Планът „Шъ“ – Виена – Ден 3

Назад към Ден 2

Днешния ден щяхме да го посветим на двореца Шьонбрун и околностите му. Станахме прилично рано, изръшкахме баничарницата и се натоварихме на трамвай 6. Днес беше понеделник и за първи път видяхме неприятната страна на Виена. Трамваят беше фрашкан до козирката, включително и с много интересни субекти. Като наркомани, бездомници и пенсионери, които си правят закуска и си режат чесновия салам на седалката… 15-те минути вътре ни се сториха като години, но най-после си направихме трансфера към метрото. Там нещата бяха малко по-поносими, но много се зарадвахме на свежия въздух когато излязохме на открито. Да отбележа – от тук нататък все по делнични дни пътувахме, и сутрин и вечер, но такъв фраш като понеделника не видяхме.

Кацнахме на Шьонбрун и малко се залюхахме от къде трябва да си вземем билет. Базовата обиколка на двореца (има няколко вида обиколки) се включва безплатно във Vienna Pass, но трябваше да си вземем безплатния билет от входа. На повечето места беше така.

IMG_2527

Шьонбрун е бившата лятна резиденция на династията на Хабсбургите. Обявената бройка от над 1400 стаи ми се стори доста пресилена. Всяка която видяхме има нейн собствен оприличаващ я стил. Така са назовани примерно Синята стая, Червената стая, Японската стая… Дворецът е обзаведен в стил рококо. Каква е разликата между барока и рококото? Барокът е тежък стил, опитва се да ти навре в очите могъществото на обитателите и да те смачка. Рококото е по-лек, разчита на естествената красота на нещата. Цветовете са по-светли, а окрасите и орнаментите не са толкова натрапващи се. Да не каже някой че сме некултурни простаци 🙂 Златото естествено беше навсякъде.

В самия дворец снимането е забранено. Това ми се вижда малко тъпо, при условие че в нета е бъкано със снимки и филмчета за него.

Излизаме и се опитваме да намерим много важните градини на двореца. Ама то отзад всичко е парк и градина! 🙂 Минаваме през романтичен тунел от лилави цветя („Не са люляци!“ ми шепне някой).

IMG_2543

Нататък почва един парк който може да бъде определен само с 2 думи – Немска Точност. Кестените са подрязани по конец. Храсти и дървета – няма стърчащи клончета 🙂 Отделните секции на парка са разделени от 20-30 метра широки алеи. Настилките навсякъде са ситен камък и почва. Няма асфалт. Всъщност така беше в повечето паркове. Явно това е идеалната настилка за джогинг, понеже всичките паркове във Виена са пълни с тичащи хора. Ама наистина пълни! Ако се спрете някъде на едно място, за 10 минути покрай вас ще пробягат поне 100 човека. Мъже, жени, млади, стари… Виена яко тича! Който не може да тича, е хванал два бастуна и също къса маратонки с яко ходене. Такова нещо да видим някъде пенсионери събрани на седянка, да дървят политика – абсурд! Всички над 70 години са хванали бастуните и яко мачкат чакъла!

IMG_2570

Може би заради огромните алеи, но ми се стори че сянката в парка е малко кът. А точно днес слънцето беше решило да си покаже зъбките…

IMG_2571

Тук-таме между храстите прозираха интересни сгради – като парника с изложбата на палми.

IMG_2572

Или пък слънчевия часовник-календар-хороскоп.

IMG_2592

Времето отиваше към обяд, а ние се шляехме безцелно. Все още не бяхме намерили прословутите Градини, защото това което обикаляхме си беше просто „парка зад двореца“. Също в дневния ред стоеше и зоопарка, който беше наблизо. Рекохме си да хапнем преди да продължим с плана. Мръднахме малко настрани в малките улички и в един безистен намерихме много уютно заведение. Както очаквахме – менюто беше само на немски, а със сервитьора леко се затруднявахме, но лека полека нещата се получиха.

IMG_2603

Наядохме се и потънахме обратно в парка. Окото ни хвана един пореден парник с интересната табела „Пустинна къща“. Пуснахме се вътре, а то беше интересно! Още на входа имаше аквариум с Garra rufa – рибки които се хранят с мъртва кожа. Над него имаше табелка „Моля, пробвайте!“ и как да и устоим! 🙂 Гъдела беше огромен 🙂

IMG_2614

Експозицията нататък ни вкара в дълбоката пустиня. Кактуси, прерийни кученца, змии и гущери, пластмасови прозрачни тунели, в които да наблюдаваш щъкащите мишки…

IMG_2623

Излязохме и се вкарахме в зоопарка. Безплатния билет – от касата на входа. А вътре като се почна…

Виенския зоопарк има претенциите да е първия зоопарк в света. Имат всичко 🙂 Гигантски панди, червени панди, пингвини, слонове, бели мечки, носорози…

IMG_2649

IMG_2653

Но не толкова разнообразието ме впечатли, колкото начина по който е представено. Посетителят излиза от ролята на наблюдател и влиза в ролята на участник. Решетки рядко се виждаха. В някои биоми можеш да влезеш (примерно в дъждовната гора), други да ги видиш отгоре и отдолу (аквариума на пингвините). Имаше много интерактивни елементи. Някой да е разфасовал пингвин? Е, сега можете да го сторите 🙂

IMG_2697

IMG_2706

За по-малките имаше супер много интересни неща. Под поляната на зайците бяха прокопани малки тунели, където да влезеш и да покажеш глава в пластмасов купул по средата на поляната. Имаше и мини воден парк, който да ти демонстрира водните съоръжения, които са се ползвали в техниката през вековете. Архимедов винт, бент, водно колело…

IMG_2733

В дъждовната гора се поразходих по индиански мостчета и влязох в пещера, където прилепите летяха навсякъде около мен. Не било толкова страшно 🙂

IMG_2747

Зоопаркът ми взе акъла. Сериозно, Виена си заслужава да се посети, дори ако единственото нещо което видите е зоопарка! 🙂

IMG_2798

Терариуми, аквариуми в които посетителя минава през прозрачен тунел.. През две минути си вдигах падналото чене.

IMG_2812

Но денят напредваше, а имахме още неща пред нас. Градините (които все още не бяхме намерили) по разписание затваряха към 5 часа, значи беше време да се стегнем и да преминем в малко по-експедитивен режим. Обратно в парка и хванахме нагоре по едно възвишение. От горе гледката беше добра.

IMG_2861

На върха на баира стоеше Глориетата – триумфална арка-паметник. Император Франц Йозиф I си е ял там закуската. В днешно време вътре има кафе, а горе – тераса с наблюдателница.

IMG_2859

Изкачването на 60-метровия баир ни беше поуморило малко, но това не ме спря да изтичам по стълбите до терасата 🙂 От горе се разкриваше прекрасна гледка към урбанистичния хоризонт на Виена във всички посоки.

IMG_2871

Времето беше сериозно напреднало. Не можахме да намерим прословутите Градини. Така става като тръгваме без да сме си написали домашното.

Метнахме се на метрото и – към Пратера. Мира имаше препоръка да хапнем там на вечеря, където печените наденици се продават на килограм, а бирата се пие директно от маркуча! 🙂

IMG_2899

Естествено, не пропуснахме да се качим на оригиналното и истинско Виенско колело. Гледката беше супер. Виена въобще има доста стърчащи сгради и наблюдателници от където да зяпате надлъж и на шир. По-куриозното беше, че съседната кабинка на колелото имаше маса за романтична вечеря за двама 🙂

IMG_2927

Отгоре се виждаше целия Пратер, та си заплюхме няколко влакчета, на които да се качим. Иначе Пратера е панаир. Свикнали сме на такива от България. Блъскащи колички, пушкаджийници… не си го представях точно така 🙂

IMG_2957

Оцелелите след Бумеранга 🙂 Това е едно влакче, което се изстрелва по подковообразна релса, като пътьом се обръща няколко пъти надолу с главата. И като стигне до края го прави същото, само че – в задна посока с гърба напред 🙂

Хапнахме на едно място, където се опитаха да ни ударят със сметката. Ама те не знаят с кого се захващат 🙂

Тук с Вера и Рени решихме да се прибираме, а другите отидоха да се пуснат пак по центъра към Св. Стефан. От пратера хванахме влака и с 1-2 смени бяхме вкъщи.

Много колоритен ден. От големите неща най ме впечатли зоопарка. Това е пример как трябва да се правят нещата. Не се иска много усилие или средства. От малките неща ме впечатли как всичко живо излиза да тича в парка. Виенчаните изглежда се грижат за здравето си, а и наистина – не видях тлъсти хора освен американските туристи.

Педометъра на Савина показваше че за деня сме навъртяли към 15 км пеша, а болката в краката го потвърждаваше. Маратонките още се държаха! 🙂 Програмата за утре беше малко по-лека, но за да стигнем до нея, първо трябва да ударим един хубав сън.

Напред към Ден 4

Музейно във Виена – Ден 2

Назад към Ден 1

Ставаме и започваме деня с баници от пекарната на ъгъла. Чичката естествено не говори английски. Баниците са около €1-€2, огромни и с всякакви видове плънки. Планът за деня е да обиколим по музеите. Хващаме нашия любим след снощи трамвай номер 1. Вътре има информационни табла, които казват спирките и възможните връзки с други транспорти. Интересното точно на тази линия е че половината от нея е в тунел. Под земята има 3-4 спирки и връзка към локална жп-гара. Между всичките тези платформи се преминава през проходи на отделни нива.

IMG_2247

Излизаме над земята, движим се още няколко спирки и слизаме на вчерашния чекпойнт – пред градината Burggarten. Точно зад нас са Kunsthistorisches (музей на историята на изкуството) и Naturhistorisches (природо-научен музей). Рени се сеща че Kunts означава изкуство, та успяваме да навържим думите 🙂

IMG_2258

Влязохме първо в Kunts-а. Обиколката ни вътре почна леко постно с картини. Произведения на Караваджо, огромните платна на Рубенс, Рафаел, Рембранд… цялата пасмина бяха събрани 🙂 По едно време питах хората дали това са оригинали, че са ги насъбрали доста на едро… а те ми се пулеха възмутено 🙂

IMG_2263

Принципно не си падам по картини, но изложбата си беше внушителна… по размери! 10-метрови пана, които не знам как са ги рисували. Рамките, презентацията, залите – всичко беше изпипано до най-финия изящен детайл. Дори таваните бяха произведение на изкуството.

IMG_2277

Преминахме към по-различни експозиции. Имаше тракийска посуда (а, това е от нашото, бе!), украсени каменни вани, в които са се къпали царски особи, златни съдове и съдини…

IMG_2294

Изящество от порцелан. Мраморни статуи на коне, изпипани до последния косъм на опашката на коня…

IMG_2306

Принципно не си падам по арт-музеи, но тук си събирах ченето от пода. Имаше и египетска експозиция на мумии, саркофази и обелиски. Тя ми се стори доста семпла в сравнение с турбо-барока, който се изливаше от всичко останало.

Времето беше отишло към обяд и пред нас стоеше дилемата дали да търсим къде да ядем, или да продължим с природо-научния музей. Но музеят беше близко, а за яденето може би трябваше да се придвижим доста настрани, та решихме да оставим обяда за по-късно. После се оказа че това беше грешка и ни накара да претупаме малко музея. Който беше най-якия природо-научен музей, който съм виждал. Ever. Наистина. Безспорно.

IMG_2320

Фоайето започва с паркинг за детски колички 🙂 Нагоре получаваме дежа-вю с предния музей, а наистина – сградите им са с почти огледално разположение.

IMG_2321

Влизаме през секция „Птици“.

IMG_2325

Експонатите излизат от витрините. Модели в мащаб са плъзнали по стените, пода и тавана. Отделни витрини показват по-интересни хабитати на отдавна изчезнали птици, термитници в разрез и препарирани бозайници в естествена среда.

IMG_2342

Минаваме към едноклетъчните, вирусите и бактериите. Обстановката е църковен барок, само дето стъклописите изобразяват не библейски сцени, а стадии от развитието на организмите. Разкошно е.

IMG_2345

От тавана висят огромни бацили. Под тях светят стерео-микроскопи в които посетителите могат да видят 3D образи на наблюдаваните обекти. Пеперудено крило поставено на предметната масичка с няколко комплекта осветлене показва как му се променя цвета, според посоката на светлината.

IMG_2353

Части от експозицията са като излезли от филм на ужасите.

IMG_2355

За щастие повечето експонати са зад витрина. И, спокойно, нищо от тези не е живо 🙂

IMG_2356

Тук можех да откарам много време. Все още не бяхме обиколили секцията с минералите, метеоритите и динозаврите. Но празните стомаси почнаха да стържат със страшен звук, та трябваше да намерим спешно нещо за ядене. Или да останем тук за вечни времена и да ни сложат в експозицията „homo sapiens, умрял от глад“.

Тръгнахме да търсим заведение… но проблем! Беше неделя. А в неделната Виена са отворени по-малко места дори и от Гърция… Намерихме една много апетитна закусвалня, където приготвяха пред теб поръчката ти. Но мястото беше напращяло от хора до козирката. Нямаше изглед да ядем в близките 15 дни, така че – нататък! На близо зад квартала на музеите попаднахме в друго заведенийце, което се оказа много сносно. Виенският шницел беше огромен и напъваше да изтласка гарнитурата от чинията. Салатите идват малко по-едро накъсани от тези на които съм свикнал, но се ядат много добре. Имаше един лют сос табаско, който насълзи доста очи 🙂

IMG_2375

Следваща стъпка – квартала на музеите. И без това бяхме точно до него. Музеят Leopold беше разочарование. Точно на това викам „хабене на стени“. Една огромна стена, на която курдисана драсканица с химикал в стил „скучно ми е в час по български в 10-ти клас“ и размер 10х10 см. Повечето стени бяха така. Не ме изкефи. Единственото интересно нещо което се случи тук, беше че забелязах че лявата ми маратонка беше почнала да се къса. Лоша работа! Утре ни чакаше екстремно много ходене. А това е нова маратонка, направо срам.

Следваща спирка – музеят Albertina.

IMG_2401

Там имаше експозиции на Пикасо и Моне и на какво ли още не. Не ме впечатли особено. Даже за 10 минути бях готов с целия музей. Вера беше на същата вълна, а пък другите бяха още в началото. Та си рекохме да не ги чакаме един час и да го даваме към следващата дестинация. Къщата на пеперудите. Това беше тази сграда до Burggarten парка която имаше архитектура като на фабрика за танкове. Вътре температурата беше с около 20 градуса повече от отвън, а влажността отиваше към 100%. С една дума – сауна! Аз веднага се припотих, обективите – също. Получиха се интересни кадри. След малко осъзнахме че врабчетата които прелитаха наоколо не бяха врабчета…

IMG_2408

Огромните пеперуди се носеха из въздуха като небесните господари на оранжерията.

IMG_2420

Имаше екземпляри с размах на крилата от поне педя! Шок и ужас 🙂

IMG_2424

Оранжерията беше направена като биотоп на дъждовна гора. Папрати растяха отвсякъде. Пътеката за посетителите минаваше по китни мостчета и изкуствени пещери.

IMG_2430

Имаше поставени хранилки с нарязани плодове, от които пеперудите сърбаха сок. Имаше и специални изкуствени цветя, напръскани с мед – също с хранителна функция. Цялото място беше едно голямо УАУ!

IMG_2451

Събрахме се с другите и обмислихме какво да правим. Часът отиваше към 6 следобяд. Нямахме други поставени цели наоколо, та решихме да мръднем към Naschmarkt – най-големия пазар на Виена – дълъг около километър и половина, продаващ екзотични храни и подправки от целия свят. Пътешествието ни коства към половин час и пазарът беше леко разочарование… В неделя във Виена нищо не работи, а в 6 часа вечерта – още по-малко! Поне попаднахме на една чешма и в мигом се извадиха 6 празни шишета. Накацахме чешмата като лешояди 🙂

IMG_2462

Следващата спирка беше в едно шикозно кафе около Karlsplatz, където се насладихме на живо изпълнение на Моцарт. Сервитьорите ни сервираха виенското кафе с папионки и говореха английски като Шон Конъри. Единия ми се изкефи на металската тениска на Blind Guardian 🙂 Убихме известно време с няколко кафета и чайове, и най-важното – бири!

От там слязохме в метрото да се пораздвижим. Метро станциите във Виена са скучни. Всичките са като копи-пейстнати. Нямат никаква индивидуалност. Ако не видиш табелата с името на станцията, няма да разбереш къде си. Но пък като имаме в предвид че станциите наброяват скромното число от 104… Може би е трудно да се проектират толкова много „разнообразни“ дизайна. Но пък те не си бяха дали никакво усилие. По ескалаторите се спазва правилото – седене отдясно, вървене – отляво. Мотрисите се движат на интервали по 3-4 минути. Експедитивна работа е.

IMG_2469

На Св. Стефан, другите имаха ангажимент за опера и балет. Аз и Вера тръгнахме да търсим едно място за ядене което Таня ни беше препоръчала – Бирометъра. Това се намира в Газометъра – 4 огромни цилиндрични резервоарни конструкции. До преди 1 век във Виена се е ползвал газ за отопление и осветление. В настоящето стария вид газ е заменен с природен газ, който не може да се съхранява по този начин. Останали са само тухлените стени и 4-те резервоара са превърнати в огромен мол и художествени галерии.

IMG_2490

Да не забравим и от къде идва името на газометъра.

IMG_2500

И понеже 4 сгради всяка с обем 90 000 м3 им се сторили малко за мол, виенчани са си построили допълнителен мол отвън и са го свързали с въздушен ръкав.

IMG_2512

Неделя вечерта нищо не работеше вътре, освен заведенията. Ядох супер як сандвич, който се оказа паниран 🙂 Бирата беше на ниво, както и навсякъде другаде.

И понеже може да вечеряме по няколко пъти на ден, върнахме се обратно до Св. Стефан, където се събрахме с другите след като им беше свършил балета. Мира имаше препоръки за една кръчма в стил „гаражно мазе“ наоколо, където мазилката ти пада в бирата 🙂 Как да изпуснем офертата за такъв траш – там сме! 🙂 От тази вечер тръгна лафа за „дункел кругера“. който доста се услади на Савина 🙂

Стана кусур часа и трябваше да хванем трамвай 1-ца наобратно до щаб квартирата. Метрото работи до около полунощ, а останалия транспорт – до малко по-рано. Та бяхме на ръба, но съвсем скоро дойде една 1-ца. И пак фира! Хвана някакъв друг път и тръгна за депо 🙂 Явно бяхме уцелили последния курс на мотрисата… Смъкнахме се на някакъв пазар и взехме трамвай номер D наобратно. Слязохме на същата спирка и взехме следващата нормална 1-ца. Сигурно за два дни успяхме да хванем единствените две дефектни 1-ци с нашия късмет! 🙂

Уморен от всичките впечатления през деня, заспах само като помирисах възглавницата.

Напред към Ден 3

Експедиция „Виена“ – Ден 1

Хубавите неща започват в 4 часа сутринта. В последствие чух че останалите са имали проблеми със спането, но аз не мога да се оплача 🙂 Събрах си багажа предната вечер (успях да забравя само един USB кабел), пуснах си Бързи и яростни, сипах си да дегустирам една нова ракийка и си легнах като пич към полунощ.

Буди ме някакъв звук, все едно дявола дращи с нокти по вратата ми. Ммм, това май ми е алармата? Добрее, след малко ставам… Дявола дращи все по-напорито. Добре де! Тоалетна, баня, кухня… няма време за кухнята. Будя Вера по телефона, а тя звучи все едно е изкарала безсънна нощ. Рано сутрин трафика в Пловдив е бонбон. Взимам Вера и кацаме на чекпойнта при останалите два члена на пловдивското крило на експедицията – Иво и Савина. Савина раздава банани, които са ми добре дошли. Иво от някъде измъкна огромен куфар, можещ да събере цял труп! 🙂 Добре че ситроена е голяма кола 🙂

Газ по магистралата и… проблем. Една кора под купето се била откачила от единия край и почна да шляпа от въздушната струя над 90 км/ч. При по-малки скорости беше добре. А пък магистралата се оказа че цялата е в ремонти и 90 беше ограничението на по-голямата част от нея. Бяхме си сложили добър резерв от време и тези неща не ме притесняваха особено.

IMG_2065

В София оставихме колата при сестрата и се натъпкахме в такси към летището. Аз отпред почти бях сложил сака на таблото, а отзад не знам как са я карали 🙂 Не им се чуваше много гласа 🙂 Чекинваме багажа за 2 минути и бичим седянка. На летището има машина за опаковане на багаж, така че ако чекинвате туристическа раница, да не се раздърпа и омаца от транспортните ленти. Пристигат последните два члена на експедицията – Мира и Рени. Носят още банани. Напъваме се да изядем всичко преди да минем през охраната.

IMG_2067

В самолета ни посреща класическа музика и червен килим, които да ни приготвят какво ни чака по-нататък 🙂 Полетът продължава малко над час и ни раздават безплатни закуски и напитки. Austrian Airlines FTW! Няма ги пинизите на WizzAir от рода да си плащаш такса за място или за храна или за въздуха който дишаш. Или да ти мерят багажа с рулетката. Даже напротив – пилота каза, ако някой има ръчен багаж, който не се събира в отделението над главите, да му се обади и той лично ще го вкара в ремаркето отзад 🙂

Времето във Виена е хладно и облачно – точно както го искам! Летището им е голямо и лъскаво. С двете си писти обслужва горе-долу по един полет на 2 минути. Имат Android app с който сканираш баркода от билета си, и ти дава информация за полета. Има доста варианти за транспорт до града. Навсякъде рекламират експресния CAT влак (City to Airport Transfer). Цената му е около €12 и е съвсем малко по-бърз от стандартната железница S-Bahn. Билетът за БДЖ-то се взима от едно единствено гише. Не видях машини за самообслужване. Цената на транспорта около Виена се образува според това колко зони ще пресече. Принципно целия град е в една зона, а летището попада във втора зона. Цената на зона е €2.20, т.е. от летището ни взимат €4.40

БДЖ-то им е като нашето. Къра през който минава им е като нашия. Минаваме покрай огромна рафинерия на OMV. Слизаме и се прехвърляме на трамвай. Билети се продават в магазините TABAK. В самите коли също има автомати за билети, но цената става €2.30. Билетите се „перфорират“ като се поставят в машината и тя отпечатва отгоре им текущия час.

Около обяд сме на нашето място, но настаняването става след 14 часа. Оставяме багажите и се пускаме из квартала, търсейки място да обядваме. Тук имаше две изненади. Първата беше една миризма, която бях забравил че съществува. Навсякъде се пуши. Някои от ресторантите им са лисичарници. Но повечето имат отделни зали за пушачи и непушачи. Втората изненада беше че извън туристическите места доста голяма част от персонала не говори английски. Но ние бяхме 6 човека и всеки подаваше по някоя дума и успяхме да си поръчаме тостери без да си навлечем боя 🙂

IMG_2098

Минахме през един супермаркет, да напазарим разни благини за хапване. Billa, Lidl, DM – веригите са същите като при нас. Цените са същите – само че пред цифрата не стои „лева“, а „евро“. Така бирата се движеше между €0.60 – €2. Интересен факт – пред магазините имат специално място, където да си вържеш кучето. Но въпреки това доста хора си го водеха вътре с тях.

Разтоварихме се в квартирата и без да губим време се изстреляхме обратно навън. Трамвай 1 до центъра. Историческия център е опасан от широк булевард като околовръстен път. Нямахме особен план, та се движехме където ни видят очите. Вкарахме се в парка Burggarten, където ни посрещна статуя на Моцарт с китни градинки.

IMG_2109

От всички страни ни заобикаляха внушителни древни сгради. Парламенти, музеи, галерии, театри, опери и ботанически градини… лудницата беше пълна! Но за сега само обикаляхме без да влизаме никъде. Набелязвахме разни обекти, с които да почнем утре. Бяхме взели Vienna Pass – карта, която ни дава 3 дни безплатен достъп до повечето забележителности и безплатен градски транспорт.

IMG_2133

Тук-таме бяха пръснати будки за хот-дози и дюнери. Цената вървеше около €3-€4, а народът беше гладен:

IMG_2136

Неусетно се озовахме на нещо като Витошка с магазините и тълпите. Групата ни екзалтирано се юрна по магазините, а аз си останах да клеча отвън 🙂 Не сте виждали три редици мъже да чакат тъпо пред магазин? Заповядайте 🙂

IMG_2161

300-та метра до площад Св. Стефан ги вървяхме около 15 часа, но стигнахме!

IMG_2180

От едната страна на катедралата има паркинг за каляски, а от другата – паркинг за колелета. Интересна работа – пускаш стотинка (не видях точно каква е тарифата) и това ти пуска колело. Което после връщаш на някоя друга станция.

IMG_2189

Южната кула на Св. Стефан се извисява на 135 метра височина. Строежът и е траял 65 години. По време на обсадата на Виена от турците, кулата е служела за основен наблюдателен и команден пост за защитата на града. В днешни дни кулата е туристическа атракция, до която може да се доберете след като заплатите вход от €4.50 и изкачите около 300 стъпала. Аз си мислех че съм свикнал на стълби, но тук коленете ми омекнаха! 🙂 Стълбището е тясно и вито, трудно се разминават двама човека. Изкачването до горе ми се стори безкрайно. Горе ме чакаше магазин за сувенири (не му блазя на продавача) и 3 тесни прозорчета, от които се разкриваше страхотна гледка към целия град.

IMG_2202

Лудницата на площада изглеждаше толкова далече.

IMG_2207

На слизане докато си търсех моите хора, минах на бързо и през самата катедрала.

IMG_2220

Седнахме да починем с кафета и сладоледи. Вече минаваше 7-8 часа и малко ни се бяха стопили лагерите. Надигна се ропот да се прибираме и направихме бърза справка с логистиката. Най-близката спирка на 1-цата беше на дунавския канал, който беше малко по-нататък в същата посока. Групата, щастливо очакваща трамвая, без да подозира какво ще и се случи след малко 🙂

IMG_2244

А то си беше направо приключение 🙂 Качихме се на трамвая и едвам се държахме да не заспим. След малко обаче трамвая направи обратен завой и някакъв глас на немски почна да намила нещо по говорителите. А? И трамвая тръгна на обратно. Опа? Я, да почакаме, може да има променен маршрут и да свие в правилната посока след малко… Не сви 🙂 Върна се до спирката от която се бяхме качили и директно се заби към обръщалото на Пратера, което беше на светлинни години от мястото където ни трябваше. Имаше шаш и паника 🙂 Оказа се че на 2-ри май на някаква си улица имало парад и поради това маршрутът на 1-цата е прекъснат там следобеда, а ние бяхме от грешната страна на парада. Те даже хората са си го написали на спирките, но само на немски – кой да ти го прочете. Хванахме обратната 1-ца, която ни върна обратно до спирката от която беше започнало приключението. Смяна с метро, друг трамвай и към 11 часа бяхме вкъщи. Размазахме се да спим, че някои от нас почти бяха изкарали 24-часов ден…

Силно започнахме екскурзията 🙂

Напред към Ден 2

Лек съботен джендемизъм – до хижа Рай

Другите деца едно време се плашеха с Торбалан, а ние се плашехме с хижа Рай 🙂 Далече било, изкъртващо било – почти виждаш ли… невъзможно! 🙂 10 часа ходене имало. Не че не изръшквахме града от горе до долу по цял ден. Но 10 часа на майната си… звучеше нечовешко. Пък и какво е това име – „Рай“, звучи като зле измислена захаросана примамка. И в същото време пък местността „Джендема“ – демек „ад“. Цялата работа беше обвита в яка мистика и така с течение на времето си създадох един магнетизъм към това място. През последните години постоянно си поставях за цел да ида там, и постоянно нещо изникваше. Можеби подсъзнателно всъщност съм искал да не развалям мистиката. Всяка година имаше „това лято ще идем на Рай“ и естествено никое лято това не стана 🙂

До онзи ден.

Очертаваше се дупка свободен уикенд и прехвърлях възможните дестинации. Абе, що да не ида на Рай утре? И в този момент разбрах че съм достигнал правилната психическа нагласа. Време беше.

Стегнах се като за 10 часа ходене. Планът повтаряше този от миналата седмица от връх Попак – яко ходене с преспиване и прибиране на другия ден. Но този път очаквах да има доста повече вода по пътя, така че олекотих малко багажа – от 15 на 13 килограма 🙂

В 9 и нещо бях на калоферските Паници. Бях викнал няколко човека за тази разходка, но проведох последни телефонни разговори и ми стана ясно че всички са се отказали в последния момент. Пак планината щеше да е изцяло моя, муахаха! 🙂

IMG_1608

Пътечката тръгна покрай младата река Тунджа. От всякъде ме обкръжаваха почивни станции – нови лъскави и стари – изоставени и разграбени. В рамките на ограда до ограда имаше контраст. От някъде към мен се спусна агресивно кученце с размерите на джобна играчка. Ей значи! Колкото по-дребни, толкова по-злобни! Ама то и собственика му беше някакъв идиот, че само гледаше от страни докато се опитвах да не му настъпя мишката.

IMG_1610

Маркировката хвана нагоре по склона и това беше най-ерозиралата пътека, която съм виждал, ever. Мощни води бяха изровили почвата на метър-два-три дълбочина. Корените на тук-таме останалите дръвчета стърчаха на нивото на главата ми. Ходех по хлъзгав пясък и камъни. Работата беше много стръмна и сериозна. Нагоре се учудих че повечето дървета бяха маркирани за сеч. Отсечете ги и може да отпишете целия склон.

Излязох на малко място за почивка с пейка и огнище. Пейките бяха в изобилие из целия маршрут – евала! Аз се почекнах по повечето… като ме очакват 10 часа ходене, поне да го даваме по-чорбаджийската 🙂

Буковете бяха започнали да се раззеленяват. Младите листенца бяха в онзи свеж зелен цвят, който те кара да огладняваш за салата.

IMG_1620

Движех се през малка акациева горичка, която беше цъфнала цялата. Медения аромат на цветовете образуваше почти физическо присъствие.

IMG_1614

Няколко леки изкачвания и пред мен се появиха официалните табели за началото на парка. Пътеката все още беше ерозирала, но нищо подобно на това долу. След малко тя се превърна в кърски път, а гората се отвори в нещо като поле. Започна зимната колова маркировка, която ме отведе през малка могилка. Имаше готин изглед напред към Ботев и… ЧАКАЙ! Това Райското пръскало ли е? 😀 Да!

IMG_1626

Яка изненада беше – почти от началото на пътя се вижда краят му 🙂

Тук някъде GPS-а показваше че има чешма. Носех две малки бутилки по 0.5 литра. До сега само леко бях наченал едната, но исках да я заредя с планинска вода. Въпросната чешма се намираше на 100 метра в страни от пътеката, и ако не ми беше отбелязана на картата, нямаше да разбера че съществува. Обаче водата не беше толкова хубава. Даже направо бих казал че е гадна, от онзи вид който по-скоро те кара да ожадняваш.

IMG_1632

IMG_1636

Поляната пред мен се изпълни с пасящи коне. Бяха изгладнели – ребрата им се четяха и пасяха като за последно. Нищо общо с другите балкански коне, които съм виждал – любопитни, бичещи айляк като чорбаджиите на планината. Тези бяха много яко заети да унищожават трева и нищо не можеше да ги откъсне от тази им работа.

IMG_1644

Движех се през един типичен кър, който само че се намираше на 1000 метра надморска височина. От доловете в ляво и дясно се чуваше кукуригане и блеене. Сянка нямаше, но пък и слънцето не жулеше. По средата на къра стигнах до голям разклон – надолу за манастира, нагоре – за заслон Маринка и Ботев. Склонът нагоре беше силно терасиран.

IMG_1651

Кърския път стигна до края на баира, който беше доста каменлив. И с пейки. Пред мен се извисяваха Райските купени, а финалната цел беше точно зад тях. Може би километър по права линия. Но пред мен стоеше огромно черно дере, което първо трябваше да прекося. Надолу продължаваше малка пътечка, която след малко пак се съединяваше с широк път.

IMG_1657

Теренът беше обсипан с четвъртити павета. Викам си – не може тук да не е имало някое замъче през вековете. И точно си го помислих, когато видях това 🙂

IMG_1662

Напред и отдясно се извисяваха Параджика и Юрушката грамада. Пролетното снеготопене беше започнало в някаква степен и планината отвсякъде течеше.

IMG_1683

Такива водопади се виждаха на няколко места и все още не подозирах че ми предстои да прекося потоците, които образуваха.

IMG_1675_6_7_tonemapped

Царския път свърши с уширение, където бяха складирани дърва. Тясна пътечка тръгваше да вие серпентини към дъното на дерето, където гърмяха водите на първия поток.

IMG_1693

Китно дървено мостче ме прехвърли от другата страна. Зелената вълна на пролетта имаше проблеми с влизането тук. Усещаха се последните опити на зимата да удържи тази твърдина. Тук-таме се виждаха малки снежни преспички, но нищо сериозно.

IMG_1696

Гората беше така навсякъде. По таймстамповете на автографите си правех извод че в гората е имало идиоти и през 70-те и през 80-те години.

Стигнах до голяма чешма с три пейки. Неусетно беше станало около обедно време. Подкрепих се с няколко малки шоколадчета. Водата беше прекрасна! Ето, това вече беше онзи горски елексир, който търсех 🙂 Опитах се да се удавя в нея и се размазах на пейките. Прибрах си боклука в торбата. Цялата пътека беше относително чиста, за целия човекопоток който се изсипва през нея. Е, имаше тук-таме някое боклуче, но нищо фрапантно. (С една ОГРОМНА забележка, че групата която мина след мен осра цялата гора, но за това – след малко)

IMG_1703

Някои поточета бяха избили на метри от пътеката. Над сериозните реки бяха прехвърлени удобни мостчета.

IMG_1707

IMG_1731

Умник 🙂

IMG_1736

IMG_1740

И тази гора носеше следи от февруарските червени кодове. Някои от съборените дървета са от по-стари времена, но имаше и по-пресни. Имаше и … WTF 🙂 Какво трябва да се случи за да се нацепи дървото спираловидно!? Извънземни?

IMG_1746

Стигнах до края на дерето и пътеката започна да прави мързеливи серпентини нагоре. До тук маршрутът беше песен, но ми предстоеше да си възвърна 200 и нещо метра денивелация. Имаше почивки 🙂

След петия завой излязох от сянката на дърветата и почти веднага очите ми се спряха на един лилав минзухар. Естествено, това беше само първия от много. Поляните напред бяха отрупани! Лилавия цветен килим се беше разстелил надлъж и нашир.

IMG_1751

IMG_1759

IMG_1760

IMG_1803

Пътеката се извиваше надясно, където под баира се намираше хижа Рай. А в ляво от мен – Райските купени. Газ към купените 🙂 Гледката отгоре беше бонбон! Но преживяването е нещо, което трябва да се изпита с всичките сетива и не може да се опише в картинка.

IMG_1766_7_8_tonemapped

IMG_1772

Ударих няколко телефона, чекнех се за снимки и хич не бързах да приключвам за днес. Часът беше около 14. По табелите прехода би трябвало да се взима за 4 часа, и за първи път успях да го направя за указаното време. До тук с митовете за 10-те часа 🙂 Времето все още беше готино, но прогнозите бяха за скапване. Дъжд през ноща, който да премине в сняг другия ден. Пред мен все още стоеше избора как да завърша приключението. Но не ми се занимаваше с него сега и реших да го отложа за по-късно.

На хижата имаше хора. Може би 10-15 човека. Сипах си вода. Хижарят ме засече веднага с „ти сега какво ще правиш“. Търсел си някаква група от 20 човека, които още ги нямало. Аахаа, яснооо, без мен тогава. Не се кефя на тълпи. Особено съм алергичен към пияни и шумни тълпи. Ще си бия една разходка до Пръскалото и ще си ходя. Водата беше обилна. Пътеката за Ботев беше изцяло залята от долното течение на водопада. Мини-вецът на хижата преливаше. Не ми се газеше кал утре сутринта.

Облаците се събираха и хвърляха интересни сенки.

IMG_1778

IMG_1786

IMG_1792

Хванах надолу. На слизането започнах да пресрещам изкачващи се хора. Абе, вие ли сте тая група от 20 човека, които хижаря търси? Ааа, даже сме повече! 25 сме! (Даммм, добре че не останах).

IMG_1814

След малко засякох основната им бойна група – една безкрайна върволица от хора. От Лесичово, Пазарджишко били, имали туристическо дружество. Здрасти, чал. А след тях какво бяха оставили……. Толкова боклук не съм виждал никъде! Обелки от банани, смачкани кенчета бира, мокри кърпички, сухи кърпички, нагризани ябълки, разсипани солети, мартеници, ластици за коса… Ако им бях събрал боклука, можех да заредя цял хоремаг с него. Чешмата е място за отмора и наслада. Коритото ѝ не е контейнер за боклук за скапаната ти двулитровка! Избеснях! Голяма черна точка за ТД Лесичово!!!

IMG_1815

Прибирането беше по-бързо. Теренът не е праволинеен, има и изкачвания и спускания. Интересен е, и дори и на връщане не ти става скучно. Гледките към планинските зъбери се сменят с гледки към Средна Гора – тя тук почти докосва Балкана.

IMG_1840

В дясно се червенееше Калоферския манастир в началото на екопътеката Бяла река. Дългата оптика достигаше до масовка от хора, налягали по поляните 🙂

IMG_1843

Качвах се в колата, когато ме зачукаха първите дъждовни капки. Таймингът беше добър. Разходката – много доволна. Успях да си избия насадения страх от хижа Рай. Вече съм убеден че името Джендем („Ад“) е сложено нарочно – да отказва хората от красотите там 🙂 Единственото разочарование беше, че мястото не е толкова отчуждено колкото очаквах. Постоянно имах чувството че съм все още в цивилизацията – широки полски пътища, добитък, хиляди хора. На хижата дори имаше WiFi интернет. Обещаните 10 часа в адския терен в едната посока не се сбъднаха 🙂 Отиването и връщането с почивките ми излязоха около 8 часа. Пътеката е айляшка и интересна. Обезателно ще се върна пак там, но другия път въобще няма да доближавам хижата 🙂

Мъглиж – Винишки Камък – вр. Попак

Очертаваха се 4 почивни Великденски дни, а какво са 4 почивни дни без поне една хубава разходка? Предния път като ходих до Винишкия камък, очите ми останаха там и се зарекох че ще се върна. Дойде и време и на тази заръка да се изпълни.

Планът беше да се кача до Винишкия камък. От там да намеря някаква пътека до връх Попак. По пътя да си харесам място, където да прекарам ноща. На следващата сутрин да се прибера и да започнем с Великденските трапези. Старите карти показваха няколко варианта за пътеки нагоре, а и до колкото помня – имаше някаква маркировка. Все пак си сложих доста време за ориентиране и още толкова за почивки. Изкачването не беше малко – идваше около 700 метра от кота 500 на Мъглижкия манастир до кота 1200 на върха. Взех си повече вода – до колкото помня предния път там нямаше почти никаква вода. По този показател се издъних, но за това – по-късно.

Предните няколко дни имаше продължителен (снего)валеж и балкана над Карлово се виждаше обилна покривка. Дори и главата на Средна Гора беше понапудрена. Те ти сняг за Великден 🙂

IMG_1281

Когато наближих Мъглиж, от пътя се отвори страхотна гледка към двете дестинации. Винишкия камък беше щръкнал, все едно се опитваше да съдере небето, а връх Попак отзад беше най-високото нещо наоколо. Очертаваха се страхотни гледки!

IMG_1287

Самия град кипеше от живот. Рекох си че по пътеките ще е фраш от хора и че въздухът ще е тежък от всички барбекюта, които ще се пекат. Друг път! Нагоре не срещнах ни жив човек. Цялото надмъглижие (дали това е правилната дума?) беше само за мен, муахахаха!

В 10 и нещо часа бях на паркинга на манастира. Задължителната снимка, която да отразява процеса на ръждясване на табелата във времето:

IMG_1290

Преди изкачването ми се струваше стабилно, но вече не беше толкова неизвестно и се минаваше лесно. Табелката казваше че 200 метра денивелация за 1 километър се взимат за час. Аз ги измаах за 40 минути с всички почивки и 15-те кила багаж 🙂 Горе естествено стабилно се размазах като гущер на припек. Но преди това бях изненадан – Винишкия камък беше получил ъпгрейд – тенекиено барбекю.

IMG_1296

От тук нататък го давах много лежерно – с помайване, чекнене на всеки камък и припек на слънцето. Като се върнах носът ми се обели три пъти, така че някой да не си помисли че се майтапя за припека 🙂

IMG_1309

Пролетта беше издухала зимата от боксовия ринг. Всичко цъфтеше. Всичко жужеше. Всичко пълзеше. Сняг се виждаше само надалече по по-високия гребен на Стара Планина.

Хапнах едно леко Corny за обяд и хванах пак нагоре. Пътеката свърши на едно разклонение както и предния път. Точно на разклона имаше скала-трон, от която се откриваше яка гледка надолу:

IMG_1333

Тук маркировката продължава наляво, но… Много е стара, много обрасла, и изчезва след още един знак. Ако въобще сте видели и последния. Тя и пътеката много не я бива. Даже хич. На практика до върха няма чиста и маркирана пътека. Има два начина да стигнете до връх Попак – с GPS по пътеката, която трасирах, или като отперете право нагоре по наклона на баира 🙂 Аз така направих в последствие и се опитах да се върна по някаква маркировка, но такава нямаше. Но едно по едно.

След обърканото разклонение продължих напред и минах покрай един величествен гребен, който на друго място би бил наречен за индианско убежище.

IMG_1346

Тук все още се движех по що-годе видима просека. Преди много много време това е било горски път между Мъглиж и Селце. Личи си че е създаван от човешка ръка, виждаха се и вложени камъни в основата му.

IMG_1353

Родопите бяха отнесли доста щети от февруарските бури, когато някои селища останаха бедстващи и откъснати от цивилизацията в продължение на седмици. Състоянието на тази гора беше подобно, макар и не чак толкова зле. Паднали дървета, изкоренени букове… гледката беше като в зловеща приказка на Братя Грим. От онези които не свършват с хепи енд.

IMG_1435

Съвсем скоро пътеката изчезна под туфи трева. Излязох на широка поляна, която беше… точната противоположност на това настроение! 🙂 Гледката надолу беше силно панорамна. Стъпвах по мек килим от дъхави билки и всяка крачка вдигаше опияняващи аромати във въздуха. Слънцето надничаше иззад клоните точно толкова колкото трябва за да не е нито студено, нито прегарящо. Абе, идилия отвсякъде! Тая поляна си плачи за кърски секс! Координатите ги давам само на доверени хора! 🙂

IMG_1360

На хоризонта се виждаше нещо интересно. Напреки на Средна Гора се беше проснало туловището на гигантска сребърна змия, както все едно дракон пази съкровището си. Това не беше нищо друго освен Змеевския проход – пътя за Стара Загора.

IMG_1371

Като ми досаклетя от седене, хванах отново пътя. Въпросът беше дали да се върна до голямото разклонение и да хвана другия ръкав (който не беше ясно дали ще ме изкара до върха), или пък да не го дръпна вертикално нагоре? Най-високата точка на моя рид беше връх Попак, така че докато се движех нагоре, бях на прав път 🙂 Така и направих. Километър и нещо през гората… естествено стабилно подплатени с почивки и прозявки. Намерих още няколко интересни скали, които гледаха надолу. Беше ме страх че върхът ще се окаже скалист, понеже аз алпинистки изпълнения не правя. Но вместо това той се оказа доста плосък във формата на обърната купа за плодове.

IMG_1384

И точно на върха ме чакаха няколко „гьола“ от последния сняг, които хващах може би точно на края на съществуването им. Направих интересно наблюдение. По целия път от Винишкия камък насам имаше жълти минзухари. Но тези долу бяха прецъфтели и вече си отиваха, докато тези горе бяха по-свежи, и някои дори току-що пробили снега.

IMG_1419

IMG_1428

IMG_1429

Гледката надолу беше силна, макар и да бях подготвен от многобройните погледни места по пътя.

IMG_1400

Пресевните на Шаново и Юлиево, с една изненада отзад… Отвъд Средна Гора се вижда се пушека от някой от радневските ТЕЦ-ове. Сега като сложа нещата на картата и излиза може би AES-а, който отстои на цели 62 километра от мястото на снимката.

IMG_1414

Гърбът на Стара Планина беше яко заснежен.

IMG_1416

Змеевския проход се виждаше там отсреща на малкото баирче, което представлява Средна Гора погледната от Попак. Мъглиж се сливаше по изглед с околните села.

IMG_1396

Докато се наслаждавах на гледката, Балканът зарева на север. От Габрово насам се носеше мощен хайдушки стон, който планината постепенно усмиряваше за да се превърне в „просто“ вятър, който слиза на юг към долината на розите. Чувствах се като застанал на ръба на света. На север – все едно триста хали виеха изпод снежната наметка на Балкана. На юг – слънцето, птичките и пчеличките. Това беше от онези моменти в които на човек му става густо да се почувства незначителен и в същия момент – Избран, като рядък екземпляр, на който му е позволено да се полюбува на всичко това.

На това му викам аз зареждане 🙂

След малко обаче си наложих да се върна обратно на земята. Водата беше на привършване, а хем бях взел повече. Но последното нагорнище, което взех напряко по баира ми беше стопило радиатора. Никъде по пътя нямаше вода. Долу в ниското имаше 2 малки поточета, извиращи от деретата. Но бяха на практика на височината на Винишкия камък, а аз бях прекалено разглобен да правя тигели нагоре-надолу. Другото нещо, което ме човъркаше беше как си разчетох времето. Бях сметнал целия следобед да търся върха, а в момента едвам минаваше 14 часа. Като сложих нещата на кантара, реших да зарежа първоначалния план и да се прибера в Стара Загора. При биричките и пържолите 🙂

Слизането надолу тръгна добре. От котата на върха тръгваше тясна изровена пътечка надолу. Мернах няколко моторджийски маркировки и тамън си рекох, че пътя надолу е ясен, когато и те изчезнаха.

IMG_1388

Цепих си надолу през гората по маршрут подобен на изкачващия се, когато внезапно на 20 метра от мен подскочи и избяга един заек. Грамаден на размери – като малко пони 🙂 Няма шега – направо си настъпваше ушите! 🙂

Развеселен от тази случка стигнах до друга камениста поляна. Тази беше по-открита и беше покрита от река от четвъртити камъни. Възможно е тук да е имало крепост, или манастир. Сигурен съм че историците има по какво да спорят – районът е пълен със стари зидове и останки.

IMG_1444

IMG_1448

Тук врътнах няколко разговора по телефона и тамън се канех да продължавам надолу, когато пред краката ми се шмугна една лисица! Много ми вървеше на животни последните няколко седмици. Бях на Марково по-миналата седмица когато с едно сърне взаимно си изкарахме акълите 🙂

IMG_1452

Последен поглед към Винишкия камък и слизане надолу по обиколния маршрут. Голям кеф ми направи че за цялата разхода почти не повторих пътека за качване и слизане. Получи се почти идеален кръгов маршрут. Един последен поглед от паркинга нагоре и си дадох сметка, че може би съм обиколил всички скални формации, които се виждаха отдолу 🙂 Кеф! Готина разходка се получи – 7+км със 700м денивелация по GPS. Единствения проблем е този с водата – много е оскъдна. С цялото снеготопене и единствената влага беше в две изворчета избили по средата на случайни дерета. Нямах реална пътека, но благодарение на това открих много интересни местенца. Винишкия камък е получил поне 2 звезди ъпгрейд с новото барбекю. Както разбрах – качване с 15 кила багаж (апропо – мръвки) е напълно постижимо, така че съм отворен към идеи за бедстване с пържоли там 🙂