Есенни воали

Тази есен още не мога да случа на разходка, която да ми изпълни душата. Има планове това скоро да се промени, но до тогава имам да наваксвам в блога с три по-кратки разходки. Две в Родопите и една в Средна гора. Две преминали под влажното було на есенните мъгли, и една, която от всичкото слънце се чудеше в кой сезон е изпълнена 🙂

Експедиция Чудните мостове и село Забърдо съвсем спокойно може да се запише под наслов „Взехме изпита от поправителната сесия“ 😉 Първия ден проведох едно проучване на маршрута от Чудните мостове към Забърдо – оказа се че маркираната пътека е тотален аут в това време. Нападали дървета, треви до гърдите, калотия до шия – за нула време станах целия мокър.

IMG_8432

Мъглите които бяха погълнали всичко имаха качествата като за холивудски филм. Тук-таме изплуваха пейзажи, които в по-хубаво време биха кичели пощенски картички.

IMG_8436

От там на връщане свърнах през село Косово, което е превзето от китни архитектурни паметници, накацали по всяко склонче. Къщи, излезли от древността – и не просто онези напудрени хотели, срещащи се по родопските селца, а истински необитаеми домове смазани от тежестта на времето.

IMG_8448

Поправителната сесия беше на другия ден, когато обърнахме аудиторията на ядене и пиене 🙂 Мръднахме към крепостта Заград, но в тая мъгла и носовете си не можахме да видим…

IMG_8461

Маршрутът към Заград започва малко преди Забърдо. Оставихме колата на една удобна площадка, и нататък продължихме по ясен черен път. Още в началото получихме мощен прилив от наслоени мъгли, превръщащи пейзажа в нещо излязло от Толкински разказ…

IMG_8468

IMG_8475

Полека-лека взимахме височина и мъглата започваше да ни обгръща като с мантия-невидимка.

IMG_8488

IMG_8493

По едно време стигнахме до самотна беседка на един превал. Уж някъде тук трябваше да се намират останките от крепостта Заград, но… Едно ясно време би разкрило гледки, за които не можехме и да мечтаем в момента. Водните изпарения започнаха да се сгъстяват прекалено заплашително, дори прокапващо над главите ни. Така че прекратихме тук и се върнахме долу, където да изгоним влагата от костите с огнената вода… Ще ви спестя гледките от барбекютата и пищните зелени и червени пържоли от Риц-а, че знам ли – може да има някой читател със слабо сърце 😉

Втората съществена разходка я проведохме със Сашо в Средна Гора над Стара Загора. Тръгнахме от дълбошката хижа към връх Морулей. Прогнозите за времето го даваха облачно с изчистване към слънце… Какво ти изчистване – да бяхме взели по едно сапунче и един прах за пране 😉

IMG_8513

IMG_8518

IMG_8526

Пътеката за върха започва от хижата. За самата хижа не знам дали все още е хижа. Последно научих че е взета от частник. В двора и бяха паркирали няколко автомобила, а самия двор беше заключен – така че може и това вече да е „къща за гости“… Маркировката е жълта и тръгва на север, като в началото се движи на едно със синята за село Колена. Но още в първите 200 метра се стига до един бетонен стълб, нашарен с всякакви символи от въобръжението на маркировачите… там се свива в дясно. След това жълтата маркировка е ясна и нова и няма начин да се заблудите.

Разстоянието до горе го взехме за малко под час и половина с всичкото мотаене по снимане на капки, листа и шишарки 🙂 Росата добавяше доза очарование, към обикновените неща. Слава богу, есента скоро ни забули с нейния си воал и ни накра да побързаме 🙂

IMG_8533

Върхът е обвит в гъсти гори и нямаше далекобойни гледки. Дори самия връх се намира на територията на военно поделение и е недостъпно за обикновения турист. За туриста са хвърлили една кота малко по в страни на едно леко баирче, където да се чекне 🙂

IMG_8542

Тук някъде се оказа че обувките ми са се скапали тотално – вътре в тях имаше повече вода от колкото извън тях. Да ви кажа че джваках – няма да излъжа… Две седмици по-късно стелките още не са изсъхнали… Та това е историята как се простих с втория си чифт обувки.

