Тракийско светилище Карабурун

За тракийското светилище Карабурун се знае малко. Има следи от култова дейност от късната бронзова епоха. В основата на скалата са положени дарове към боговете свързани с бита на населението. През V-VI в. панорамната гледка от върха е оценена стратегически от римляните. Виждат се основните пътища из региона и тук те са построили малко укрепление.
Цялата публикация „Тракийско светилище Карабурун“

Село Чамла – домът на родопските призраци

IMG_9757

Село Чамла се намира близко до село Мугла в Смолянския край. Намира се на около 1600 метра надморска височина. Достъпът до него е труден – 25 км разбит асфалтов път от Смолян до Мугла и след това още 10 км горски път. По официални данни селото е възникнало в края на 19-ти век, когато е било част от мимолетната Тъмръшка република. В края на 70-те години е имало около 170 жители, след което запустява. Но историята на Чамла не спира тогава. През 2001-ва година фондация „Дестинация България“ се опитва да превърне селото в „артистична резиденция и еко-селище“. Поради една или друга причина, идеята е изоставена. След тях – през 2004-та година французинът Оливие Люк се заселва там. Остава по-малко от година, но съвсем скоро след него испанецът Оскар Кореа повтаря опита. В последствие и той се маха. От там нататък сезонните дървосекачи използват оцелелите постройки за подслон през лятото, а през останалата част от времето селото е безлюдно. Преди няколко години се замисля около селото да се проведе музикален фестивал. Но идеята е отхвърлена поради причината че физически не можеш да закараш хиляда човека там 🙂

Това са официалните данни, които могат да бъдат намерени в интернет. От тук нататък започваме една виртуална разходка из селото, подкрепена с личните ни впечатления, които на места се различават от официалната информация…

В нета пише че селото не е било електроснабдено. Но на практика е имало трафопост, а в къщите се забелязваха следите от изкъртените ел-инсталации. Още от покрайнините му забелязваме допира на „арта“ – йей, цветни тухлички.

IMG_9761

Посреща ни дълга двуетажна постройка.

IMG_9730

Малките стаички са скромно оборудвани със съвременни боклуци от живота на дърварите. Стените са изографисани с красиви надписи – „не барай“, „Краси, остави го както искаш да го намериш“, обещания за любов с женските роднини на въпросния Краси, автограф на грамотния „ЖNВКО“ от Ракитово.

IMG_9727

IMG_9728

Опаковки от сокчета Cappy, празни туби от масло за моторен трион и веригата на въпросния трион се въргалят навсякъде. Бачковско календарче от 2014-та дава някаква идея за датиране на находките.

Следващата къща носи белези от „арт“-а, който се е вихрил в Чамла.

IMG_9731

Отляво имаме фреска с девойка-охлюв, която е бременна с извънземно. Отдясно имаме драсканица на крокозъбел. Половината къща е срутена.

IMG_9732

Стаичките са обзаведени в познатия стил „циганин-неглиже“. Картони от яйца, консерви и свещи разнообразяват живота на обитателите.

IMG_9733

Следващата сграда обаче ми обра точките… Поглед отвън само леко намекваше на какво ще попаднем вътре.

IMG_9759

Шарении по дограмите, че даже и тук-таме оцелели стъкла? На вратата ни посреща много арт рисунка с мишки и гръмотевици.

IMG_9737

IMG_9738

Някой е „тревясал“ изкъртените ел-инсталации със зелен спрей, а за останалото нямам думи…

IMG_9740

Ако някой се е питал какво ще се случи с психодиспансера, ако душевноболните превземат мястото – сигурно нещо такова.

IMG_9741

Контрастът между стаите е голям. В коридора имаме цапаници в стил „детската градина“, а по стаите – обори, заринати с тор, прогнили греди и изкъртена мазилка.

IMG_9743

На тая стена как само ще ѝ ходи една дъга! Все едно някой е решил да „разведри атмосферата“ на мизерия и унищожение с една кофа боя.

IMG_9745

Излизаме, чудейки се дали не сме поели някое фатално мозъчно изкривяване…

В страни от пътя седи единствения външен кенеф на селото.

IMG_9746

По къщите не намерихме нито тоалетни, нито кухни, нито бани. Все едно хората едно време нито са срали, нито са се къпали, нито са яли.

