Фотинските водопади и 10 правила за по-добра неделя

Получи се интересна разходка с 3 фалстарта, доста мото-километри и не чак толкова пешеходни километри. Скоро не си бях правил солова разходка и това ми даде възможност да ми говорят гласовете в главата ми 🙂 Всичките им приказки ще ги синтезирам по-долу под наслова „10 правила за по-добра неделя„.

Подготовката за уикенда почна няколко дена предварително. В последния момент прогнозата за времето уплаши някои от участниците, други пък им намериха работа. Докато се усетя и в петък вечер изпаднах в поредната ситуация за вадене на жокери от ръкава. Но бях много надъхан и малко ми трябваше. Тотото изтегли от купата с листчетата Фотинските водопади. Поразгледах картата и наблизо харесах връх Баташки снежник, където да се кача следобеда и да спя. Прогнозата за времето беше добра – 30% за кратък дъжд следобеда. Исках да снимам черни облаци над язовир Батак 🙂

И стигаме до правило 1:

Няма лошо време, има лоша нагласа

Сутринта си опекох супер яки принцеси с луканка и хванах пътя. За Фотиново има два пътя на картата – през Пещера и Батак (отбивката за Нова Махала точно преди входа на Батак) и втория е през Равногор. Изкуших се да мръдна до Бековите скали до Равногор, но имам информация че пътя там е много зле, та минах през Батак. Шосето направи няколко серпентини нагоре, излизайки до готина гледка към бягащите облаци.

IMG_4050

Тук отбих да пощракам и да пия една вода. Тя пък каква стана работата – кашкавалените ми пръсти изпуснаха капачката на шишето и тя се търкулна под седалката. А принципно под седалките на ситроена няма никакво място да бръкнеш. Нещо падне ли там, брой го за изгубено и се моли за душата му. Въх… лоша работа – шише без капачка не върши никаква работа в колата. Наведох се да я взема, направих една челна стойка от йогата и докато се усетя се чу едно „пук“ и си сецнах кръста 🙂

Не прави челни стойки от йогата, ако не си сигурен че можеш

Поне си взех капачката, а тоя кръст щях да видя какво да го правя… След малко бях във Фотиново. Такива широки улици за Родопско селце, кацнало на остър склон не бях виждал. Имаше място поне две коли да се разминат. Е, денивелацията между две съседни улици беше по пет метра, но това си беше очаквано. Ситроена взимаше съвсем нормално 30-градусовите наклони и събираше ужасените погледи на седянките пред всяка къща 🙂

IMG_4106

Маршрутът за водопадите започва край дървопреработвателния цех в долната част на селото. Куриозното е че пътеката тръгва надолу. Ново двайсе. Пътека, която не тръгва нагоре не е добра поличба 🙂 Поточето се лееше край мен по целия път. Приятния ромон се нарушаваше тук-таме от моторните триони на дърварите. Тук трябва да спомена че тази година това ми е първата пътека в Родопите която виждам да е прочистена от падналите дървета. Похвално!

Още в началото на пътеката интересните гледки започват. Стари калдаръмени пътища, обрасли в трева. Древни мостчета и дървени стобори.

IMG_4055

Първата половина на пътя сянка няма, а след това е на 50%. Слънцето явно не беше чувало прогнозите за дъждовете, защото безжалостно изсипваше отгоре ми космическа радиация. Пътеката е на практика широк черен път, дълъг около 3 км с много лек наклон. По дължината му има 2-3 беседки и огнища, но никъде не видях чешми. Разстоянието се взима за около час, а ако запасът ви от семки е по-голям – час и нещо 🙂

В края на пътеката има беседка и табела, която да ви обясни защо сте били целия тоя път. И ако някой си мисли че това до тук е разходката, то интересното тепърва предстоеше. Всичко хубаво започва с рязката миризма на здравец.

За първия водопад се слиза 20 метра в дерето. В помощ идват накованите стъпала и парапети и определено има нужда от тях! Почвата е износена от стотици посетители, мокра от пръските от водопада и с тоя стръмен наклон много лесно може да стане някой сакатлък.

IMG_4074

Долу първия водопад реве. Не просто бучи! 🙂 Огромното количество вода се излива с такава сила, че прави няколко рикошета по стените на дерето докато падне долу.

IMG_4079

Нямаше нужда да докосвам приоритета на времето на фотоапарата – водата изтичаше с такава скорост че се размазваше сама на всякакви настройки 🙂

IMG_4080

IMG_4083

Пръските хвърчаха навсякъде. Основата на водния пад беше на десетина метра от мен, но целия бях мокър. Рекох си че дори всичко нататък в деня да е провал – той си струваше дори само заради тази гледка 🙂 Покефих се още малко и се върнах обратно горе за да хвана пътеката за другите два водопада. Които са в друго дере, още по-дълбоко.

