Градището над с. Кънчево

Март месец се отвори с прекрасно слънчево време на фона на предните два месеца мъгли и дъждове. Естествено, веднага ме хвана саклета и трябваше да се разтъпча някъде.
Целта беше връх Калето до село Кънчево. В България има поне хиляда връха с това име произлизащо от това че там се намират останки или руини. Конкретно това Кале е средновековна крепост, охранявала прохода от Търново към Борилово и Стара Загора. Крепостните стени с дебелина 2-8 метра са имали неправилна многоъгълна форма. Зидарията е от ломени камъни споени с бял хоросан. Общата площ на укрепеното пространство е около 10 декара.
Бях идвал тук преди няколко години. Параметрите бяха ясни – час и нещо ходене, 200-300 м денивелация, драпане по камъни и награда със забележителна гледка отгоре.

Хванахме се със Сашо и Цвета и към обяд бяхме в село Кънчево. От там към крепостта тръгнахме по синята маркировка.

На излизане от селото минахме покрай един каптаж, който беше нашарен като туристическо информационно бюро – жълта пътека за Ръжена насам, жълта за Розово – натам, синя за крепостта – направо. Тук започна да става малко кално. А аз точно бях оставил бойните чепици при обущаря и бях тръгнал с многоизстрадалите маратонки… Дали пропускат вода? Пропускат и камъни и дървье 🙂

Рекичката покрай чешмата беше доста пълноводна и не можехме да пресечем на обичайното място.

Така че кой с тояга, кой с лъвски скок се оправи от другата страна.
След малко излязохме на полето. Тук маркировка няма и предния път като идвах се лутахме поне един час. Тогава свалихме трак от GPS-а и сега си спестихме изгубването.

Калчицата взе да става сериозна и когато внезапно ми захладня на пръстите почнах да си мисля че влагата ще ни спре. Сашо обаче право рече че „щом тече надолу, значи горе ще се е изтекло“ 🙂

Пътеката влезе в гората и ни посрещнаха хиляди цъфнали божури. По пътеката, по поляните – навсякъде.

Наклонът нагоре взе да става постоянен и излязохме на скалите. Видиш ли синята маркировка да тръгва отвесно по камъните, значи стягай си гащите 🙂 Задрапахме здраво нагоре, като отвреме-навреме включвах 4х4 режима. Тук някъде понесох щета от 1HP – ожулих си палеца на ръката.

Поглед към източния баир. Нашия беше по-висок – няяя :p

Иманярите бяха прекопали доста от поляните

На върха

Знамето на върха беше виждало по-добри времена… Всъщност беше се превърнало в парцал, висящ на 2 кончета. Ха, честит 3-ти март.

По този път бяхме дошли, а долу до къщурката се вижда чешмата.
Поглед към Кънчево.

Снимките не могат да пресъздадат усещането за награда. Да видиш селото в далечината и да си кажеш „Ама ние ЧАК от там ли дойдохме?!“ 🙂

Поглед към Ръжена – разстояние по права линия около 4км

Кънчево с Казанлъшката долина

Стана време да хапнем. Разпъна се софрата, а да отбележа че мръвката е там, макар и много да не се вижда 🙂

Да хапваш докато си седиш всред древните баири – безценно

Взехме да слизаме надолу и потънахме в гората.

Мислехме на връщане да минем през едни големи камъни, които се виждаха наблизо. Легендата им е че са древен тракийски храм на Слънцето.

Прецапване на поредната рекичка

Зареждаме мана от траките
Някой зареждат повече 🙂

От там някак с нежелание тръгнах на обратно. Хубаво е човек отвреме-навреме да хване гората и да се откъсне от тълпата и цимента. Това много ми липсваше последните няколко месеца.

Крумово – Музея на авиацията

Музея на авиацията – едно място, което отдавна исках да посетя.
Как се стига до там – елементарно. С кола – хващате от Пловдив за Асеновград и гледате табели в ляво за летището и музея. С влак – хващате влака в същата посока и слизате на спирка Маврудово и сте на паркинга на музея.

В началото може да се зачудите дали сте на правилното място. На паркинга е портала за 24-та вертолетна авиобаза. Но по една арка с надпис „МУЗЕЙ“ разбирате че сте на правилното място. До нея има плака, която обяснява на български и английски работното време и ценоразписа на музея:
– от сряда до неделя: 0900 – 1700 (от април до септември)
– от сряда до неделя: 0900 – 1600 (от октомври до март)
Таксите са различни, има комбинирани билети за два музея във Варна и един в София. Дефаултно за възрастен е 5лв. Най-добре похарчените 5 лв за тази година!

Няма кой да къса билетчета – те се купуват чак от вътрешната експозиция. А докато стигнете до там ще минете през 50 самолета от външната експозиция.

Първата спирка – на метри след арката – МИГ-23. Тук имаше голямо „иха-уха-самолет!“ без да подозираме какво ни чака по-нататък 🙂 Снимки, пози, чупки… До всеки експонат има табелка със спецификациите на български и английски. И тук научих първия интересен факт. (Значи аз по принцип съм доста далече от самолетите, не различавам един МИГ от друг МИГ 🙂 ) МИГ-а можел да променя ъгъла на крилото по време на полет между 17° и 60°, което е показано добре на тази картинка от Wikipedia:

В разперената конфигурация имало по-добри маневрени свойства, а в свитата – по-добри харектеристики за излитане и кацане.
В поглед отзад самолета беше една куха тръба. Явно двигател и по-сериозните неща се махат когато една машина стане музеен екземпляр…

От тук нататък видяхме поне 20 различни МИГ-а като модели и конфигурации. С различно оборудване и въоръжение – с ракети, с бомби, с картечници и т.н. Няма да се спирам на всичките 20 екземпляра, за да не взема хляба на музея 🙂 Идете и разгледайте.

Продължаваме нататък. Минаваме покрай тъмен хангар. Хвърляме едно око през изкривените врати и виждаме интересни неща – двуплощници, витлови самолети… кухнята на Червения Барон 🙂 За съжаление тези машини не са част от експозицията. Може би се реставрират или чакат по-добри времена.

От дясно ни се пада откритата част, а в ляво – музейната сграда. Като видяхме колко много самолети ни чакат отвън, предпочетохме да се скрием в сградата 🙂

Тя се състои от две зали. Първата зала „Космонавтика“ е изложение на неща, които винаги съм искал да видя – спускаемия апарат от Союз-33, в който е летял първия български космонавт Георги Иванов, скафандърът му, подборка от космонавтска храна и някои апарати, които са участвали в начуни мисии.

Във ВВС наистина ги подбират по-ниски от 1.50м 🙂 И има защо – ще видите по-нататък.
Макет на седалка и тренажор за катапултиране

Този „казан“ е спускаемия апарат на Союз-33. Историята на полета не е особено славна. Целта на мисията е скачане със станцията „Салют-6“ и извършване на 28 научни експеримента. Но технически проблем в последния момент попречва на скачването и апаратът е приземен по бързата процедура.

Какво е впечатлението ми от апарата? Че вътре е УЖАСНО тясно 🙂

Всичката апаратура се стига с една ръка. Двамата космонавти са седели в тенекиените вани долу един до друг в продължение на два дни. Мърдане? Няма на къде. Оставям на въображанието ви да измисли как са се справяли с основните си физически нужди 🙂

По нататък имаме изложба на космическа храна – лиофилизирани ястия. Лиофилизацията е процес на вакумно изпаряване на влагата от храната, което ѝ позволява да се запази по-дълго време без да губи хранителните си свойства. Чувал съм слух че в България сме имали институт по лиофилизация, който дълго време е снабдявал руските космически мисии с манджа.

Грах, лютеница, мюсли, боб с наденица, кисело мляко и мюсли – по нещо за всеки вкус
Камера

С мъка се откъсвам от тази зала и продължаваме в другата. Там е разказана историята на аеронавтиката в България. Имаше много интересни факти, които за да видите, ще трябва да посетите музея 🙂 (Ще ви пусна малко гювеч – в България е конструиран орнитоптер, който се е издигал на 20 метра височина.)

ОКОТО на ракета с топлинно насочване…
… и електрониката която стои отзад 🙂
Стела се радва на малките патрончета
Счупено от противникова стрелба предно бронирано стъкло от пилотска кабина на изтребител
Фотокасета за отчитане точността на стрелбата – това пък какво е?

Привършваме с тази зала и излизаме навън. Тук е трудно – самолетите са наредени в 4-5 редици… от къде да започнем… Хващаме го от най-далечния край.

3 ЗИЛ-а натоварени с мобилни лаборатории. Доста бяха поизгнили, а от лабораториите нищо не видяхме, освен информационната табелка.

Радиолокационна станция П-15 – открива цели, летящи над 4000м на далечина 180км
Радиолокационна станция П-35М
Тренажор за катапултиране
С-75 „Двина“ – двустепенна ракета с далечина на поражение до 30км
jet2.com ни напомниха че действащото летище е на една плюнка от нас 🙂

Нататък 3/4 от екземплярите бяха МИГ-ове. Толкова много че почти да ми омръзне 🙂 Имаше интересни изключения като тази Чесна:

Този бехемот е ИЛ-14Т – транспортен
ИЛ-28Р – тактически бомандировач и разузнавач

Този ИЛ прави впечатление колко просторна кабина има. Вижда се в почти всяка посока, за разлика от изтребителите. Там кабината изглежда малка с нулева видимост напред и силно ограничена настрани от габаритите на фюзелажа.

Патето на Капитан Балу 🙂

Някой от екземплярите бяха много лъснати и подпряни на тези триъгълните трупчета. Оставяха с впечатлението че аха-аха и могат да полетят. Други бяха яко зациментирани.

Да не забравяме и хеликоптерния отдел

Безмоторен А-11
Двуроторен Ка-26
Нещо странно…
Нещо въоръжено до зъби…
И нещо сглобявано в час по Труд и техника…

Имаше интересни експонати. Радвам се че успях да се докосна до неща, които са били в космоса. Но имаше неща, които не бяха показани. Примерно на мен би ми било интересно да видя вътрешността на кабината на някой от тези МИГ-ове. Поглед от вътре на мобилните лаборатории и на хеликоптерите също би бил безценен. Може да се направят някои стъпки към ъпгрейдване на атракциите в музея.

Като цяло съм много доволен. Най-добре похарчените 5 лв.

Турия – Пиростията

Пиростията е от по-неизвестните тракийски светилища, но не и от по-дребните. Представлява един голям камък, сложен върху три други камъка във форма на „пиростия“ – триножника с боба който се слага над огнището. Легендите казват че в хоризонталния камък се събира вода и който пие от нея ще се изцери.

В интернет няма почти нищо по въпроса как да се намери въпросната Пиростия. Има 1-2 блога с неясни обяснения, а единствените координати които можеха да се намерят бяха от обекта в Wikimapia. Даваха го 4-5 км в страни от главния път Павел Баня – Брезово. Това си е стабилно разстояние за ходене по непознат терен, така че се заредихме с хапване и пийване и нагласихме графика да тръгнем рано сутринта, към обяд да намерим мястото (с добавено време за достатъчно изгубвания), и надвечер да се приберем обратно в Стара Загора.

Реално се оказа че ходенето е около километър и половина (вместо 5), като оставихме колата в страни от пътя. Изпреварихме графика с 5 часа, вместо обяд си направихме закуска и попсувахме свободата на словото в Интернет и как обектите в Wikimapia се слагат на фантазия… На обяд вече се бяхме прибрали.


View Larger Map

Като пътувахме от Павел Баня след село Турия има две големи разклонения на пътя. Първото изглеждаше задънено до една поилка за добитък. Кравички пасяха наблизо, та рекохме да попитаме човека за пътя. Нищо полезно не измъкнахме от него – „Пътя за боклуците ли? Не знам, аз не съм от тук…“ Както се казва – една работа има човека да обикаля баирите с кравите и той каква да я свърши…

Второто разклонение беше по-стабилно – с поляна край реката, огнище и 3-4 пътя които тръгват от там в различни посоки. В далечината се виждаха някакви къщурки. Бях чел в интернет че с джип или по-висока кола може да стигнете до самата Пиростия – глупости. Оставете си колата тук и хванете пътя пеша. Не е толкова далече.

Паянтови мостчета над реката, която може би се пълни на пролет.
Заграден каптаж

Оказа се че черните пътища имат разклонения едва ли не през 100 метра и още в началото човек може да се изгуби из горите. За наш късмет видяхме един дядка и го питахме за пътя. „А, за Пиростията ли, това е пътя. Ей там хващате покрай папратите надясно и все напред ще вървите. Ще минете през едно равно с черешови дръвчета… Така де, те са изсечени, само дънерите им стоят. И ще видите в далечината камъка, няма как да се изгубите“. Значи когато местни ми обясняват за пътя винаги си имам едно на ум. Половината от тях си нямат идея за какво говорят и просто сипят разни неща, за да се чувстват важни. Другата половина могат да ви прекарат през целия свят с „второто ляво, петото нагоре, долното дясно направо“. Чичката обаче явно знаеше за какво става въпрос, та хванахме вдясно от папратите. Да отбележа че напред никъде не видяхме останки от черешови насаждения, нито равно място, а Пиростията се оказа в гъста гора и от никъде не може да се види 🙂

Дълбоки коловози

Пътят беше ясен, като се позачудихме на няколко разклона, но ни гонеше някакъв див късмет и никъде не се наложи да се връщаме. Държеше лек наклон нагоре. Имаше тук-таме някаква маркировка – жълта стрелка напред без надпис какво сочи. Не червено-бяла туристическа, както четохме в интернет. След около километър пътя почна да се губи в обраслата го растителност.

