяволският мост се стигаше много бързо. Най-много час от както да бяхме тръгнали и се озовахме под ей този байрак:

Тук човек пристига зяпнал и ококорен, така че лесно е да забележи разклонът на пътеката, слизащ пряко надолу в земната кора 🙂

Минаването по това творение на дърводелското изкуство иска кураж 🙂 Струваше ми се че дървените стъпенки се държат от въздух, а между тях отдолу прозираше бялата ревяща водна пяна, гладна за туристи 😀

Толкова беше тясно, че трябваше да оставим багажа горе. Човек буквално нямаше къде да се завърти 🙂 Отсрещната стена на каньона ми се струваше на една ръка разстояние и все пак толкова далече като се има предвид гърмящата водна маса отдолу 🙂

За който можеше да отдели очи от смъртта под нас, имаше друга наслада за душата – стените на каньона бяха обрасли с Родопски Силивряк – Орфеевото цвете. То е защитено цвете, включено в Червената книга и трябва само да се гледа без да се къса.

Минахме под моста, избягахме на дявола 🙂 Починахме малко и дадохме газ напред. Въпреки чудото до тук, интересното тепърва предстоеше.

Пътеката рязко придоби по-скоро вертикален характер нагоре-надолу. Стръмни скални стени се преодоляваха по безброй дървени стълбички. Това е частта, която много хора подценяват и трудно се предава в разказ. Колко е стръмно ли? Примерно толкова:

Или толкова:

Росен с право казваше „Не съм мислил че ще идем на планина да правя ръце“ 🙂 Голяма част от тези съоръжения се преминават със сериозно набиране на ръце. Понякога стъпалата са счупени, или просто са поставени на половин метър разстояние. Понякога парапетите се клатят или ги няма. Понякога между стъпалата се вижда дъното на каньона 20 метра под вас. Все хубави гледки 🙂

Тази утрепия нямаше свършване 🙂 Мостчета се редуваха със стълби, стълбите се редуваха с просто стръмнотии, където човек трябваше да преодолее 60-градусови наклони от мазна ерозирала кал без да има за какво да се хване. И всичкото това си го представете със стабилен насрещен трафик от хора… Някои от идиотите (ние) – с тежки раници за по-трудно разминаване 🙂

Интересно беше да видиш физиономиите с които се разминавахме. Жени по бални сандалки кълняха мъжете си къде са ги довели. Мъже кълняха жените си – спортистки. Децата учеха мръсни думички. А тук-таме по някое джобно кученце се опитваше да се самоубие в побелялата от пяна река 🙂

Друга атракция – почти невидима беше Скрития водопад. Наистина беше много скрит – иззад няколко скални кьошета се подаваше само резултатът от цялата изсипваща се вода. Дървените мостове тук бяха оформени в наблюдателна площадка, и все пак той убягваше на много хора.

Утрепията нямаше край. Скоро започваше голямото нагорнище, а ако имаше нещо, което свършваше – това бяха силите ни. Обед отдавна минаваше, така че при първото по-равно и широко спряхме да хапнем малко. Човек лесно забравя да приема калории и вода при такова натоварване и после страда.

Стигнахме до края на пътеката и вече бяхме много близко до асфалта на Буйновското ждрело. Нагоре се виждаше панорамната площадка „Орлово око“. Нашият път продължаваше от тук в горна посока. Съвсем наблизо имаше една беседка. Тя даваше шанс на хората да седнат и да си помислят – наистина ли желаят да си причинят пътя нагоре? 🙂

По карта от тук трябваше да качим към 300 метра. Намирахме се в дъното на ждрелото, а трябваше сериозно да издрапаме от него. Не ми се мислеше какво ни чака. За събиране на кураж имах един приготвен жокер. Студена биричка 🙂 Ама наистина студена! Още сутринта бях мушнал няколко кенчета между две бутилки лед. Хем за студена вода по-късно, но по-важно – за бирено вдъхновение и отскок 🙂 Нека ми е тежко.

Чухме че отдолу се задава някакъв зверилник. Мега голяма група, която разцепваше родопската тишина с маймунски викове. Крясъци в стил „пияни чужденци на слънчака“ ни подгониха нагоре с надеждата да ги изпреварим… А нагоре зорът беше точно каквото се очакваше 🙂

Серпентините неумолимо взимаха височина. Следобедът беше сериозно настъпил и мен ме движеше единствено студеното бирено гориво 🙂 По време на почивките нямаше как да не се омешим със зоопарка зад нас… Какво да ви разправям 🙁

„Това ли е пътя за Дяволския мост?“ „Ама какво има горе?“ „Ленче, аз ти казвах да не са катерим тука“ „АААУУЕУЕЕЕЕЕЕЕААА“ „Кой мятка камъни отгоре, ве? Аз! Катеря се!“