IMG_4086

Това мостче беше с една идея по-паянтово от колкото ми беше комфортно. А камъкът след него беше две идеи по-наклонен от колкото очаквах. Там направих един балетен пирует като умиращ лебед, който премина в нинджа кълбо и си изкривих щеката на буквата Г.

Падай така че да станеш

Мекия алуминий не издържа напъна ми да я изправя и се счупи през средата 🙁 Шок и ужас.

IMG_4089

Ами сега? Тая щека ми беше вярна толкова много километри… Бях я водил на какви ли не места. С нея минавах на трета скорост през местата, където нормално ми се разтреперваха коленете… Стана ми тъпо и аха-аха да зарежа тая разходка. Рекох си дай поне да видим другите водопади. Без щеката щеше да е трудно по тясната келява пътечка.

IMG_4092

Озовах се в подножието на другите два водопада. Боклуци нямаше – водната маса минаваше като товарен влак и отнасяше всичко по пътя си.

IMG_4093

През гъста трева, в която можеше да има скрити бенгалски тигри се стигаше до една полянка в основата на водопад номер 2.

IMG_4098

Там водата падаше с такава сила, че водните пръски се изстрелваха като шрапнели във всички посоки. Красота и кеф. Имаше разклонение означено като „Изглед“, но не си направих труда да го проверя. Не исках да гледам водопадите от далече. Беше сто пъти по-яко водата да ми пада едва ли не на главата 🙂

Издрапах обратно горе до беседката и се канех да си ходя. До тук бяха минали час и половина и може би леко закъснявах по графика си. Срещу мен по пътеката внезапно се изсипаха около 200 бабички, задвижвани от тинейджърски ентусиазъм. „Въъъй, как се е счупила щеката“, „Водопада тука ли е, бабиното?“. Тука е, даже табелка има точно срещу вас. Бяха с жълти шалчета като униформа от някое туристическо дружество. Автобусът им горе в селото беше с ямболска регистрация, не знам там какви дружества има…

Обратно по пътеката ме заваля лек дъждец. Точно на време да ме разхлади малко, че вече почвах да прегрявам по обратното нагорнище. Разминавах се с групички от всякакви хора. „Риба има ли?“ ме пита единия като сочи строшената щека 🙂 Имаше кифли по чехли. Масовката беше по градски маратонки… Абе хора, с тия маратонки може да идете до табелата, ама след това ще си потрошите краката надолу. Работата не е шега!

Тръгваш ли за водопад – остави маратонките вкъщи

Към 13 часа бях обратно при колата. Кръстът ме беше отпуснал, та съвсем заслужено може да припишем целебни свойства на Фотинските водопади 🙂 Подхода към връх Баташки снежник можеше да се направи от село Нова Махала, но на картата виждах пътека от дивечовъдното стопанство по средата на пътя. Исках от там да пробвам, пък дано и да видех и някакви животинки нагоре. Оставих колата на разклона за Девин. Там имаше вдигната бариера със знак забранено влизането на МПС. Може би бяха сериозни с това, понеже се виждаха и няколко камери. Е, не бяха. Коли си минаваха, надолу имаше и няколко почивни станции. Това което на картата беше 2 см шосе в реален мащаб беше към 1.5 километра. Можех да си спестя половиния час ходене с колата, ама на…

Ако има асфалт поне още 2 см напред по картата, ползвай го

Началото на пътеката за Баташкия снежник представляваше стръмен дъждовен улей, обрасъл от всякъде с елаци. Не можеше да се ходи нормално изправен, а и камъните играеха. Не ме изкефи особено, та си рекох да се върна обратно до колата и да пробвам с официозната пътека през Нова Махала. Още половин час на обратно. Пак ме заваля дъждец.

Обяд вече минаваше, та пренаредих малко плановете. Спирам на първата срещната беседка да хапна и да изчакам да превали. А, тя каква беседка се оказаааа… Мохабетчийница за чудо и приказ. Сватба и кръщене да вдигнеш направо.

IMG_4112

IMG_4114

С голям кеф хапнах и разгледах похвалните послания, които някои посетители бяха оставили. Заредих вкусна студена водица и хванах пътя за Нова Махала.

Там гледах пътеката, която ми трябваше на картата и навигирах по селските улички. Видях един асфалт който ходи в моята посока, та рекох да го използвам на максимум. Отведе ме километър и нещо по-нагоре от селото в някаква вилна зона. Напред тръгваше черен път в моята посока, така че оставих колата и го захапах. Движеше се привидно успоредно на пътечката, която ми трябваше и си виках че все някъде ще се срещнат.

Облаците бяха бонбон и се надявах за подобен обзор и от горе. Но какво стана – моята горска магистрала сви в ляво и никога не се срещна с правилната пътечка. Съвсем явно отиваше на съвсем друго място. Поне между върхарите успях да си открадна една далечна гледка към язовир Батак.

IMG_4131_2_3_tonemapped

Вярвай на GPS-а, той знае по-добре

Фалстарт. Беше минал час и нещо. Ако тръгнех да се връщам, за да започна от нулата от долу щях да съм два часа назад. До горе пътя хич не беше малко – по описания около 7 часа. Нямаше да успея да стигна до горе по светло и това ми обезмисляше мераците за гледките. Трябваше да измисля нов план. Хич не ми се прибираше към вкъщи в това хубаво време, а и най-мразя да разопаковам неизползвана екипировка… Димо щеше да е на Храбрино днес, та рекох да мръдна на там. Там поне района е дефолтен и ставаше за бакъп на оригиналния план. Не бях ходил към Момините скали, а там все щях да намеря някъде да спя.

Така че газ обратно към Пловдивското поле. През целия ден температурите се движеха в приятния диапазон около 15 градуса. Не бях чувал гласеца на климатика. Но само стъпих на околомръсното на Пловдив и се чу „ВУУУУУ“ – околната температура рязко скочи на 25 градуса.

След малко бях на Храбрино и хванах една пътечка край реката, която трябваше да ходи до скалите. Но… фира. Оказа се че пътечката е отнесена от реката по почти цялото си протежение. Тук-таме се виждаха части от нея, но реката беше направила голям екшън покрай миналогодишните наводнения. И за да бъде пълна деморализиращата картинка, отвсякъде ме нападаха комари с размерите на руски многоцелеви изтребител. Да кажа „оставих тоя план“ ще е доста неописателно.. да речем че в този момент настроението ми беше като на препикано мушкато, което го ритат наляво-надясно 🙂

Не вярвай на GPS-а, той нищо не знае

Звъннах на Димо поне да го видя и да пием едно кафе в селската кръчма. Той ми обясни къде е правилната пътека за Момините скали. Починах малко и аха-аха да ми се върне настроението за ходене. Но за деня ми стигаха три фалстарта и вече бях почнал да капвам от цялото това блуждаене.

Една мелба помага, а една бира – още повече

Прибрах се, разхвърлих нещата. Бях си взел леонска наденица с беконче, които да си приготвя навън на жар, но предполагам че и вкъщи на печката става 🙂 Това беше последния жокер за деня, който много ми се услади.

Ако си мислиш че имаш достатъчно фолио за готвене, няма да ти стигне

Добра разходка си беше. Има и хубави дни, има и не чак толкова хубави дни. Успях да се поизкъртя от ходене, което беше едната цел за днес. Порадвах се на хубави гледки. Поразхладих се в дъждеца. И за да бъдат 10-те неделни правила наистина 10, ще завърша с това:

Оценявай всяко постижение, особено в кофти дните

Беше добра година

Голяма година беше, наситена с приятни емоции и покорени върхове във всяка област на живота. Толкова много вълнения имаше, че чак ме е срам да направя списък. Един списък предполага че мога да ги степенувам по по-по-най, а действителността е че всичките спомени и постижения са ми скъпи.

Все пак самохвалството трябва да почне от някъде, та ето – пробягах 2 километра! Преди години в средното училище покривахме нормативи по физическо и бягането на 600 метра го завършвах пълзейки и повръщайки. А ето, тази година си поставих за цел да излизам поне 2 пъти седмично и малко по малко всеки днешен абсолютен лимит се превръщаше в утрешния норматив.

Започнах да си готвя супички. До скоро за мен кухнята беше *тера инкогнита*, а вече кълцам зеленчуци и слагам тенджерата на котлона. Не се получава нещо кой знае какво, но удовлетворението от това да хвърлиш малко труд в храната си е голямо.

Позавъртях се покрай климатика в квартирата и му направих онлайн дистанционно с жив видео поток и дистанционно за андроид с Bluetooth. Видео с демонстрация и глупости – тук.

През цялата година направихме няколко пътувания с приятели, всяко от които лесно може да се опише с „беше уникално – закриваме годината!“ 🙂

Оженихме половината фирма – Диди и Митко, Гери и Павел. След това Невена я напънаха пророчески сънища и за моята сватба, но за целта първо трябва да се появят кандидатки 🙂

Юни месец с Димо направихме 5-дневна екскурзия до Рим. За първи път летях и останах очарован. Много впечатления ми останаха и сега като гледам дори съм изписал 6 поста в блога 🙂

Най-после си взех нормална раница. Онзи ден скъсах и първите си нормални обувки, но съм им навъртял над 200 км, така че – доволен съм. Взех си също и още доста благи неща, но няма да правя инвентарен списък сега 🙂

Август и септември се направиха доста къмпинги, къде с нощни разходки, къде с други интересни благини. Дръпнахме една разходка до Мальовица и една покъртителна 30-километрова обиколка на Балкана.

След това се бях приготвил да закривам годината, но съвсем скоро се откриха планове за разходка около Широка Поляна. Имаше фото-оргазми, а разходката с уазка до Орлово Око си беше приключение!

Последните седмици от годината бяха мъгливи и дъждовни и това ми развали плановете за наблюдение на големите метеорни потоци есента. За сметка на това Геминидите ме изненадаха с идеални условия за наблюдение и снимки и резултатите надминаха очакванията ми.

Измежду 10-те хиляди изщракани кадъра ми е трудно да избера десетина снимки които са били голяма емоция за мен, но да пробвам.

IMG_4466

Това не са катакомбите в Рим или някой музей на Холокоста. Това е част от българската история и близко минало. Никой не трябва да забравя клането в Батак.

IMG_4855_6_7_tonemapped

Трявна и къщите-музеи

IMG_5093

Балканът смръщва вежди над Аневското кале

IMG_5655_6_7_tonemapped

Тук имаше няколко дни надхитряне с дъжда и игра на гоненица, която завърши с красиви гледки към Пловдив

IMG_6384_5_6_tonemapped

Толкова търсех макове, а те всичките се били скрили до Червената църква в Перущица

IMG_7419

Тази година доста пъти ходихме до Сливодолското падало, всеки път имаше нови емоции.

IMG_7735

Памучни облачета над язовир Пясъчник

IMG_8616

Селфи на Колизеума, където ни чука гръмотевична буря със светкавици, сипещи се на броени метри от нас

IMG_9340

Още селфита на Копринка, докато гръмотевиците се изсипват зад гърба ни

IMG_0527

Част от двудневния пешеходен мазохизъм в Балкана

IMG_0725

Първия допир с Рила, който ме очарова с много неща: циркусните долини, лазенето по морените, напомпаните от налягането кроасани 🙂

IMG_1152

Безценното чувство да се събудиш с тази гледка! Язовир Широка Поляна.

IMG_2220

Първия сняг за сезона се случи отново до Мальовица, където го комбинирахме с отровно-горещи минерални извори 🙂

IMG_2928_29_30_tonemapped

Леко инцидентна разходка над язовир Въча ме хвана с перфектното време на Бековите скали.

cropped-1

Една лятна буря напълни с електричество Стара Загора

Рим – впечатления

Имах щастието да бъда в Рим за кратко. Да видя прословутата „Европа“, да си изградя някакво скромно мнение и да развенчая няколко мита за себе си.

Рим е градът, който едно време е владял целия цивилизован свят. Направили са всичко възможно това да се набие в главата на случайния посетител. Навсякъде грандомания и богатства, докарани от всички краища на империята. Ако нещо може да се построи десет метра високо, те са го строели трийсет метра. Всяка сграда и паметник говорят едно – „ние сме най-големите“.

За модерната част от града работите са нормални – мръсотия, гаден трафик, претъпкано с туристи. Нищо необичайно тук.

Дърветата. Малко тъпо е да ги слагам на първо място във впечатленията 🙂 Но това беше буквално първото нещо, което видях от прозореца на самолета – пиниите! Пинията е иглолистно дърво с чадърообразна корона, което е засадено в огромни количества из Рим и придава едно много готино средиземноморско чувство. Когато се съберат няколко накуп, образуват един плътен слой от корони високо над главите. Супер е за сянка, без да „заема въздуха“ като борове и елхи.

Архитектурата. Грандомания, която продължава и в днешни дни. Съвсем обичайно е централния вход на която и да е сграда да е 5-метрова порта. Сградите обикновено са ниски (3-4 етажа), като ограждат централно място като паркинг или микро-площад за самата сграда. В София има доста такива сгради.

Склуптурите. Те са навсякъде. По курнизи на сгради, по чешми, по рамки на картини – навсякъде. И са изпипани до най-малкия детайл. Мъжките фигури естествено са голи, така че мраморните пишки бяха в изобилие. Видях хиляди пишки и се чувствам визуално изнасилен. Склуптурите са толкова много че се съмнявам че е останал гражданин от античността, който да не е бил склуптуриран. Другия въпрос е – колко майстори са имали да правят статуи? Едва ли не всеки е трябвало да бъде арт-аджия с това количество материал.

Шумът. Рим е меко казано шумен град. Постоянното жужене от тълпите става фон, който се допълва с пищене на линейки (много! През 5 минути някоя линейка ходи на някъде!), клаксони (трафикът тръгва и спира със свирене, сигурно свирките им се амортизират всеки месец), скърцане на трамваи и влакове.

Трафикът. Е ужасен. Карат се главно моторчета и супермини-та, заради тесните улици. Моторчетата изпреварват отляво и отдясно. Черни джибове не видях никъде. Не могат да съществуват там. Обичайна гледка беше костюмарите да се придвижват яхнали моторче, със спортна раница на гърба, вместо с куфарче. Имаше луксозни седани, но бяха минимално количество. Развенчах мита, че ако стъпиш на пешеходна пътека и всички ти правят път. Първите няколко коли се опитват да те прегазят и чак следващите спират. Като тук горе-долу. Пешеходните светофари имат три светлини. Зеленото е много кратко, последвано от по-дълго жълто и накрая – червено. Навсякъде има паркинги за моторчета, които изглеждат малко смешно с тесните разграфени клетки.

Градския транспорт. Претъпкан. Някои от метро-мотрисите и трамваите имат климатици, които се неутрализират когато хиляда души се натъпчат вътре. Билети се продават от машини (машала!), а машините които валидират билетите и картите понякога се бъгват и отказват. Транспортът от и до летището е уреден и има богат избор за всякакви ценови категории. Влакове – Леонардо Експрес – 15 евро, градска железница FR1 – 8 евро, автобус – 4-6 евро. Има карти с които пътуваш безплатно в градския транспорт, като градската железница се разпростира и до няколко градчета наблизо (включително Lido, което е морски курорт).

Храната. Не толкова скъпа и не толкова малка по количество, както се бях наплашил от разни четива. Вечеря в ресторантче на тротоара около Термини – 10-15 евро на човек (салата, пица и вино). Домашното вино е добро. Бирата навън струва от 3 до 5 евро. Бирата на кенчета в супермаркетите – 1-2 евро. Общо взето навсякъде цените са като тук, но валутата след числото не е лева, а евро. Сладоледите са върха! Аз до сега си мислех че не обичам сладолед. Сега разбирам че не обичам това нещо наподобяващо замразена вода със захар, което продават тук. Римския сладолед е нежно ароматно удоволствие. Пиците им са доста семпли – в България съм ял по-добри.

Туристите. Море от хора. Километрични опашки по известните обекти, които обаче лесно минахме с Roma Pass (за това – по-надолу). Повечето са организирани групи, чиито екскурзоводи носят по някакъв байрак, за да се разпознават. Много обекти предлагат audioguides – едно устройство със слушалки, което ти говори някакви неща. Някои обекти предлагат и приложения за мобилни устройства, които вършат същата работа. Доста от изложените неща в Капитолия имаха NFC тагове и никаква друга информация за по-аналогово ориентирания турист.

Сувенирите. Циганията е същата като тук. Сергии по улиците. Цигани продаващи лазерни фенерчета и изстрелващи се светулки. Исках да си взема шапка, но всичките 923834 сергии за шапки продаваха точно 5 едни и същи скучни модела. Тениски никъде не видях. Ако си взимате магнитчета, потърсете оферти от рода на 5-6-7 броя за 10 евро. Магнитите от магазина на Колизеума струват по 4.50 едното!

Roma Pass. Това е карта, която ви предоставя 2 безплатни посещения на някои от най-известните обекти, плюс още дузина бонус-безплатни обекти, плюс безплатен градски транспорт. Всичко това в рамките на 3 дни и струва 36 евро. Направете си сметката, дали ще ходите толкова много по музеи. Големите обекти отнемат адски много време да се обиколят и 2 обекта за 3 дни си е малко съсипващо. Билета за Колизеума+Форума+Палатинския хълм (интегриран билет е) струваше 12 евро, а за Капитолия – 13 евро и тези са може би най-скъпите от всички музеи. Билетите за градския транспорт са по 1.50 евро. Абонаментни карти могат да се вземат отделно – 16.50 за 3-дневна карта или 24 евро за седмична. Големия бонус на рома паса е че не се чака по опашки. В комплект с паса ви дават и карта на Рим с означени обекти.

Рома Термини – централна гара. Нещо гигантско (дали не се повтарям вече?), което повече прилича на сбирщайн между мол и гето от колкото на гара. Билетите се продават от три редици по стотина автомати – всичко е автоматизирано. Туристическа информация не видяхме почти никъде. Първия ден доста търсихме от къде да си вземем Рома Пас и почти се бяхме отказали, когато видяхме будката за вестници на югозападния изход. През ноща тълпите ги няма, но… добре сте дошли в гетото. Навсякъде има клошари, спящи по кашони. Да кажеш че са окъснели пътници – не са. Нямат багаж и са прекалено опърпани. Имаше и цигани и бели. Да видиш няколко такива, може би е нормално, но положението там си беше направо шокиращо.

Това бяха общите впечатления. Ще опитам да драсна и един пътепис с по-детайлни описания на местата, където бяхме в следващите дни.

Ден 1 – Йухуу, летя!

Ден 2 – Моренце!

Ден 3 – Колизеума

Ден 4 – Капитолия е врата към петото измерение!

Ден 5 – Пак летим

Паркове „Бедечка“ и „Загорка“ – фоторазходка

Много нашумя напоследък аферата със застрояването на парк „Бедечка“. Кой е този парк, ще попитат някои? Ами сигурно се намира по поречието на река Бедечка. В Стара Загора имало река? Не канал, а истинска река? Ако реагирате така, вероятно ще се учудите да разберете че има и два водопада 🙂 Е, Водопади е малко изсилена приказка, но има Вода, която Пада, така че Водопад си е синтактично правилно.
За мен има един истински градски парк – „Загорка“, а „Бедечка“ е така да се каже един пущинак в предградията на „Загорка“… Дали е пущинак или не, всеки може да си извади впечатления от следната фото разходка.

Тръгваме от поречието на Бедечка край кв. Самара 2. Тук коритото е циментово, а край него е разположен малък зелен пояс.

Няколко пешеходни мостчета свързват жителите на Самара с централната градска част
Наскоро са почиствали коритото

Подминаваме големия асфалтиран мост и веднага след него свиваме от тротоара към реката. Тук е първата блатиста част от реката. Има много такива, това е нормално.

Това се намира на 20 метра от огромните жилищни блокове

Честно казано, изненадан съм да видя колко е чисто блатото сега за това си местоположение. Преди беше пълна леш – автомобилни гуми, бирени шишета, продупчени килими барабар с молците… Сметищен апокалипсис беше. Не казвам че сега нямаше боклуци – имаше, но за малко да забравя че се намирам в жилищен квартал и да си помисля че съм в гората.

Продължавам напред и минавам покрай две изоставени постройки. От единия комин се виеше мръсен пушек. Вътре живееха бездомници.

Малко по-нататък се намират точно един до друг два моста над реката. Единия бетонен – другия железен. Не знам защо са им били два – и двата са пешеходни и свързват едни и същи пътеки. Под железния има малка дига, задържаща Бедечка в следващия блатист участък. Тук често има рибари.

Изглед между двата моста
Върху дигата
Обратен изглед

Минаваме от западната страна на реката, къмто същинския парк „Бедечка“. Когато човек излезе от речната джунгла внезапно се озовава в полски кър. Дръвчета има само тук-таме, а преобладаващата растителност са храсти и тръни. Някои по-високи от човек.

Тук се намира първото интересно нещо на което ще обърнем внимание – стария стадион „Химик“.

Открито игрище с земенасипни „трибуни“ и лекоатлетическа писта

Преди не знам кои отбори са играли тук, но помня че постоянно имаше хора. Дали деца ритащи топка, дали големи мачове… земните насипи се покриваха от кибиците. Имаше (и още има) доста хора тичащи за здраве. Около стадиона имаше трак с червен пясък, който ми изглеждаше доста спортно 🙂 И аз съм идвал доста пъти да бягам тук. Докато внезапно един ден не беше опъната бодлива мрежа през половината стадион. От край до край. Някой купил половината стадион и го разорал с багера. Не знам за строителство или за земделски цели… Най-добре се вижда на гугълската сателитна снимка – как стадиона е прерязан през половината.
От тогава насам игрището тъне в буренаци, а от червения пясък няма и помен…
Слизаме от стадиона и продължаваме по алеята. Тук се разминаваме с доста хора – това е един от кратките пешеходни маршрути от кв. Самара към центъра.

Стигам до едно микро бунище, което е следващия интересен, дори забележителен обект. Не самото бунище, а какво има под него. Преди 20-на години е имало проект за детска железница в Стара Загора. Кръгла релса с радиус 100 метра, издигната на земен насип с височина 3-4 метра. Дъгата е прекъсната на едно място, където може би е щял да бъде изграден мост. Не знам къде е щяло да бъде спирката, може би на другия край, където е по-ниско. Помня че по онова време бях много развълнуван и чаках всеки момент да построят влакчето, да се повозя. Не го построиха.

Тук може би е щяло да има мост


Решавих да се опитам да се покатеря на насипа. Отгоре може би щеше се открие интересна гледка. Но всичко около мен беше обрасло в гъст трънак, та си рекох да се поразходя навътре, може би щях намеря пътека. Е, пътека нямаше, но се откриха други неща…

Имаше поне десетина постелки – картони, стари дрехи

Обзе ме едно чувство все едно съм крадец в чужда къща. Тук и птички нямаше – тишината беше злокобна. Слава богу – никой от „собствениците“ не се появи. Продължих напред, изоставил надеждата да се кача на вала, вече исках само да се махна по-скоро от това място. Колкото по-напред стигах, толкова по-плътен ставаше трънака. Но назад през бунището не ми се връщаше.

Обичам зимата като период за разходки, защото огромната зелена листна маса я няма и се вижда по надалече.

Паркът е пронизан от няколко асфалтови алеи, които обаче се губят под нападали леста, прах и мръсотия.


Достигам до следващата интересна цел. Вековния чинар.

Дървото е поне на 5 века, видяло е Освобождението… Не знам дали има нещо живо в него, но по-голямата част от короната определено е на системи. Няколко стоманени релси подпират масивната корона, а дънерът е зациментиран за да не се разпадне. Има красиви спирално извити клони. Към чинара е проявен нула интерес – няма информационна табела, нито за природна забележителност, нито нищо. В дървото е палено огън, може би за по-добро осветление на гледката и също така дънера е използван като кошче за боклук.



Продължаваме на север и минаваме покрай капитановата мелница. Индустриалния комплекс отдавна не е мелница. Мисля че в него се помещават автосервиз и мандра.