Колония диви къпини беше налазила един голям участък

След около половин километър видяхме закована табелка и се зарадвахме че поне сме на правилния път.

Според очакванията имахме още 3-4км вървене, а пътят внезапно се стесни до пътека и пое стръмно нагоре по каменистия склон. Аз вече издишах когато Сашо извика отпреде „А, ей го бе“. „Какво ей го?“ „Ми това е, стигнахме“ Шах и мат 🙂 Въобще нямаше да обърна внимание че някои от камъните са големи или че са подредени един върху друг. Имаше си табела за природна забележителност, и друга по-малка табелка, че се охранява от държавата.

Направихме си една закуска до Пиростията, пообиколихме и се върнахме. Доста е чиста и запазена местността за разлика от подобни дестинации (примерно мегалита в Бузовград е затънал в боклуци). Като цяло пътя беше около километър и половина, без сериозни денивелации. В началото има удобно място да се остави колата. На отиване го взехме за около 45 минути, на връщане – за 20. Ако се чудите къде ви се ходи в топлия летен ден – това е мястото.

Съботна разходка над Стара Загора

В събота се отвори един прозорец от няколко часа свободно време, а аз отдавна се бях заканил да хвана къра. Времето беше идеално – средни облаци, лек ветрец, комфортни 30 градуса (не повече). Прицъках GPS-а и се оказа че има батерия (напоследък след разходка забравям да го изключа и когато ми притрябва после се оказва че няма никой вътре) – нямах никакво извинение да се мотая повече 🙂 Бях се заканил на този маршрут Дъбрава – Боров Дол – Загорка но в обратна посока – през Загорка, нагоре през баирите с идеята някак си да стигна до Дъбрава. Не бях много сигурен дали ще ми стигнат силите до края, но маршрута даваше много опции за прибиране през Аязмото. Щях да тръгна към 13 часа и до към 16-17 планувах да се прибера. Тази разходка придоби кодовото име „Равен-път-тука-нема“…

Намерих една лека раничка, напълних едно шише вода и се зачудих какво да взема за снимане. Не ми се мъкнеше цялата багажерия като знам че ме чакаше яко изплезване нагоре. Не знаех какви гледки ще ми предостави гората. Очаквах да има някакви малки пролуки през които да прозира Стара Загора в поглед отгоре, но не достатъчно че сериозно да имам нужда от дълъг обектив. Освен това въздухът беше прашен и синкав. Така че взех широкото стъкло, с което си щракам дефаултно и запраших. Тук ще спомена само веднъж, макар през целия път да ми беше терсене – не можах да си наместя нещата в раничката. Все нещо ми убиваше на гърба. Апарата гледах да го държа вътре да не ми се мотае по врата и на всяка снимка практически свалях и вдигах раницата. Не е удобно. Изпуснах ценни кадри, защото ми писна да повтарям това упражнение…

Някакви красоти хващаха окото още преди да тръгна
Времето беше много угодно

На улица Хан Аспарух има три високи блока, до които има някакви странни покривчета. Предполагам че мазетата под блоковете едно време са били убежища, а това са били изходите от тях.

Дупка

Свих покрай бирената фабрика и в далечината изскочиха едни жълти палати. Като ги гледаш отдалече – обикновени къщички на по 3 етажа и половина, но на сателитните снимки от Google Earth се виждат басейни, фонтани, градинки в геометрични форми… Милионерски красоти под носа на старозагорци.

Не е милионерска красота 🙂 Изоставения паркинг в строеж на гърба на "Загорка". На кого би му притрябвало паркинг в гората?

Минах зад бирената фабрика и каква гледка ми се разкри… Поиска ми се да зарежа цялата разходка, да скоча през оградата и да остана тук до живот 🙂

Това всичкото са каси и кегове

Продължих през гората. Тук се намира една от вилните зони на града. Наоколо имаше имоти от ранга на малко лозенце с фургон до четиризвезден палат с басейн.

Палат със среден брой звезди

Скоро стигнах реалната стартова точка на маршрута ми. Бях на асфалтовия път, водещ към воеводската чешма и изоставената детска градина. Вместо към тях хванах през гората. Пътеката придоби стабилен наклон и скоро достигнах първото от много очаквани разклони и първия избор. 99% от пътеките от тук нагоре ги има в OpenStreetMap и човек може доста прилично да си планира разходката. Хванах лявата пътека, която ходеше към Дъбрава по напряко. Няколко метра по-нататък имаше бетонна постройка – някакво хидротехническо съоръжение от водопроводите из Аязмото. Чува се водата как гърми вътре, все едно има подземен водопад. И тук първата изненада – някой преградил пътя с бодлива тел… Ядосах се – така не се прави. Не мога да цитирам точните членове и алинеи от закона, но бях видял някъде да пише че собственик на имот няма право да прегражда път, минаващ през него. Нямаше нито табели „Частна собственост“, нито никакви. Някой хванал и ей така забучил десет колчета с бодлива тел напреко на пътя. Почудих се… можех да се върна до първия разклон и да хвана дясната пътека, но той много обикаляше и може би щеше да ме забави поне с час. Поогледах телта, па си рекох че съм достатъчно кльощав и минах.

Тук се почна едно яко катерене, което ми разказа играта. Излязоха ми дробовете и всички карантии и сърцето ми се разшляпа. Пулса ми беше като картечница и имах чувството че ще пукна. По теорията за единия милиярд сърцетупвания това нагорнище ми свали няколко седмици живот 🙂 През 20 метра спирах за почивка и 1 километър го взех за около час. Някаква пчела ме хареса и ме изпроводи чак до върха.

Почивките се правят с лице към изминатия път. Тук за момент съжалих че не бях взел по-дългия обектив.

На края на просеката пак имаше изненада – второ телено заграждение. Е, няма сега да взема да се връщам, я…

Наклонът продължи с малко по-горски вид. Буковата гора беше по-дива от иглолистната дъбрава на Аязмото. Около пътеката имаше кльощави дръвчета, които не правеха особена сянка, но поне имаше облаци. Няколко пъти земята беше отрупана с изпопадали сливи. По едно време чух някакво ромолене и ми стана чудно – намирах се почти на върха на баира, ако имаше поточе, то би се намирало долу в някое дере.

Поточе в консерва. Доста пробита консерва. Ехо, веикато, да ви се губи вода случайно?

Тук по карта трябваше да има едно разклонение, което директно да ме откара в Дъбрава. Вече бях изоставил оригиналния план за обход от по-северната страна защото сериозно бях започнал да капвам. Видях в ляво една пътека, която изкачваше една дига по някакъв невъобразим начин. Първите два опита за катерене на четири крака бяха покъртително жалки. Третия опит беше със засилка от тръбата и успях да прехвърля дигата. От другата страна имаше двуетажно здание от онези за водопроводите. Вратите му естествено бяха изкъртени. Жегна ме някаква слаба жилка любопитство да разгледам, ама въобще нямах желание да се вра в тетанусно свърталище на върха на баира в дън гори тилилейски… Продължих нататък като си гледах картата и след 50 метра се оказа че това не е правилната пътека. Бях се отклонил много рано. Върнах се и направих слизане по гъз от дигата, която бях щурмувал.

Правилната пътека с правилния разклон дойде след 50 метра. След 300 метра наклонът започна да става по-полегат и дори вече по време на почивките не ме беше страх че ако се търкулна ще свърша на километри от тук 🙂 За сметка на това черния път по който се движех започна да се покрива с по-сериозна растителност и да се губи. Подминах един връх отбелязан като „Дъбравски рид – 523м“ на картата. Тук имаше повече сянка и насекоми. Скакалци се мяткаха навсякъде, няколко пъти видях дебели водни кончета, а мухите ме кръжаха постоянно. Ударих първите две глътки вода от както бях тръгнал – до сега само се жабурех. Пътя беше обрасъл с нещо като осили, но по-твърди и с по-малко разклонения. Тези гадове и едни други кръгли кукички ми се забиваха в чорапите и няколко пъти спирах да се чистя.

След двайсетина минути в ляво започна една странна пътека, която я нямаше на картата. Първите няколко метра бяха павирани с камъни. Някакъв признак на цивилизация по средата на нищото? Ако пък не бяха това някакви ЛАРП-аджийски територии… ЛАРП-аджии съм виждал на Аязмото, но много по-надолу – съвсем близо до тенис кортовете до казармите. Съмнява ме някой да се качи до тук помъкнал 20 кила тенекии и инвентар… Както и да е – рекох си че до Дъбрава няма да стигна, ами поне да мапна пътеката. И без това изглеждаше по-ясна от черния път по който се движех. Хванах я и навлязох в иглолистната гора. Още след първия завой ми стана ясно по какво се движа – по трасе за маунтийн байк. Пътеката беше много утъпкана – чак излъскана и имаше следи от гуми.

Завоите си имаха виражи, на някои места дори подпрени с дъски
Имаше рампи за скокове

Някой доста си беше поиграл да направи трасето. На доста места бяха наковани дървени съоръжения. Супер, рекох си аз – щом с колелата минават от тук, значи за пешеходец трябва да е разходка в парка до долу. Да, ама не. Наклоните бяха убийствени, пътеката криволичеше на зиг-заг. Не знам какви колоездачи-самоубийци се спускат от там. Всяко нещо на две колела би се разбило. Всяко нещо което развие скорост над 2 км/ч би се потрошило. На няколко пъти пътеката става толкова стръмна и гладка, че се спусках с голата надежда че ще се спра в някое дърво преди да стана на кълбо. Чувах коленете си как ми казват „Ти ще видиш, само да слезем долу и повече никъде няма да ходим с теб“ 🙂

По едно време огромен трап препречи пътеката. Гадовете подпрели земята с трупи и направили един отвес от около метър и половина да скачат във въздуха да се убиват. Пътеката и без това вървеше в нещо като дере под нивото на гората – нямаше никаква надежда да се заобиколи препятствието. Поспрях и направо се чудех как да продължа. Не можеше да става и дума да се връщам – наклона беше по-страшен от този по който се бях качил в началото. Можеше да се скочи долу, но ако стъпиш на криво ще се търкаляш на кълбо чак до площадките за бадминтон. На всичкото отгоре дъските бяха заковани с огромни стърчащи ръждиви пирони. Ако ги закачиш, тетануса ти е в кърпа вързан. Нито да го скочиш, нито да го изкатериш, може би с рапел да се спуснеш до долу… Излазих някак си на пет крака, като редих сочни поздравления към майсторите дето са правили тая тъпотия. На организаторите на трасето мога да им пожелая да ги шибат всички калинки на света. Да вземат да сложат по една табела на разклоните, да знаят хората да не минават от там.

The megatrap of horrible death, поглед отдолу

За щастие съвсем скоро това безумие свърши и пътеката се сля с друга пътека, която се спускаше към беседките на воеводската чешма. След десетина минути започна да се чува глъчка от гората. Долу естествено имаше хора на пикници. Кой по беседки, кой по земята… Скарата цвъртеше и бирите се лееха. Спрях за почивка на чешмата и най-после имаше къде да седна. Извадих си всичкия чакъл и плевели които се бяха насъбрали в маратонките. Не ме предадоха завалийките, колкото и да се опитвах да ги унищожа. Няма как да не направя реклама – магазин SB, намиращ се на кръстовището на Цар Симеон и Хаджи Димитър. Евтини и здрави.

Наплисках се със студената вода и хванах да се спускам. Под краката си имах асфалт – кеф и удобство неземно 🙂

Ако виждате най-далечния стълб на върха на баира - там бях 🙂
Спрях се за още една почивка на иконостаса

По пътя надолу се разминах с някакъв никонец, помъкнал техника и монопод. Завъртя се да пощрака, ама то от тук гледката към града е все едно на расов кон гъза му да гледаш. Чудех се дали да му кажа за поляната над залата на смеха от където целия град се вижда като на тепсия, но пича много бързо изчезна.

Прибрах се през града, да видят хората тъмен горски субект до ушите в пясък и бурени 🙂 И така завърши съботната разходка. Данните от GPS-a – дължина – 11 км, изкачване – 600 м, слизане – 600м, продължителност – 3 часа. Доста се поизкъртих, но съм доволен. Не ми стигнаха силите, но имаше много точки в които да прекратя. Не ми хареса колко съм се разплул и съм изгубил форма. Надявам се до края на лятото да направя поне още една-две такива разходки, а ако на някой му се идва – няма да откажа компания 🙂

Тук можете да видите точния маршрут по GPS и мястото на всяка снимка (цък за по-голяма версия):

Над Загорка


EveryTrail – Find hiking trails in Californiaand beyond

Разходка – минералните извори на с. Железница


View Larger Map

Онзи ден решиха да ни водят на един лек пикник до село Железница. Намира се в околностите на София, достатъчно близко за да има градски автобус до там. Поляната била 300 метра надолу по пътя, имало рекичка и топли минерални извори, и сянка и слънце – кой каквото му душа иска. На мен ми се искаше да се опъна до реката и да проспа деня, тъй като за последните два дни едвам сглобих 8 часа сън. Всичко звучеше много добре, но операцията придоби кодово наименование „Стана-Тя-Каквато-Стана“…

Тръгнахме рано. Искахме да си хванем хубаво местенце, защото очаквахме горе да е фрашкано. Бяхме заредени с разписанията на автобуса, но не знаехме къде точно спира въпросния транспорт. Първи fail – докато намерим спирката автобуса минал, а следващия след 40 минути. Еми – неделя, какво да го правиш – все още се движехме в очаквания допуск-грешка.

Следващия автобус дойде претъпкан. До колкото разбрах чакахме на втората спирка от маршрута на автобуса, т.е. би трябвало вътре да няма никой и пода да е още мокър от парцала. Машината беше фрашкана и всичките 30 човека които чакаха с нас на спирката се натъпкаха вътре. От там нататък все си казвах че и с най-доброто желание автобуса не може да побере повече хора дори и на стълбите… На всяка следваща спирка ми се разбиваха представите… Бяхме застанали на един крак и компресията беше прекалена. Имах чувство че се возя не в автобус, а в черна дупка, която само поема без да изпуска. Потта, която се лееше от мен не можеше да се лее и биваше натъпкана обратно под кожата ми. Имах чувството че брауновото движение на молекулите беше застрашено да спре и следващата стъпка щеше да е да се превърнем в супернова. Сетих се за една поговорка, която можеше да бъде перифразирана така: „В планинска хижа, в моминско сърце и в автобус 69 винаги има място за още един“. И настроението беше подобаващо – дъртите лелки мрънкаха кой и защо не се бил къпал и искаха в автобус натоварен 5 пъти над нормата да ухае на рози. Двама типа помъкнали колела заемащи място за по 10 човека всеки псуваха партията защо не била пуснала повече автобуси. Не си продупчиха билетчета.

След час лашкане пристигнахме в Железница. Стори ми се вилно селце – известен брой магазини, доволен брой кръчми и т.н. Не беше особено китно, ама нямаше да откажа ако някой ми подари къща там. Вече загорели за пикник и релакс подхванахме пътя край реката. Втори fail – как го бяха направили това шосе – нямаше сантиметър сянка. При всичката гора наоколо, слънцето бръскаше яко по асфалта. Ама нищо, нали не оставаше много, а и наклонът беше по нашата посока – щяхме да го преживеем. Излязохме от селото и пътя се зави из гората. Нататък бяхме като сцената от Шрек – „Пристигнахме ли вече? -Още малко остава. -Сега? -След ей тоя завой. -Вече? -Не.“ Рекичката ромолеше в дерето под нас и ни даваше сила да продължим.

След час ходене се отклонихме от асфалта – прекосихме реката по едно тясно мостче и най-после влязохме на сянка. Тук някъде обхвата тотално изчезна и сбогом онлайн карта за GPS-a. „Пристигнахме ли? -Почти“. Дъждовете които се изляха месец май тази година си бяха оставили следи в калните локви. Тук някъде стигнахме първия извор, който представляваше малко по-голяма кална локва, с някакъв накиснат младеж вътре. До него имаше тъмна постройка, в която влизаше един улук и се лееше вода. (По-късно разбрах че едно време това е носило гръмкото название Минерална баня. То не че и сега не беше баня де… имаше човек под душа.)

Продължихме нататък. Пътеката леко се губеше между всичката коприва. На места беше минирана с конски фъшкии. Кой пък кон ще тръгне в тая джунгла… По едно време пътеката реши че трябва да ни изкара дробовете с 30% наклон и да ни качи на майната си. В уморената ми глава се правеха някакви асоциации „цел – река, река – поляна, поляна – сън, пътека – нагоре, нагоре – не река…“ По едно време срещнахме три момчета с куче, които ни питаха за пътя към изворите. По-скоро аз бих ги питал тях 🙂

Пътеката стигна най-високата точка на баира и се спусна директно надолу през трънаците. Тук имаше драпане на четири крака с торбите за „пикника“. Страшна гледка трябва да сме били – пет заблудени агента на Карфур в гората 🙂 Тук започна да ми се върти из главата предателската мисъл дали ще стигнем някъде въобще. Забихме се долу при реката в Т-образно разклонение с друга пътека. Ами сега? Пуснахме разузнавач да види какво има в едната посока. Значи ако бях в по-нормално състояние щеше да ми дойде на акъла че така _не_се_прави_. Не може както сте в гората някой да хване пътя и да се диференцира от останалите без никаква връзка. Всичко може да се случи – пътеката покрай реката беше хлъзгава, за една секунда падаш във водата и си удряш главата. Змия да те ухапе – реката гърми и да викаш никой няма да те чуе…