IMG_9748

Поредната пригодена къща. Три входа, всеки – водещ до 2-3 малки стаички. На вторите етажи не сме се качвали. Колкото и да сме ненормални, не ни се мре 🙂

IMG_9749

Виждат се останки от електрификация… Добре де – кой ще бие целия тоя път до тук, за да окраде жиците на 5 къщи? Само бензина дето би го изхабил и колата дето би я потрошил, ще му излязат по-скъпи от 10-те кила мед, които ще „набере“…

IMG_9752

И горе-долу това беше село Чамла. 5 къщи, които повече приличат на общежития. Официалните данни сочат че тук са живяли 170 човека. Не виждам къде биха се събрали и половината от това число. Не видяхме храм. Не видяхме мегдан, чешма или кладенец. Нямаше зидове на дворове, въпреки обилните равни площи наоколо. Къщите нямаха камини – тук-таме беше оставена дупка за кюмбета. Зимите тук биха били убийствени. За мен това не е толкова постоянно населено село, колкото летен дърварски лагер. Както явно продължава да се използва и в момента. Само че е малко поокрадено и малко поосрано. Но пък поне са минали онези арт-младежи, които са разведрили всичко?

Екопътека „Сухата река“ – да, бе…

„Красиво кътче от Средна гора, подходящо за разходка,колоездене и питници през цялата година. Предлага загадъчни и красиви места,носещи спокойствие, позитивна енергия и радост. Създайте си невероятни спомени в тази закътана котловина близо до големия град,но застинала във времето, даряваща ни с толкова много красиви моменти.“

Това гласи описанието на това място в „любимия“ ми сайт – Wikimapia.

За мое разочарование реалността беше на светлинни години назад.

Събота сутринта след една камара провалени планове (вече взе да ми става навик) реших да направя едно проучване в тази посока. Обектът седеше в Wikimapia и ме дразнеше от много време. През това време направих няколко проучвания и се оказа че никой не е чувал за Сухата река. Да са изградили еко пътека толкова близо до града – щеше да се чуе и по националните новини. За това цялата работа ми изглеждаше като кьорфишек и отидох без никакви очаквания.

Хванах околовръсното в посока Казанлък и свих в дясно за барата. Мястото малко трудно се намира, за това направо давам трак (хем и да пробвам една нова мапърска услуга):

Пътеката започва от жп-линиите, почти както маркираната пътека за Ягода. С тази разлика че не се ходи по пътя на влака, а веднага се пресичат и се продължава направо. След 2 минути се излиза на асфалтовата алея за вилите в Баритна мина и естествено дворните кучета се разлайват. Асфалта свършва почти веднага, а пътечката се движи в дола, точно по Табашка река.

След ужасните дъждове и наводнения от последните седмици рекичката представлява едно весело поточе, което скача по няколко камъка. Но в по-голямата си част си тече тихо и спокойно. Струва ми се че ако лятото беше истинско лято, мястото би оправдало името „Суха река“.

IMG_0840

Пътеката е широка и се движи измежду частни имоти. Повечето са изоставени и полуразрушени. Само два пъти ме лаяха кучета и това е малко тъжно. Естествено, където има хора – има и боклуци. Сухата река не правеше изключение. Определено не е място, където бих отишъл на пикник. То и нямаше къде де – покрай реката нямаше поляни, не видях огнища или маси – нищо.

Най-голямата атракция беше един воден пад от три метра и изградената до него чешма. Имаше мраморна плоча с изчукан от времето надпис, в който успях да различа само: „рмс, партизани, национално“.

IMG_0843

Теренът беше почти равнинен и скучен. В дясно имаше борова гора и все се надявах че пътеката ще кривне натам. В дясно досами мен течеше реката и имах чувството че аха аха и да се излее по пътеката. В дясно отвъд реката бяха повечето съборетини, като около тях растеше онзи тип джунглеста гора, която се въди по влажни места. Хванах един разклон в тази посока, да видя малко разнообразие. Той направи няколко S-образни завоя и се изкачи двайсетина метра нагоре до някаква успоредна пътека. Тук вече нивото на разрухата надминаваше очакваното и пътеката беше почти обрасла. Гората пък беше от онзи гнусен анемичен вид – все едно бурени които са израсли до нивото на храсталаци. После храстите са се напънали още малко и порастнали до височината на дървета. Хич не ми беше приятно там и се върнах обратно долу до реката.

