Пролетната екскурзия – Ден 2 – Златна Панега, Проходна, Съевата дупка

Накрая на Ден 1 пристигнахме в Луковит, което щеше да ни е базата за следващите приключения.

Хапнахме в едно заведение, което имаше платформа на реката. Мисля че се казваше „Гущера“. Много прилично и евтино. Оказа се че след 10 часа вечерта заведението се превръща в дискотека – изметоха вътрешните маси, окачиха една диско-топка, пуснаха и музика… но нещо нямаше клиенти.

Специалитет „Гущера“, който се оказа пиле 🙂 Препоръчвам.
Поглед към главната улица

За горната снимка разпънах статива, при което естествено комшиите по маса станаха любопитни и общителни:
– Ама това професионален фотоапарат ли е?
– Не. (щом не ми е професия и не си изкарвам парите с него – значи не е „професионален“)
– А за кого снимате?
– За националното радио.
– Иха!

Центъра беше съвсем наблизо и се оказа че на площада прожектират безплатно кино. Естествено – великденски му работи. Не видях кой е филма, ама имаше Исус, кръстове и манафски римляни.

Спахме в хотел „Дипломат парк“, който се оказа складовата база на бойлерите и камините „Дипломат“ 🙂

На следващата сутрин първи приоритет беше закуската. Ханджийката ни упъти към някаква баничарница на главната, която посмъртно не успяхме да намерим. После ни дойде на акъла че е неделя и даже да я бяхме намерили, най-вероятно да беше затворена. Ето тук влязоха в действие аварийните кроасани. Намерихме Лидл, където презаредихме същите и взехме малко мръвка за обяд.

И газ към атракция №1 – геопарк „Искър – Панега“.

В нета има малко информация за него. Данните казваха че входната му точка била на южния изход на Луковит на едно невзрачно паркингче. Някои казваха че е свързан с Карлуковския карстов комплекс, който ни беше следващата цел. Разстоянията обаче бяха противоречиви – някъде пишеше 8 километра, другаде 12, а момичето от хотела ни погледна леко като луди като я питахме можем ли да минем маршрута пеша 🙂

Сега след като минахме от там мога да ви покажа крайпътния ландшафтен парк „Панега“, заснет по GPS:


View Larger Map

Това са и двете табели на входа, които дават представа за разстоянията:

Цък за пълен размер

Стегнахме раницата с манджите и хванахме пътеката.

От тук се почва

Първите стръмни стълби, които трябваше да ни подготвят за какво ни чака…

Съвсем скоро попаднахме на първата беседка, мостче и изглед към реката.

Реката беше чудесна. До сега не бях виждал такъв цвят вода – синьо-зелено, направо златно. Синьото беше толкова наситено, че в първия момент човек си мисли че това е някаква тиня. В следващия обаче вижда прозрачната като кристал вода в плитчините. Потокът беше бавен и спокоен.

Всяко мостче имаше по чифт стръмни дървени стълби в двата си края.

Единствения циментов мост. До него може да се стигне с кола.

Винаги от едната страна на Панегата имаше стръмен камънак. Ако се загледа човек, вижда скални ниши и пещери. Района е карстов и е надупчен като швейцарско сирене.

Пътеката се виеше по левия бряг на реката, като току я пресичаше с някое друго дървено мостче. А ние ахкахме и пъшкахме от гледките.

По повърхността на водата се виждаха малки паячета. Течението ги избутваше наляво, а те на всеки няколко секунди скачаха назад. Задържаха се горе-долу на едно и също място.

Замислих се колко ще е готино, ако имаше лодки по реката. Определено имаше място, течението беше спокойно и щеше да е супер ако може да се пуснеш с някоя мързелива лодчица.

Току-таме се появяваха беседки. Всъщност да ги нарека „беседки“ ще ги обидя. Това бяха някакви царски покои с огнища, пейки, скамейки, маси, торби за боклук и даже едната имаше тоалетна 🙂 Тук някъде ми стана ясно че в Луковит нямат цигани. Всичките тия неща си стояха на мястото, пейките и масите не бяха насечени и изгорени, тухлите от стените не бяха „набрани“ от някой нуждаещ се гражданин от ромско потекло. Единствения вандализъм, който видяхме (ако дори мога да го нарека така) бяха имената на посетителите, надраскани с въглен по гредите.

Такива места имаше 4-5 като последното ни обра всички точки, но за него след малко.

След малко пътеката се превърна в дълъг мост, накован от едната страна на скалата. Малко паянтово изглеждаше 🙂

Минахме покрай още една чорбаджийска беседка, още 1-2 моста и айде на следващата пътека на смъртта 🙂

След края на моста веднага в ляво зееше тъмна скална паст.

Изглеждаше доста дълбоко, а началото му честно казано си беше кенеф – беше застлано с тоалетна хартия, салфетки и т.н.

Обаче беше тъмно, а ние бяхме тръгнали на разходка, така че до никъде не успяхме да се пъхнем. Върнахме се към крайречната пътечка.

Съвсем скоро попаднахме на следващото… място за пикник. Не мога да го нарека „беседка“, повече му отива „кръчма“!

Под скалния навес има масивна постройка. Вътре и вън – маси и пейки.

Като видя такъв заслон по средата на нищото и инстинктивно очаквам да е кенеф с тапети от свастики, дом на бездомници и обиталище на диви животни. Това тук обаче беше чисто и изтипосано като от романтична приказка.

Чухме някакво бучене и си викам че се върнахме в действителността с огромно гнездо на оси. Оказа се че не са оси. Кръчмата имала изба, в който има извор с подземна река! Ебаси чудото.

Втория етаж и терасата. Толкова много места, че някой спокойно може сватба да вдигне.
Изглед от горе

Когато ни се изприщиха устите да цъкаме с език от удвиление, хванахме нататък по пътеката. Тя пък съвсем скоро се разкаля и стана мочурлива. До сега съвсем ясно се открояваше, но започна да става много обрасла. Сянката изчезна и се смени с жесток пек и влажност като в джунглата. Когато тревата започна да ни съска и да бяга от пътя ни, си рекохме че стига толкова и си бихме кръгома.

До тук бяхме изкарали към час и нещо, прибрахме се за около час. В една от крайпътечните „кръчми“ бяха се нанесли младо семейство и тамън си приготвяха скарата. Това бяха единствените хора, които срещнахме по целия маршрут. Поздравихме се и продължихме. Когато се прибрахме при колата беше станало време за обяд, та разпънахме една малка трапеза.

Хапнахме и се метнахме на железния кон към Карлуково. Там бяхме набелязали интересни места из Карлуковския карстов комплекс като гвоздея на програмата щеше да бъде пещера Проходна с Очите.

По крайпътните табели се ориентирахме до Пещерния дом. Това е хотел-ресторант, кацнал на върха на едно от платата в района. В дома има печат от 100-те национални обекта. Имало е музей на пещерите, който в момента се превръща в конферентна зала. Защо да държат музей на пещерите в Пещерния дом. Трябват им конферентни зали.

Оставихме колата на паркинга и потърсихме пътеката за Проходна. Имало табела натам, по която даже е имало надписи преди 20 години. Сега имаше правоъгълна бяла тенекия. Но човекопоток имаше доста, така че не може да се объркаш.

10 точки ако успееш да намериш пещера Проходна на тази снимка. Подсказка: огромна е!
Изглед към Лудницата.

Пътеката слезе под скалите и се провря през гората. Тук-таме през клоните се откриваха гледки към огромната река Искър и карлуковската лудница. По едно време част от човекопотока се разпищя и на бегом хукна обратно към пещерния дом. Кога гледам – на пътеката се проснал един умрял слепок. Хората берат голям страх като видят нещо змиеподобно… В България няма змия, която да е достатъчно отровна че да каталяса здрав човек. Да не говорим че шанса да те ухапе змия (включително и неотровните) е десетина пъти по-малък от шанса да те блъсне кола докато ходиш до магазина. Но хората са добре образовани и знаят всичко за живота – не пищят като видят пиян шофьор, но се побъркват от най-малкото паяче или гущерче…

Като наближаваме започваме да си даваме сметка за мащабите на пещерата. Става въпрос за нещо колосално. Нашия 14-етажен блок може спокойно да се събере вътре и да остане място за още 20 като него. Нащраках една кръгла панорама, която стана учудващо добре:


Prohodna cave in Bulgaria

Димо в преден план, а точките отзад са хора. Вътре наистина е огромно!
Някой наднича иззад камъка…

Пода беше разкалян – от тавана капеше вода. Тук казват че праведните хора минавали между капките. Е, ако съдя как добре се окъпах, съм далече от праведник 🙂

Очите
Другия вход

Прибрахме се до Пещерния дом и се метнахме на колата към следващата дестинация – село Златна Панега с карстовия извор на реката, на която се възхищавахме по-рано. За него се бях подготвил както мога с данни от разни блогове и Streetview, но не можахме да го намерим. Попаднахме на едно широко синьо езеро, което беше оградено с бариери и табели „Санитарно-охранителен пояс“ и толкова. Може би това беше или просто ми е била грешна информацията.

Но нищо, следващия чекпойнт не беше далече – село Брестница и пещерата Съевата дупка. По данни от нета входа беше 4 лв + 2 лв ако искаш да снимаш. Е, оказа се че снимането е абсолютно забранено… Нали трябва да си продават картичките и дисковете 🙁

За хората обаче забрани няма и скоро всички се разщракаха с телефони и сапунерки, въпреки мрънкането на водача. Рекох си че това и аз го мога и заех стелт-позиция, благодарение на която ще видите следващите снимки.

Входа на Съевата дупка

Тамън се беше събрала група от някаква детска градина. Имаше хлапета по потничета и джапанки. Аз си стягах гащите след вчерашното приключение в Леденика. Всъщност оказа се че Съевата дупка е много човешка пещера. Нямаше атлетически изцепки. Където тавана ставаше неудобно нисък, беше къртено. Принципно ми е ясно че това не е хубаво за пещерата, но пък туристическия маршрут показва може би 5% от цялата ѝ дължина – какво пречи да е направен удобен тогава.

Името на пещерата идвало от двамата братя овчари Съю и Съйо 🙂 които я използвали за подслон при лошо време. На входа били намирани останки от скорошно пребиваване (и запиване). Първите няколко зали бяха без пещерни образувания – подземните води минавали от там понякога и излъсквали стените. Нататък обаче обстановката ставаше доста богата с огромни и много красиви стала{ктити,гмити,ктони}.

В пещерата е имало голямо земетресение. Нечовешко е да видиш сталактон с диаметър един метър с диагонална пукнатина и няколко сантиметра приплъзване между двете части. Или назъбени останки от някога величествени сталактити, тежащи поне по 10 тона, сега лежащи на пода. Сталактитите се образуват адски бавно – 0.13 мм на година, или сантиметър на сто години. Изпочупените гиганти там може би се образували преди Homo Sapiens да се появи като вид.

В Съевата дупка има концертна зала с добра акустика. Май всяка пещера която съм виждал си има концертна зала. Тук хлапетата ни изпяха „Седнало е Джоре дос“ 🙂

На няколко места бяха разположени цинкови кофи или ПВЦ шишета с фунии нагоре. Че тавана капе, то е ясно 🙂 Водача ни обясни че пещерата била интересна за учените от БАН и така събирали проби от водата. С какво точно им е интересна – не разбрах.

Имаше едни интересни сталактити, които растяха на страни. Получава се когато в пещерата има постоянно течение, което издухва капещата вода в една посока.

Съевата дупка ми хареса повече от Леденика. Нямаше упражнение по провиране и човек може изцяло да се наслади на красотите. Постоянно имаше изненади и всяка зала си имаше характерна за нея пещерни образувания. Повечето от тях бяха с внушителна големина. Препоръчвам.

Около Съевата дупка започваха опознавателни маршрути. Имаше табела за някакви атракции и Via Ferrata. Via Ferrata („път на желязото“) е пътека от железни въжета и стълби, преодоляващи непристъпни скални терени. На мен винаги ми се е искало да видя такова, но не знаехме колко време ще отнеме и го оставихме за другия път.

Следващия главен чекпойнт беше град Троян. Бяхме малко напред от графика, та минахме през язовир Сопот (намиращ се до село Сопот, което няма нищо общо с град Сопот 😉 ) за малка почивка.

Една моторница пърпореше и вдигна вълнички из целия язовир:

Тук прицелихме едно ресторантче до язовирната стена, където да заредим вода. Оказа се че не работи.

Изчерпахме плана за деня и към 7 и нещо се стоварихме в Троян. Настанихме се в хотел „Марс“ почти на центъра. Ударихме по един душ, почивка, и като се стъмни се разшавахме навън. В Троян беше много пусто. По улиците нямаше жива душа, с изключение на пияна компания младежи на площада, която ни гледаше лошо.

Брей, че фонтанчета

Имахме указания да хапнем в „Старата къща“. Обстановката беше революционерско-възрожденска. Ядох пикантно пиле по хайдушки. Тия хайдуци яко са маали люти чушки 🙂 Като ми пламнаха ушите ми идваше да си вдигна собствено въстание. По едно време се вдигна патардия – някакво псевдо-рапърче не искаше да си плаща сметката. Значи за една вечер в Троян това беше втората младежка компания, която не носеше на пиене.

Прибрахме се и откъртихме яко. Доста се поизморихме, но видяхме уникални местенца. Златната Панега ми влезе в Топ 10 на дестинациите. Ако има книжка „Елате в България и вижте:“, ландшафтния парк Панега ще е вътре. Проходна ме смая с размерите си. Съевата дупка също остави много добро впечатление. И по трите места имаше още какво да се види, като се надявам някой ден пак да мина от там.

Пролетната екскурзия – Ден 1 – Леденика, Вратцата

Онзи ден си спретнахме една малка тридневна екскурзия Враца – Луковит – Троян. Доста път избихме, доста красоти видяхме. Пъхнахме се в три пещери и се разходихме по една супер яка река. И още, и още…

Събота 5 часа сутринта – принудително събуждане от възбудените пилета по клоните под прозореца. Няма как ще се става рано, и без това път ме чака. Зареждане на важни течности – нафта, вода и ракия и аварийни кроасани от магазина. Що е то „авариен кроасан“? Като тръгнеш да обикаляш сутрин в непознат град и не намираш ни една работеща баничарница, ще разбереш 😉

Пуснах се до София с лежерните 100 км/ч по Тракия и разхода на ситроена падна до 5.5. И пак изпреварих малко графика, но времето беше употребено в кварталната баничарница там. Забрах другия член на експедицията – Димо, и хванахме към Враца. Чийтнахме изходящия трафик от столицата през едни странични села и за малко да се забутаме в Кремиковци, но с някаква странна врътка стъпихме на правилния път. По АМ „Хемус“ за първи път карах и ми се стори интересна магистрала. През пет минути я тунел, я мост. Какви криви мостове все над гигантски урви – красоти. От магистралата към Ботевград слязохме по интересен пътен възел на три етажа. Малко преди обяд се добрахме до Враца.

Брей, там имат голям Балкан. Ама не от онзи нормален Балкан, който съм виждал към Карлово или Казанлък, а съвсем различен Балкан тип скала. Огромни зъбери, отсечки от по 200-300 метра висящи над пътя. Врачанци как спят спокойно като знаят, че това може да им падне на покрива… Интересна планина е там. Пътя се виеше долу в ниското и като погледнеш наляво – скала, като погледнеш надясно – скала. На долу – рекичка, а около нея полянки с беседки, цър-пър, пътечки… Много угодно направено. Зарекохме се да спрем тук на връщане.

Завъртяхме се по завоите на прохода Вратцата, минахме разклона на Згориград, където толкова се шашнах от табели че с десен мигач описах лява окръжност 🙂 И нагоре. Направи впечатление че тук-таме между завоите има забити пилони и седалков лифт. Горе спряхме да видим лифтовата станция – пълна скръб. Изоставена от години, от самата станция са останали само едрите елементи, които не могат да се свалят. Чудно обаче че въжето, седалките и пироните стояха почти непокътнати. Във Врачанско нямат ли цигани да нарежат всичко за скрап?


Поглед надолу към Згориград

Съвсем наблизо беше чекпойнт Алфа в експедицията – пещерата „Леденика“. За щастие или нещастие, случихме на спортен полуден, който се провеждаше горе. Двайсет автобуса с лапетии и сума ти коли, човек няма от къде да мине.

Района около обръщалото е готин. Хем е спортен, хем е скараджийски.


Към пещерата се строеше яко.

Всичко беше превърнато в строителна площадка по изграждането на „тематичен парк“.

Тези ще се виждат интересно на сателитните снимки

Всъщност едвам намерихме къде е самата пещера измежду всички багери, кранове и разкопани траншеи. И сега разбрах защо се казва „Леденика“ – като застанеш на входа и те подхваща едно свежо течение отдолу. Много приятно в 30-градусовата пролетна жега.

Вътре в пещерата беше адско упражнение по провиране, патешко ходене и пълзене. Брей, видях зор. А когато потта се оттичаше от очите ми, успявах да видя и подземните красоти.



Имам чувството че едни и същи пещерняци дават имена на всичките образувания. Във всяка пещера която съм влизал има стандартните – Дядо Мраз, Баба Яга, младоженците и т.н.


Мъха расте там където светят прожекторите. Много ми е чудно как не дават в пещерата да се снима със светкавица, че увреждала не знам какво си. А нон-стоп вътре блещят всичките тия киловатови прожектори, които освен това и греят и сигурно ебават майката на цялата екосистема.


Едно от по-широките „чистилища“


Езерото със съкровището

След половинчасовата обиколка се върнахме обратно в света на жегата и задухата. Отдадохме нужното уважение на кебапчийницата и хванахме надолу.

Спряхме под голямата скала и се ококорихме – някакви луди се катереха горе по каменните зъбери 🙂

Общ изглед на камънака
Открийте тези в горната снимка
Или тези

Много рахатно е направено там – беседки, огнища, мостчета над реката. Няколко образователни маршрута тръгваха наляво-надясно. Тук-таме бяха опънати палатки.

Ручейче

Намързелувахме се хубаво и тръгнахме да се местим към следващия чекпойнт, където щяхме да спим.

Следва – Ден 2

Градището над с. Кънчево

Март месец се отвори с прекрасно слънчево време на фона на предните два месеца мъгли и дъждове. Естествено, веднага ме хвана саклета и трябваше да се разтъпча някъде.
Целта беше връх Калето до село Кънчево. В България има поне хиляда връха с това име произлизащо от това че там се намират останки или руини. Конкретно това Кале е средновековна крепост, охранявала прохода от Търново към Борилово и Стара Загора. Крепостните стени с дебелина 2-8 метра са имали неправилна многоъгълна форма. Зидарията е от ломени камъни споени с бял хоросан. Общата площ на укрепеното пространство е около 10 декара.
Бях идвал тук преди няколко години. Параметрите бяха ясни – час и нещо ходене, 200-300 м денивелация, драпане по камъни и награда със забележителна гледка отгоре.

Хванахме се със Сашо и Цвета и към обяд бяхме в село Кънчево. От там към крепостта тръгнахме по синята маркировка.

На излизане от селото минахме покрай един каптаж, който беше нашарен като туристическо информационно бюро – жълта пътека за Ръжена насам, жълта за Розово – натам, синя за крепостта – направо. Тук започна да става малко кално. А аз точно бях оставил бойните чепици при обущаря и бях тръгнал с многоизстрадалите маратонки… Дали пропускат вода? Пропускат и камъни и дървье 🙂

Рекичката покрай чешмата беше доста пълноводна и не можехме да пресечем на обичайното място.

Така че кой с тояга, кой с лъвски скок се оправи от другата страна.
След малко излязохме на полето. Тук маркировка няма и предния път като идвах се лутахме поне един час. Тогава свалихме трак от GPS-а и сега си спестихме изгубването.

Калчицата взе да става сериозна и когато внезапно ми захладня на пръстите почнах да си мисля че влагата ще ни спре. Сашо обаче право рече че „щом тече надолу, значи горе ще се е изтекло“ 🙂

Пътеката влезе в гората и ни посрещнаха хиляди цъфнали божури. По пътеката, по поляните – навсякъде.

Наклонът нагоре взе да става постоянен и излязохме на скалите. Видиш ли синята маркировка да тръгва отвесно по камъните, значи стягай си гащите 🙂 Задрапахме здраво нагоре, като отвреме-навреме включвах 4х4 режима. Тук някъде понесох щета от 1HP – ожулих си палеца на ръката.

Поглед към източния баир. Нашия беше по-висок – няяя :p

Иманярите бяха прекопали доста от поляните

На върха

Знамето на върха беше виждало по-добри времена… Всъщност беше се превърнало в парцал, висящ на 2 кончета. Ха, честит 3-ти март.

По този път бяхме дошли, а долу до къщурката се вижда чешмата.
Поглед към Кънчево.

Снимките не могат да пресъздадат усещането за награда. Да видиш селото в далечината и да си кажеш „Ама ние ЧАК от там ли дойдохме?!“ 🙂

Поглед към Ръжена – разстояние по права линия около 4км

Кънчево с Казанлъшката долина

Стана време да хапнем. Разпъна се софрата, а да отбележа че мръвката е там, макар и много да не се вижда 🙂

Да хапваш докато си седиш всред древните баири – безценно

Взехме да слизаме надолу и потънахме в гората.

Мислехме на връщане да минем през едни големи камъни, които се виждаха наблизо. Легендата им е че са древен тракийски храм на Слънцето.

Прецапване на поредната рекичка

Зареждаме мана от траките
Някой зареждат повече 🙂

От там някак с нежелание тръгнах на обратно. Хубаво е човек отвреме-навреме да хване гората и да се откъсне от тълпата и цимента. Това много ми липсваше последните няколко месеца.

Пловдив – остров Адата – фоторазходка

Има едно място в Пловдив, за което не се говори. В интернет няма снимки, хората нямат истории с него. А то е огромно – става въпрос за острова Адата на река Марица. Името „Адата“ идва от турската дума за остров. Или може да го кажем о-в Острова 🙂 Заслужава си главната буква – това е най-голямото образувание на територията на реката минаваща през Пловдив.

Замислих се какво да очаквам там. Определено нямаше да е парк от градски тип – иначе щеше да има снимки, заведения, игрища… като на Пазарджишкия Остров. По-вероятно да беше свърталище на бездомници или непроходима джунгла без никаква инфраструктура. Но човек никога не знае, докато не види. В случая бях сгрешил за първото и отчасти за второто.


Първи поглед към Адата. При ниско ниво на реката островът изглежда почти свързан със сушата. Забелязва се каменна дига, която ме кара да премисля дали терена е изцяло изоставен.


Минавам под моста. Тук има стълбички по които да се кача отгоре, но за сега ги подминавам. Наблизо има още нещо интересно, което ми се искаше да разгледам – шлюзовете на реката.



Приближавам се към Столипиново и започват близките срещи от черния тип. „Бате, ако ти се намира една излишна цигарка…“ Тук снимането става със специална шпионска поза от средата на чантата.


След източния край на Адата са накацали ято патки. Имат интересен ритуал на ухажване. Мъжкия си разперва крилата и се пъчи поне половин час. Женската гледа на другата страна и се прави че не го забелязва. Почти като при хората 🙂 Всъщност това е моята интерпретация на нещата, а по-запознатите казват че патките всъщност са корморани, и в тази поза си сушат крилата и се препичат на слънце 🙂





Стигам до шлюзовете.



Преди 50 години е имало проект за превръщането на река Марица в плавателна. Представям си как се спускат шлюзовете и нивото на реката се вдига с два метра. Наистина са го направили за около 2 години. Но нивото на подпочвените води се е вдигнало (представи си) и мазетата на околните сгради са били наводнени.


Иска ми се да се кача горе да получа друг поглед върху нещата. Виждам надписи „Къпането забранено“ но не и „Качването забранено“ или „Влизането забранено“ 🙂 Оказва се че просто няма нужда от такива – тук стълба няма.


Вероятно стълбата е от другия край на баража, но за да стигна до там имам километър обикаляне…


Камери? Значи шлюзовете не са съвсем изоставени.
Mакар че ми изглежда оборудването вътре да е задигнато

Връщам се обратно към стълбите за да се кача на моста и да продължа към Адата. Достъпа до острова се осъществява чрез две вити стълби от всяка страна на моста. Трябва да се кача от към брега, да стигна до острова и да сляза до него.

Eнтусиасти 🙂
Kачвам се на моста
Адата в ляво


Под мен се открива очаквания пущинак. Виждат се някакви руини. Заглеждам се за човешки обиталища, но не виждам нищо. Харесвам зимата за разузнавателни разходки – дърветата нямат листа, които да пречат на гледката.

Стълбата надолу


Естествено стълбата е точно каквато може да се очаква – лайняна. Тук си гледам в краката на всяка крачка.




Хващам първо на запад към по-голямата част от острова. Наоколо е боклучаво, но има пътека.


Честно казано има доста по-малко боклуци от колкото очаквах.


Някой не обича AKAI
Малко зеленина
Някой е сякъл дърва…

Пътеката беше малко разкаляна и стъпвах тихо и внимателно. Не исках да се натъквам на горски „обитатели“. Малко по-нататък ги видях. Два черни субекта, работещи с голям трион. Иии до тук – теглих си един кръгом и лека полека се изнизах обратно.


Под моста за малко се разминах с друг черен субект. Беше слязъл от другата стълбичка. Тук някакво вътрешно чувство се опита да ме подкара нагоре по стълбата и надалеч от острова. Не му се дадох и продължих към източната част. Там джунглата беше по-рехава и слънчевите лъчи си пробиваха път.




Продължих по стената и скоро стигнах до източния край на Адата.





Върнах се обратно по пътеката. Долу под стълбите видях поредния черен субект да товари ремарке с дърва. От къде ли щеше да го измъкне от острова?

Качих се обратно на моста и тук свърши днешната разходка.

Интересно място е Адата. Прилича на парк, но не е. Прилича на клошарско сборище, но не е. Може би до няколко години частните собственици, чийто са земите там ще му обърнат внимание и ще го направят нещо хубаво. Ако ли не, господата от Столипиново вече му обръщат достатъчно внимание.

P.S. Една история която Петър Георгиев разказа:
„А какви славни времена помни Адата… но преди стотина години…там е бил салаша на Кочо х. Калчов… Нещо като бюфет. Всеки празничен ден там се е събирал маса народ и са се правили грандиозни софри и още по-грандиозни веселби, от изгрев та до тъмно. Тази традиция продължава някъде до Балканската война…
На тия моабети ракията е свършвала още в 10 сутринта… След туй се е продължавало с руйно вино, тюрлю гювечи, всякакви мезелъци, песни, танци и зевзеклъци. И въпреки това не е имало пияни. Всичко е ставало бавно, тертиплийски… Хората са ходели на салаша със семействата си. По онова време там не е имало мост над реката и придвижването до острова е ставало с каици…“

Паркове „Бедечка“ и „Загорка“ – фоторазходка

Много нашумя напоследък аферата със застрояването на парк „Бедечка“. Кой е този парк, ще попитат някои? Ами сигурно се намира по поречието на река Бедечка. В Стара Загора имало река? Не канал, а истинска река? Ако реагирате така, вероятно ще се учудите да разберете че има и два водопада 🙂 Е, Водопади е малко изсилена приказка, но има Вода, която Пада, така че Водопад си е синтактично правилно.
За мен има един истински градски парк – „Загорка“, а „Бедечка“ е така да се каже един пущинак в предградията на „Загорка“… Дали е пущинак или не, всеки може да си извади впечатления от следната фото разходка.

Тръгваме от поречието на Бедечка край кв. Самара 2. Тук коритото е циментово, а край него е разположен малък зелен пояс.

Няколко пешеходни мостчета свързват жителите на Самара с централната градска част
Наскоро са почиствали коритото

Подминаваме големия асфалтиран мост и веднага след него свиваме от тротоара към реката. Тук е първата блатиста част от реката. Има много такива, това е нормално.

Това се намира на 20 метра от огромните жилищни блокове

Честно казано, изненадан съм да видя колко е чисто блатото сега за това си местоположение. Преди беше пълна леш – автомобилни гуми, бирени шишета, продупчени килими барабар с молците… Сметищен апокалипсис беше. Не казвам че сега нямаше боклуци – имаше, но за малко да забравя че се намирам в жилищен квартал и да си помисля че съм в гората.

Продължавам напред и минавам покрай две изоставени постройки. От единия комин се виеше мръсен пушек. Вътре живееха бездомници.

Малко по-нататък се намират точно един до друг два моста над реката. Единия бетонен – другия железен. Не знам защо са им били два – и двата са пешеходни и свързват едни и същи пътеки. Под железния има малка дига, задържаща Бедечка в следващия блатист участък. Тук често има рибари.

Изглед между двата моста
Върху дигата
Обратен изглед

Минаваме от западната страна на реката, къмто същинския парк „Бедечка“. Когато човек излезе от речната джунгла внезапно се озовава в полски кър. Дръвчета има само тук-таме, а преобладаващата растителност са храсти и тръни. Някои по-високи от човек.

Тук се намира първото интересно нещо на което ще обърнем внимание – стария стадион „Химик“.

Открито игрище с земенасипни „трибуни“ и лекоатлетическа писта

Преди не знам кои отбори са играли тук, но помня че постоянно имаше хора. Дали деца ритащи топка, дали големи мачове… земните насипи се покриваха от кибиците. Имаше (и още има) доста хора тичащи за здраве. Около стадиона имаше трак с червен пясък, който ми изглеждаше доста спортно 🙂 И аз съм идвал доста пъти да бягам тук. Докато внезапно един ден не беше опъната бодлива мрежа през половината стадион. От край до край. Някой купил половината стадион и го разорал с багера. Не знам за строителство или за земделски цели… Най-добре се вижда на гугълската сателитна снимка – как стадиона е прерязан през половината.
От тогава насам игрището тъне в буренаци, а от червения пясък няма и помен…
Слизаме от стадиона и продължаваме по алеята. Тук се разминаваме с доста хора – това е един от кратките пешеходни маршрути от кв. Самара към центъра.

Стигам до едно микро бунище, което е следващия интересен, дори забележителен обект. Не самото бунище, а какво има под него. Преди 20-на години е имало проект за детска железница в Стара Загора. Кръгла релса с радиус 100 метра, издигната на земен насип с височина 3-4 метра. Дъгата е прекъсната на едно място, където може би е щял да бъде изграден мост. Не знам къде е щяло да бъде спирката, може би на другия край, където е по-ниско. Помня че по онова време бях много развълнуван и чаках всеки момент да построят влакчето, да се повозя. Не го построиха.

Тук може би е щяло да има мост


Решавих да се опитам да се покатеря на насипа. Отгоре може би щеше се открие интересна гледка. Но всичко около мен беше обрасло в гъст трънак, та си рекох да се поразходя навътре, може би щях намеря пътека. Е, пътека нямаше, но се откриха други неща…

Имаше поне десетина постелки – картони, стари дрехи

Обзе ме едно чувство все едно съм крадец в чужда къща. Тук и птички нямаше – тишината беше злокобна. Слава богу – никой от „собствениците“ не се появи. Продължих напред, изоставил надеждата да се кача на вала, вече исках само да се махна по-скоро от това място. Колкото по-напред стигах, толкова по-плътен ставаше трънака. Но назад през бунището не ми се връщаше.

Обичам зимата като период за разходки, защото огромната зелена листна маса я няма и се вижда по надалече.

Паркът е пронизан от няколко асфалтови алеи, които обаче се губят под нападали леста, прах и мръсотия.


Достигам до следващата интересна цел. Вековния чинар.

Дървото е поне на 5 века, видяло е Освобождението… Не знам дали има нещо живо в него, но по-голямата част от короната определено е на системи. Няколко стоманени релси подпират масивната корона, а дънерът е зациментиран за да не се разпадне. Има красиви спирално извити клони. Към чинара е проявен нула интерес – няма информационна табела, нито за природна забележителност, нито нищо. В дървото е палено огън, може би за по-добро осветление на гледката и също така дънера е използван като кошче за боклук.



Продължаваме на север и минаваме покрай капитановата мелница. Индустриалния комплекс отдавна не е мелница. Мисля че в него се помещават автосервиз и мандра.

Първия знак че навлизаме в цивилизация

Оттук натам атмосферата рязко се променя. Алеите стават почистени. Тръните отстъпват място на полянки. Появяват се пейки и кошчета за боклук. Мисля че тук е границата между двата парка „Загорка“ и „Бедечка“.


Пейките са прясно сглобени и измазани. Всяка носи щампа че е дарение от бирената фабрика „Загорка“.

Приближаваме се до кръглия басейн.

По принцип езерото „Загорка“ е известно със събитията по корабомоделизъм, които се случват няколко пъти годишно. Тук се провеждат световни, европейски или какви ли не състезания.



В кръглия басейн се провеждат скоростните изпитания. Там корабчетата се вързват за централния пилон и се пускат да правят кръгчета като се броят обиколките за определено време. В голямото езеро се нареждат шамандури и там вече радиоуправляемите модели обикалят по сложно трасе.
Интересно се преобразява тази част от парка когато дойде време за състезание. Всички поляни се покриват с палатки, хора, скари-бири. Отвсякъде се чува чуждестранна реч.

Изкачваме една малка дига и през нас рязко се открива езерото.

Обикаля го една асфалтова алея, по която се разминаваме с десетки хора. Семейства с деца. Младежи с кучета. Влюбени двойки по пейките. Пълно е с рибари, някои опънали сложни системи от по 5-6 въдици. В далечината се вижда новия хотелски комплекс, но за него след малко.


Минаваме по едно тясно мостче. Под нас се намира преливника на езерото. Отдясно водата се оттича, за да стане приток на река Бедечка.


Основния изпускател, малко в страни от преливника

Спускам се през гората и минавам отдолу за да видя преливника от един по-неизвестен ъгъл

Водата от него се протича по тесен ручей, който изведнъж попада в дупка и образува големия водопад.


Малко по-нататък водата минава един висок праг, събира се с водата от изпускателя и образува познатата река Бедечка.





Тук гората е сравнително чиста, защото бунищата са скрити зад другия храст…

Но да се върнем към голямото езеро. Минаваме покрай старата сграда на клуба по корабомоделизъм, която в момента е фитнес клуб.


Поглед към фитнес клуба от отсрещната страна на езерото


На места по брега са направени малки пристанища. Едно време в езерото плуваха лодки.

Правим един завои, следвайки бреговата линия и минаваме покрай почивната станция на МВР.


Точно срещу нея се намира един прозорец в дърветата, който ми е любим за щракане



От лявата ни страна се пада езерото, а от дясната – блатото. То е част от река Бедечка преди да се влее в Загорка.




Гуми

Отклоняваме се за момент и минаваме по голям мост, който води към острова по средата на езерото.

Поглед към продължението на алеята – този мост разделя условно Езерото от Блатото
Новия комплекс

Това нещо се казва „Парк Хотел Стара Загора“ и е пет-звезден комплекс от хотел, ресторант и спа. Строиха го поне 10 години върху стария ресторант, който беше оставен на разрухата за още 10 години. Мястото и преди беше много лъскаво с панорамни тераси, кристални полюлеи и мелби. Сега е още по-лъскаво. Най-големия куриоз е че парк хотел „Стара Загора“, на брега на езерото „Загорка“, на метри от бирената фабрика „Загорка“ продава само бира на … Каменица! Голям фейл според мен.



Продължаваме обиколката на острова – той не е голям. Тук преди имаше пилони, на които се издигаха знамената на участниците в състезанията по корабомоделизъм. От скоро пилоните са отрязани.


Връщаме се към главната брегова алея и минаваме по другия мост. Хвърляме око в дясно и виждаме големи рибоци да се шмугват между тръстиките.


Това е водна лилия. Някой ден искам да я видя цъфнала.

Навътре се вижда семейство патици, които са редовните посетители на парка. И зиме и лете – те са тук.

Гъзета 🙂


Минаваме под ресторанта. Терасите с външните масички са на няколко етажа и образуват малък полуостров. Тук водата застоява и се развиват разни жабнуяци и водорасли. Мястото също така е много обичано от жабите.



Всички етапи от живота на една жаба

След ресторантската част виждаме един друг приток, който захранва водния басейн – Дъбравската река.




Това преди време беше обрасло на 100%. Ама толкова 100% че нищо не се виждаше, а блатната воня беше толкова силна че се съмнявахме че бирената фабрика изхвърля някакви химии в езерото. На скоро го почистиха и се вижда че отдолу наистина си има река 🙂 А който иска може да я проследи под главния път и натам.

Другия край на тунела
Бирената фабрика

От паркинга на хотела тръгва пътека още по на север. Върви край реката, минава покрай едни клошарски колиби към бившия ресторант „Лешника“. А този ресторант е обект на една друга разходка със съвсем друга тема…

Да се върнем съвсем на кратко към темата на деня – застрояването на „парк“ „Бедечка“. Помните ли от къде започнахме? Не „Загорка“, не езерото, не хубавите алеи, а още преди това. Това са спорните „зелени“ площи. Снимките не могат да пресъздадат усещането да ходиш там и да те гризат комарите и да те гонят кучетата. Няма да изказвам мнение „за“ или „против“, защото този блог няма да бъде политизиран. Мисля че всеки здравомислещ човек може да си използва междоушното пространство. Не като някои други, които само като чуят „парк“ и скачат да вият, а парка и на картинка дали са го видели – не знам.

 

P.S. След като постнах тази разходка, лично г-н Запазете Бедечка ми писа да ми обясни че съм смешен, жалък и безсъвестен. Разкриха ме – през последните 10 минути бяхте под влиянието на един отявлен враг на Стара Загора и на всичко човешко. Душата ви е вече във владение на дявола.

P.S.2. Коментарите на г-н Запазете Бедечка бяха изтрити, понеже тук демокрация няма, така че съжалявам – няма нужда да взимате пуканките 🙂