Девин – Струилица

Понякога резервните планове заслужават главно място в програмата. А пък в редки случаи заслужават цяла програма, образувана около тях. Това е историята на екопътека Струилица край Девин 🙂

Няколко идеи за уикенда се провалиха, други се отметнаха и някак в последния момент извадих от ръкава един отдавна заспал жокер – разходка по екопътеката Струилица-Лъката, където щяхме да видим водопадът Самодивското пръскало и Мечешкия водопад, Бабското кале и други. Запазихме последните стаи в долнопробен хотел на центъра на Девин и още петък след работа дадохме силна газ 🙂

Пътят Кричим-Девин се вие живописно край язовирната каскада на река Въча. Но тези гледки са за пътниците, докато шофьорът слаломира и избягва падналите камъни по асфалта 🙂

Пристигнахме късно, къпахме се в душ-кабинка с размерите на ковчег, ядохме студена пъстърва (повече я чакахме от колкото я ядохме 🙂 ), но важното е че успяхме да си починем за другия ден. Чакаше ни стабилна обиколка 🙂

Началото на пътеката е паркинг, който се намира лесно. Просто продължавате все напред по пътя който влиза в Девин и така и излизате от града. Карате край бутилиращата фабрика по тясно пътче и на края му се намира паркинг с обръщало и табели. Може да тръгнете и пеша от града, но така има шанс да ви сгази камион зареждащ от фабриката.

Малко след табелите минахме край комплекс с плувен басейн. Средата на април естествено всичко беше затворено. Макар че в това мъгливо време с удоволствие бих си размекнал кокалите в горещата минерална вода… 🙂 Попаднахме на тази реликва:

Дървата за огрев на комплекса бяха скрити под естествен скален надвес:

Пътят продължаваше равно напред. Тук-таме попадахме на табелки, обясняващи ползите от движението и показващи различни гимнастични упражнения. Нарисувана мацка демонстрираше „леки“ упражнения, които ми докарваха гърбобол само с вида си 🙂

Склоновете на дерето бяха стръмни и скалисти, а долу почти до нас Девинската река бучеше силно:

Малък крайпътен водопад изливаше такова количество вода, че стабилно ни настройваше за големите водопади напред 🙂

Скоро стигнахме до един важен разклон. Тук пътеката се разделяше на 4:
– големия път по който идвахме
– големия път по Девинска река право напред
– за Самодивското пръскало – стълби нагоре в дясно на малкото дере
– за Бабското кале – по-скрита и стръмна пътека в ляво на малкото дере

Тук трябваше да решим как искаме да продължим. За Самодивското пръскало от тази точка беше отиване и връщане. Стръмната пътека за Бабското кале напред се съединяваше с големия път по Девинска река и образуваха кръгов маршрут. Решихме първо да идем до Самодивското пръскало, а после да обходим кръгчето нататък.

Пътечката беше кална и стръмна. Прясно наковани стъпала значително улесняваха места, където без тях просто щяхме да боксуваме и да драпаме на едно място 🙂 Пак успяхме да се поизкаляме. Попаднахме на интересна находка – земна звезда:

За първи път виждам такова. Това е рядък вид гъба, която расте през периода май-ноември. Как беше оцеляла чак до април… Може би нищо не я яде 🙂 Плодното тяло е кълбовидно и е покрито с плътна ципа. При узряване тя се цепи на няколко звездовидни лъча и се отваря. Интересна гледка.

Пътеката продължаваше да си е стръмна и вече по-скоро катерихме камъни от колкото ходехме. Никъде не се налагаше включване на 4х4, но мокрите камъни не изключваха рязко възникване на такава необходимост 🙂 По едно време стана толкова мокро сякаш плувахме нагоре по самата река. И наистина – вдигнехме ли поглед нагоре, виждахме източника на цялата тази вода:

Още бяхме далеч, но водопадът се виждаше ясно през гората. Последни метри хлъзгави скали…

Точно под водопада имаше интересна информационна табела. Легендата за мястото беше интересна. Когато турците превземали близката крепост (щяхме да я видим след малко!), три девойки сплели косите си и за да избегнат залавяне, скочили в буйните води на Девинска река и се превърнали в самодиви. Турските аскери тръгнали да гонят защитниците, измъкващи се по тясна и опасна пътека край водопада. Били примамени от женски гласове и паднали в бездната на водопада. И до днес хората разказват че в късна доба могат да бъдат чути тъжните им песни.

Настръхваща история 🙂 А от местни приятели съм чувал че следобед, когато слънцето огрява ниско, тук могат да бъдат видени страхотни дъги…

Водата громолеше толкова силно, че завихряше собствен въздушен поток. Неспирен вятър изстрелваше водни капки хоризонтално с такава сила, че се чувствахме като срещу душ. Този водопад не е само гледка за очите, той е нещо, което трябва да бъде усетено с всички сетива… 🙂

Връщането по хлъзгавите камънаци беше интересно… Но никъде не успяхме да окаляме задниците 🙂 Слязохме обратно до големия разклон и хванахме нагоре към калето. Ако ни чакаше още една такава пътека, определено предпочитахме да я качваме вместо да я слизаме. Но пътеката към калето си беше съвсем културна. Вярно – нагорна! Но суха и не толкова стръмна, колкото очаквахме. Взимахме височина и започваха да ни се откриват гледки.

Изкачихме се до малка седловина. Напред беше слизане към Лъката – последната част от маршрута. А в ляво имаше разклон за калето, на където хванахме.

Интересно място за кале. Позицията определено беше тактическа – три стръмни склона с достъп единствено от север. Но наоколо не е имало важен път или проход – каква е била ролята на укрепление тук? В нета намирам сведения за превземане на калето от Ибрахим паша с доста специфична година – 1372 г. Може би наистина е имало кале тук, но иска повече проучвания…

В най-високата точка на баира се отвори хубава гледка към повечето от поречието на Девинска. Брей, това цялото ли го качихме?

Чакаше ни полегата пътека напред и надолу. Нещо на срещуположния склон ни привлече вниманието. Висок, но кльощав водопад се спускаше на доста етажи надолу. Дали можеше да стигнем до там? (Ще ви разваля изненадата – това се оказа Мечешкия водопад, на където отивахме 🙂 )

Слязохме долу до Лъката – мястото, където нашата пътека и поречната пътека се съединяваха. Тук зад изпочупено мостче имаше голяма поляна с беседка и постройки с два гроба.

От тук можеше да продължим кръгчето назад, но преди това трябваше да направим още едно отклонение – за въпросния Мечешки водопад.

Защо Мечешки? Защото мечките идвали тук да пият вода! 🙂 Но по-добре спестете този факт на вашите спътници, иначе може и да не стигнете! 🙂 Тясна пътечка водеше напред, а разстоянието не беше голямо.

След десетина минути се озовахме под онова високо и кльощаво нещо, което бяхме видяли от отсрещния склон.

Тук виждахме само една малка част от него. По-голямата гледка си беше от слизането откъм калето преди малко.

Слязохме обратно до Лъката и поехме по крайречната пътека, която щеше да ни върне обратно в началото на маршрута. Доста информационни табели имаше навсякъде. Четохме за флората и фауната по тези места. Така се прави екопътека.

Движехме се край стихията на Девинска река. Дали бяхме хванали откровено пълноводен момент? Или яростната разпенена пералня под нас дълбаеше така дерето всеки ден? Не бях срещал река да буди такова страхопочитание…

Реката беше прехвърлена от няколко метални мостчета. Вече свиквахме да се движим ту от ляво, ту от дясно, когато поредното типично мостче се оказа че… няма край! 🙂

Съоръжението просто хвана напред по реката и продължи да криволичи с нея! 🙂

Краченето на сантиметри над тези разпенени бързеи си беше преживяване 🙂 Че и водата беше чиста – виждаше се че е дълбока… чудно 🙂

Ако до тук се бях нагледал на водопади и панорами, ходенето над бушуващата стихия, ми докарваше специални тръпки по гръбнака… 🙂 Този мост беше дълъг към 300 метра, а веждите ми се вдигнаха поне 30 сантиметра нагоре 🙂

Веднъж стъпали на твърда земя си взехме малко почивка с хапване и вода. По маршрута няма много чешми, но тук беше едното място. От тук нататък ни чакаше съвсем малко до първия троен разклон. Вече бяхме стъпали стабилно на почва и бяхме безсмъртни.

Пътеката обратно до паркинга беше позната. Вече времето отиваше към обяд и започвахме да срещаме тук-таме групички хора. Бяхме уцелили добро време сутринта преди обедните тълпи. Препоръчвам ви да вземете разходката рано. На нас ни отне към 3 часа и след това ни остана време за още един маршрут – екопътека Храстево .

Около Девин определено има какво да се види, а в града може да се яде и спи (само си напишете домашното за правилните места! 🙂 ). Екопътека Струилица може да е едно централно място, около което да построите перфектен уикенд 🙂 До скоро!

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *