Есен към хижа Левски

Есента е време за балкан! 🙂 Това е сезон, който може да предложи шаренийка за окото, мехлем за душата и положителни чувства за живота! 🙂

Естествено, на базата на състоянието в държавата през последните няколко седмици – всичко беше под въпрос. Нашият план дали се вписва в разписанието на коронавируса и извънредните полжения? Но всичките в групата сме възрастни хора, надарени с ум, разум и респект към ситуацията. А вирусът скоро няма да изчезне и така или иначе трябва да се научим да живеем с него.

Така че сложихме една подходяща есенна дестинация – Стара Река над Карлово, с нощувка на хижа Левски. Поради ситуацията хижата щеше да работи с намален капацитет и седмици преди това едвам се намериха места. Но пък половината от нас така или иначе щяха да спят навън на чист планински въздух 🙂 Подготвихме достатъчна доза вътрешен дезинфектант, пък и без това балканът е стерилен над хиляда метра височина, така че – отидохме! 🙂

Рано сутринта се събрахме със софийската част от групата на водопада в Карлово. Чакаше ни доста път нагоре – към 11 км пътека с +900 метра денивелация. Стабилните изкачвания щяха да са само три – едно в началото, едно в края и едно в помежду им 🙂

От Карлово нагоре тръгва стръмна система от сипеи на които им викат „пътека“. Тесни, дълбоко изровени улеи, на които краят не се виждаше. Изгубихме си якетата от гърбовете, после си изгубихме и дългите ръкави, дългите крачоли… В края на първата почивка всички бяхме стабилно загряли. А тук-таме ни изпреварваха карловчани разхождащи домашни любимци, баби с бастуни и подтичващи сектанти-спортисти…

Последва още по-стръмното стръмно до табелите за началото на Национален парк „Централен Балкан“. От тук назад се разкриваха последните гледки, по които ни се струваше че вече напускаме Средната земя.

Напред ни чакаше пролома на Стара Река, в който малко по малко навлизахме в прегръдките на природата.

С взимането на височина дърветата се отърсваха от зеленото си оперение. С всяка следваща почивка се озовавахме във все по-есенен пейзаж.

Изкачването беше изкъртващо 🙂 2 часа мъки, 20 изхвърлени бели дроба и кусур кръвообращение – най-после стигнахме изравняването на терена при баража. Всички живи след това изкачване бяха сертифицирано здрави по всички параграфи 🙂 Коронавируси, уруки, заплес – нищо от тези не беше дошло с нас! 🙂

Първата по-сериозна почивка устроихме на сватбарската поляна след баража. На охраняемия обект там две малки палета потренираха ентусиазиран възрастен кучешки лай върху нас. От тук нататък пейзажът придобиваше доста по-есенна окраска. Реката тук беше поредица от ревящи бързеи, прагове и казани. На места пътеката минаваше досами водата, в доста окаляно състояние.

Но интересно че почти нямаше конски фъшкии. А нагоре има три хижи и целия багаж, който се изнася нагоре-надолу се движи с животинска тяга.

Обяд наближаваше, а слънцето вече искаше да си ходи 🙂 Добре че бяхме тръгнали по-рано. Предния път този маршрут ми отне към 6 часа през лятото. А този есенен ноемврийски ден слънцето беше полегнало мързеливо върху склона на дерето още от обяд.

Точно на обяд бяхме на първата хижа по маршрута – Хубавец. Почивка за хапване – ядохме супер як боб! В него се намираха и парченца гъби. Някой се шегуваше че ястието е започнато от онзи ден като гъбена супа и днес се е превърнало в боб чорба 🙂 Не знам историята му, но беше божествено 🙂

И след кратка почивка – газ отново нагоре. До тук бяхме минали само към половината път.

От тук нагоре реката се разкриваше в пълната си прелест. Сини вирове, обримчени с пояси от есенни листа. Кристално чисти води, подремващи в някой казан, за да се събудят рязко с пропадане през поредният от хилядите прагове…

Абе река като река! Ама не от онези мързеливи сополи, които се къдрят долу из низината. Тук усещахме извора и същината на нещата. Колко ли вода раждаше балкана? И колко от нея изтичаше покрай нас?

Следващата „забележителност“ по пътя ни беше гроба на Баба Меца Стръвница. Дали е редно да има гроб, пък и с кръст отгоре – може да се говори по въпроса. Но по-интересната находка, на която попадна Нели, беше купчина скрити лишеи-фунии:

Усещам че скролвате бързо надолу – я стоп! 🙂 Знаете ли какво са лишеите? Лишеите са нито рак, нито риба! Сериозно 🙂 Това е нещо, което трудно може да бъде класифицирано. Обикновено е симбиотно съчетание между гъба и растение или животно. Проблем са за биологичната класификация – попадат и в трите царства едновременно (гъби, растения, животни). Някои видове живеят по хиляди години. Учените са изпращали лишеи в космоса, които след двуседмичен престой в космически вакум са били съживени, все едно нищо им няма. Та – минутка за респект и уважение към лишеите! 🙂

Все по-нагоре ставаше все по-гъбено. Аз съм много зле с гъбите и трудно разбирам какво виждам. Не ям нищо, което не е ядено от друг. Но тук-таме почвахме да срещаме куриозни екземпляри.

Мазни гъбки, дървесни гъбки, малки гъбки като главичка на топлийка, подаващи се измежду финните мъхчета по поредният повален дънер. Самодивски кръгове. Буковата гора беше богата на находки.

И скоро бяхме на хижа Балкански рози! Отново време за почивка. Тук обикновено няма много хора… Разположението е стратегически неугодно – тълпата или се движи напред за Левски или е останала на Хубавец… Но точно в момента тук се заформяше купон с огнище. Охранен коткозавър наглеждаше цветната лехичка и не се поддаваше на съблазън с милувки или дори храна…

Почивката беше кратка, понеже ни чакаше доста критично изкачване. Теренът напред ставаше доста по-разкалян. Стара Река придобиваше хиляди притоци. Някои от които – буквално течаха на всяка крачка от пътеката. Дълбоките дерета бяха прехвърлени с китни мостчета, но много често се случваше водата просто да тече напреки през нас. Погледите бяха забити надолу в краката, чуваше се и псуване отвреме-навреме… 🙂 Калта беше стабилна, но същевременно – и чиста! 🙂 След завръщането толкова малко съм си мил обувките както като никога.

Минахме по Швейцарския мост. Чувствах се като Алиса в гъбената страна. Много ми беше литературно 🙂

Последният дървен мост плачеше за по-сериозна почивка. От тук нагоре започваха серпентините, известни за мен като „Последният зор“.

Къв ти последен зор, това нямаше край 😀 Ляво, дясно, ляво, дясно. Кашляхме дробове, повръщахме черва и т.н. Зор си беше 🙂 Когато след 256 часа катерене съзряхме в далечината покривите на хижата, жадни и гладни души се устремиха директно към нея напреки на цялото дере 🙂

Ииии, пристигнахме! 🙂 Е… „пристигахме“ разтеглени… в положение на половин час… но важното е че крайната цел беше постигната 🙂 Веднага последва размазване с бири отвън. Беше между 4 и 5 следобед, а слънцето отдавна беше избягало. Но за бирите и животоспасяващите ядки, никога не беше късно 🙂 Така усети и охранителната система на хижа Левски, съставена от специално разработен отдел мини-тиранозаври:

Сериозно, толкова нахални кокошки не сте виждали. Могат да ви изядат фаса от устата. А кокошките не летели ли? Елате, ги вижте как не летят измежду терасираното пространство около хижата. Още от сега почвах да изпитвам притеснения към черноперестият петел, който точеше гласни струни за събуждане на нощуващите отвън рано сутрин…

Събрахме се малко по малко. Освен нас, в хижата имаше само още една малка група. Трябва да благодаря на дружеството и персонала на хижата… В съответствие с коронавирусната ситуация – работят на силно намален капацитет, персоналът навсякъде е с маски, а хигиената е безупречна. В столовата сме били не повече от 10 човека, с предостатъчно разстояние. Мерките се спазват безупречно. Инспектор от РЗИ да влезе – няма за какво да поиска рушвет! Сериозно – отново благодарности, че полагат всички усилия за да остане планината достъпна за туристи, въпреки всички трудности…

И така започна културно-гастрономическата част от вечерта. Нели извади една хипстърска лютеница, която имаше най-ужасния вкус, който можете да си представите. Бърз поглед към съдържанието – аха – люти чушки, чесън и радиоактивни отпадъци. Май бяха прекалили с радиоактивните отпадъци. Това беше най-ужасното нещо което съм вкусвал през живота си 🙂 5 души на „опитване“ сме изядли най-много една милимунга от него.

Косьо надяна физиономия на дърт покерджия с каре аса в ръката, със замах тупна на масата шише Джак медено уиски 🙂 Ама стъклено, истинско, квадратно шише – от ония дето не се търкалят! И когато осъзнахме че не вярваме какво виждане, извади и петото асо от ръкава – стъклена истинска чаша за Джак 🙂

Този Джак постави началото на една високо философска дискусия за научния подход, методологията в изследването на вселената и съмнението на което трябва да подлагаме сетивата си. Дискусията се разгорещи и се превърна в тренировка по бразилско жиу-жицу навън 🙂 Което пък се охлади и се върна обратно вътре на културно-теоретична основа 🙂

Научихме за странните създания по нашите земи – примерно за маждрамуняка. Това е съществото, което ходи по керемедите, яде на хората щипките за пране от простора и вика джунгръц, джунгръц.

