Рим – впечатления

Имах щастието да бъда в Рим за кратко. Да видя прословутата „Европа“, да си изградя някакво скромно мнение и да развенчая няколко мита за себе си.

Рим е градът, който едно време е владял целия цивилизован свят. Направили са всичко възможно това да се набие в главата на случайния посетител. Навсякъде грандомания и богатства, докарани от всички краища на империята. Ако нещо може да се построи десет метра високо, те са го строели трийсет метра. Всяка сграда и паметник говорят едно – „ние сме най-големите“.

За модерната част от града работите са нормални – мръсотия, гаден трафик, претъпкано с туристи. Нищо необичайно тук.

Дърветата. Малко тъпо е да ги слагам на първо място във впечатленията 🙂 Но това беше буквално първото нещо, което видях от прозореца на самолета – пиниите! Пинията е иглолистно дърво с чадърообразна корона, което е засадено в огромни количества из Рим и придава едно много готино средиземноморско чувство. Когато се съберат няколко накуп, образуват един плътен слой от корони високо над главите. Супер е за сянка, без да „заема въздуха“ като борове и елхи.

Архитектурата. Грандомания, която продължава и в днешни дни. Съвсем обичайно е централния вход на която и да е сграда да е 5-метрова порта. Сградите обикновено са ниски (3-4 етажа), като ограждат централно място като паркинг или микро-площад за самата сграда. В София има доста такива сгради.

Склуптурите. Те са навсякъде. По курнизи на сгради, по чешми, по рамки на картини – навсякъде. И са изпипани до най-малкия детайл. Мъжките фигури естествено са голи, така че мраморните пишки бяха в изобилие. Видях хиляди пишки и се чувствам визуално изнасилен. Склуптурите са толкова много че се съмнявам че е останал гражданин от античността, който да не е бил склуптуриран. Другия въпрос е – колко майстори са имали да правят статуи? Едва ли не всеки е трябвало да бъде арт-аджия с това количество материал.

Шумът. Рим е меко казано шумен град. Постоянното жужене от тълпите става фон, който се допълва с пищене на линейки (много! През 5 минути някоя линейка ходи на някъде!), клаксони (трафикът тръгва и спира със свирене, сигурно свирките им се амортизират всеки месец), скърцане на трамваи и влакове.

Трафикът. Е ужасен. Карат се главно моторчета и супермини-та, заради тесните улици. Моторчетата изпреварват отляво и отдясно. Черни джибове не видях никъде. Не могат да съществуват там. Обичайна гледка беше костюмарите да се придвижват яхнали моторче, със спортна раница на гърба, вместо с куфарче. Имаше луксозни седани, но бяха минимално количество. Развенчах мита, че ако стъпиш на пешеходна пътека и всички ти правят път. Първите няколко коли се опитват да те прегазят и чак следващите спират. Като тук горе-долу. Пешеходните светофари имат три светлини. Зеленото е много кратко, последвано от по-дълго жълто и накрая – червено. Навсякъде има паркинги за моторчета, които изглеждат малко смешно с тесните разграфени клетки.

Градския транспорт. Претъпкан. Някои от метро-мотрисите и трамваите имат климатици, които се неутрализират когато хиляда души се натъпчат вътре. Билети се продават от машини (машала!), а машините които валидират билетите и картите понякога се бъгват и отказват. Транспортът от и до летището е уреден и има богат избор за всякакви ценови категории. Влакове – Леонардо Експрес – 15 евро, градска железница FR1 – 8 евро, автобус – 4-6 евро. Има карти с които пътуваш безплатно в градския транспорт, като градската железница се разпростира и до няколко градчета наблизо (включително Lido, което е морски курорт).

Храната. Не толкова скъпа и не толкова малка по количество, както се бях наплашил от разни четива. Вечеря в ресторантче на тротоара около Термини – 10-15 евро на човек (салата, пица и вино). Домашното вино е добро. Бирата навън струва от 3 до 5 евро. Бирата на кенчета в супермаркетите – 1-2 евро. Общо взето навсякъде цените са като тук, но валутата след числото не е лева, а евро. Сладоледите са върха! Аз до сега си мислех че не обичам сладолед. Сега разбирам че не обичам това нещо наподобяващо замразена вода със захар, което продават тук. Римския сладолед е нежно ароматно удоволствие. Пиците им са доста семпли – в България съм ял по-добри.

Туристите. Море от хора. Километрични опашки по известните обекти, които обаче лесно минахме с Roma Pass (за това – по-надолу). Повечето са организирани групи, чиито екскурзоводи носят по някакъв байрак, за да се разпознават. Много обекти предлагат audioguides – едно устройство със слушалки, което ти говори някакви неща. Някои обекти предлагат и приложения за мобилни устройства, които вършат същата работа. Доста от изложените неща в Капитолия имаха NFC тагове и никаква друга информация за по-аналогово ориентирания турист.

Сувенирите. Циганията е същата като тук. Сергии по улиците. Цигани продаващи лазерни фенерчета и изстрелващи се светулки. Исках да си взема шапка, но всичките 923834 сергии за шапки продаваха точно 5 едни и същи скучни модела. Тениски никъде не видях. Ако си взимате магнитчета, потърсете оферти от рода на 5-6-7 броя за 10 евро. Магнитите от магазина на Колизеума струват по 4.50 едното!

Roma Pass. Това е карта, която ви предоставя 2 безплатни посещения на някои от най-известните обекти, плюс още дузина бонус-безплатни обекти, плюс безплатен градски транспорт. Всичко това в рамките на 3 дни и струва 36 евро. Направете си сметката, дали ще ходите толкова много по музеи. Големите обекти отнемат адски много време да се обиколят и 2 обекта за 3 дни си е малко съсипващо. Билета за Колизеума+Форума+Палатинския хълм (интегриран билет е) струваше 12 евро, а за Капитолия – 13 евро и тези са може би най-скъпите от всички музеи. Билетите за градския транспорт са по 1.50 евро. Абонаментни карти могат да се вземат отделно – 16.50 за 3-дневна карта или 24 евро за седмична. Големия бонус на рома паса е че не се чака по опашки. В комплект с паса ви дават и карта на Рим с означени обекти.

Рома Термини – централна гара. Нещо гигантско (дали не се повтарям вече?), което повече прилича на сбирщайн между мол и гето от колкото на гара. Билетите се продават от три редици по стотина автомати – всичко е автоматизирано. Туристическа информация не видяхме почти никъде. Първия ден доста търсихме от къде да си вземем Рома Пас и почти се бяхме отказали, когато видяхме будката за вестници на югозападния изход. През ноща тълпите ги няма, но… добре сте дошли в гетото. Навсякъде има клошари, спящи по кашони. Да кажеш че са окъснели пътници – не са. Нямат багаж и са прекалено опърпани. Имаше и цигани и бели. Да видиш няколко такива, може би е нормално, но положението там си беше направо шокиращо.

Това бяха общите впечатления. Ще опитам да драсна и един пътепис с по-детайлни описания на местата, където бяхме в следващите дни.

Ден 1 – Йухуу, летя!

Ден 2 – Моренце!

Ден 3 – Колизеума

Ден 4 – Капитолия е врата към петото измерение!

Ден 5 – Пак летим

До Мулдавския манастир и вр. Св. Илия

Попадна ми идеята да се кача на връх Анатема (?) над Асеновград. Имало гледка към Асеновата крепост отгоре и на къде ли още не. Намерих инструкции за две пътеки – невероятно драпане като планинска коза от града нагоре или по-дълъг, но по-лесен път през Мулдавския манастир. Рекох да ударя и манастира, а дължината на пътя не ме плашеше, стига да е по-полегат. Пътеката минавала покрай параклис „Св. Илия“, от където също имало хубави гледки, та по пътя нямаше да има празно.
Е, оказа се че съм подценил пътуването и съм надценил силите си. 3 километра с 300 метра денивелация и бях тотално капнал. Поне стигнах до Св. Илия, което също се оказа достойно връхче.

