Кечи Кая, Козник и Родопската Шипка

Крепостта Козник се намира в местността Кечи Кая близко до Рудозем. Около 14-ти век е охранявала пътя от Беломорска тракия към Горнотракийската низина. В настоящето не е останало много от крепостта. Все пак изцяло разкрит е поне един каменен зид, широк 2 метра. Доста от „крепостите“ и толкова нямат 🙂 Според легендите Ерим Папа е пазел там безчетни златни съкровища, и следователно – всичко е изръшкано от иманярите. Въпреки това разходката до там беше много доволна – предоставяше много гледки и места за почивки.

Организацията започна отдавна, когато Сашо вкара идеята да направим един уикенд на вила „Козник“. Тя се намира в подножието на Кечи Кая и щеше да е идеалната база за разходки нагоре с разпивки надолу. По пътя ни валя страхотен дъжд, където субаруто на Антон за малко да демонстрира как се трансформира в подводница 🙂 Освен това от всичките дни в годината уцелихме точно някаква Богородица, та около Бачковския манастир имаше 10 километра задръстване. Така е, нали християнската религия се проявява по празници…

Потопът който ни изпра след Чепеларе успя да вдигне няколко апетитни мъглички, заради които спирахме неведнъж.

IMG_5484

Към 15:30 след половин час як офроуд бяхме на вила „Козник“. Там черния път свършва в беседка с чешмичка и нагоре почва туристическия маршрут. Тук още не беше валяло, но зад баирите се чуваха гръмотевици. Рекохме да хванем пътеката, докато не се е отворило небето.

IMG_5503

Схемата на маршрута даваше някаква представа, но… не можаха ли да принтират по-сносно изображение? Нагоре маркировката беше в подобно състояние. Къде я има – надраскани зелени стрелки със спрей. Тук-таме – табелка. Табелките обаче сочат няколко обекта, а пътеката е една. Разположението им беше по места, които не се забелязват от посоката на движение. Един път уцелихме разклонение за село Върба (маркирано!) и когато се зачудихме и взехме да се връщаме, чак тогава от този ъгъл видяхме следващата табелка за Козник. Въобще – за реализацията на пътеката им пиша Среден, а за ентусиазма – Добър! 🙂

IMG_5516

Най-добрата маркировка, която можете да хванете е един черен електрически кабел. Движи се по пътеката през цялото време, чак до края, където стига до една… лампа 🙂 Някой е прекарал 2 километра кабел по дърветата за да захрани една крушка, осветяваща скалата. Среден за реализацията и Добър за ентусиазма! 🙂

IMG_5520

По маршрута нагоре има 4 беседки. Единствената вода обаче е долу на паркинга. Всяка беседка е сложена на място с добра гледка към долните ридове, към Рибница и Рудозем.

IMG_5524

Дължината на пътеката е около 1 км, а денивелацията – около 250 метра. Наклонът си е стабилен, ходи се в предимно широколистна гора на сянка. От погледните места на далечните била се съзират кацнали други беседки, явно части от други маршрути?

IMG_5532

След половин-един час разходка успяхме да изгубим половината група от пушачите 🙂 Със Сашо и Живо излязохме горе – на Двата Братя – две скали, застанали като стражите на Родопите.

IMG_5541

В скалите имаше няколко естествени скални ниши. Някои от тях даваха началата на малки пещери. Едната изглеждаше много любопитно, все едно скалата е куха.

IMG_5543

И тук започват изкопите на иманярите. Дупки имаше навсякъде. Части от инструменти бяха захвърлени по скалните ниши. Наблизо беше беседка №4 и откритата част от каменния зид. Не ми се видя особено впечатляващо, на фона на красотите които ни заобикаляха.

IMG_5558_59_60_tonemapped

Слязохме до вилата за да изпълним втората част от плана – а именно, стабилното хапване и пийване 🙂 За да не ви дразня – ще ви спестя гледки и описания на деликатесите, които се извадиха. И на огромната оранжева котарана, придаваща цвят на мястото 🙂

IMG_5572

Другата сутрин точно бяхме влезли в режим на мързел. Въобще не ни се тръгваше, но… седмицата се върти. Слязохме до Рудозем да видим има ли нещо останало от празника. Вчера имали празник на града с панаир и скара-бира и всичко както си му е реда. Заради него бяха отцепили някои улици, заради което отцепване пък бяхме минали през една фабрика. Тя много ни хвана окото, та по-добре да покажа:

IMG_5638

Все едно машината на времето ни беше оставила по погрешка в 1960-та година. Рудозем има индустриален облик. Дори сградите около общината са едни такива – широки, ниски, с обширни пространства помежду им – все едно бивши производствени цехове 🙂 Въпреки лудницата покрай вдигането на панаира, имаше една нотка на спокойствие, която много отчетливо се усеща когато дойдеш от големия град.

IMG_5652_3_4_tonemapped

Тук пътищата ни със старозагорската група се разделиха. Тяхната логистика щеше да ги прекара през Кърджали (и за по-напряко – през Златоград 😀 ), а пък аз реших да се върна по почти същия път. Гергана ми беше препоръчала пътя през Полковник Серафимово за Смолян. А и аз исках там да видя едно място, известно като „Родопската Шипка“. На връх Средногорец през 1912-та година (Първата балканска война) е била проведена решителната битка, която е освободила родопите от османско иго. В памет на жертвите на върха е издигнат паметник и мавзолей, до който се достига през кратък пасаж от стъпала.

IMG_5667

Мястото беше почти безлюдно. Плочките бяха обрасли с дебел зелен килим, който вдигаше свежи аромати на всяка крачка.

IMG_5661

На четирите стени на паметника имаше плочи с кратки текстове. „Не забравяйте идеала на българския народ -обединение на племето ни-„. Хубав завет, който май не е достигнал до много хора… Костите в мавзолея сигурно биха се въртяли като пумпали в гроба, ако можеха да видят какво става с България, за която са дали животите си.

За мен последва два часа прибиране през китните родопски пътчета. Ако не знаете, в село Фатово имат – цитирам табелата – „ЧАСТЕН АГРО-ФИТНЕС КЛУБ“! 😀 Сега съжалявам че не спрях да го щракна 😀
Спретнахме си чудесна разходка под наслов „непознатата България“. Много такива места има, и винаги е кеф да намериш нови.

Априлци – Марагидик – х. Тъжа – изкъртване по Марагидишки

Със Сашо отдавна замисляхме една разходка. Все нещо изникваше и тя няколко пъти се отлагаше, до този момент:

[11:19:05] Freki: Planina sybota
[11:19:10] Freki: ?
[11:19:49] Ivan Petrushev: да!
[11:19:54] Ivan Petrushev: къде
[11:20:09] Freki: Botew ot sewer
[11:20:11] Freki: ?
[11:20:20] Ivan Petrushev: приема се

И така започна една организация. Аз през цялото време си мислех че идеята е наистина да отидем до Ботев през хижа Плевен, а пък Сашо ме сюрпризира че имал предвид през хижа Тъжа. Това надигна много вежди от моя страна, понеже километрите там минават в големите двуцифрени числа. Но той беше твърдо на идеята, че през Плевен ще ни е прекалено лесно и няма да ни е интересно 🙂 Ентусиазмът беше голям, но реалистично го виждах да идем най-много до Марагидика и да слезем от там пречукани. Което пак щеше да е готина разходка и така се получи в крайна сметка 🙂

Цялата публикация „Априлци – Марагидик – х. Тъжа – изкъртване по Марагидишки“

Бира на Амбарица

От известно време медиите гъчеха яка реклама на Фестивала на боровинките на хижа Амбарица. Аз принципно не си падам много по културно-масовите дейности. Обаче нямах по-добра идея за уикенда, а и се оказа че и други приятели ще ходят. До последния момент бях на кантар, когато с Краси успяхме да се навием взаимно. Чатът във фейсбук имаше следния вид 🙂

KK> реши ли къде ще ходиш събота и неделя
Ivan> миии май на Амбарица, ама за сега се клати работата
KK> 🙂 хижа ли беше това
Ivan> да, ще има някакъв фестивал с някакви боровинки
KK> къде се намира
Ivan> между Сопот и Троян
KK> аре да ходим 🙂
Ivan> идваш ли 😀
KK> ми да, що да не 🙂 разбрахме се

Главната част от човекопотока към Амбарица щеше да се качва от към Троян, от където пътя е по-лесен. Ние решихме да избягаме от тълпите хора през сопотския лифт и хижа Добрила. От там нагоре трябваше да отсеем и последния 1% от масовката през връх Левски и от там да се спуснем към хижа Амбарица. Не много лек маршрут с дължина около 10 км и на места наклони до 25-30%. Но и също така несравнимо по-зрелищен и възнаграждаващ от алтернативите 🙂

Цялата публикация „Бира на Амбарица“

Мальовица на второ четене

Има една порода хора, които краката все ги теглят нагоре. Нагоре и надалече. Не тръгват на някъде, защото ще е лесно, а напротив! За тази порода хора всяко постижение е тренировка за следващото. Те не виждат смисъл от разходки по асфалта, а парковете са им скучни. Тях можете да ги намерите кацнали на най-високия клон на най-далечното дърво, надпявайки се с орлите и с взор, пронизващ безкрая.

Аз не съм от тези хора 🙂 Щастлив съм докато има биричка и ако може – асансьор 🙂

За това когато Цвети подхвърли че замислят една разходка към Мальовица, доста се позамислих. Още ми държеше влага от предния път като ходихме с Димо и си настъпвах езика на всяка крачка. Но много ми се искаше един мач-реванш, та не ми трябваше много и направихме бързата организация.

Събота събудихме петлите в 6 часа на пловдивския Лукойл. Таня, Цвети, Жоро и Боби – групата беше разнообразна и тепърва щеше да се увеличава. По средата на пътя се събрахме с Радо и към 10 часа се установихме на паркинга на планинската школа. То пък кво стана – имаше толкова много коли, че паркингите преливаха. Това ме подготви вътрешно за масовката от народ, който щеше да щъка нагоре.

IMG_4195

Целта се виждаше! „Напред и нагоре“, което ни се превърна в девиз за надъхване 🙂 Времето беше с нас – ясен слънчев ден. Нямаше да откажа малко облачета за цвят и сянка, ама не беше писано… Захапахме пътеката и след час стабилна крачка бяхме на първия чекпойнт – хижата.

IMG_4220

Бърза пиш-пауза и зареждане на запасите. В хижа Мальовица в момента върви зверски ремонт, който ще я направи по-луксозна от хотелите в Боровец. Всичко беше прясно измазано, санитарните помещения – фаянсирани, а новите матраци бяха приготвени за поставяне. След някоя друга седмица хижата ще може да удовлетвори и най-претенциозните изисквания.

За нас пътя тепърва започваше.

IMG_4227

Над хижата се изкачват няколко каменни тераси. Движехме се заедно с няколко други групи. Ту ги изпреварвахме, ту те ни изпреварваха. Маркировката е прекрасно ясна, но въпреки това някой реши да си прави експеримент с една козя пътека към западния склон на долината. Явно или викам слабо, или стадният инстинкт е по-силен от мозъчния 🙂 Не знам как се нахендрихме да ходим след тая група, но добре че само след двеста метра им дойде акъла в главата. Направихме си една разходка по камъните, която си беше изпитание за психиката. Не успяхме да изгубим повече от половин час заедно с геройската почивка, когато се озовахме обратно на пътеката.

IMG_4242

Срещу нас беше края на циркусната долина, от където нашия маршрут хващаше стръмно нагоре по сипея.

Горното течение на река Мальовица беше доста пълноводно, и имаше защо! Снегът от сенчестите северни улеи въобще не бързаше да си ходи.

IMG_4411

Катеренето беше стабилно, но и духът беше на ниво. Простотии се ляха стабилно. Аз пък предната вечер бях помогнал в изпиването на една каса пръдливо Бургаско, та може би заради това зад мен нямаше хора 🙂

IMG_4254

Колкото по-нагоре се издигахме, толкова по-далечно ни се струваше всичко. Хоризонтът назад бягаше, а околните ръбове се снижаваха и разкриваха други ридове иззад тях.

IMG_4256

Въобще не усетих как излязохме на Елениното езеро. Предния път тук вече лазех от умора и си настъпвах езика. И в момента въздухът не ми достигаше. Почивките се редяха през 10 метра. Ама като гледам другите групи как бяха налягали по всяка полянка си рекох че това е съвсем нормално. Не сме чак толкова кашкавалени, та я давай газ 🙂

IMG_4273

В езерото имаше рибки! Много интересно от къде са се взели. Какви са, от кога са тук, как оцеляват…

IMG_4283

Разсъждавайки върху житието на цацата поехме по следващия сипей – може би вече последен! Надъхвах се че всяка направена крачка ми намалява оставащия път с една крачка. Имах идея че после на слизане ще ни се е*е м****а, ама едно по едно 🙂

IMG_4292

Вече излизахме сериозно на високо. Успяхме да хвърлим зуум чак до Мусала.

IMG_4294

Залязващия лунен сърп, пък ме накара да се заиграя с хората и композициите. Всяка заигравка си беше почивка, така че от тях имаше много 🙂

IMG_4296

Излязохме на едно седло и пред нас се разкри гледка на юг от Рила. В зелената курия се открояваха керемидите на Рилския манастир.

IMG_4302

От тук нагоре оставаше съвсем малко до същинския връх Мальовица. Финалът беше полегат, точно колкото малко да си починеш за кефа, който те очаква.

IMG_4325

IMG_4330

IMG_4343

IMG_4344

От тук се виждаше хижа Мальовица и ЦПШ, където бяхме оставили колите. Струваше ни се невероятно да сме прегазили цялата тази долина.

IMG_4346

IMG_4348

Градове, села, язовири… Погледът стигаше на много много километри на длъж и на шир. Но най-важното беше тук:

IMG_4359

Кефът да свалиш обувките и да усетиш живата трева между пръстите си – безкраен! Кефът да си обелиш краставица на покрива на света – безграничен! Някои така се размазаха от кеф, че дори му удариха и една дрямка 🙂
И в този момент някой колега реши да пусне тази музика:

Седиш и умираш от настръхване 🙂 Изпълва ти се душата 🙂

IMG_4370

Поседяхме. Не ни се тръгваше. Но Нютон го е казал – всичко, що скочи нагоре, трябва после да падне надолу… Та хванахме полека-лека да слизаме обратно. Слизането винаги е по-зорно.

IMG_4387

Почивките бяха по-нарядко, а умората вече не идваше от недостиг на въздух, а от недостиг на колене. Все пак за нула време бяхме обратно на Елениното езеро.

IMG_4400

Часът минаваше 16 и в долината започваха да се протягат сенките от острите заобикалящи я зъбери.

IMG_4415

Астрономическия залез щеше да настъпи след много часове, но специално за нас излезе един малък частен златен час. Онзи час преди залеза, когато светлината е невероятна.

IMG_4432

IMG_4453

След малко бяхме на хижата. Ударихме една лека бирена почивка. Но заедно със залеза пристигаха и ордите атакуващи комари и те успяха да ни изгонят надолу. Настъпваше време за въпроса с нощувките. Цвети, Жоро, Боби и Радо си бяха намерили хотел в Боровец. Аз и Таня мислехме да спим на хижата, но в последствие се отказахме, за да сме всички на едно място. Ако не си направим едно вечерно джамбуре, защо сме били целия тоя път? 🙂 Та звъннахме един телефон на техния хотел, оказа се че има свободни стаи и запазихме. Лелката отсреща вика… „то ще е късно и няма да имаме човек там – ключът ще е в плик на пощенските кутии. А парите ги оставете някъде в стаята – разчитаме че ще сте коректни“ 🙂 Това беше типично отношение за някое малко родопско семейно хотелче. Така че много се изненадах когато се озовахме в един от най-лъскавите апартаментни комплекси насред центъра на Боровец.

Умирахме за баня, бири и хапване, но ако си мислихме че денят е свършил – заблудаааа!

Пиниз номер едно – топлата вода в стаята ни не вървеше. Трябваше ни половин час да си отвържем мозъците и да видим че има централен кран за топлата вода, та накрая я пуснахме.

Пиниз номер две – за мен – бутилката с вода, която заредих от хижа Мальовица не била с добре сложена капачка. И цялата ми раница и резервни дрехи бяха мокри. Лошо! Много лошо! Това е ситуация, която ако си навън… може да ти скапе деня. Меко казано. А ако си навън и е зимно време… направо влизаш в сериозен филм, от ония дето ги дават по Дискавъри. Но сега нещата бяха добре – споменахме ли че хотелската стая се оказа напълно оборудван апартамент? 🙂 Имахме и ютия и сешоар и тостер за филийки. Та дрехите бяха изсушени за нула време.

Беше станало 11 вечерта, но ние тепърва се пуснахме по уличките да намерим къде да задоволим вълчия глад и жажда, които бяха настанали. Слънцето ни беше ударило малко по-силно от колкото очаквахме. Хем ползвахме шапки, хем се поливахме отгоре до долу с кремове и помади. Аз хванах много силен тен на ръкави, а да видите другите какви електроженисти бяха 🙂

IMGP1330

Ядохме супер яките беконени рулца и се изнесохме по креватите.

Разходката беше супер. Лично за мен ще си я класифицирам в графата „Изпитания“ 🙂 Връх Мальовица този път беше по-благосклонен към мен и ми позволи да го възседна. GPS-а накрая каза че целия сегмент паркинг-връх-паркинг сме го взели за 11 часа, за които сме изминали 13 километра с общо изкачване и слизане от 1200 метра. Това е еквивалента на 40 блока от по 10 етажа 🙂 Изкефих се на максимум, а следващите няколко дни мисля да ги прекарам в инвалидната количка със система от бира венозно 🙂

Фотинските водопади и 10 правила за по-добра неделя

Получи се интересна разходка с 3 фалстарта, доста мото-километри и не чак толкова пешеходни километри. Скоро не си бях правил солова разходка и това ми даде възможност да ми говорят гласовете в главата ми 🙂 Всичките им приказки ще ги синтезирам по-долу под наслова „10 правила за по-добра неделя„.

Подготовката за уикенда почна няколко дена предварително. В последния момент прогнозата за времето уплаши някои от участниците, други пък им намериха работа. Докато се усетя и в петък вечер изпаднах в поредната ситуация за вадене на жокери от ръкава. Но бях много надъхан и малко ми трябваше. Тотото изтегли от купата с листчетата Фотинските водопади. Поразгледах картата и наблизо харесах връх Баташки снежник, където да се кача следобеда и да спя. Прогнозата за времето беше добра – 30% за кратък дъжд следобеда. Исках да снимам черни облаци над язовир Батак 🙂

И стигаме до правило 1:

Няма лошо време, има лоша нагласа

Сутринта си опекох супер яки принцеси с луканка и хванах пътя. За Фотиново има два пътя на картата – през Пещера и Батак (отбивката за Нова Махала точно преди входа на Батак) и втория е през Равногор. Изкуших се да мръдна до Бековите скали до Равногор, но имам информация че пътя там е много зле, та минах през Батак. Шосето направи няколко серпентини нагоре, излизайки до готина гледка към бягащите облаци.

IMG_4050

Тук отбих да пощракам и да пия една вода. Тя пък каква стана работата – кашкавалените ми пръсти изпуснаха капачката на шишето и тя се търкулна под седалката. А принципно под седалките на ситроена няма никакво място да бръкнеш. Нещо падне ли там, брой го за изгубено и се моли за душата му. Въх… лоша работа – шише без капачка не върши никаква работа в колата. Наведох се да я взема, направих една челна стойка от йогата и докато се усетя се чу едно „пук“ и си сецнах кръста 🙂

Не прави челни стойки от йогата, ако не си сигурен че можеш

Поне си взех капачката, а тоя кръст щях да видя какво да го правя… След малко бях във Фотиново. Такива широки улици за Родопско селце, кацнало на остър склон не бях виждал. Имаше място поне две коли да се разминат. Е, денивелацията между две съседни улици беше по пет метра, но това си беше очаквано. Ситроена взимаше съвсем нормално 30-градусовите наклони и събираше ужасените погледи на седянките пред всяка къща 🙂

IMG_4106

Маршрутът за водопадите започва край дървопреработвателния цех в долната част на селото. Куриозното е че пътеката тръгва надолу. Ново двайсе. Пътека, която не тръгва нагоре не е добра поличба 🙂 Поточето се лееше край мен по целия път. Приятния ромон се нарушаваше тук-таме от моторните триони на дърварите. Тук трябва да спомена че тази година това ми е първата пътека в Родопите която виждам да е прочистена от падналите дървета. Похвално!

Още в началото на пътеката интересните гледки започват. Стари калдаръмени пътища, обрасли в трева. Древни мостчета и дървени стобори.

IMG_4055

Първата половина на пътя сянка няма, а след това е на 50%. Слънцето явно не беше чувало прогнозите за дъждовете, защото безжалостно изсипваше отгоре ми космическа радиация. Пътеката е на практика широк черен път, дълъг около 3 км с много лек наклон. По дължината му има 2-3 беседки и огнища, но никъде не видях чешми. Разстоянието се взима за около час, а ако запасът ви от семки е по-голям – час и нещо 🙂

В края на пътеката има беседка и табела, която да ви обясни защо сте били целия тоя път. И ако някой си мисли че това до тук е разходката, то интересното тепърва предстоеше. Всичко хубаво започва с рязката миризма на здравец.

За първия водопад се слиза 20 метра в дерето. В помощ идват накованите стъпала и парапети и определено има нужда от тях! Почвата е износена от стотици посетители, мокра от пръските от водопада и с тоя стръмен наклон много лесно може да стане някой сакатлък.

IMG_4074

Долу първия водопад реве. Не просто бучи! 🙂 Огромното количество вода се излива с такава сила, че прави няколко рикошета по стените на дерето докато падне долу.

IMG_4079

Нямаше нужда да докосвам приоритета на времето на фотоапарата – водата изтичаше с такава скорост че се размазваше сама на всякакви настройки 🙂

IMG_4080

IMG_4083

Пръските хвърчаха навсякъде. Основата на водния пад беше на десетина метра от мен, но целия бях мокър. Рекох си че дори всичко нататък в деня да е провал – той си струваше дори само заради тази гледка 🙂 Покефих се още малко и се върнах обратно горе за да хвана пътеката за другите два водопада. Които са в друго дере, още по-дълбоко.

IMG_4086

Това мостче беше с една идея по-паянтово от колкото ми беше комфортно. А камъкът след него беше две идеи по-наклонен от колкото очаквах. Там направих един балетен пирует като умиращ лебед, който премина в нинджа кълбо и си изкривих щеката на буквата Г.

Падай така че да станеш

Мекия алуминий не издържа напъна ми да я изправя и се счупи през средата 🙁 Шок и ужас.

IMG_4089

Ами сега? Тая щека ми беше вярна толкова много километри… Бях я водил на какви ли не места. С нея минавах на трета скорост през местата, където нормално ми се разтреперваха коленете… Стана ми тъпо и аха-аха да зарежа тая разходка. Рекох си дай поне да видим другите водопади. Без щеката щеше да е трудно по тясната келява пътечка.

IMG_4092

Озовах се в подножието на другите два водопада. Боклуци нямаше – водната маса минаваше като товарен влак и отнасяше всичко по пътя си.

IMG_4093

През гъста трева, в която можеше да има скрити бенгалски тигри се стигаше до една полянка в основата на водопад номер 2.

IMG_4098

Там водата падаше с такава сила, че водните пръски се изстрелваха като шрапнели във всички посоки. Красота и кеф. Имаше разклонение означено като „Изглед“, но не си направих труда да го проверя. Не исках да гледам водопадите от далече. Беше сто пъти по-яко водата да ми пада едва ли не на главата 🙂

Издрапах обратно горе до беседката и се канех да си ходя. До тук бяха минали час и половина и може би леко закъснявах по графика си. Срещу мен по пътеката внезапно се изсипаха около 200 бабички, задвижвани от тинейджърски ентусиазъм. „Въъъй, как се е счупила щеката“, „Водопада тука ли е, бабиното?“. Тука е, даже табелка има точно срещу вас. Бяха с жълти шалчета като униформа от някое туристическо дружество. Автобусът им горе в селото беше с ямболска регистрация, не знам там какви дружества има…

Обратно по пътеката ме заваля лек дъждец. Точно на време да ме разхлади малко, че вече почвах да прегрявам по обратното нагорнище. Разминавах се с групички от всякакви хора. „Риба има ли?“ ме пита единия като сочи строшената щека 🙂 Имаше кифли по чехли. Масовката беше по градски маратонки… Абе хора, с тия маратонки може да идете до табелата, ама след това ще си потрошите краката надолу. Работата не е шега!

Тръгваш ли за водопад – остави маратонките вкъщи

Към 13 часа бях обратно при колата. Кръстът ме беше отпуснал, та съвсем заслужено може да припишем целебни свойства на Фотинските водопади 🙂 Подхода към връх Баташки снежник можеше да се направи от село Нова Махала, но на картата виждах пътека от дивечовъдното стопанство по средата на пътя. Исках от там да пробвам, пък дано и да видех и някакви животинки нагоре. Оставих колата на разклона за Девин. Там имаше вдигната бариера със знак забранено влизането на МПС. Може би бяха сериозни с това, понеже се виждаха и няколко камери. Е, не бяха. Коли си минаваха, надолу имаше и няколко почивни станции. Това което на картата беше 2 см шосе в реален мащаб беше към 1.5 километра. Можех да си спестя половиния час ходене с колата, ама на…

Ако има асфалт поне още 2 см напред по картата, ползвай го

Началото на пътеката за Баташкия снежник представляваше стръмен дъждовен улей, обрасъл от всякъде с елаци. Не можеше да се ходи нормално изправен, а и камъните играеха. Не ме изкефи особено, та си рекох да се върна обратно до колата и да пробвам с официозната пътека през Нова Махала. Още половин час на обратно. Пак ме заваля дъждец.

Обяд вече минаваше, та пренаредих малко плановете. Спирам на първата срещната беседка да хапна и да изчакам да превали. А, тя каква беседка се оказаааа… Мохабетчийница за чудо и приказ. Сватба и кръщене да вдигнеш направо.

IMG_4112

IMG_4114

С голям кеф хапнах и разгледах похвалните послания, които някои посетители бяха оставили. Заредих вкусна студена водица и хванах пътя за Нова Махала.

Там гледах пътеката, която ми трябваше на картата и навигирах по селските улички. Видях един асфалт който ходи в моята посока, та рекох да го използвам на максимум. Отведе ме километър и нещо по-нагоре от селото в някаква вилна зона. Напред тръгваше черен път в моята посока, така че оставих колата и го захапах. Движеше се привидно успоредно на пътечката, която ми трябваше и си виках че все някъде ще се срещнат.

Облаците бяха бонбон и се надявах за подобен обзор и от горе. Но какво стана – моята горска магистрала сви в ляво и никога не се срещна с правилната пътечка. Съвсем явно отиваше на съвсем друго място. Поне между върхарите успях да си открадна една далечна гледка към язовир Батак.

IMG_4131_2_3_tonemapped

Вярвай на GPS-а, той знае по-добре

Фалстарт. Беше минал час и нещо. Ако тръгнех да се връщам, за да започна от нулата от долу щях да съм два часа назад. До горе пътя хич не беше малко – по описания около 7 часа. Нямаше да успея да стигна до горе по светло и това ми обезмисляше мераците за гледките. Трябваше да измисля нов план. Хич не ми се прибираше към вкъщи в това хубаво време, а и най-мразя да разопаковам неизползвана екипировка… Димо щеше да е на Храбрино днес, та рекох да мръдна на там. Там поне района е дефолтен и ставаше за бакъп на оригиналния план. Не бях ходил към Момините скали, а там все щях да намеря някъде да спя.

Така че газ обратно към Пловдивското поле. През целия ден температурите се движеха в приятния диапазон около 15 градуса. Не бях чувал гласеца на климатика. Но само стъпих на околомръсното на Пловдив и се чу „ВУУУУУ“ – околната температура рязко скочи на 25 градуса.

След малко бях на Храбрино и хванах една пътечка край реката, която трябваше да ходи до скалите. Но… фира. Оказа се че пътечката е отнесена от реката по почти цялото си протежение. Тук-таме се виждаха части от нея, но реката беше направила голям екшън покрай миналогодишните наводнения. И за да бъде пълна деморализиращата картинка, отвсякъде ме нападаха комари с размерите на руски многоцелеви изтребител. Да кажа „оставих тоя план“ ще е доста неописателно.. да речем че в този момент настроението ми беше като на препикано мушкато, което го ритат наляво-надясно 🙂

Не вярвай на GPS-а, той нищо не знае

Звъннах на Димо поне да го видя и да пием едно кафе в селската кръчма. Той ми обясни къде е правилната пътека за Момините скали. Починах малко и аха-аха да ми се върне настроението за ходене. Но за деня ми стигаха три фалстарта и вече бях почнал да капвам от цялото това блуждаене.

Една мелба помага, а една бира – още повече

Прибрах се, разхвърлих нещата. Бях си взел леонска наденица с беконче, които да си приготвя навън на жар, но предполагам че и вкъщи на печката става 🙂 Това беше последния жокер за деня, който много ми се услади.

Ако си мислиш че имаш достатъчно фолио за готвене, няма да ти стигне

Добра разходка си беше. Има и хубави дни, има и не чак толкова хубави дни. Успях да се поизкъртя от ходене, което беше едната цел за днес. Порадвах се на хубави гледки. Поразхладих се в дъждеца. И за да бъдат 10-те неделни правила наистина 10, ще завърша с това:

Оценявай всяко постижение, особено в кофти дните