Първия знак че навлизаме в цивилизация

Оттук натам атмосферата рязко се променя. Алеите стават почистени. Тръните отстъпват място на полянки. Появяват се пейки и кошчета за боклук. Мисля че тук е границата между двата парка „Загорка“ и „Бедечка“.


Пейките са прясно сглобени и измазани. Всяка носи щампа че е дарение от бирената фабрика „Загорка“.

Приближаваме се до кръглия басейн.

По принцип езерото „Загорка“ е известно със събитията по корабомоделизъм, които се случват няколко пъти годишно. Тук се провеждат световни, европейски или какви ли не състезания.



В кръглия басейн се провеждат скоростните изпитания. Там корабчетата се вързват за централния пилон и се пускат да правят кръгчета като се броят обиколките за определено време. В голямото езеро се нареждат шамандури и там вече радиоуправляемите модели обикалят по сложно трасе.
Интересно се преобразява тази част от парка когато дойде време за състезание. Всички поляни се покриват с палатки, хора, скари-бири. Отвсякъде се чува чуждестранна реч.

Изкачваме една малка дига и през нас рязко се открива езерото.

Обикаля го една асфалтова алея, по която се разминаваме с десетки хора. Семейства с деца. Младежи с кучета. Влюбени двойки по пейките. Пълно е с рибари, някои опънали сложни системи от по 5-6 въдици. В далечината се вижда новия хотелски комплекс, но за него след малко.


Минаваме по едно тясно мостче. Под нас се намира преливника на езерото. Отдясно водата се оттича, за да стане приток на река Бедечка.


Основния изпускател, малко в страни от преливника

Спускам се през гората и минавам отдолу за да видя преливника от един по-неизвестен ъгъл

Водата от него се протича по тесен ручей, който изведнъж попада в дупка и образува големия водопад.


Малко по-нататък водата минава един висок праг, събира се с водата от изпускателя и образува познатата река Бедечка.





Тук гората е сравнително чиста, защото бунищата са скрити зад другия храст…

Но да се върнем към голямото езеро. Минаваме покрай старата сграда на клуба по корабомоделизъм, която в момента е фитнес клуб.


Поглед към фитнес клуба от отсрещната страна на езерото


На места по брега са направени малки пристанища. Едно време в езерото плуваха лодки.

Правим един завои, следвайки бреговата линия и минаваме покрай почивната станция на МВР.


Точно срещу нея се намира един прозорец в дърветата, който ми е любим за щракане



От лявата ни страна се пада езерото, а от дясната – блатото. То е част от река Бедечка преди да се влее в Загорка.




Гуми

Отклоняваме се за момент и минаваме по голям мост, който води към острова по средата на езерото.

Поглед към продължението на алеята – този мост разделя условно Езерото от Блатото
Новия комплекс

Това нещо се казва „Парк Хотел Стара Загора“ и е пет-звезден комплекс от хотел, ресторант и спа. Строиха го поне 10 години върху стария ресторант, който беше оставен на разрухата за още 10 години. Мястото и преди беше много лъскаво с панорамни тераси, кристални полюлеи и мелби. Сега е още по-лъскаво. Най-големия куриоз е че парк хотел „Стара Загора“, на брега на езерото „Загорка“, на метри от бирената фабрика „Загорка“ продава само бира на … Каменица! Голям фейл според мен.



Продължаваме обиколката на острова – той не е голям. Тук преди имаше пилони, на които се издигаха знамената на участниците в състезанията по корабомоделизъм. От скоро пилоните са отрязани.


Връщаме се към главната брегова алея и минаваме по другия мост. Хвърляме око в дясно и виждаме големи рибоци да се шмугват между тръстиките.


Това е водна лилия. Някой ден искам да я видя цъфнала.

Навътре се вижда семейство патици, които са редовните посетители на парка. И зиме и лете – те са тук.

Гъзета 🙂


Минаваме под ресторанта. Терасите с външните масички са на няколко етажа и образуват малък полуостров. Тук водата застоява и се развиват разни жабнуяци и водорасли. Мястото също така е много обичано от жабите.



Всички етапи от живота на една жаба

След ресторантската част виждаме един друг приток, който захранва водния басейн – Дъбравската река.




Това преди време беше обрасло на 100%. Ама толкова 100% че нищо не се виждаше, а блатната воня беше толкова силна че се съмнявахме че бирената фабрика изхвърля някакви химии в езерото. На скоро го почистиха и се вижда че отдолу наистина си има река 🙂 А който иска може да я проследи под главния път и натам.

Другия край на тунела
Бирената фабрика

От паркинга на хотела тръгва пътека още по на север. Върви край реката, минава покрай едни клошарски колиби към бившия ресторант „Лешника“. А този ресторант е обект на една друга разходка със съвсем друга тема…

Да се върнем съвсем на кратко към темата на деня – застрояването на „парк“ „Бедечка“. Помните ли от къде започнахме? Не „Загорка“, не езерото, не хубавите алеи, а още преди това. Това са спорните „зелени“ площи. Снимките не могат да пресъздадат усещането да ходиш там и да те гризат комарите и да те гонят кучетата. Няма да изказвам мнение „за“ или „против“, защото този блог няма да бъде политизиран. Мисля че всеки здравомислещ човек може да си използва междоушното пространство. Не като някои други, които само като чуят „парк“ и скачат да вият, а парка и на картинка дали са го видели – не знам.

 

P.S. След като постнах тази разходка, лично г-н Запазете Бедечка ми писа да ми обясни че съм смешен, жалък и безсъвестен. Разкриха ме – през последните 10 минути бяхте под влиянието на един отявлен враг на Стара Загора и на всичко човешко. Душата ви е вече във владение на дявола.

P.S.2. Коментарите на г-н Запазете Бедечка бяха изтрити, понеже тук демокрация няма, така че съжалявам – няма нужда да взимате пуканките 🙂

Парк „Бранителите на Стара Загора“

„Бранителите на Стара Загора“ е един от парковете в града които ме оставят със смесени чувства.
По-известен е като „Самарското знаме“ заради огромния мемориал, посветен на битката за Стара Загора от 31 юли 1877г. Издигнат е на мястото, където се е намирал командния пункт на защитниците. От скоро ежегодно на тази дата се правят много интересни възстановки на битката.
Ще започнем разходката от алеите в страни от хълма. Тези които се намират откъм жилищния квартал са лъснати и изметени. По пейките тук-таме има хора. Младежи разхождат кучетата си.
Едно време от училище ни водеха тук на спортен полуден. Колко федербал сме изиграли и колко сандвичи сме изяли на поляните…
По-навътре гледката се променя. Нападалите листа се подмятат от вятъра, растителност превзема асфалтовите алеи и дяланите камъни. От тази страна парка оставя впечатление че е бил построен преди 40 години и внезапно е бил изоставен.

Дървото е поникнало по средата на стълбището

Има алеи които изцяло са превзети от джунглата.

Ако много внимателно се загледате по какво ходите, ще видите бордюрите от двете страни на пътеката

Все пак предпочитам да гледам храсталаците от колкото боклуците, които крият. Ще ви спестя подробните описания на съдържанието им – който иска да види шибалник – да разгледа. Катерушките по старата детска площадка отдавна са отрязани издъно и разграбени. Пясъчникът е превърнат в сметище.

Разходката ни отвежда на едно открито баирче по-навътре. От върха му се разкрива интересна гледка наоколо.

Панелките на Самара 1, между тях се крие стария мол
Към детелината на околовръсното и Зора


Съвсем наблизо се открояват руини. Естествено, „цивилизацията“ не ги е подминала. В тях има шахта, която е зарината от боклуци. В интернет се намират снимки от хора, които са слизали в тунелите надолу. Едната теория е че под целия парк има бункери от гражданска защита. Другата теория е че тунелите продължават под цяла Стара Загора и се сливат със средновековните тайни изходи от града.

Слизаме от баира. Между боровете ни лъхва на смола. Гората е просечена от многобройни пътеки и колкото по-навътре влизаме, толкова по-малко стават следите от човешкото унищожение. Под краката ни има мек килим от нападали иглички.



Малко по малко заобикаляме парковия хълм.

През цялото време доминантно място в гледката заема Паметника

Приближаваме се към черешката на тортата на разходката. Паметникът е изпълнен в типичния архитектурен стил от комунистическо време – яко излят цимент, сечен с теслата. И стълби. Стълбите са много важен подсъзнателен елемент при паметниците. Когато човек се качва нагоре, той се превива и прегърбва – подсъзнателно се покланя на паметника. Стълби има навсякъде – Бузлуджа, Шипка… ако щете и на малкия паметник в градската градина. Човек може да си каже „Тва пък от къде го измисли, как да стигна до горе, ако няма стълби?“ Японците са го направили много добре на Александровксата гробница – една финна алея, която се вие спираловидно нагоре. Но определено едно е Зен, друго е „Преклон пред Х!“ (тук звучат фанфари)


Железните плочи по площада пускат ръждичка с годините… Комплексът има денонощна охрана, за това циганите не са ги задигнали още.

Още стълби. Още по-стръмни.

Отзад на малкия паметник. Едно време вратата беше отворена и се виждаше тунел-сметище, който продължаваше навътре. Сега е заварена.
Нощното осветление на комплекса


При залез блестят покриващите медните плочки. С времето те си падат, така че под байрака ходете с каски. Един ден засякох двама алпинисти, които щяха да се качват до горе да лепят нападалите плочки. Естествено, беше съвсем малко преди ежегодните тържества на 31-ви юли. Казаха че с триста зора са намерили резервните плочки, останали от строителството на паметника. Първо били затрити в някакво мазе в кметството, после за по-интересно били преместени в църквата „Св. Димитър“.

И плочките и те като вечния огън, който отдавна не е вечен. Като целия парк, който принадлежи на едно друго по-културно време.