Да е светена тази биричка че ми даде търпение и сила, та някак си драснах и оставих всичко това назад. Един цял час беше влаченето по тези серпентини. И когато най-после ми се стори че теренът става по-полегат – оказа се че това е зрителна илюзия 🙂 Даже напротив – екстремното тепърва почваше 🙂 Нови вертикални стълби, метнати над просторни въздушни междини! 🙂 Колене се клатеха, глави се въртяха 🙂

Сега забелязвам че леко ми липсват снимки от тук 🙂 Може би съм бил прекалено зает да не умра и да си гледам в краката и ръцете 🙂 Поредица от стълби и вертикални стръмнотии ме изкараха до място с табелка „Скален остров“, която ме накара да вдигна очи за момент. И гледката беше уау 🙂

Чувствах се като удавник в зелено море с надвиснали над главата гигантски вълни-цунами 🙂 Имах още доста път до гребена на моето най-близко цунами 🙂 Поредната табела „Следва стръмен участък“ (с добавен надпис „Сериозно?!“) въобще не ми направи впечатление 😀

Бира-силата беше останала на изпарения, но вече пътят наистина тръгна по-полегато. Гората беше жестоко обезобразена от белези на старо събиране на смола.

И сигурно вече бях много капнал, понеже и ходенето по равното ми даваше зор 🙂 Но съвсем скоро съзрях нашата крайна точка за деня. Ура!

Заслонът беше стабилен – покрив, три стени, каменно барбекю със скара, пейки, маси… Идеална база за тази вечер 🙂

Базата имаше хубава гледка към връх Свети Илия. С дългата оптика се виждаха селфи маниаци, които се чекнеха по панорамната площадка 🙂

Беше време за втора студена бира докато дойдат останалите. Още имах лед, който добре щеше да се впише с високо-октановите ваксини по-късно 🙂

След половин час се събрахме с останалите и веднага се извадиха първите бързи калории и течности 🙂 Учудващо колко малко му трябва на човек да се почувства нормално 🙂

Заехме се да си вдигнем замъците, да съберем дръвца и да нарежем салатката.

По-късно край нас минаха трима американци и стана интересен лаф. Тях ги сърбяха краката явно – маршрутът който описаха че са минали за деня, аз не мога да го мина за цяла седмица 🙂 Разказахме им за други интересни места в региона и те отпрашиха напред. Оставиха ни сами с нашата гала-вечеря 🙂

Жоро измъкна един клонинг на Йегермайстер, който влезе много добре в комбинация с наденичка, луканки, пет вида мезета, яйца, бисквитки… Рано си легнахме тази вечер, а на сутринта температурата беше идеалните 10 градуса 🙂 Изгревът беше красив в 6 сутринта:

Закуски, събиране на панаира и боклука и следваше най-тъпата част – прибирането 🙂 Но за да е по-интересно, нямаше да се връщаме по същия маршрут. Все пак неслучайно му викат „малък кръг“ 🙂

Пътеката започваше зад заслона и си беше стабилен черен път. До тук спокойно могат да се качват джипки. Подкарахме го плавно надолу и скоро стигнахме до две интересни дървета. Първото естествено беше „Лирата на Орфей“:

А второто беше „Танцът на менадите“ – група борове (Смърчове? Дървесните експерти да се включат веднага, моля 🙂 ) бяха израстнали от общ дънер прегърнати нагоре. Кои са менадите? Гръцката митология е объркана по въпроса, но да речем че са били жени, които имали някаква вражда с Орфей и накрая Дионис ги е превърнал в дървета 🙂

Пътят излезе на широка като ски-писта поляна. Нагоре и надолу се виждаха отделни малки беседки. Тук човек лесно може да се заблуди, понеже пътят който продължава напред отива към „големият кръг“. За малкия кръг от тук се хваща напреки надолу на поляната, като маркировката леко се губи. Подминават се още няколко беседки.

Пътят се сви до пътека и придоби доста по-стръмно измерение. Тук маркировката се възобнови.

Тук пак ми се губят снимки 🙂 Имаше участъци със слизане на щеки. Имаше участъци със слизане 4х4 и набиране на ръце по дървета. Но като цяло не беше толкова страшно като вчерашното драпане.

Слязохме много метри надолу и излязохме на един познат крив мост.

Това беше първият заслон, онзи със студената вода 🙂 От тук нататък ни чакаше магистралата до паркинга с колите.

По инерция щях да пиша „хубава разходка се получи“, само че разходката тук си беше направо клас „утрепия“ 🙂 Дяволската пътека е една от по-трудните пътеки с общ достъп наоколо. За съжаление изглежда доста хора тръгват точно за това натам – да могат да кажат че са „покорили гадната пътека“.

Но аз съм сигурен че нашите читатели са над тази категория, така че решите ли да хванете за Дяволската пътека вие си знаете – пригответе си домашното, навигацията и водата 🙂 Вода, хора, вземете си вода 🙂

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *