Винишкия камък – Мъглиж


View Larger Map

Още на паркинга на манастира срещам табелка, която ми казва, че на където и да потегля – все ще стигна до камъка. При условие че ми стигне силата и не издъхна от стръмното.

IMG_0650

Хванах по изпитаната пътечка зад манастира. Първите двеста метра манастирския Мурджо ми правеше компания. Но като разбра че няма да му давам нищо, се фръцна и се прибра у тях си. Аз започнах с почивките, понеже първите 500 метра ми стопиха лагерите. Гората беше плътна, но тук-таме се откриваше гледка към великанските скали от другата страна на дефилето.

IMG_0213

Пътечката направи няколко серпентини в гората като през цялото време беше добре маркирана с жълт цвят. По едно време получих бонус маркировка – някой беше посял каменни пирамидки на всеки две крачки. Това продължи още малко, докато не се оказа че драпам вертикално нагоре по баира. Всяка възможност за почивка беше добре оползотворена. Видях жълти минзухари и това си беше извинение вече сериозно да си поема дъх.

IMG_0224

Покрай този екземпляр бая се въртях и суках. Правех му постановки и прически с тревички. Къде ти минзухари по това време? А се оказа че нагоре има хиляди 🙂 Цели поляни обагрени в жълто, направо да те е страх къде да стъпиш, за да не ги размажеш.

IMG_0232

Хопала и бях горе! Оказа се че не е чак толкова нагорно. Данните от GPS-а до тук казваха, че съм изминал 1 км за около час, което беше доста по-оптимистично от табелката долу. Денивелацията беше 260 метра, което правеше наклон около 4:1 – сериозна работа!

IMG_0237

Намирах се в много уютна седловина между две огромни скали. Явно и някой друг беше помислил така, ако съдя по огнището. Определено бих си направил едно бедстване с пържоли тук…

IMG_0298_299_300_tonemapped

На върха на Винишкия камък някой беше курдисал кръст. Но не можах да намеря никакъв начин да стигна до там пеша. Работата си отиваше към алпинизъм за кози, а на мен си ми беше добре да съм жив и без счупени крака 🙂

IMG_0242-IMG_0251

По табелата долу бях останал с впечатлението че маршрутът описва примка и мога да се върна по друга пътека. Но нещо не можах да намеря слизаща такава. Вместо това видях още малко жълта боя нагоре с табелка за „Връх Попък – погледно място“. А, що пък не? Дай да го видим.

IMG_0264

Качих се над още няколко поляни отрупани с минзухарко-братко. Гледката назад ме радваше на всяка почивка. В по-ясно време от тук може би щеше да се вижда и над Средна Гора.

IMG_0290

След няколко завоя нещо ми се стори че или не се движа където трябва, или този връх Попък е по-далече от колкото си мислех. Всъщност после като го проверих на картата излезе че съм имал още доста път до там, така че това определено е дестинация, към която може да се върна някой ден. За сега си намерих поредната скала с хубава гледка.

IMG_0287

Поглед нагоре показваше последни остатъци от снеговете по баирите.

IMG_0281

Долу в манастира пък бяха сложили пържолите. Като слязах паркинга беше фрашкан от коли.

IMG_0276

Тук някъде видях от близко останка от снега. За момент се замислих дали да си оставя отпечатъка от обувката вътре. Но си рекох че ще е грехота да унищожа този артефакт 🙂

IMG_0269

Повъртях се малко, пък реших да слизам. Бях тръгнал на бързо за една предиобедна разходка. Мястото определено има потенциал за нещо повече. Каних се да слизам по същия път, но от горе успях да видя другата част от маршрута. От новата перспектива ясно си личеше новата непозната пътека надолу. Нямах я на картата, но това си беше бонус – щях да разкрия малко fog of war 🙂

IMG_0303

От тук определено беше по-полегато. Пътечката се виеше по-дълго и няколко пъти пресече големи черни пътища. На един такъв се разминахме с група джип-туристи. GPS-а каза че пътеката е дълга около 2 км, които съм взел за 45 минути. Замислих се дали няма да е по-удобно изкачване от тук? Но не, така би се изгубил вертикалния чар на разходката 🙂

Снежна приказка

Как да познаеш че те очаква един супер уикенд? Когато видиш нещо, което не се вижда всеки ден! Поне от Стара Загора. Имало полза от жълти кодове за ветрове – да издухат мръсотията от въздуха и да открият 40 км видимост до Раднево и Гълъбово:

IMG_4211

В този момент от съвсем обикновена улица в града виждах три ТЕЦ-а на един и същ хоризонт

Fast forward с няколко часа напред – кацам в град Шипка и комбинираме 2 коли в 1 – засичаме се с Таня и Мира. Прохода нагоре беше леко побелял, което трябваше да ни говори какво ни чака за нататък. Паркингът на кебапчийниците беше окупиран от снегорини и опесъчители. Колите които слизаха срещу нас от Габрово имаха вид на сибирски танкове. 30 санта сняг на покрива и от предното стъкло е почистена само една амбразура, колкото да се подават две очи 🙂

Айде да пробваме как е тоя сняг с една разходка до паметника. Стълбите бяха много затрупани, но пък задния път за колите изглеждаше разчистен. Дай да пробваме от там. Опа, грешка – разчистен е пътя за Бузлуджа 🙂 Бариерата за паметника е спусната и само педя под нея започва снежната покривка. Ами добре… да видим все пак стълбите!… …Не можахме да ги видим! Бувално 🙂 Всяка крачка е затъване до коляно, без да уцелиш твърд камък отдолу. Еми добре, и така можем 🙂 Издрапахме до горе за рекордно бавно време. Естествено на откритото ни подхвана як вятър със снеговалеж. За секунди пуснах висулки по миглите.

IMG_4247

Влязохме в паметника да се скрием малко от халата от вън, пък и който не е идвал – да се нарадва на музея. По-смелите се качиха и на площадката на върха, а аз теглих няколко абсурда и ги изчаках вътре.

IMG_4259

На слизане се пуснах по гъз надолу. Забавно беше, много бързо слязох, само дето ми влезе сняг в гъза 🙂 Мира пък се пусна пингвинската:

IMG_4265

IMG_4269

Като се изтърколихме до долу дадохме газ към Узана. Асфалта беше разчистен почти до самата хижа, без последните 300 метра до нея. На предпоследния завой имаше опашка от 2-3 коли, където си изчакахме реда, за да закъсаме и ние. Ми добре, мятаме веригите и за 10 минути сме горе. Да отбележа майстора по веригите:

IMG_4284

Планът беше да хапнем лекичко на обяд (2 следобед все още се води обяд, нали?) и да мръднем до връх Исполин. Оказа се че нагоре никой не е ходил и ни чака девствен сняг дълбок до коляно. По баира правех две крачки напред и се хлъзгах една назад.

IMG_4297

Стигнахме до някъде, но времето много взе да напредва, а и пресния сняг ни изсмукваше силите. Споменах ли мъглата и вятъра? 🙂 Програмата беше пълна! Малко преди да решим да бием mission abort-а времето се откри и ни даде една готина гледка към Мазалат.

IMG_4322

И до там за днес – обратно в хижата на ядене и пиене. Там пък се случи нещо, от което ми падна ченето. Хижарката направи официално посрещане на групите, облечена в народна носия черпи ни хляб и сол и дръпна реч за живота. Такова нещо до сега не бях виждал!

IMG_4337

Остатъка от вечерта ще си остане само за присъстващите там 🙂 Няма да ви разправям как най-добрия начин да вземеш телефона на момиче е да го залееш с вино 🙂 Тези неща ще си останат за присъствалите в строя.

Заранта ядохме супер вкусни банички – местно производство. Планът за деня се оформи с втори дубъл към връх Исполин. На теория сега би трябвало да ни е по-лесно с пъртината, която бяхме издълбали предната нощ. Така си и беше. Видяхме и доста следи от животни, които ги нямаше снощи. Над нас виеше кръгчета една гарга и си грачихме отвреме-навреме. Мъглата я нямаше и дори тук-таме се откриваше синьо небе. Видяхме върха, който ни се стори на една педя от мястото, до което стигнахме предната нощ.

IMG_4350

Цялата пътека до върха бих си я разделил условно на три части.

  • Първата част е излизането от пътя през гората до кошарите. Завет, топло, взима се височина, във врата влиза сняг от бутнати клонки. Тук някъде се сетих за песента на Хиподил – „Боли ме гъза“ и как хубаво би се римувала със „Сняг във врата“! До тук стигнахме предната вечер.
  • Втората част започва от подножието на върха и се ходи на открито по западния му склон. Тук започна да вали лек сняг, но истинския вятър излезе в третата част.
  • Третата част е билото между двата баира. Вятъра шиба здраво, но това е и хубаво нещо – снегът не може да се задържи и преспи почти няма 🙂 Ходенето без затъване е като песен и за 10 минути сме на финала.

IMG_4365

Гледката от върха при хубаво време може би ще е яка. Ние имахме това:

IMG_4370

Нагледахме му се за 2 минути и свирихме обратен завой. Надолу беше лесно. Един скиор се хлъзна покрай нас и ме накара да му завидя за момент. Нататък пресрещнахме няколко орди младежи и не толкова младежи тръгнали нагоре. Колко има още? А, пет минути бе!

IMG_0002

Слизането беше кратко, след което скочихме по колите и сложихме край на прекрасния уикенд. Доста се поразглобих и тая вечер ще спа като къпан. Утре може да измисля по-готино заключение на историята 🙂

Устински водопад

Извадих от ръкава едно място, където отдавна се канех да ида – Устинския водопад. Написах си домашното по него и разбрах че той е леко своенравен водопад, появяващ се само в определени сезони. Обикновено – април-май с топенето на снеговете. Въпреки големия шанс да няма водопад, тръгнах поне да направя едно разузнаване.

Пътя Пловдив – Устина се взима бързо. Там трябваше да намеря площад с чешма в горния край на селото, от където да тръгна. Малко се забатачих, понеже всички села в полите на Родопите имат един основен бъг – криви, тесни улички, водещи наникъде. Но след малко кацнах на чекпойнта и хванах по пътеката нагоре. Не виждах маркировки, а знаех че маршрута е добре маркиран. Попаднах на една бабка, хранеща котките на улицата и тя ми рече че това било пътя нагоре. Пътеката се движеше по брега на един ручей и аз си мислех че в края на ручея ще се намира водопада.

Не беше този ручей и това въобще не беше правилната пътека 🙂

След малко почна да се появява снежец в сенчестите дерета, а водните пръски по брега бяха замръзнали и образуваха причудливи форми. А времето беше съвсем топло, може би над 15 градуса.

IMG_3717

Първото доста заледено мини-водопадче.

IMG_3722

Ледени айсберги плаващи по реката.

След малко пътеката свърши задънено. Използвах жокер „обади се на приятел, който знае пътя“ и ми станаха ясни две неща. Правилната пътека не се движи долу в дерето. И е добре маркирана и няма начин да се обърка. Връщах се обратно към изходната точка да пробвам в друга посока. Но по средата видях една пътечка хващаща в страни и рекох да подхвана по нея. Знаех че някъде наоколо трябва да пресека правилния маршрут и може би нямаше нужда да се оттеглям чак до началото.

Според домашното, което си написах в района се е намирала голяма крепост на император Юстиниан. Забелязвате ли лека прилика на имената? 🙂 Устина – Юстиниан. Та наоколо имаше много следи от руини. Каменни пътища, подкрепени със зидове пътеки, купчини правилно изсечени павета… Черешката на тортата беше една кръгла каменна кула, вкопана в земята. Зидарията и камъните седяха като излезли от картина със заглавие „Древно и вечно“. Ще ви спестя снимката – българина си е българин, и може да направи бунище на най-невероятни места…

IMG_3734

Започнах да взимам височина и се движех по някакви издълбани от вода сипеи. Изпотих няколко води, но всяка почивка ми носеше величествена гледка надолу. След малко обаче попаднах на най-радосната гледка 🙂

IMG_3735

Бях нацелил официозната пътека. Тя се движеше далеч по-леко нагоре. Тук-таме имаше пейки с кошове за боклук. Отстрани имах няколко сухи дерета. Всичко беше толкова безводно че си казах че вероятно даже и няма да разбера къде е водопада. Е, всеки може да снима водопади, но ние можем да снимаме и сухопади 🙂

Оказа се че много много греша. След пет минути пресяках един лед и пред мен се откри величествен… ледопад! Водопадът беше замръзнал.

IMG_3768

IMG_3757

IMG_3758

Яко!

Точно под него има маса с пейки и огнище. Малко по-назад имаше разклонение за някакъв параклис, който се показваше кацнал на един баир в ляво. Имах мерак да се кача и да потърся панорами, но в същия момент Сашо ми звънна. Трябваше да направим една организация за другия евент за деня. Той щеше да ме отведе на съвсем различна планина, но това е вече друга история 🙂

Мъгливата Анатема

Анатемата над Асеновград отдавна ми седеше в списъка на местата, които трябва да се посетят. Само чакаше свободен уикенд – до днес. Прогнозите за времето не бяха много добри… Облачно с шанс за превалявания. Сутринта в Пловдив имаше гъста мъгла. Но уебкамерите от Копривките показваха яко слънце – демек, тая мъгла трябваше да свършва някъде по височина. А пък Анатемата е 400 метра над Асеновград, та се надявах да пробия отгоре в ясно време над морето от облаци. Отдавна не бях виждал такова време и ми беше много мерак да хвана. Но пък то не се хваща със седене вкъщи или с ходене в ясно време, така че си е малко риск печели – риск губи.

В моя случай си беше риск губи 🙂

IMG_1745

Оставих колата долу и хванах по пътеката към параклиса „Св. Петка“. Този параклис ми е интересен с това че като го погледнеш от града и ми прилича на древноримска вила на най-знатния патриций в града. Виждат се едни колонади, едни кипариси, кармазъ керемиди. От близо изглежда още по-добре с масите и чеверметата около него. С всяка разходка в региона и все се удивявам как Асеновградчани знаят да ядат и пият! Всяка пътека свършва на чеверме, всеки параклис е петзвезден ресторант на самообслужване!

IMG_1749

Тук надолу следва да се виждат покривите на града, но не и днес.

IMG_1750

От там продължих по черния път за вилната зона, и след 300 метра свих по пътечката за Св. Илия. Започвах да взимам височина, но все още крачката беше лека.

IMG_1756

Тук-таме имаше забити пейки. От тях в по-ясно време сигурно би се откривала страхотна гледка.

Пътеката започваше да става все по-стръмна. Потях се здраво и се оказа че якето ми е капан за всякаква влага. Има вид на гумирано и наистина дъжд вътре не е влизал. Но явно другия фийчър е и че нищо не излиза. Ръцете ми бяха мокри и когато ги изпънех надолу от ръкавите се изтичаха струйки. На всяка почивка го обръщах отвътре навън да му изхвърлям водата.

IMG_1763

Обстановката отиваше все повече към прекратяване. Сега гледам че GPS-ът е хванал наклонът в този участък да е между 30% и 40%. Нямаше гледки, които да ме мотивират и все си мислех че няма смисъл да продължавам. Беше ми мокро и мизерно. Ей такива предателски неща ми се въртяха из главата и за малко наистина да се откажа. Поредния поглед към GPS-а показа че ми остават не повече от 300 метра (със 150 метра изкачване обаче), т.е. почти съм там. Рекох си да не се излагам и се напънах още малко. Четири почивки по-късно излязох горе на билото.

IMG_1764

От скалата се чуваше ръмжене на коли и камиони. Главният път за Пампорово минаваше в подножието на целия баир. Някъде срещу мен и надолу трябваше да се намира Асеновата крепост, но… истината е някъде там. Видимостта беше паднала до 25 метра. Буквално от едната скала не виждах другата.

IMG_1769

Повъртях се малко да му дам шанс да се поизчисти. Мислех да хапна тук, но още беше рано – нямаше 11 часа, а и нямаше романтичните маси и пейки, с които бях свикнал вече. По едно време засвири един вятър, което даваше две възможности – да издуха мъглата или да умра от студена смърт 🙂 Оказа се че има и трета възможност – да докара още повече мъгла отдолу! Точно това се случваше.

IMG_1772

Мъгливите пипала се протягаха около мен със страшна скорост и единствения начин по който можех да ги хвана беше на клипче:

Нагледах се на нищо и си бих камшика надолу. По пътя се разминах с малка групичка – единствените хора които видях за деня. „Има ли мъгла горе?“, „А, не бе! Ама за вас ще се вдигне :)“ И две минути след тях се хлъзнах на мокрите листа и си паднах на гъза. Но моя гъз малък ли е? Може да издържи много повече бой от това.

IMG_1775

Като слизах надолу и почваха лека-полека да се откриват гледки, макар и бледи. Явно вятъра беше вдигнал мъглата малко нагоре.

IMG_1777

Идвах от ей това там, където се не види 🙂

IMG_1778

На Св. Петка вече нещата бяха започнали да си възвръщат цветовете.

IMG_1780

От тук рекох надолу да слезя по друг път покрай изравнителя на ВЕЦ-а. Там пък всичко беше заградено с бодлива тел, та не видях нищо особено. Водонапорния тръбопровод поне. Разходих се малко из града и толкоз беше за днес.

Нямаше кой знае какви гледки, но съм доволен. Вече знаех как се ходи до горе и при първото по-ясно време отивам пак! 🙂

Язовир Широка Поляна

Един ден Ива подхвърли да вземем да идем до язовир Широка Поляна. Съвсем малко убеждаване ми трябваше и заформихме един план под наслов „Речено-Сторено“. Петък след работа запраших за Пазарджишката Била, където трябваше да се чакаме с нея. То пък стана малко кофти тръгване, понеже минах през два ремонта на пътя. Може би навъртях повече километри по отбивки и през села от колкото е цялото разстояние. Но пък тайминга ни на Билата беше точен до минутата 🙂 Напазарихме на бързо някакво хапване и почти се отровихме с едно Пишлеме. Който не знае – това е древен турски сладкиш, наподобяващ компресиран захарен памук. В пишлемето от Билата обаче имаше боя за обувки или миша отрова. Деликатесът бързо беше прибран и наречен да го пробутваме на смъртните си врагове.

От там натиснахме газта и за нула време бяхме на Пещера. До Батак бях ходил няколко пъти (оправили са асфалта), но по-нагоре не бях стигал. Вече беше тотално тъмно… покрай нас всеки завой беше обратен и се нижеха ограничения от рода на 20-30 км/ч. След около 37 часа минахме Беглика и Широката поляна. Хванахме черния път за бунгала „Романтика форест“. Настроението беше като на „е, тука сме вече“, но последваха 5 километра по този готин черен път. По едно време ми се присъни че минахме покрай някакви лампи и спрях да се ориентираме. Я, тука сме, бе! 🙂

Последва хапване на бързо и разтоварване на багажа. Бунгалата са триъгълни къщички на два етажа. Долу има обширна трапезария с камина и телевизор, баня и спалня. Нагоре водят тесни и стръмни стъпала, страшилище за всякакви пияници. Горе има още две стаи с по две легла, давайки общ капацитет от 6 легла на бунгало. С една дума – препоръчвам!

По едно време пристигнаха останалата част от групата. Видяхме се за малко, пихме по една ракия и се трупясах да спя.

Събудих се по някое никакво време. Стегнах се да видя какво става навън, па барем хвана и комарения час за снимки. Изгревът го даваше малко зорлен и още светлината беше оскъдна, но достатъчна да видя какво бях пропуснал снощи. Намирахме се на първа гъзарска линия на брега на язовира. Теренът беше интересен – полуостровчета, каменисти плажове, песъчливи ивици… В далечината се виждаха други ръкави от язовира. Гъста мъгла хищно пълзеше измежду тях и ту се вдигаше, ту се слягаше. На места беше като рязана с нож. По едно време изгревът изкласи изотзад ми и я освети. Първите слънчеви лъчи погалиха водната пара и я превърнаха в захарен памук.

IMG_1144

IMG_1152

Намерих си една червена мухоморка да ми позира, а в последствие научих интересно стихотворение от Любчо. Не мога да се сдържа и ще го постна 🙂

Гъбки

Аз съм мъничко детенце,
аз съм знаме на мира,
ходя-бродя из гората
гъбки да си набера.

Но не щеш ли: мухоморка!
Казва Партията зорка:
„Ти, детенце, остави я
тази гъбка, не бери я.
Тук ще мине след момент
един гладен дисидент.
Ще я глътне кат муха,
ще се гътне, ха-ха-ха!“

IMG_1149

По едно време на плажа се намерихме с други двама от нашето бунгало. Другите си бяха екипирани – стативи, апарати, работи… Малко се чувствах като отишъл на престрелка с нож. Цецо и Петко рекоха че сме се събрали все едно на фото пленер 🙂

Последва обичайното съботно закуско-мотаене. В ресторанта постоянно ни бъркаха поръчките (Правите ли фрапе? Правим! Едно може ли?… Опа, сори, не правим), но пък беше вкусно. Направихме един разбор на намеренията и планът взе да се очертава – разходка до Ягодинската пещера и Дяволското гърло. Добре – по конете! Компактизирахме се в една кола с братовчедката на Ива и нейния приятел. На Тошко хич не му блазях – предната вечер пътувал 10 часа от Свиленград до Широка Поляна, а днес цял ден го цанихме за шофьор… Малко гадно ми става като се сетя – много трябваше да го черпим, а не го сторихме.

Пътя до Ягодинската пещера беше към 50 км, но го взехме бавно. На Доспат спряхме за почивка и да видим Родопското море:

IMG_1198

За самата пещера какво да ви говоря… След първите пет ходения вече им научих скрипта наизуст и не ми беше особено вълнуващо да търся Дядо Мраз, Снежанка, Кирил и Методий и прочие въображения по стените. Имаше малко повече гъч от преди. Групите уж тръгваха по разписание на всеки час, но всъщност се пускаха нон-стоп когато се съберат двайсетина човека. Ние бяхме последните от нашата група, а по петите ни вървеше следващата екскурзоводка.

На излизане заформихме следващата идея – да се качим с джипките до Орлово Око. Виж, това не го бях правил! Бяхме много хора и окупирахме цели три жипки. Изпълних си детската мечта – да се возя прав в уазка без покрив 🙂 Врещейки като малко момиченце по завои и бабуни 🙂

IMG_1234

Виждате ли ей тая пльочка горе в ляво? Ей там отивахме. Пътя минаваше през село Ягодина, до където имаше асфалт. След това хванахме по някакъв черен път, който не беше особено впечатляващ. „А, ситроена от тука минава бе!“, кво му е. И както си карахме по пътя, шофьорчето нави левия волан и тръгна да кара през една отвесна скала нагоре 🙂 „Ситроена от тука не минава! Не минавааааа!“ 🙂 Големи емоции бяха нагоре, голямо врещене. Шофьорчето беше някакъв отракан младеж, пълен с лафове и истории за местността. Колко от тях са истина и колко – фантазия – няма значение. Скука в нашта уазка нямаше 🙂

IMG_1299

IMG_1302

IMG_1305

Почекнахме се горе половин час и хванахме обратно надолу заредени със същия ентусиазъм. Но времето беше много напреднало, та трябваше да хапнем и да се прибираме. Хапване на капанчето пред пещерата = грешка. Един час чакахме поръчките и като свършихме, резервът време за Дяволското гърло беше на ръба на изчерпването. Рекохме да не бием още 50 километра със съмнителен резултат и вместо това да се прибираме. В „Романтиката“ си направихме цър-пър както си му е реда и хич няма да ви обяснявам как капе сосче от препечените гърдички… и какъв неповторим привкус добавят дървените въглища към гастрономическите произведения на изкуството. И за уютът да се стоплиш на дърва, които си нацепил с ножа, също няма да ви разправям 😉

IMG_1323

Неделя сутринта пак станах надъхан за захарни памуци, заигравка със слънчо и отражения. Само че този път ме очакваше нещо коренно различно. Вчера се чудех какво ще е да се намираш във вътрешността на някое мъгливо пипало – е, сега бяхме в такова! Навън беше като във филм на ужасите. Из мъглата шарят сенки. Прилепи пърхат над главата ти. Тук-таме изграчва гарван. Вързаното куче джавка на умряло по нещо и само ехото му отвръща от другия край на язовира.

IMG_1334

IMG_1336

IMG_1355

Повъртях се малко да пощракам, но мъглата нямаше изглед да се вдигне. Както се мотаех наоколо в главата ми изникваха гледки за Чудовището от дълбините, протегащо слузести пипала към мен.

И по едно време си рекох стига толкоз за ся, айде да закусим 🙂 Ммм, тая сутрин имаше блок маса с ядене от всичко и по много. С Тошко ометохме 10-15 чинии от всичко. Това е привилегията да станеш преди другите 🙂 Когато вече не знаех на какво точно се оригам, хванах да се поразтъпча малко. От другата страна на язовира се виждаше една къщичка във водата. Това било стара царска ловна хижа, която била залята след завиряването на язовира. До там исках да ида и хванах пътечката, която обикаляше целия гьол. При бунгалата вече напираше слънце, но с първия завой който ме върна в гората заварих последните останки от злата мъгла. Тук се водеше някаква битка между доброто и злото. Слънцето ту успяваше да хвърли някой лъч и да просече парите, ту се отдръпваше страхливо зад клонаците.

IMG_1384

IMG_1388

IMG_1376

За първи път виждах как мъглата се отлепя от елака и тръгва нагоре. Сякаш всяко клонче работеше за тази кауза, та от ниския храсталак се издигаха влажни вълма нагоре. В сенките беше легнала слана, която не искаше да си ходи.

IMG_1401

IMG_1406

IMG_1407

Ефирни стълбчета изпарения се поклащаха на педя над водната повърхност. Лек ветрец разхождаше студените кълба над огледалото.

IMG_1409

IMG_1418

IMG_1443

Наблюдавах този танц няколко минути, но природните закони работеха и стоплянето на деня раздигаше цялата романтика. Гледката през този кратък час беше уникално представление. Сякаш язовира ми го изигра за да ме заплени и да ми откъсне нещо от сърцето. Нещо ми остана там. Ще се върна.

Завършвам на бързо този пост, защото това не е края. Тепърва ще търсим чудовището от дълбините.