Разузнавача се върна жив след малко. Имало поляна там и хора на палатки. „Йеее! -Не е нашата поляна. -Ама не може ли да стане нашата поляна…“ Кръгом и по другия път. След малко пътеката реши че трябва да ни прекара през реката. Аз съм градско чедо и хич не обичам да се мокря. Когато трябва да се прецапа през някой гьол си намирам брод с камъни и винаги цопвам целия по гъз. Този път реших да направя като останалите – маратонките и чорапите в ръка и смело през ряката. Брей, то било готино…

Охладих табаните и после бос през гората. Всяко камъче да ти се набива отдолу – определено си има някаква приятна болка. Имаше си очарование да газя из калта, където обут не бих минал за нищо на света.

След половин час чухме глъчка откъм реката и най-после пристигнахме. Местенцето е много китно. Реката ромоли през малка каменна каскада. Край нея има два гьола, по които някой човек доста си е поиграл. Иззидани са басейнчета, парапетчета, стълбички… Явно скоро е било правено – всичко изглеждаше все още ново и чисто. На едно място в цимента се беше подписал майстора с дата 2010г.

Доста хора имаше там и в последствие още дойдоха. Палатки се мяркаха тук-таме, а по тревата – хавлии. Имаше и нудисти. Водата беше топла, но не чак гореща. На вкус не съм я опитвал – не пия нищо, което не е текло по водопровод. Уж я дават лечебна за какво ли не, ама някои хора не правят разлика между медицина и религия…

Бързейчета
От реката изпълзяха русалки 🙂

По нататък имаше няколко огнища със задължителния надпис да не се пали огън. Е, хапнахме и пийнахме както трябва. Майонеза с горчица много върви на надениците. Дойдоха още хора и засукахме едни сближаващи бири.

Майонеза с горчица много вървяла на надениците

По едно време стана време да си ходим. До тук грубо бяхме дошли за 4 часа (тръгнахме в 7:30, пристигнахме към 11:30). Аз към 19ч трябваше да съм в София да си хвана прибирането към Пловдив. Така че към 15 без нещо с голямо нежелание се отделихме от рахата и си стегнахме гащите за „лекия“ път обратно. Тогава комшията по огнище рече че бил чул че имало пряка пътека от тук до Железница. И ние си рекохме – защо да се връщаме по пътека, която познаваме когато можем да се зачукаме по някакъв имагинерен пряк път. Все пак прекия път винаги е по-къс, нали? От там се спуснаха и някакви бабки на по 1% живот, щом те са минали от там и ние можем, нали?

Пореден fail – пътеката ни пречука с постоянен 40% наклон и пек. Не я знам тази планина, не знам как са избирали пътеките все през деретата и все в страни от сянката на гората… Пак имаше разклонения и чудене за пътя. Добре че имаше още бабки, които да питаме за пътя. Минахме под един от най-големите стълбове с жици които бях виждал. В далечината се появиха покривите на къщите и дойде обхвата. Разбръмчаха се SMS-и с пропуснати повиквания. Тук някъде дадохме и жертва – скъсахме сандал (да, все пак бяхме тръгнали на лек пикник). Додрапахме до асфалтовия път и обратно в селото. На центъра – о, благодат! – чешма. Последва половин час засмукване на чешмата докато дойде рейса. Толкова сладка вода не бях пил.

Автобуса дойде празен, натръшкахме се по седалките и съм откъртил. Събудих се чак в София.

 

От всичкото мога да си направя няколко генерални извода:
* На определен човек няма да му се позволява да ме води докато не си научи местата.
* Трябва да снимам повече. Определено имаше красиви гледки, които изпуснах защото не бях на кеф.
* Пътя не беше толкова много и ако бях подготвен морално за катерене сигурно щях да се изкефя. Тотала по GPS на отиване – 1.8км по шосето, 1.5км през гората до поляната; на връщане – 2.1км през „краткия път“ и 0.8км по шосето. Денивелацията обаче не беше малка – постоянно имаше нагоре-надолу.
* Никъде повече не тръгвам без да си напиша домашното. И пътеката я има в OpenStreetMap, и автобусите ги има в сайта на СКГТ, и минералните извори на Железница са доста коментирани по форумите.
* София има голям проблем с бездомните кучета. На всяко кръстовище се спъвах в тях. Видях хора да ги хранят, видях и агресивно поведение.
* София има голям проблем с гратисчиите в транспорта. Прииска ми се да фрасна няколко индивида които се возеха един час без пари и мрънкаха колко не им било кеф в автобуса и как всички за тяхното щастие трябва да се грижат безплатно.