Родопи – пътешествие във времето

Посетени места този уикенд – повече от пръстите на ръцете и впечатления – безброй! Дивите кътчета на Родопите ни приеха и ни разкриха спираща дъха красоти.

Всичко започна събота сутринта, когато се опитах да си изпека закуската на изключена печка. Това е сигурен знак, че последващата разходка ще мине като по мед и масло. И наистина ни тръгна „по вода“ – от Пловдив тръгнахме с лек дъждец, а прогнозите бяха типично есенни. Всъщност не се сещам да сме имали експедиция с Мартин и Катя, когато да не ни е прал дъжд, мъгла или сняг 🙂

Цялата публикация „Родопи – пътешествие във времето“

Кечи Кая, Козник и Родопската Шипка

Крепостта Козник се намира в местността Кечи Кая близко до Рудозем. Около 14-ти век е охранявала пътя от Беломорска тракия към Горнотракийската низина. В настоящето не е останало много от крепостта. Все пак изцяло разкрит е поне един каменен зид, широк 2 метра. Доста от „крепостите“ и толкова нямат 🙂 Според легендите Ерим Папа е пазел там безчетни златни съкровища, и следователно – всичко е изръшкано от иманярите. Въпреки това разходката до там беше много доволна – предоставяше много гледки и места за почивки.

Организацията започна отдавна, когато Сашо вкара идеята да направим един уикенд на вила „Козник“. Тя се намира в подножието на Кечи Кая и щеше да е идеалната база за разходки нагоре с разпивки надолу. По пътя ни валя страхотен дъжд, където субаруто на Антон за малко да демонстрира как се трансформира в подводница 🙂 Освен това от всичките дни в годината уцелихме точно някаква Богородица, та около Бачковския манастир имаше 10 километра задръстване. Така е, нали християнската религия се проявява по празници…

Потопът който ни изпра след Чепеларе успя да вдигне няколко апетитни мъглички, заради които спирахме неведнъж.

IMG_5484

Към 15:30 след половин час як офроуд бяхме на вила „Козник“. Там черния път свършва в беседка с чешмичка и нагоре почва туристическия маршрут. Тук още не беше валяло, но зад баирите се чуваха гръмотевици. Рекохме да хванем пътеката, докато не се е отворило небето.

IMG_5503

Схемата на маршрута даваше някаква представа, но… не можаха ли да принтират по-сносно изображение? Нагоре маркировката беше в подобно състояние. Къде я има – надраскани зелени стрелки със спрей. Тук-таме – табелка. Табелките обаче сочат няколко обекта, а пътеката е една. Разположението им беше по места, които не се забелязват от посоката на движение. Един път уцелихме разклонение за село Върба (маркирано!) и когато се зачудихме и взехме да се връщаме, чак тогава от този ъгъл видяхме следващата табелка за Козник. Въобще – за реализацията на пътеката им пиша Среден, а за ентусиазма – Добър! 🙂

IMG_5516

Най-добрата маркировка, която можете да хванете е един черен електрически кабел. Движи се по пътеката през цялото време, чак до края, където стига до една… лампа 🙂 Някой е прекарал 2 километра кабел по дърветата за да захрани една крушка, осветяваща скалата. Среден за реализацията и Добър за ентусиазма! 🙂

IMG_5520

По маршрута нагоре има 4 беседки. Единствената вода обаче е долу на паркинга. Всяка беседка е сложена на място с добра гледка към долните ридове, към Рибница и Рудозем.

IMG_5524

Дължината на пътеката е около 1 км, а денивелацията – около 250 метра. Наклонът си е стабилен, ходи се в предимно широколистна гора на сянка. От погледните места на далечните била се съзират кацнали други беседки, явно части от други маршрути?

IMG_5532

След половин-един час разходка успяхме да изгубим половината група от пушачите 🙂 Със Сашо и Живо излязохме горе – на Двата Братя – две скали, застанали като стражите на Родопите.

IMG_5541

В скалите имаше няколко естествени скални ниши. Някои от тях даваха началата на малки пещери. Едната изглеждаше много любопитно, все едно скалата е куха.

IMG_5543

И тук започват изкопите на иманярите. Дупки имаше навсякъде. Части от инструменти бяха захвърлени по скалните ниши. Наблизо беше беседка №4 и откритата част от каменния зид. Не ми се видя особено впечатляващо, на фона на красотите които ни заобикаляха.

IMG_5558_59_60_tonemapped

Слязохме до вилата за да изпълним втората част от плана – а именно, стабилното хапване и пийване 🙂 За да не ви дразня – ще ви спестя гледки и описания на деликатесите, които се извадиха. И на огромната оранжева котарана, придаваща цвят на мястото 🙂

IMG_5572

Другата сутрин точно бяхме влезли в режим на мързел. Въобще не ни се тръгваше, но… седмицата се върти. Слязохме до Рудозем да видим има ли нещо останало от празника. Вчера имали празник на града с панаир и скара-бира и всичко както си му е реда. Заради него бяха отцепили някои улици, заради което отцепване пък бяхме минали през една фабрика. Тя много ни хвана окото, та по-добре да покажа:

IMG_5638

Все едно машината на времето ни беше оставила по погрешка в 1960-та година. Рудозем има индустриален облик. Дори сградите около общината са едни такива – широки, ниски, с обширни пространства помежду им – все едно бивши производствени цехове 🙂 Въпреки лудницата покрай вдигането на панаира, имаше една нотка на спокойствие, която много отчетливо се усеща когато дойдеш от големия град.

IMG_5652_3_4_tonemapped

Тук пътищата ни със старозагорската група се разделиха. Тяхната логистика щеше да ги прекара през Кърджали (и за по-напряко – през Златоград 😀 ), а пък аз реших да се върна по почти същия път. Гергана ми беше препоръчала пътя през Полковник Серафимово за Смолян. А и аз исках там да видя едно място, известно като „Родопската Шипка“. На връх Средногорец през 1912-та година (Първата балканска война) е била проведена решителната битка, която е освободила родопите от османско иго. В памет на жертвите на върха е издигнат паметник и мавзолей, до който се достига през кратък пасаж от стъпала.

IMG_5667

Мястото беше почти безлюдно. Плочките бяха обрасли с дебел зелен килим, който вдигаше свежи аромати на всяка крачка.

IMG_5661

На четирите стени на паметника имаше плочи с кратки текстове. „Не забравяйте идеала на българския народ -обединение на племето ни-„. Хубав завет, който май не е достигнал до много хора… Костите в мавзолея сигурно биха се въртяли като пумпали в гроба, ако можеха да видят какво става с България, за която са дали животите си.

За мен последва два часа прибиране през китните родопски пътчета. Ако не знаете, в село Фатово имат – цитирам табелата – „ЧАСТЕН АГРО-ФИТНЕС КЛУБ“! 😀 Сега съжалявам че не спрях да го щракна 😀
Спретнахме си чудесна разходка под наслов „непознатата България“. Много такива места има, и винаги е кеф да намериш нови.

Фотинските водопади и 10 правила за по-добра неделя

Получи се интересна разходка с 3 фалстарта, доста мото-километри и не чак толкова пешеходни километри. Скоро не си бях правил солова разходка и това ми даде възможност да ми говорят гласовете в главата ми 🙂 Всичките им приказки ще ги синтезирам по-долу под наслова „10 правила за по-добра неделя„.

Подготовката за уикенда почна няколко дена предварително. В последния момент прогнозата за времето уплаши някои от участниците, други пък им намериха работа. Докато се усетя и в петък вечер изпаднах в поредната ситуация за вадене на жокери от ръкава. Но бях много надъхан и малко ми трябваше. Тотото изтегли от купата с листчетата Фотинските водопади. Поразгледах картата и наблизо харесах връх Баташки снежник, където да се кача следобеда и да спя. Прогнозата за времето беше добра – 30% за кратък дъжд следобеда. Исках да снимам черни облаци над язовир Батак 🙂

И стигаме до правило 1:

Няма лошо време, има лоша нагласа

Сутринта си опекох супер яки принцеси с луканка и хванах пътя. За Фотиново има два пътя на картата – през Пещера и Батак (отбивката за Нова Махала точно преди входа на Батак) и втория е през Равногор. Изкуших се да мръдна до Бековите скали до Равногор, но имам информация че пътя там е много зле, та минах през Батак. Шосето направи няколко серпентини нагоре, излизайки до готина гледка към бягащите облаци.

IMG_4050

Тук отбих да пощракам и да пия една вода. Тя пък каква стана работата – кашкавалените ми пръсти изпуснаха капачката на шишето и тя се търкулна под седалката. А принципно под седалките на ситроена няма никакво място да бръкнеш. Нещо падне ли там, брой го за изгубено и се моли за душата му. Въх… лоша работа – шише без капачка не върши никаква работа в колата. Наведох се да я взема, направих една челна стойка от йогата и докато се усетя се чу едно „пук“ и си сецнах кръста 🙂

Не прави челни стойки от йогата, ако не си сигурен че можеш

Поне си взех капачката, а тоя кръст щях да видя какво да го правя… След малко бях във Фотиново. Такива широки улици за Родопско селце, кацнало на остър склон не бях виждал. Имаше място поне две коли да се разминат. Е, денивелацията между две съседни улици беше по пет метра, но това си беше очаквано. Ситроена взимаше съвсем нормално 30-градусовите наклони и събираше ужасените погледи на седянките пред всяка къща 🙂

IMG_4106

Маршрутът за водопадите започва край дървопреработвателния цех в долната част на селото. Куриозното е че пътеката тръгва надолу. Ново двайсе. Пътека, която не тръгва нагоре не е добра поличба 🙂 Поточето се лееше край мен по целия път. Приятния ромон се нарушаваше тук-таме от моторните триони на дърварите. Тук трябва да спомена че тази година това ми е първата пътека в Родопите която виждам да е прочистена от падналите дървета. Похвално!

Още в началото на пътеката интересните гледки започват. Стари калдаръмени пътища, обрасли в трева. Древни мостчета и дървени стобори.

IMG_4055

Първата половина на пътя сянка няма, а след това е на 50%. Слънцето явно не беше чувало прогнозите за дъждовете, защото безжалостно изсипваше отгоре ми космическа радиация. Пътеката е на практика широк черен път, дълъг около 3 км с много лек наклон. По дължината му има 2-3 беседки и огнища, но никъде не видях чешми. Разстоянието се взима за около час, а ако запасът ви от семки е по-голям – час и нещо 🙂

В края на пътеката има беседка и табела, която да ви обясни защо сте били целия тоя път. И ако някой си мисли че това до тук е разходката, то интересното тепърва предстоеше. Всичко хубаво започва с рязката миризма на здравец.

За първия водопад се слиза 20 метра в дерето. В помощ идват накованите стъпала и парапети и определено има нужда от тях! Почвата е износена от стотици посетители, мокра от пръските от водопада и с тоя стръмен наклон много лесно може да стане някой сакатлък.

IMG_4074

Долу първия водопад реве. Не просто бучи! 🙂 Огромното количество вода се излива с такава сила, че прави няколко рикошета по стените на дерето докато падне долу.

IMG_4079

Нямаше нужда да докосвам приоритета на времето на фотоапарата – водата изтичаше с такава скорост че се размазваше сама на всякакви настройки 🙂

IMG_4080

IMG_4083

Пръските хвърчаха навсякъде. Основата на водния пад беше на десетина метра от мен, но целия бях мокър. Рекох си че дори всичко нататък в деня да е провал – той си струваше дори само заради тази гледка 🙂 Покефих се още малко и се върнах обратно горе за да хвана пътеката за другите два водопада. Които са в друго дере, още по-дълбоко.

IMG_4086

Това мостче беше с една идея по-паянтово от колкото ми беше комфортно. А камъкът след него беше две идеи по-наклонен от колкото очаквах. Там направих един балетен пирует като умиращ лебед, който премина в нинджа кълбо и си изкривих щеката на буквата Г.

Падай така че да станеш

Мекия алуминий не издържа напъна ми да я изправя и се счупи през средата 🙁 Шок и ужас.

IMG_4089

Ами сега? Тая щека ми беше вярна толкова много километри… Бях я водил на какви ли не места. С нея минавах на трета скорост през местата, където нормално ми се разтреперваха коленете… Стана ми тъпо и аха-аха да зарежа тая разходка. Рекох си дай поне да видим другите водопади. Без щеката щеше да е трудно по тясната келява пътечка.

IMG_4092

Озовах се в подножието на другите два водопада. Боклуци нямаше – водната маса минаваше като товарен влак и отнасяше всичко по пътя си.

IMG_4093

През гъста трева, в която можеше да има скрити бенгалски тигри се стигаше до една полянка в основата на водопад номер 2.

IMG_4098

Там водата падаше с такава сила, че водните пръски се изстрелваха като шрапнели във всички посоки. Красота и кеф. Имаше разклонение означено като „Изглед“, но не си направих труда да го проверя. Не исках да гледам водопадите от далече. Беше сто пъти по-яко водата да ми пада едва ли не на главата 🙂

Издрапах обратно горе до беседката и се канех да си ходя. До тук бяха минали час и половина и може би леко закъснявах по графика си. Срещу мен по пътеката внезапно се изсипаха около 200 бабички, задвижвани от тинейджърски ентусиазъм. „Въъъй, как се е счупила щеката“, „Водопада тука ли е, бабиното?“. Тука е, даже табелка има точно срещу вас. Бяха с жълти шалчета като униформа от някое туристическо дружество. Автобусът им горе в селото беше с ямболска регистрация, не знам там какви дружества има…

Обратно по пътеката ме заваля лек дъждец. Точно на време да ме разхлади малко, че вече почвах да прегрявам по обратното нагорнище. Разминавах се с групички от всякакви хора. „Риба има ли?“ ме пита единия като сочи строшената щека 🙂 Имаше кифли по чехли. Масовката беше по градски маратонки… Абе хора, с тия маратонки може да идете до табелата, ама след това ще си потрошите краката надолу. Работата не е шега!

Тръгваш ли за водопад – остави маратонките вкъщи

Към 13 часа бях обратно при колата. Кръстът ме беше отпуснал, та съвсем заслужено може да припишем целебни свойства на Фотинските водопади 🙂 Подхода към връх Баташки снежник можеше да се направи от село Нова Махала, но на картата виждах пътека от дивечовъдното стопанство по средата на пътя. Исках от там да пробвам, пък дано и да видех и някакви животинки нагоре. Оставих колата на разклона за Девин. Там имаше вдигната бариера със знак забранено влизането на МПС. Може би бяха сериозни с това, понеже се виждаха и няколко камери. Е, не бяха. Коли си минаваха, надолу имаше и няколко почивни станции. Това което на картата беше 2 см шосе в реален мащаб беше към 1.5 километра. Можех да си спестя половиния час ходене с колата, ама на…

Ако има асфалт поне още 2 см напред по картата, ползвай го

Началото на пътеката за Баташкия снежник представляваше стръмен дъждовен улей, обрасъл от всякъде с елаци. Не можеше да се ходи нормално изправен, а и камъните играеха. Не ме изкефи особено, та си рекох да се върна обратно до колата и да пробвам с официозната пътека през Нова Махала. Още половин час на обратно. Пак ме заваля дъждец.

Обяд вече минаваше, та пренаредих малко плановете. Спирам на първата срещната беседка да хапна и да изчакам да превали. А, тя каква беседка се оказаааа… Мохабетчийница за чудо и приказ. Сватба и кръщене да вдигнеш направо.

IMG_4112

IMG_4114

С голям кеф хапнах и разгледах похвалните послания, които някои посетители бяха оставили. Заредих вкусна студена водица и хванах пътя за Нова Махала.

Там гледах пътеката, която ми трябваше на картата и навигирах по селските улички. Видях един асфалт който ходи в моята посока, та рекох да го използвам на максимум. Отведе ме километър и нещо по-нагоре от селото в някаква вилна зона. Напред тръгваше черен път в моята посока, така че оставих колата и го захапах. Движеше се привидно успоредно на пътечката, която ми трябваше и си виках че все някъде ще се срещнат.

Облаците бяха бонбон и се надявах за подобен обзор и от горе. Но какво стана – моята горска магистрала сви в ляво и никога не се срещна с правилната пътечка. Съвсем явно отиваше на съвсем друго място. Поне между върхарите успях да си открадна една далечна гледка към язовир Батак.

IMG_4131_2_3_tonemapped

Вярвай на GPS-а, той знае по-добре

Фалстарт. Беше минал час и нещо. Ако тръгнех да се връщам, за да започна от нулата от долу щях да съм два часа назад. До горе пътя хич не беше малко – по описания около 7 часа. Нямаше да успея да стигна до горе по светло и това ми обезмисляше мераците за гледките. Трябваше да измисля нов план. Хич не ми се прибираше към вкъщи в това хубаво време, а и най-мразя да разопаковам неизползвана екипировка… Димо щеше да е на Храбрино днес, та рекох да мръдна на там. Там поне района е дефолтен и ставаше за бакъп на оригиналния план. Не бях ходил към Момините скали, а там все щях да намеря някъде да спя.

Така че газ обратно към Пловдивското поле. През целия ден температурите се движеха в приятния диапазон около 15 градуса. Не бях чувал гласеца на климатика. Но само стъпих на околомръсното на Пловдив и се чу „ВУУУУУ“ – околната температура рязко скочи на 25 градуса.

След малко бях на Храбрино и хванах една пътечка край реката, която трябваше да ходи до скалите. Но… фира. Оказа се че пътечката е отнесена от реката по почти цялото си протежение. Тук-таме се виждаха части от нея, но реката беше направила голям екшън покрай миналогодишните наводнения. И за да бъде пълна деморализиращата картинка, отвсякъде ме нападаха комари с размерите на руски многоцелеви изтребител. Да кажа „оставих тоя план“ ще е доста неописателно.. да речем че в този момент настроението ми беше като на препикано мушкато, което го ритат наляво-надясно 🙂

Не вярвай на GPS-а, той нищо не знае

Звъннах на Димо поне да го видя и да пием едно кафе в селската кръчма. Той ми обясни къде е правилната пътека за Момините скали. Починах малко и аха-аха да ми се върне настроението за ходене. Но за деня ми стигаха три фалстарта и вече бях почнал да капвам от цялото това блуждаене.

Една мелба помага, а една бира – още повече

Прибрах се, разхвърлих нещата. Бях си взел леонска наденица с беконче, които да си приготвя навън на жар, но предполагам че и вкъщи на печката става 🙂 Това беше последния жокер за деня, който много ми се услади.

Ако си мислиш че имаш достатъчно фолио за готвене, няма да ти стигне

Добра разходка си беше. Има и хубави дни, има и не чак толкова хубави дни. Успях да се поизкъртя от ходене, което беше едната цел за днес. Порадвах се на хубави гледки. Поразхладих се в дъждеца. И за да бъдат 10-те неделни правила наистина 10, ще завърша с това:

Оценявай всяко постижение, особено в кофти дните

Борово – вр. Свобода – Загражден

Прогнозите за уикенда бяха дъждовни, така че взехме си сапунчетата, хавлийките и – на баняяя 🙂 Ставане в 5 часа. Печене на принцеси и бързо жертвоприношение на Чак Мол – майския бог на дъждовете и гръмотевиците. Час по-късно се събрахме с Мартин и Катя и хванахме пътя към Борово. Закуска в движение докато уточнявахме плановете.

Поне три ката планове се смениха тази седмица. Някои събития за които се готвехме от известно време се отложиха, така че в последния момент извадих от ръкава един резервен план – екопътеките в село Борово. Из нета бях прочел доста суперлативи за тях и определено ми се бяха лепнали в главата. Така че написах си домашното, свалих карти и докато го кажа и вече бяхме на път 🙂

Цялата публикация „Борово – вр. Свобода – Загражден“

Бачково – Марциганица

Разходката до Рилските езера вчера ми се стори малко постна, така че очите ми светнаха щом Вера предложи да направим един тигел от Бачково до Марциганица. Идеята с връщане обратно беше прекалено смела за еднодневка, но принципът щеше да е „да тръгнем, па да видим до къде ще стигнем“. Хижа Марциганица отдавна работи само за частни партита, така че спане там беше извън плана. Пътят до там беше доста и денивелацията беше значителна. В бонус към това – от хора съм чувал че теренът е доста изкъртващ. Точно нещо такова ми трябваше да ми доначеше крастата след вчерашните езера 🙂

За черешка на тортата – прогнозата за времето обещаваше дъждове и гръмотевици следобед. Ако не друго, това гарантираше че цялата планина ще е само за нас – кеф! 🙂

Към 9:30 бяхме с Вера и Стоян на паркинга на Бачковския манастир. За първи път виждах паркингите и улиците на пътя празни. Часът не ми се струваше особено рано, но някои кебапчийници току-що отваряха. Надявах се че лошата прогноза за времето е уплашила масовката от хора.

IMG_3507

За половин час дръпнахме до края на дългата поляна. Подминахме един циганин на края на асфалта, който се опитваше да ни пробута семки – „Нагоре никой не продава!“ Странно, имаме ли вид на хора, които се ловят на нещо по-малко от вратна пържола?

IMG_3510

След още малко стигнахме портата на резерват „Червена стена“. Я, от кога има порта? Тук последно съм идвал преди години, но спомените ми са свързани главно с едно пушещо барбекю. Е… пътят е напред и нагоре! Почти веднага след портата пътеката започна да се движи по руслото на една суха река. Гледахме си в острите камъни по които стъпвахме, когато срещу нас се изправи желязна стълба. Мммдобре… За да е пълна картинката, имаше и заковано стоманено въже за самопомощ. То много добре влизаше в употреба, противодействайки на влажните камъни под краката ти, които се опитват да те подхлъзнат. Идилията беше пълна, докато това не се повтори N на брой пъти. Ушите ми бяха погалени от много нецензурни думички 🙂

IMG_3513

След милион километра се измъкнахме от каньона в който лазехме до сега. Пътеката стана по-горска, но това беше измамно. След много кратко време стигнахме до една предвидливено забучена пейка с масички. Защо предвидливо ли? Защото след нея под ъгъл от 45 градуса нагоре тръгваше пътеката, която трябваше да ни изкара от дерето, в което се мотаехме до сега 🙂 Е… почивка за сандвичи с вратни пържоли 🙂 И наместване на инвентар, разкачане на крачоли и стягане на коланите.

С тоя баир направихме солидно изкачване, но това беше само капка в морето от 1000-та метра обща денивелация по маршрута.

Следващото Одисеево препетяствие бяха падналите дървета. Родопите бяха стабилно изчукани от бурите в началото на годината. Всеки втори бор беше съборен върху пътеката. Тук-таме имаше опити за разчистване и премахване на останките. Но за съжаление още в първите 500 метра на горския му беше свършил бензина за моторната резачка. Доста се забавихме в търсене на обиколни пътеки и газене на умрели иглолистни. Това доста ми бутна морала. Не бяхме стигнали още средата, а по план това същото трябваше да го връщаме и на обратно. Над главите ни все още тегнеше и прогнозата за весел дъжд с гръмотевици.

IMG_3521

Към 12 часа попаднахме на следващата масичка с грубо сковани пейки. Проведохме бързо съвещание за съдбата на експедицията, което беше брутално прекъснато от облак нападащи комари. Решихме да караме още един час напред и след това да се връщаме. Машала на Стоян, който някак си изтърпя грубото ми мрънкане, което отиваше към натискане на голямото червено копче за аварийно спиране на машината. Подкарахме я напред и след малко ни се откриха първите съществени гледки по маршрута. До тук се движехме изключително в дерета, изкачвайки се в дерета и попадайки в други дерета. (Вера – „Баси, уж все се изкачваме, а все се оказваме отдолу!“ 😀 )

IMG_3532

Малко след това балкана ни проговори. С онзи мощен бас и тътен, който беше плашил хората още от древни времена. На нас казваше – „Стягайте си гащите, че ей сега ви видях сметката!“. Баирите, които се виждаха тук-таме бяха забулени от облаци, а панорамните гледки към пътя назад обещаваха кофи с вода изсипващи се по нас. Направихме бърза оперативка. Намирахме се на не повече от километър-два от Марциганица. Да се връщаме назад както беше плана, щеше да бъде безумие. Напред ни оставаше по-малко път, а и … не изгарях от желание да играя на кънки по мокрите камъни от началото със стоманеното въже 🙂 Ползвахме жокер – обади се на приятел. Вера намери кой да ни вземе с кола от Марциганица.

И горе-долу в същото време ни заплющя бурята.

IMG_3533

Дъждецът започна скромно бъдейки омекотяван от стотиците листа над главите ни. Но много скоро тръгна с ряз, който ни накара да изкараме кой каквато защита има. Последния километър го взехме неочаквано бързо и експедитивно 🙂 Съвсем скоро излязохме от деретата и гората и пътеката се разстели през обширни поляни. Без грам завет и стряха. Това не ни попречи съвсем спокойно да си сипем блага водица от чешмицата преди мутренската вила. Няколко крачки още и излязохме на асфалт. Раз-два и бяхме на беседката на разклона за Марциганица, където беше чекпойнта с превоза ни. Засякохме едни колеги, които се били качили до Червената стена. Те приятелски ни отстъпиха заслона и се изнесоха.

IMG_3543

Проснахме мокрите дрехи и се заехме да доунищожим хранителните запаси. На мен нещо доста ми се услажда новата млечна серия на Corny. По такива места съм пълен със сладкотии, така че съм пробвал доста. Но определено Corny-то влиза доста добре когато си обезводнен, студен и силно се нуждаеш от бързи калории.

IMG_3545

Борис, който ни беше жокера, пристигна съвсем скоро и навреме да ни прибере. Преди това упътихме около 12345 голфа, които спряха до беседката да ни питат на къде е Марциганица и защо има табела „Частна собственост“. Каква е тая мания за там – не знам 🙂

IMG_3548

Равносметката по GPS накрая е около 9км ходене, което взехме за около 4 часа. Денивелацията е стабилна – над километър. На практика равно почти нямаше, освен последната част (относително казано). Теренът е много труден след последните бури. След „100“ спрях да броя падналите дървета, които искаха заобикаляне или прекрачване. Дъждът прибави добра доза мазохизъм, който ми влезе като кокаин във вените 🙂 Много добре ми дойде разходката и успя да ми проветри бубите в главата 🙂 Дано Вера и Стоян да се прибрали със същия оптимизъм, с който се движеха нагоре – те могат да ходят до края на света и там ще питат – „E, няма ли още?“ 😀