IMG_0847

Продължих още малко, а пътеката малко по малко ставаше собственост на джунглата. От ляво, дясно и от горе се спускаха хищни лиани и увивни растения. Ходех в нещо като постепенно стесняваща се фуния. Когато клоните почнаха да придобиват тръни и шипове си рекох че това е капан и стига толкова 🙂 Кръгом.

Гвоздея на програмата беше една от полуразпадналите се къщи. Тази нямаше дори ограда, но пък имаше табела – „Не влизай! Може да съм наоколо!“. Да бе 🙂

IMG_0859

Бих казал че маршрутът става за половин-един час нестандартна разходка ако са ти омръзнали Аязмото и останалите паркове. Нищо повече. Не ме изкефи. Никаква екопътека не е – обикновено дере. Нищо еко няма там, дори напротив – ако гледаш боклуците. Няма маркировка и нищо. Въпреки всичко съм доволен да видя някое ново местенце, така че това си беше един час разходка, за който не съжалявам.

Паркове „Бедечка“ и „Загорка“ – фоторазходка

Много нашумя напоследък аферата със застрояването на парк „Бедечка“. Кой е този парк, ще попитат някои? Ами сигурно се намира по поречието на река Бедечка. В Стара Загора имало река? Не канал, а истинска река? Ако реагирате така, вероятно ще се учудите да разберете че има и два водопада 🙂 Е, Водопади е малко изсилена приказка, но има Вода, която Пада, така че Водопад си е синтактично правилно.
За мен има един истински градски парк – „Загорка“, а „Бедечка“ е така да се каже един пущинак в предградията на „Загорка“… Дали е пущинак или не, всеки може да си извади впечатления от следната фото разходка.

Тръгваме от поречието на Бедечка край кв. Самара 2. Тук коритото е циментово, а край него е разположен малък зелен пояс.

Няколко пешеходни мостчета свързват жителите на Самара с централната градска част
Наскоро са почиствали коритото

Подминаваме големия асфалтиран мост и веднага след него свиваме от тротоара към реката. Тук е първата блатиста част от реката. Има много такива, това е нормално.

Това се намира на 20 метра от огромните жилищни блокове

Честно казано, изненадан съм да видя колко е чисто блатото сега за това си местоположение. Преди беше пълна леш – автомобилни гуми, бирени шишета, продупчени килими барабар с молците… Сметищен апокалипсис беше. Не казвам че сега нямаше боклуци – имаше, но за малко да забравя че се намирам в жилищен квартал и да си помисля че съм в гората.

Продължавам напред и минавам покрай две изоставени постройки. От единия комин се виеше мръсен пушек. Вътре живееха бездомници.

Малко по-нататък се намират точно един до друг два моста над реката. Единия бетонен – другия железен. Не знам защо са им били два – и двата са пешеходни и свързват едни и същи пътеки. Под железния има малка дига, задържаща Бедечка в следващия блатист участък. Тук често има рибари.

Изглед между двата моста
Върху дигата
Обратен изглед

Минаваме от западната страна на реката, къмто същинския парк „Бедечка“. Когато човек излезе от речната джунгла внезапно се озовава в полски кър. Дръвчета има само тук-таме, а преобладаващата растителност са храсти и тръни. Някои по-високи от човек.

Тук се намира първото интересно нещо на което ще обърнем внимание – стария стадион „Химик“.

Открито игрище с земенасипни „трибуни“ и лекоатлетическа писта

Преди не знам кои отбори са играли тук, но помня че постоянно имаше хора. Дали деца ритащи топка, дали големи мачове… земните насипи се покриваха от кибиците. Имаше (и още има) доста хора тичащи за здраве. Около стадиона имаше трак с червен пясък, който ми изглеждаше доста спортно 🙂 И аз съм идвал доста пъти да бягам тук. Докато внезапно един ден не беше опъната бодлива мрежа през половината стадион. От край до край. Някой купил половината стадион и го разорал с багера. Не знам за строителство или за земделски цели… Най-добре се вижда на гугълската сателитна снимка – как стадиона е прерязан през половината.
От тогава насам игрището тъне в буренаци, а от червения пясък няма и помен…
Слизаме от стадиона и продължаваме по алеята. Тук се разминаваме с доста хора – това е един от кратките пешеходни маршрути от кв. Самара към центъра.

Стигам до едно микро бунище, което е следващия интересен, дори забележителен обект. Не самото бунище, а какво има под него. Преди 20-на години е имало проект за детска железница в Стара Загора. Кръгла релса с радиус 100 метра, издигната на земен насип с височина 3-4 метра. Дъгата е прекъсната на едно място, където може би е щял да бъде изграден мост. Не знам къде е щяло да бъде спирката, може би на другия край, където е по-ниско. Помня че по онова време бях много развълнуван и чаках всеки момент да построят влакчето, да се повозя. Не го построиха.

Тук може би е щяло да има мост


Решавих да се опитам да се покатеря на насипа. Отгоре може би щеше се открие интересна гледка. Но всичко около мен беше обрасло в гъст трънак, та си рекох да се поразходя навътре, може би щях намеря пътека. Е, пътека нямаше, но се откриха други неща…

Имаше поне десетина постелки – картони, стари дрехи

Обзе ме едно чувство все едно съм крадец в чужда къща. Тук и птички нямаше – тишината беше злокобна. Слава богу – никой от „собствениците“ не се появи. Продължих напред, изоставил надеждата да се кача на вала, вече исках само да се махна по-скоро от това място. Колкото по-напред стигах, толкова по-плътен ставаше трънака. Но назад през бунището не ми се връщаше.

Обичам зимата като период за разходки, защото огромната зелена листна маса я няма и се вижда по надалече.

Паркът е пронизан от няколко асфалтови алеи, които обаче се губят под нападали леста, прах и мръсотия.


Достигам до следващата интересна цел. Вековния чинар.

Дървото е поне на 5 века, видяло е Освобождението… Не знам дали има нещо живо в него, но по-голямата част от короната определено е на системи. Няколко стоманени релси подпират масивната корона, а дънерът е зациментиран за да не се разпадне. Има красиви спирално извити клони. Към чинара е проявен нула интерес – няма информационна табела, нито за природна забележителност, нито нищо. В дървото е палено огън, може би за по-добро осветление на гледката и също така дънера е използван като кошче за боклук.



Продължаваме на север и минаваме покрай капитановата мелница. Индустриалния комплекс отдавна не е мелница. Мисля че в него се помещават автосервиз и мандра.

Първия знак че навлизаме в цивилизация

Оттук натам атмосферата рязко се променя. Алеите стават почистени. Тръните отстъпват място на полянки. Появяват се пейки и кошчета за боклук. Мисля че тук е границата между двата парка „Загорка“ и „Бедечка“.


Пейките са прясно сглобени и измазани. Всяка носи щампа че е дарение от бирената фабрика „Загорка“.

Приближаваме се до кръглия басейн.

По принцип езерото „Загорка“ е известно със събитията по корабомоделизъм, които се случват няколко пъти годишно. Тук се провеждат световни, европейски или какви ли не състезания.



В кръглия басейн се провеждат скоростните изпитания. Там корабчетата се вързват за централния пилон и се пускат да правят кръгчета като се броят обиколките за определено време. В голямото езеро се нареждат шамандури и там вече радиоуправляемите модели обикалят по сложно трасе.
Интересно се преобразява тази част от парка когато дойде време за състезание. Всички поляни се покриват с палатки, хора, скари-бири. Отвсякъде се чува чуждестранна реч.

Изкачваме една малка дига и през нас рязко се открива езерото.

Обикаля го една асфалтова алея, по която се разминаваме с десетки хора. Семейства с деца. Младежи с кучета. Влюбени двойки по пейките. Пълно е с рибари, някои опънали сложни системи от по 5-6 въдици. В далечината се вижда новия хотелски комплекс, но за него след малко.


Минаваме по едно тясно мостче. Под нас се намира преливника на езерото. Отдясно водата се оттича, за да стане приток на река Бедечка.


Основния изпускател, малко в страни от преливника

Спускам се през гората и минавам отдолу за да видя преливника от един по-неизвестен ъгъл

Водата от него се протича по тесен ручей, който изведнъж попада в дупка и образува големия водопад.


Малко по-нататък водата минава един висок праг, събира се с водата от изпускателя и образува познатата река Бедечка.





Тук гората е сравнително чиста, защото бунищата са скрити зад другия храст…

Но да се върнем към голямото езеро. Минаваме покрай старата сграда на клуба по корабомоделизъм, която в момента е фитнес клуб.


Поглед към фитнес клуба от отсрещната страна на езерото


На места по брега са направени малки пристанища. Едно време в езерото плуваха лодки.

Правим един завои, следвайки бреговата линия и минаваме покрай почивната станция на МВР.


Точно срещу нея се намира един прозорец в дърветата, който ми е любим за щракане



От лявата ни страна се пада езерото, а от дясната – блатото. То е част от река Бедечка преди да се влее в Загорка.




Гуми

Отклоняваме се за момент и минаваме по голям мост, който води към острова по средата на езерото.

Поглед към продължението на алеята – този мост разделя условно Езерото от Блатото
Новия комплекс

Това нещо се казва „Парк Хотел Стара Загора“ и е пет-звезден комплекс от хотел, ресторант и спа. Строиха го поне 10 години върху стария ресторант, който беше оставен на разрухата за още 10 години. Мястото и преди беше много лъскаво с панорамни тераси, кристални полюлеи и мелби. Сега е още по-лъскаво. Най-големия куриоз е че парк хотел „Стара Загора“, на брега на езерото „Загорка“, на метри от бирената фабрика „Загорка“ продава само бира на … Каменица! Голям фейл според мен.



Продължаваме обиколката на острова – той не е голям. Тук преди имаше пилони, на които се издигаха знамената на участниците в състезанията по корабомоделизъм. От скоро пилоните са отрязани.


Връщаме се към главната брегова алея и минаваме по другия мост. Хвърляме око в дясно и виждаме големи рибоци да се шмугват между тръстиките.


Това е водна лилия. Някой ден искам да я видя цъфнала.

Навътре се вижда семейство патици, които са редовните посетители на парка. И зиме и лете – те са тук.

Гъзета 🙂


Минаваме под ресторанта. Терасите с външните масички са на няколко етажа и образуват малък полуостров. Тук водата застоява и се развиват разни жабнуяци и водорасли. Мястото също така е много обичано от жабите.



Всички етапи от живота на една жаба

След ресторантската част виждаме един друг приток, който захранва водния басейн – Дъбравската река.




Това преди време беше обрасло на 100%. Ама толкова 100% че нищо не се виждаше, а блатната воня беше толкова силна че се съмнявахме че бирената фабрика изхвърля някакви химии в езерото. На скоро го почистиха и се вижда че отдолу наистина си има река 🙂 А който иска може да я проследи под главния път и натам.

Другия край на тунела
Бирената фабрика

От паркинга на хотела тръгва пътека още по на север. Върви край реката, минава покрай едни клошарски колиби към бившия ресторант „Лешника“. А този ресторант е обект на една друга разходка със съвсем друга тема…

Да се върнем съвсем на кратко към темата на деня – застрояването на „парк“ „Бедечка“. Помните ли от къде започнахме? Не „Загорка“, не езерото, не хубавите алеи, а още преди това. Това са спорните „зелени“ площи. Снимките не могат да пресъздадат усещането да ходиш там и да те гризат комарите и да те гонят кучетата. Няма да изказвам мнение „за“ или „против“, защото този блог няма да бъде политизиран. Мисля че всеки здравомислещ човек може да си използва междоушното пространство. Не като някои други, които само като чуят „парк“ и скачат да вият, а парка и на картинка дали са го видели – не знам.

 

P.S. След като постнах тази разходка, лично г-н Запазете Бедечка ми писа да ми обясни че съм смешен, жалък и безсъвестен. Разкриха ме – през последните 10 минути бяхте под влиянието на един отявлен враг на Стара Загора и на всичко човешко. Душата ви е вече във владение на дявола.

P.S.2. Коментарите на г-н Запазете Бедечка бяха изтрити, понеже тук демокрация няма, така че съжалявам – няма нужда да взимате пуканките 🙂

Разходка – минералните извори на с. Железница


View Larger Map

Онзи ден решиха да ни водят на един лек пикник до село Железница. Намира се в околностите на София, достатъчно близко за да има градски автобус до там. Поляната била 300 метра надолу по пътя, имало рекичка и топли минерални извори, и сянка и слънце – кой каквото му душа иска. На мен ми се искаше да се опъна до реката и да проспа деня, тъй като за последните два дни едвам сглобих 8 часа сън. Всичко звучеше много добре, но операцията придоби кодово наименование „Стана-Тя-Каквато-Стана“…

Тръгнахме рано. Искахме да си хванем хубаво местенце, защото очаквахме горе да е фрашкано. Бяхме заредени с разписанията на автобуса, но не знаехме къде точно спира въпросния транспорт. Първи fail – докато намерим спирката автобуса минал, а следващия след 40 минути. Еми – неделя, какво да го правиш – все още се движехме в очаквания допуск-грешка.

Следващия автобус дойде претъпкан. До колкото разбрах чакахме на втората спирка от маршрута на автобуса, т.е. би трябвало вътре да няма никой и пода да е още мокър от парцала. Машината беше фрашкана и всичките 30 човека които чакаха с нас на спирката се натъпкаха вътре. От там нататък все си казвах че и с най-доброто желание автобуса не може да побере повече хора дори и на стълбите… На всяка следваща спирка ми се разбиваха представите… Бяхме застанали на един крак и компресията беше прекалена. Имах чувство че се возя не в автобус, а в черна дупка, която само поема без да изпуска. Потта, която се лееше от мен не можеше да се лее и биваше натъпкана обратно под кожата ми. Имах чувството че брауновото движение на молекулите беше застрашено да спре и следващата стъпка щеше да е да се превърнем в супернова. Сетих се за една поговорка, която можеше да бъде перифразирана така: „В планинска хижа, в моминско сърце и в автобус 69 винаги има място за още един“. И настроението беше подобаващо – дъртите лелки мрънкаха кой и защо не се бил къпал и искаха в автобус натоварен 5 пъти над нормата да ухае на рози. Двама типа помъкнали колела заемащи място за по 10 човека всеки псуваха партията защо не била пуснала повече автобуси. Не си продупчиха билетчета.

След час лашкане пристигнахме в Железница. Стори ми се вилно селце – известен брой магазини, доволен брой кръчми и т.н. Не беше особено китно, ама нямаше да откажа ако някой ми подари къща там. Вече загорели за пикник и релакс подхванахме пътя край реката. Втори fail – как го бяха направили това шосе – нямаше сантиметър сянка. При всичката гора наоколо, слънцето бръскаше яко по асфалта. Ама нищо, нали не оставаше много, а и наклонът беше по нашата посока – щяхме да го преживеем. Излязохме от селото и пътя се зави из гората. Нататък бяхме като сцената от Шрек – „Пристигнахме ли вече? -Още малко остава. -Сега? -След ей тоя завой. -Вече? -Не.“ Рекичката ромолеше в дерето под нас и ни даваше сила да продължим.

След час ходене се отклонихме от асфалта – прекосихме реката по едно тясно мостче и най-после влязохме на сянка. Тук някъде обхвата тотално изчезна и сбогом онлайн карта за GPS-a. „Пристигнахме ли? -Почти“. Дъждовете които се изляха месец май тази година си бяха оставили следи в калните локви. Тук някъде стигнахме първия извор, който представляваше малко по-голяма кална локва, с някакъв накиснат младеж вътре. До него имаше тъмна постройка, в която влизаше един улук и се лееше вода. (По-късно разбрах че едно време това е носило гръмкото название Минерална баня. То не че и сега не беше баня де… имаше човек под душа.)

Продължихме нататък. Пътеката леко се губеше между всичката коприва. На места беше минирана с конски фъшкии. Кой пък кон ще тръгне в тая джунгла… По едно време пътеката реши че трябва да ни изкара дробовете с 30% наклон и да ни качи на майната си. В уморената ми глава се правеха някакви асоциации „цел – река, река – поляна, поляна – сън, пътека – нагоре, нагоре – не река…“ По едно време срещнахме три момчета с куче, които ни питаха за пътя към изворите. По-скоро аз бих ги питал тях 🙂

Пътеката стигна най-високата точка на баира и се спусна директно надолу през трънаците. Тук имаше драпане на четири крака с торбите за „пикника“. Страшна гледка трябва да сме били – пет заблудени агента на Карфур в гората 🙂 Тук започна да ми се върти из главата предателската мисъл дали ще стигнем някъде въобще. Забихме се долу при реката в Т-образно разклонение с друга пътека. Ами сега? Пуснахме разузнавач да види какво има в едната посока. Значи ако бях в по-нормално състояние щеше да ми дойде на акъла че така _не_се_прави_. Не може както сте в гората някой да хване пътя и да се диференцира от останалите без никаква връзка. Всичко може да се случи – пътеката покрай реката беше хлъзгава, за една секунда падаш във водата и си удряш главата. Змия да те ухапе – реката гърми и да викаш никой няма да те чуе…

Разузнавача се върна жив след малко. Имало поляна там и хора на палатки. „Йеее! -Не е нашата поляна. -Ама не може ли да стане нашата поляна…“ Кръгом и по другия път. След малко пътеката реши че трябва да ни прекара през реката. Аз съм градско чедо и хич не обичам да се мокря. Когато трябва да се прецапа през някой гьол си намирам брод с камъни и винаги цопвам целия по гъз. Този път реших да направя като останалите – маратонките и чорапите в ръка и смело през ряката. Брей, то било готино…

Охладих табаните и после бос през гората. Всяко камъче да ти се набива отдолу – определено си има някаква приятна болка. Имаше си очарование да газя из калта, където обут не бих минал за нищо на света.

След половин час чухме глъчка откъм реката и най-после пристигнахме. Местенцето е много китно. Реката ромоли през малка каменна каскада. Край нея има два гьола, по които някой човек доста си е поиграл. Иззидани са басейнчета, парапетчета, стълбички… Явно скоро е било правено – всичко изглеждаше все още ново и чисто. На едно място в цимента се беше подписал майстора с дата 2010г.

Доста хора имаше там и в последствие още дойдоха. Палатки се мяркаха тук-таме, а по тревата – хавлии. Имаше и нудисти. Водата беше топла, но не чак гореща. На вкус не съм я опитвал – не пия нищо, което не е текло по водопровод. Уж я дават лечебна за какво ли не, ама някои хора не правят разлика между медицина и религия…

Бързейчета
От реката изпълзяха русалки 🙂

По нататък имаше няколко огнища със задължителния надпис да не се пали огън. Е, хапнахме и пийнахме както трябва. Майонеза с горчица много върви на надениците. Дойдоха още хора и засукахме едни сближаващи бири.

Майонеза с горчица много вървяла на надениците

По едно време стана време да си ходим. До тук грубо бяхме дошли за 4 часа (тръгнахме в 7:30, пристигнахме към 11:30). Аз към 19ч трябваше да съм в София да си хвана прибирането към Пловдив. Така че към 15 без нещо с голямо нежелание се отделихме от рахата и си стегнахме гащите за „лекия“ път обратно. Тогава комшията по огнище рече че бил чул че имало пряка пътека от тук до Железница. И ние си рекохме – защо да се връщаме по пътека, която познаваме когато можем да се зачукаме по някакъв имагинерен пряк път. Все пак прекия път винаги е по-къс, нали? От там се спуснаха и някакви бабки на по 1% живот, щом те са минали от там и ние можем, нали?

Пореден fail – пътеката ни пречука с постоянен 40% наклон и пек. Не я знам тази планина, не знам как са избирали пътеките все през деретата и все в страни от сянката на гората… Пак имаше разклонения и чудене за пътя. Добре че имаше още бабки, които да питаме за пътя. Минахме под един от най-големите стълбове с жици които бях виждал. В далечината се появиха покривите на къщите и дойде обхвата. Разбръмчаха се SMS-и с пропуснати повиквания. Тук някъде дадохме и жертва – скъсахме сандал (да, все пак бяхме тръгнали на лек пикник). Додрапахме до асфалтовия път и обратно в селото. На центъра – о, благодат! – чешма. Последва половин час засмукване на чешмата докато дойде рейса. Толкова сладка вода не бях пил.

Автобуса дойде празен, натръшкахме се по седалките и съм откъртил. Събудих се чак в София.

 

От всичкото мога да си направя няколко генерални извода:
* На определен човек няма да му се позволява да ме води докато не си научи местата.
* Трябва да снимам повече. Определено имаше красиви гледки, които изпуснах защото не бях на кеф.
* Пътя не беше толкова много и ако бях подготвен морално за катерене сигурно щях да се изкефя. Тотала по GPS на отиване – 1.8км по шосето, 1.5км през гората до поляната; на връщане – 2.1км през „краткия път“ и 0.8км по шосето. Денивелацията обаче не беше малка – постоянно имаше нагоре-надолу.
* Никъде повече не тръгвам без да си напиша домашното. И пътеката я има в OpenStreetMap, и автобусите ги има в сайта на СКГТ, и минералните извори на Железница са доста коментирани по форумите.
* София има голям проблем с бездомните кучета. На всяко кръстовище се спъвах в тях. Видях хора да ги хранят, видях и агресивно поведение.
* София има голям проблем с гратисчиите в транспорта. Прииска ми се да фрасна няколко индивида които се возеха един час без пари и мрънкаха колко не им било кеф в автобуса и как всички за тяхното щастие трябва да се грижат безплатно.