IMG_8544

Третата разходка беше под въпрос. Имах на ум няколко маршрута, но цяла седмица ме дразнеха по фейсбука със снимки от Червената стена плувнала в море от мъгли, та си рекох – там ще е! 🙂 Събрахме се с Радо и Венета и се изстреляхме отново в Родопите. И.. не случихме на време. Ама въобще 🙂 Още от сутринта се оказа че апетитните мъгли са духнали да мъглясват някъде другаде и ни опече яко слънце. До момента в който паркирахме пред хижа Марциганица (отново „хижа“ в кавички!) небето се покри с драматични черни вълнени облаци. Почти си върнахме малко надеждите, но се оказа че прогнозата няма да претърпи никакво развитие, или поне не към по-добро…

От Марциганица тръгнахме към пещерата Добростански бисер. Бях чувал че са я облагородили доста добре като за кашкавал туристи, с единствената забележка че няма осветление. Ние пък имахме фенерчета, та бяхме я зарекли за първата дестинация през деня. Пътеката минава край сградата на бившата хижа, която в момента е заградена с бариери и злобни табели свързани с частни собствености и стреляне на месо… В гората тук попаднахме на първите гъбки, които виждах този сезон. И не просто гъбки, ами цяла гъбена плантация 🙂

IMG_8568

IMG_8574

Малко преди Добростанския бисер се откри гледка към отсрещния рид и връх Попа.

IMG_8577

IMG_8584

Стигнахме пещерата и… изненада! На входа има тлъста решетка с катинар и камера. Е… разочарование. Повъртяхме се малко, хващайки няколко слънчеви лъча. Облаците бяха пробити за малко, но всички интересни явления престанаха още преди да успеем да се въодушевим.

IMG_8596

От там врътнахме обратно към колата и хванахме нагоре към заветния връх Червената стена. Отново маршрута започва покрай поредното мутренско имение, поредните бариери и поредните табели обещаващи съд, кучета-човекояди и разстрел на място. Всеки гледа да заграби парченце от Родопите, апетитно е там…

IMG_8614

Единственото широколистно дърво по пътя 🙂 Гората в района е предимно иглолистна, не можахме да се насладим пълно на есенните шарки. Ако сложим и съмнителното слънце, може да кажем че бяхме объркали сезона.

От мутренското имение до върха са около 3 км и ние ги взехме за около час и половина. Някъде около нас се чуваше лай на гончета и гвоздея на програмата им беше този приятел с GPS нашийник:

IMG_8621

IMG_8629

Гледката от самия връх е всеобятна… Мисля че от снимка, не може да се получи впечатление каква шир лежи в краката ти… На заден план са полегнали безброй катове все Родопи. Дори с ужасното време което хванахме, успях да се размажа от кеф. Скалата под нас беше като излязла от „Царя лъв“ 🙂

IMG_8667

Долу под нас бяха червените керемиди на Бачково, манастира и поляните, които при по-хубаво време щяха да са опушени от печащите се там пържоли 🙂

IMG_8639

IMG_8654

В далечината сивееше Асеновград с пловдивското летище.

IMG_8683

Самотен слънчев лъч огря Пловдив и за момент панелките грейнаха в розово.

IMG_8696

Много доволна гледка… Само че не сега 🙂 Бяхме тръгнали за мъгли, страхотии и ужасии, а това гадно слънце само ни разваляше рахата 🙂 Нищо – другия път повече.

Бачково – Марциганица

Разходката до Рилските езера вчера ми се стори малко постна, така че очите ми светнаха щом Вера предложи да направим един тигел от Бачково до Марциганица. Идеята с връщане обратно беше прекалено смела за еднодневка, но принципът щеше да е „да тръгнем, па да видим до къде ще стигнем“. Хижа Марциганица отдавна работи само за частни партита, така че спане там беше извън плана. Пътят до там беше доста и денивелацията беше значителна. В бонус към това – от хора съм чувал че теренът е доста изкъртващ. Точно нещо такова ми трябваше да ми доначеше крастата след вчерашните езера 🙂

За черешка на тортата – прогнозата за времето обещаваше дъждове и гръмотевици следобед. Ако не друго, това гарантираше че цялата планина ще е само за нас – кеф! 🙂

Към 9:30 бяхме с Вера и Стоян на паркинга на Бачковския манастир. За първи път виждах паркингите и улиците на пътя празни. Часът не ми се струваше особено рано, но някои кебапчийници току-що отваряха. Надявах се че лошата прогноза за времето е уплашила масовката от хора.

IMG_3507

За половин час дръпнахме до края на дългата поляна. Подминахме един циганин на края на асфалта, който се опитваше да ни пробута семки – „Нагоре никой не продава!“ Странно, имаме ли вид на хора, които се ловят на нещо по-малко от вратна пържола?

IMG_3510

След още малко стигнахме портата на резерват „Червена стена“. Я, от кога има порта? Тук последно съм идвал преди години, но спомените ми са свързани главно с едно пушещо барбекю. Е… пътят е напред и нагоре! Почти веднага след портата пътеката започна да се движи по руслото на една суха река. Гледахме си в острите камъни по които стъпвахме, когато срещу нас се изправи желязна стълба. Мммдобре… За да е пълна картинката, имаше и заковано стоманено въже за самопомощ. То много добре влизаше в употреба, противодействайки на влажните камъни под краката ти, които се опитват да те подхлъзнат. Идилията беше пълна, докато това не се повтори N на брой пъти. Ушите ми бяха погалени от много нецензурни думички 🙂

IMG_3513

След милион километра се измъкнахме от каньона в който лазехме до сега. Пътеката стана по-горска, но това беше измамно. След много кратко време стигнахме до една предвидливено забучена пейка с масички. Защо предвидливо ли? Защото след нея под ъгъл от 45 градуса нагоре тръгваше пътеката, която трябваше да ни изкара от дерето, в което се мотаехме до сега 🙂 Е… почивка за сандвичи с вратни пържоли 🙂 И наместване на инвентар, разкачане на крачоли и стягане на коланите.

С тоя баир направихме солидно изкачване, но това беше само капка в морето от 1000-та метра обща денивелация по маршрута.

Следващото Одисеево препетяствие бяха падналите дървета. Родопите бяха стабилно изчукани от бурите в началото на годината. Всеки втори бор беше съборен върху пътеката. Тук-таме имаше опити за разчистване и премахване на останките. Но за съжаление още в първите 500 метра на горския му беше свършил бензина за моторната резачка. Доста се забавихме в търсене на обиколни пътеки и газене на умрели иглолистни. Това доста ми бутна морала. Не бяхме стигнали още средата, а по план това същото трябваше да го връщаме и на обратно. Над главите ни все още тегнеше и прогнозата за весел дъжд с гръмотевици.

IMG_3521

Към 12 часа попаднахме на следващата масичка с грубо сковани пейки. Проведохме бързо съвещание за съдбата на експедицията, което беше брутално прекъснато от облак нападащи комари. Решихме да караме още един час напред и след това да се връщаме. Машала на Стоян, който някак си изтърпя грубото ми мрънкане, което отиваше към натискане на голямото червено копче за аварийно спиране на машината. Подкарахме я напред и след малко ни се откриха първите съществени гледки по маршрута. До тук се движехме изключително в дерета, изкачвайки се в дерета и попадайки в други дерета. (Вера – „Баси, уж все се изкачваме, а все се оказваме отдолу!“ 😀 )

IMG_3532

Малко след това балкана ни проговори. С онзи мощен бас и тътен, който беше плашил хората още от древни времена. На нас казваше – „Стягайте си гащите, че ей сега ви видях сметката!“. Баирите, които се виждаха тук-таме бяха забулени от облаци, а панорамните гледки към пътя назад обещаваха кофи с вода изсипващи се по нас. Направихме бърза оперативка. Намирахме се на не повече от километър-два от Марциганица. Да се връщаме назад както беше плана, щеше да бъде безумие. Напред ни оставаше по-малко път, а и … не изгарях от желание да играя на кънки по мокрите камъни от началото със стоманеното въже 🙂 Ползвахме жокер – обади се на приятел. Вера намери кой да ни вземе с кола от Марциганица.

И горе-долу в същото време ни заплющя бурята.

IMG_3533

Дъждецът започна скромно бъдейки омекотяван от стотиците листа над главите ни. Но много скоро тръгна с ряз, който ни накара да изкараме кой каквато защита има. Последния километър го взехме неочаквано бързо и експедитивно 🙂 Съвсем скоро излязохме от деретата и гората и пътеката се разстели през обширни поляни. Без грам завет и стряха. Това не ни попречи съвсем спокойно да си сипем блага водица от чешмицата преди мутренската вила. Няколко крачки още и излязохме на асфалт. Раз-два и бяхме на беседката на разклона за Марциганица, където беше чекпойнта с превоза ни. Засякохме едни колеги, които се били качили до Червената стена. Те приятелски ни отстъпиха заслона и се изнесоха.

IMG_3543

Проснахме мокрите дрехи и се заехме да доунищожим хранителните запаси. На мен нещо доста ми се услажда новата млечна серия на Corny. По такива места съм пълен със сладкотии, така че съм пробвал доста. Но определено Corny-то влиза доста добре когато си обезводнен, студен и силно се нуждаеш от бързи калории.

IMG_3545

Борис, който ни беше жокера, пристигна съвсем скоро и навреме да ни прибере. Преди това упътихме около 12345 голфа, които спряха до беседката да ни питат на къде е Марциганица и защо има табела „Частна собственост“. Каква е тая мания за там – не знам 🙂

IMG_3548

Равносметката по GPS накрая е около 9км ходене, което взехме за около 4 часа. Денивелацията е стабилна – над километър. На практика равно почти нямаше, освен последната част (относително казано). Теренът е много труден след последните бури. След „100“ спрях да броя падналите дървета, които искаха заобикаляне или прекрачване. Дъждът прибави добра доза мазохизъм, който ми влезе като кокаин във вените 🙂 Много добре ми дойде разходката и успя да ми проветри бубите в главата 🙂 Дано Вера и Стоян да се прибрали със същия оптимизъм, с който се движеха нагоре – те могат да ходят до края на света и там ще питат – „E, няма ли още?“ 😀