От главния път Асеновград-Кърджали до манастира мислех че има нов асфалтов път. Оказа се че той стига само стотина метра по-нагоре и от там нататък трябваше да си налягам джапанките. Натам продължаваше нещо като горска магистрала, където срещнах поне двеста бабички. Много ми се радваха като ги поздравявам. Сега като се замисля ситроена с лекота щеше да мине от там до манастира, но пък бабичките щяха да ме гледат на кръв 🙂

IMG_6248

По пътя се откриваха гледки към язовир 40-те извора и селата наоколо. Вече се бях издигнал над тепсията, която представляваше низината под мен. И съответно бях започнал да поиздъхвам.

Километър и нещо по-нагоре стигнах до манастира. Сградата е леко казано в окаяно състояние. Преди няколко години е имало страшен пожар и половината манастир е унищожен. Завъртях се из двора, но атмосферата беше доста мрачна и не се задържах.

IMG_6256

Отстрани имаше Аязмо, което се оказа закатинарчено. И дори през решетките се виждаше че водата не е течаща, а кладенчова. Разочарование.

IMG_6270

Починах малко (около педесетата почивка до сега) и подхванах покрай манастира и нагоре. Край стените бяха струпани нови пакетирани керемиди. Може би мястото щеше да види по-добри времена.

Горската магистрала премина в полу-обрасъл черен път. Отстрани беше доста джунглясало, може би от дъждовете от предните седмици. Като говоря за дъждовете – за сега нямаше изглед да вали, но прогнозата обещаваше шоу по някое време.

IMG_6278

След малко пътя свърши до едно малко депо със строителни материали. Имаше призив – кой каквото може, да занесе нагоре към параклиса. В страни започваше една малка пътечка, сгушена измежду трева до кръста. Тук малко се разколебах, понеже вътре можеше да има всичко. От легион кърлежи, през змии, та чак и до бенгалски тигри.

IMG_6280

Рекох да надникна само дали така продължава по-нататък, и хайде още пет крачки, хайде още едно завойче и внезапно преминах тревния пояс и излязох в гора. Стабилна сянка с пътечка, виеща се нагоре през храстообразните дървета. Тук наклона стана по-стабилен, като имаше само 2-3 равни местенца, а на мен взе да ми излиза водата. Добре поне че бях помъкнал статива, за да го ползвам като щека.

Тук-таме гората се прекъсваше от малки полянки, обсипани с цветя. Парфюмът на планината ме обгръщаше все едно минавах през ароматни облаци.

Притеснявах се че водата можеше да не ми стигне. От колата до тук не бях видял чешма. Това е малко необичайно за Родопите, нормално за тези два километра щеше да има поне пет чешми. Не бях видял и хора след бабичките, които слизаха от манастира, та се зачудих да не би да съм се зачукал някъде извън пътеката.

IMG_6283

Съмнението ми беше бързо разтурено, когато излязох на един равен участък с кръстопът. Надясно – за Асеновград, наляво – за Марциганица и направо – за Св. Илия. Там имаше и пейка, където поседнах за малко и пих една вода. Тук наблюдавах нещо много интересно – от гърба ми се вдигаше пара. Големи и гъсти 20-сантиметрови пипала. Да беше студено – добре. Но в 30-градусова жега, това не очаквах. Естествено, раницата ми беше вир вода. Дишащ гръб – гъза ми.

Отвреме-навреме дърветата оредяваха и случих на първите величествени гледки към Родопите.

IMG_6290_1_2_tonemapped

Напред чувах някакви гласове и ненадейно излязох на върха. Горе беше… все едно 5-звезден ресторант със сепарета 🙂 Навсякъде маси, беседки, чардаци, огнища… Чашите звъняха, хората гълчаха. Вярно, даже и параклис имаше. „Ще правим снимки май?“ ми подвикна един дядо. Отвърнах му с единственото изречение в българския език, което е едновременно въпросително, съобщително, положително и отрицателно и обикновено се използва като отговор на въпроса „Ще пием ли една ракия?“ – „А, не бе?“

IMG_6294

IMG_6295_6_7_tonemapped

IMG_6313_4_5_tonemapped

На юг облаците се сгъстяваха, и дори в съседното дере яко переше. Тази мъглица ако дойдеше насам, ни очакваше водопад.

IMG_6301

IMG_6319

IMG_6323_4_5_tonemapped

IMG_6328_29_30_tonemapped

Отстрелях още малко гледки и седнах да почивам. Бях си направил два сандвича с шунка и кашкавал, които се оказаха по-сухи от каубойска подметка. А горе вода все така нямаше. Зарекох се другия път да тръгна с две краставици. Ще се науча аз, ама първо трябва да ми е гадно. Изядох половината сандвич и си изпих водата. После изядох половината от останалата половина. Рекох си че взе да става като вица за математиците в бара и зарязох тая работа.

Да продължа напред към Анатемата? Очакваше ме може би още час-два слизане в следващото дере и изкачване по новия баир. С нулевата вода и онзи въздушен водопад, който само чакаше правилния повей за да ми се изсипе на главата… нямаше да е. Освен това и заръмя. Онези свежи леки капки в периферията на бурята, които ти казват „Обирай си чукалата“.

Пътя надолу го взех за един приятен час. Жипиеса казваше 7 километра разходка от колата до горе и обратно, с 300 метра денивелация. Доста се поизкъртих, но съм доволен. Набелязах няколко кусура по багажа, които ще оправя другия път. Свалих трак до горе и го качих в OpenStreetMap. Полезен ден беше, а другия път ще пробвам Анатемата чрез катерене от града.

Средногорска пролетна жегичка

Тръгнахме с идеята да идем до една поляна с чешма над Сребърното езеро (Колена). Само че табелите „Ловно поле“ леко ни разколебаха, а калотията до колене по пътеката – съвсем. Имах два бакъпа на ум – Ловджийската чешма над Колена или местността Юртата над Братя Кунчеви. Като по-скромна дестинация се засилихме към чешмата.

Разходката може да се обобщи лесно – гущери, змийчета (две от тях си водих през целия път 😉 ), пек и лайна.

Прекарах се да мина по някакъв черен път в самото село Колена, където ситроена трябваше да бъде вдигнат на втора висока степен. Когато пътя се изправи нагоре и се превърна в катерачна стена за жипки, теглих няколко майни на всички карти и жипиеси и се върнах до асфалта. Скоро паркирахме на края на селото и подхванахме нагоре.

Под „нагоре“ имам предвид съвсем лек наклон. Разходката нямаше никакви трудни места и пътеката си беше направо джипска магистрала. Единственото което леко ни накара да повдигнем половин вежда беше водата. От скорошните дъждове части от пътеката се бяха превърнали в ручеи.

IMG_5532

Срещнахме младо семейство, което се размотаваше като нас.
– Жалко че нямаше никаква вода в чешмата… с цялото това наводнение навсякъде.
– А, и ние сме тръгнали натам – викаме ние – надалече ли е?
– Не, точно зад гърба ти е.

Ъ? Я, вярно! Скрита в джунглата се подаваше изваяна меча глава.

IMG_5536

Посъветваха ни да идем и на гроба на Наталия. Бил малко по-нагоре по пътеката. Мястото се оказа доста барнато. Желязно ограждение, плочи, стълбички…

IMG_5537

Коя ли е Наталия? Потърсих я в нета, но единственото което намерих е че е борец против фашизма и може би е от Смолян.

До тук стигнахме за около половин час, а ни се ходеше още. Потокът беше точно в ляво от пътеката и приятно ромолеше и даваше сили и мерак за още. Лекият ветрец носеше горски аромати, напомнящи на дъхави чайове.

Пътеката гъмжеше от живот. В калните локви засякохме няколко жабки. Разръчкахме една и тя ни демонстрира интересна защитна реакция. Метнахме ѝ камъче, което едва я докосна, а тя рипна и умря! Или поне се направи на умряла с корема нагоре 🙂 Спогледахме се тримата и вече правихме завера да не споменаваме никога за този инцидент, когато „умрелия“ жабок се изнесе с най-голяма скорост към потока.

Гущерчетата също се стрелкаха настрани от пътя ни. Това бяха летящи животни. Краката му махат като перки, а тялото някак си ги догонва. Имаше дрифтове в прахта, имаше отчаяни самоубийствени скокове от високи камъни, въобще почувствахме се като смъртоносни нашественици в тази екосистема.

IMG_5554_5_6_tonemapped

По едно време сянката взе да изчезва и излязохме на някакъв кър. Напред в далечината имаше върхове, които изглеждаха високи, но на практика надали бяха стотина-двеста метра по-високи от нас. В дясно се виждаше голяма бетонна постройка – вероятно овчарници. Пътеката беше осеяна с лайна, някои от които пресни.

Простотията ни изби под формата на изкуство и тръгнахме да съчиняваме хайку. Хайкуто е форма на японско стихче, което се състои от три фрази. Сричките в тях трябва да са определен брой – 8, 5 и 8. Някой даде тон с „Лайна. Планина. Мухи“, което след двеста редакции се превърна в:

Лайното събира мухи
Планината спи
Рекичката ромоличка

Тук вече взехме доста да се сваряваме и тръгнахме да се връщаме. Пак добре че не беше лятна жега, че тогава точно в 12 на обяд щеше да е направо радиационно. А върху нас слънцето просто жизнерадостно напичаше и като се комбинира с лекия ветрец направо си беше приятно. Да видим още колко дни „пролет“ ще имаме тази година.

В последствие се оказа че все пак слънцето бая ни е ударило. Аз се прибрах и се трупясах на дивана, а на момичетата всичко им беше червено въпреки шапките.

Аневското кале

Като за първи от почивните дни (и може би единствен с благоприятно време) трябваше да мръдна някъде. Още от сутринта се бяха засукали едни черни облаци, но тук-таме се виждаше и небе. За това станах от рано и набелязох няколко дестинации. Скоро не бях мърдал към Сопот, а и един разговор наскоро ми напомни за Аневското кале, така че реших там да е. Освен това от преди имах един неуспешен опит за търсене на Сопотския водопад, така че можеше да го повторя. И ако останеше време мислех да мина през лифта да ги проверя кога работят, че всеки ми казва различни неща. А може би ако работеха, бих се врътнал до горе… зависи какво щяха да кажат облаците.
Чекнах няколко уеб камери от Карлово и се обнадеждих – беше слънчево. Стегнах малката раничка и новите чепици, на които щях да направя бойно кръщене и се метнах на колата. Още на излизане от Пловдив времето обещаваше да е много интересно. Цялото небе беше изпъстрено с всякакви по цвят и форма облаци. Но имаше и синьо небе и слънце.
Минах Чукорлийския баир и това което видях ме накара да отбия колата и да получа няколко душевни оргазма.

IMG_4989

Замислих се за миг колко ще е яко да съм над облаците и да гледам отгоре надолу в тях. Това съм го виждал веднъж – море от облаци, с дупки през които съзираш Долната земя. Приказно е. Моментално плановете се пренаредиха и лифта получи приоритет.

За съжаление в следващите 20 минути облаците се сгъстиха, дупките изчезнаха и върховете се загърнаха. Това означаваше ледена мъгла горе, а аз бях тръгнал по къса тениска и суичър. Вярно че съм млад и глупав, но реших да се откажа от 20 минутно висене на бавна люлееща се седалка, зъзнещ в мъглата. Ако въобще лифта работеше. Вместо това драснах яко към Аневското кале с надеждата да изпреваря дъжда.

Паркирах до средновековната църква и погледнах нагоре. Абе, това кале изглеждаше доста високо, не беше така както си го представях. Бях готов за 20-минутна разходка в парка, а древната крепост се извисяваше над главата ми като стража на планината. В някакъв пристъп на безумие реших да тръгна по-лек и зарязах раницата с водата.

IMG_5117

Прецапах през едно поточе, което почваше от малък, но много шумен водопад, който щеше да ми бучи за фон на целия път нагоре. Направих няколко пируета по хлъзгавите камъни и се замислих защо не си взех статива. Идеален е да гони кучета и да се ползва за щека. Но връщане назад нямаше. Пътят е все напред!

И нагоре. Яко нагоре. Ако кажа че пътеката се изкачваше с 45-градусов ъгъл, може би лееееко ще преувелича. Но на места ако се спреш, трудно се задържаш изправен. Някои наклони ги взимах със засилка и ми беше ясно че на връщане ще трябва да се взимат със системата 4х4 (2 ръце, 2 крака) или 5х5 (същото + дупе). Значи от няколко месеца по докторски причини никъде не съм мърдал и тук ми излезе водата. До горе спирах сто пъти за почивка и ми свърши въздуха. В ужасна форма съм. След N-тата почивка ми беше трудно да си движа краката и те не следваха траекторията, която мозъка им задаваше. Спрях се за малко по-дълго да си събера въздуха и бях възнаграден с яка гледка назад.

IMG_5002

Цялото това стръмно катерене имаше едно преимущество – с всяка следваща почивка ми се откриваше все по-панорамна гледка. Пътеката нямаше никакво намерение да придобива по-равни измерения. Напред мъгли обвиваха дерета и върхове.

IMG_5018

След доста време (тая пътека нямаше край, бе!) излязох от гората и пред мен се откри калето. Мъглите отстрани малко ме плашеха, а всяко следващо ставане след сядане беше все по-трудно. Честно казано доста пъти си мислех да зарежа тая работа, но някакво тъпо упорство ме движеше напред.

IMG_5022

Пътеката вече минаваше през скали и сипеи. Ако до момента вървях внимателно, сега утроих вниманието, понеже от дясно ми се намираше страшна пропаст.

IMG_5027_8_9_tonemapped

Последните метри бяха трудни. Скалите ставаха все по-стръмни, а сипеите – все по-опасни. На места се виждаха ломени камъни – струтени части от стените на крепостта. Чувал съм истории че преди време по Аневското кале са били изпробвани снарядите правени във ВМЗ Сопот. Не знам колко са достоверни.

IMG_5036

Най-после бях горе и се проснах да почивам. Врътнах един-два телефона да се похваля къде съм, и ако не се прибера – къде да търсят трупа. Крепостта е доста запазена. Не знам дали са правени някакви реставрации. Не изглеждаше толкова очевидно, колкото на други места.

IMG_5043

Кой ли е строил крепост тук? Как се строи такова нещо? Това е огромно количество строителен материал и труд. Аз едвам се качих с нула багаж и на места бях плътно прилепен до скалата от лявата ми страна, за да не полетя надолу. Как се качва тоя целия материал тук и как се работи. Защо?

IMG_5044

Аз ако съм една войска, дали ще бия път нагоре докато ме обстрелват с кво ли не. Или просто ще им размахам един среден пръст и ще си продължа по пътя, оставяйки крепостта зад мен. Ей такива неща си мислех обикаляйки наоколо.

IMG_5048_49_50_tonemapped

Крепостта е съставени от две части – северна и южна, но не разбрах коя какво е било. Естествено родното отношение към туризма беше на ниво – никаква табела и информация. А и аз не си бях написал домашното.

IMG_5054_5_6_tonemapped

IMG_5057_8_9_tonemapped

Мъглите се бяха закрепили където са и не обещаваха нищо интересно в следващия половин час. Рекох че може би си изнасилвам късмета и тръгнах да слизам.

IMG_5047

Слизането ме плашеше повече от изкачването, но се оказа много по-приятно. Оцених предимството на хубавите обувки. Високи над глезена и с дебела обувка. Добре се държаха по острите камъни.

IMG_5065

Хубавото беше че вървях с лице към панорамата надолу. Това е от нещата, които дават сили и вдъхновение.

IMG_5079

По съседните склонове заблудени слънчеви лъчи пробиваха тук-таме през мъглите.

IMG_5090

IMG_5095

Една последна гледка наоколо преди да навлезя в гората.

IMG_5093

IMG_5100

IMG_5112

Слязох напълно разглобен. Никаква сила не ми беше останала за Сопотския водопад или лифта. А и планината беше в някакъв благосклонен синхрон с мен и в момента, в който влязох в колата тежки капки зачукаха по предното стъкло. Все едно ми казваше „Пуснах те днес, за да се върнеш и друг път.“

Джобна печка

Взех си джобна печка. Гори бензин за запалки, развива доста голяма температура, но няма открит пламък и не е по-огнеопасна от GSM-а ви, примерно.

Реакцията на повечето ми приятели като им я показвам обикновено е „WTF е това“, а когато им я дам да се потоплят и изцъклят очите 🙂 И аз не знаех че съществуват такива неща, докато не прочетох в някакъв форум обява за продаване. Оказва се че тези грейки са доста популярни сред ловци и туристи и въобще хора, които прекарват време навън по студовете. По-възрастните, които са били войници преди години я познават под името „каталитична грейка“ и е била стандартен артикул по руско време. Топлината не е достатъчно за да те стопли целия, но определено е две идеи повече от това да ти тракат зъбите. Печката има и други приложения. Слагаш си я на врата преди лягане и по тялото ти се разлива една приятна топлина като от горещ душ. Сецнах си кръста и топлината от печката на болното място беше голямо облекчение докато се оправи.

Само един бъг съм забелязал до сега. По документация (и по думите на десетки хора, които ползват такива неща), с едно зареждане трябва да гори поне 24 часа. Моята не караше и 3 часа. Вариантите бяха три – кофти печка (има имитации, които не са много успешни), повредена каталитична дюза или кофти бензин. Първия вариант го отписах, понеже си взех точно от този модел, който се препоръчваше по всички места. Втория вариант също бих го отписал – вярно че дюзата трябва да се гледа внимателно, но моята си беше практически нова и съм я ползвал само по инструкции. Взех си друг бензин, малко по скъп, за да тествам и третия вариант. И о, чудо – температурата се вдигна с много и времетраенето на горенето се увеличи над 12 часа. Не можах да повярвам че печицата е способна на такива неща и рекох да направя малко по-обективно сравнение между двете горива. Сложих ги при еднакви условия, свалих температурната крива във времето и статистиката потвърди това което усетих.

Тествах три вида гориво:
* бензин ZIPPO купуван от магазин „Всичко за левче“ – цена 2 лв
* бензин ZIPPO купуван от магазин за цигари „Premium“ от старозагорския мол – цена 6 лв
* бензин STAR купуван от магазин „Метал мания“ в старозагорския универмаг – цена 4 лв

Поглед отпред
Поглед отзад

Всяко измерване извърших по един и същ начин – грейката се напълва с един дозатор (до второто деление), запалва се и се оставя легнала на масата. За нея се прикрепя температурния сензор, пъха се във фабричното калъфче и повече не се пипа. Температурния сензор е DS18B20 – цифров, фабрично калибриран, с грешка от 0.5 C. Чете го Arduino Uno, свързано към компютъра, който записва показанията на всеки 15 секунди. Температурата на околната среда е 23 C. Замерванията са от момента на запалване на грейката, до момента в който температурата и се връща обратно до 23 С след изгасването ѝ.

Общ вид на опитната постановка
Близък изглед на грейката
Грейката във финална конфигурация с калъфче

Суров Excel с резултатите: readings_benzini_v2

Обобщена графика

На графиката се набива че синята линия почва малко по-горе от червената. Това се получи така, понеже изпуснах първите няколко измервания от евтиния бензин. Иначе и трите опита се извършиха при еднаква стайна температура.
* Евтиния гори малко, с ниска температура, достига пика рязко. Имам чувството че съотношението пари-въздух не му е както трябва. Вижда се че накрая когато парите намаляват температурата рязко се покачва.
* Скъпия определено гори най-много време, най-стабилно и с по-висока температура. Плавно достига максимума.
* STAR бензина гори с най-висока температура – рекордьор е със 70 градуса. Изгасва около 2 часа преди скъпия и като че ли не гори толкова равномерно.