Температурите падаха към 3-4 градуса тази вечер. Малко по малко окапвахме и стигнахме момента за лягане. Аз и Жоро щяхме да сме отвън. Получихме предупреждение за Баскервилското куче, което се пуска отвързано по нощите. То беше стабилен 100-килограмов каракачански звяр от който трябваше да „не се притесняваме“. Но добре. Нашите замъци вече бяха издигнати и по тях нямаше нищо изядено.

Нощта беше хладна, но с радост установих че зимният ми спален чувал не е изгубил никакви градуси от комфортната си температура. Доста пъти се будех през нощта. Но повечето бяха поради Баскервилското куче минаващо да ни наглежда с подозрително-съмнителен лай по наш адрес. Всеки път светвах челник за да се уверя че обувките ми не са откраднати.

Повече се страувах от Баскервилското пиле и неизбежното петелско кукуригане, започващо от 3 сутринта. Но това или съм го проспал или петелът е бил културен и си е траял. 6:30 когато си събрах багажа, все още нямаше никой станал 🙂

Последва поетапно излюпване на ограничения брой посетители на хижата, сипване на кафета, чайове, още кафета и закуски. Събрахме се малко по малко и към 9 часа бяхме готови за тръгване надолу.

Тръгването естествено беше трудно. Кокали и кости боляха след вчерашните издевателства нагоре, които днес щяха да се превърнат в издевателства надолу. Калните участъци все още бяха кални, хлъзгавите камъни все още бяха хлъзгави, и дълбоките шуми все още бяха дълбоки.

Сутринта беше бахърна и се радвахме на всеки слънчев лъч топлина. След час слизане бяхме на Балканските рози. Бърза почивка за кроасани и чай и газ надолу. Минахме покрай пазача на хижата:

Трудно го казвам, но – нагледах се на яка река 🙂 Бездънните вирове, плажове и все сини води – мисля че се наситих на тези неща, поне за един сезон напред 🙂

Още час по-късно по надолнището и бяхме на Хубавец. Тук-таме се разминавахме с хора, но сравнително рядко. Но в този район вече се блъскахме с доста хора наоколо, явно дошли просто на разходка за обяд. А обедното време точно настъпваше. Бяхме се настървили за вчерашния гъбен боб, и го получихме!

Не се отпускахме много, понеже до тук бяхме минали само около половината път. Дадохме пак газ надолу, разминавайки се с това горско такси.

Слизахме все по надолу и надолу. Слизахме безкрайно. Малко по малко излизахме от Централния балкан. Дере след дере – приближавахме се към цивилизацията. Започвахме да чуваме птичките, които до скоро бяха заглушени от всемогъщия рев на Стара Река. Умората вече почваше да се отразява. Маршрутът беше динамичен – яки спускания, а редките леки изкачвания вече будеха вълна от вселенско недоволство у нас 🙂

След поредния от хилядите завои, се озовахме пред низината. Пред нас се беше ширнал целия свят и това беше момента, в който човек си казва „планината е зад гърба ми“. Но на практика ни оставаше още доста надолу 🙂 Това слизане нямаше край. След 512 години слизане излязохме от границата на Националния парк. Последва още цяла вечност до „първата почивка“. От тук нататък следваше горската матрица от улеи и сипеи в крайградието на Карлово. Срещахме вече бая народ, излязъл да се „разтъпче“. Слизахме милиони метри, а така и не стигахме дъното 🙂 В момента когато си казвахме „айде толкова беше“, следващото надолнище рязко се отдръпваше пред нас 🙂 В момента в който покривите стигаха „ей тука бе, на една ръка разстояние“, гората пред нас пропадаше в нозете ни 🙂

След милион милиона години, най-после стъпихме долу на асфалт 🙂 Цивилизация! Край! Финал! 🙂

Тежка раздяла. Газ до вкъщи. Разхвърляне по домове и коли. Мъка… Получи ли се хубава разходка? Да! Бих ли повторил? Ъъъъ, да, „сигурно“ 🙂 Ако може да е догодина. Два дни по-късно всичко ме боли с една сладка болка. Но душата е цяла! 🙂 Наслаждавам се на всяко опънато мускулче и не мога да си изтрия усмивката от лицето. В това днешно време трябва да ценим всяко положително преживяване, а този уикенд аз се заредих като за много време напред 🙂

До скоро!

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *