Безводно – връх Чиляка

Има ли вода в Безводно и заслужава ли си името? Това щяхме да проверим този уикенд с една разходка до най-високия връх в източната част на Западните Родопи – връх Чиляка (1459м).

Ако денят се познава от сутринта, тази разходка щеше да е чист апокалипсис 🙂
Предния ден колата ми прегря и влезе в сервиз – трябваше бързо да намерим алтернативен превоз. План Б беше на Жоро голфа. Лили се включи с по-голямата ѝ Вектра, която щеше да е добре дошла в събирането на 4 човека + бивачен багаж. Но тя веднага намери една хондичка от брат си, която стана план Г 🙂 И всичко това отиде на кино, когато същата вечер Лилито се разболя и се върнахме 3 плана назад 🙂 План Б се првърна в план Д – на Жоро голфа на нов глас. Така броени часове преди разходката най-после превозът беше уреден 🙂

Но апокалипсисът не свърши. Още сутринта ми се счупи каишката на часовника. И за да е пълна мизерията – счупи ми се и шапката. Как се чупи шапка? Подбрадникът явно се е изпекъл от слънцето и беше изгубил всякаква гъвкавост, направо се изрони на много части…

С леко закъснение събрахме пловдивското звено и газ към Асеновград – Тополово – Комунига – Безводно. Софийското звено бяха подранили 20 минути пред нас и им писна да ни чакат, та с тях щяхме да се съберем по-нататък. Аз за първи път пътувах в голф двойка и самото придвижване си беше приключение. Голфът беше лукс изпълнение с шибедах, който беше съществена част от мексиканския климатик. Въздушният поток събаряше шапката ми, останала без подбрадник, която за щастие попадаше в ловките ръце от задната седалка 🙂

Карахме по живописния път след Комунига. Тесничък асфалт, но с добра видимост и пейзаж като излязъл изпод четката на художници. Минахме по стената на язовир Боровица, където има бариера. Но там само казахме че сме за Безводно и ще катерим връх Чиляка и пазачът махна да минаваме.

12 часа на обяд бяхме на „центъра“ на Безводно. Посрещнаха ни две големи чешми, от чиито чучури водата се изстрелваше с хоризонтална струя. Не знаехме че тази вода щеше да е последната за много време напред.

От сега ще разваля съспенса и ще ви кажа че вода напред почти нямаше. Към връх Чиляка има две маркировки – червена и синя. Червената е изцяло суха, а по синята се намират няколко поилки и чешми, повечето – сухи. В това лятно време много села заслужаваха името „Безводно“…

От този център нагоре нямаше никакви табели или маркировки. Катерихме се по карта и GPS и малко по малко излизахме от селото. Попаднахме на нещо:

Заблуда за противника! Стрелката водеше към обрасла с тръни пътечка за някаква частна градина.

Ходехме по мрежа от тесни и успоредни пътечки, изровени от животни и дъждовни води. Тук-таме се скривахме в постни горички, за да излезем от тях само минути по-късно. Беше стръмно и почивките с поглед назад ни показваха колко нагоре бяхме дръпнали.

Качихме няколко малки скали, напредвайки към все по-добра гледка. Куриозната маркировка продължаваше – кеф ти на ляво, кеф ти на дясно – все пропасти 😀

Бяхме тръгнали с много лек багаж, което много помогна. Може би единственото което носехме беше вода, която и тя не стигна. Но поне времето беше с нас, обсипвайки небето с пухкави чадъри, пазещи от слънцето. Точно днес жегата въобще не беше на убийственото ниво от преди няколко дни.

От тази осрана от крави поляна нагоре най-после съзряхме маркировка – червена модерна светлоотразителна плочка. Все още без никаква табелка или надпис. Не знаехме, но от тази поляна тръгваше също и синият маршрут, който поне според мен беше много по-подходяш от червения.

Влязохме в първата по-стабилна гора, от която скоро нямаше да излезем. Пътеката пое доста стръмно нагоре. Маркировката къде беше от червените плочки, къде – от каменни пирамидки. Скалата на Цар Лъв:

Два часа след старта излязохме на първото малко по-равно. Хубава поляна, разкриваща първите гледки зад нашия баир – демо версия на гледките които ни чакаха от върха 🙂

От тук пътеката навлизаше в голямо парче изсъхнала гора. И тук захапахме хурката. Земното равнище беше покрито с по-висок от мен слой малини, шипки, тръни, КОПРИВА и нападали дървета. Плътен слой папрати скриваше всичко това, за да може човек хубаво да се надере.

До тук бяхме качили 400 метра за около 3км. Бях почнал леко да капвам и това препятствие не ми дойде много добре 🙂 Пробивахме наляво, пробивахме надясно… озовавахме се сграбчени от трънака като мухи в паяжина. Неуспешните проходи изискваха връщане стъпка по стъпка назад. Тук-таме някой „откриваше“ пътека, която ни нахендряше в още по-големи трънаци 🙂 А виждахме червената маркировка – тя минаваше точно през центъра на този Виетнам…

20 минути заобикаляхме един 100-метров участък. На края голите ни крака приличаха на географски карти 🙂 Някак успяхме да се доберем до маркировката, но това далеч не бяха единствените трънаци до финала…

Връх Чиляка вече се виждаше и изглеждаше много близко. Не знаехме още колко малинаци ни чакаха нататък – тези 700 метра по права линия, спокойно можеше да ни изядат час или два, ако въобще бяха проходими. Свършвахме водите и в този момент много съжалявах че не бях направил номера от Дяволската пътека с ледените бири в раницата… Имах нужда от течно вдъхновение 🙂

Последва поредната гора с изсъхнали нападали дървета. Последва поредната слънчева поляна обрасла с шипести малини. Поне да имаше нещо за ядене от тях 🙂 Малките кисели малинки си бяха разочарование. Влязохме най-после в стабилна широколистна гора, където дойде облекчението. Яката сянка тук задушаваше всички ниски храсталаци.

Но тук захапахме друг пиниз – морени 🙂 Целият финален склон беше покрит с малки плаващи камъни и сипеи. По-големите искаха катерене с ръце… Беше си приключение подобаващо за финал.

Издрапахме! След това катерене за първи път в живота ми ме хвана шубе от високо 🙂 Имах чувството че сме се качили по-високо от възможното за човешки същества 🙂 По-високо от „необходимото“. Кой нормален човек ходи там където не му е работата?! 🙂

Една мисъл се опитах да набутам по-назад в съзнанието си – как ще се връщаме през това? Но планът беше да слизаме по съвършено друга пътека. Която беше неизвестна и можеше да се окаже още по-терсене и от първата 🙂

Утешителна гледка беше разлялото се под нас зелено родопско море. Къдравият хоризонт все едно беше изтъкан от замръзнала в един момент безкрайна морска шир.

Изненадващо откритие под каменната пирамида на върха – къща на калинки 🙂

От тук надолу имахме пътеката на картата, но от мястото където бяхме тя не се виждаше. Последва стръмно слизане по камъни, навлизане в друга гора и малко по-малко намерихме утъпкана пътека. И изненада – стара синя маркировка 🙂 Бяхме на прав път.

Тази пътечка надолу ми се стори много добра. Не много стръмна (е – на места с щеки си беше по-добре), нула трънки, копириви и препяствия. Дори имахме няколко чешми на картата, които щяха да ни дойдат много добре, ако съществуваха.

Първата „чешма“ се оказа разкаляна поилка за добитък. Водата беше застояла и щеше да иска филтър, какъвто не носихме. Интересна постройка на два етажа с изстрадал покрив.

По-късно надолу в селото срещнахме един дядо, чийто прадядо е бил строил това нещо преди 100 години. Покривът се бил срутил съвсем наскоро.

Продължихме по надолнището, пресичайки широки и чисти панорамни поляни. Мдаа, тази синята пътека определено е по-добра от червената, и за качване и за слизане.

Следваща чешма – този път човешка – с чучур, но – суха. Разочарование. Следващата – отново поилка – суха. Вече почти ги бяхме отписали, и без това до колите ни оставаше не повече от час, когато Жоро проверявайки следващата напред по маршрута – „Ми… църцори леко“ – разочаровано. Разочаровано ли?! Само това чакахме 🙂

Залостихме се на този чучур като Ламята Спаска на извора и капка не оставихме да докосне повече земята 🙂 Веднага я кръстихме „Чешмата на надеждата“, а водицата която излизаше беше студена-студена 🙂

Така вече по-биваше 🙂 Още надолу пресякохме останките от едно поточе – в момента – едвам различими гьолчета от неподвижна вода. Това поточе образува водопад малко по-надолу, но естествено – никаква надежда за водопад в това сухо време 🙂

Вече не бяхме далече от селото. Започнахме да излизаме на стръмните скали над него. След минути бяхме долу при колите, където се изкъпахме под яките чешми с хоризонтално излизащата вода 🙂

Цялата разходка може да се разбие на 3 часа качване и 2 часа слизане. Общото разстояние по кръговия маршрут, който направихме е към 9 км с 600 м денивелация. Общо количество извадени тръни след прибирането – 34923212. Общо количество изпити бири и високо-октанови ваксини в последствие, измиващи спомена за всичката коприва, трънак и прахоляк – литри и литри… 🙂

Радвам се че успях да се кача на връх Чиляка, за да не ми се налага никога повече да се качвам там 🙂 Но май пак ще се наложи когато водопадът се съживи 🙂

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *