Мъгливата Анатема

Анатемата над Асеновград отдавна ми седеше в списъка на местата, които трябва да се посетят. Само чакаше свободен уикенд – до днес. Прогнозите за времето не бяха много добри… Облачно с шанс за превалявания. Сутринта в Пловдив имаше гъста мъгла. Но уебкамерите от Копривките показваха яко слънце – демек, тая мъгла трябваше да свършва някъде по височина. А пък Анатемата е 400 метра над Асеновград, та се надявах да пробия отгоре в ясно време над морето от облаци. Отдавна не бях виждал такова време и ми беше много мерак да хвана. Но пък то не се хваща със седене вкъщи или с ходене в ясно време, така че си е малко риск печели – риск губи.

В моя случай си беше риск губи 🙂

IMG_1745

Оставих колата долу и хванах по пътеката към параклиса „Св. Петка“. Този параклис ми е интересен с това че като го погледнеш от града и ми прилича на древноримска вила на най-знатния патриций в града. Виждат се едни колонади, едни кипариси, кармазъ керемиди. От близо изглежда още по-добре с масите и чеверметата около него. С всяка разходка в региона и все се удивявам как Асеновградчани знаят да ядат и пият! Всяка пътека свършва на чеверме, всеки параклис е петзвезден ресторант на самообслужване!

IMG_1749

Тук надолу следва да се виждат покривите на града, но не и днес.

IMG_1750

От там продължих по черния път за вилната зона, и след 300 метра свих по пътечката за Св. Илия. Започвах да взимам височина, но все още крачката беше лека.

IMG_1756

Тук-таме имаше забити пейки. От тях в по-ясно време сигурно би се откривала страхотна гледка.

Пътеката започваше да става все по-стръмна. Потях се здраво и се оказа че якето ми е капан за всякаква влага. Има вид на гумирано и наистина дъжд вътре не е влизал. Но явно другия фийчър е и че нищо не излиза. Ръцете ми бяха мокри и когато ги изпънех надолу от ръкавите се изтичаха струйки. На всяка почивка го обръщах отвътре навън да му изхвърлям водата.

IMG_1763

Обстановката отиваше все повече към прекратяване. Сега гледам че GPS-ът е хванал наклонът в този участък да е между 30% и 40%. Нямаше гледки, които да ме мотивират и все си мислех че няма смисъл да продължавам. Беше ми мокро и мизерно. Ей такива предателски неща ми се въртяха из главата и за малко наистина да се откажа. Поредния поглед към GPS-а показа че ми остават не повече от 300 метра (със 150 метра изкачване обаче), т.е. почти съм там. Рекох си да не се излагам и се напънах още малко. Четири почивки по-късно излязох горе на билото.

IMG_1764

От скалата се чуваше ръмжене на коли и камиони. Главният път за Пампорово минаваше в подножието на целия баир. Някъде срещу мен и надолу трябваше да се намира Асеновата крепост, но… истината е някъде там. Видимостта беше паднала до 25 метра. Буквално от едната скала не виждах другата.

IMG_1769

Повъртях се малко да му дам шанс да се поизчисти. Мислех да хапна тук, но още беше рано – нямаше 11 часа, а и нямаше романтичните маси и пейки, с които бях свикнал вече. По едно време засвири един вятър, което даваше две възможности – да издуха мъглата или да умра от студена смърт 🙂 Оказа се че има и трета възможност – да докара още повече мъгла отдолу! Точно това се случваше.

IMG_1772

Мъгливите пипала се протягаха около мен със страшна скорост и единствения начин по който можех да ги хвана беше на клипче:

Нагледах се на нищо и си бих камшика надолу. По пътя се разминах с малка групичка – единствените хора които видях за деня. „Има ли мъгла горе?“, „А, не бе! Ама за вас ще се вдигне :)“ И две минути след тях се хлъзнах на мокрите листа и си паднах на гъза. Но моя гъз малък ли е? Може да издържи много повече бой от това.

IMG_1775

Като слизах надолу и почваха лека-полека да се откриват гледки, макар и бледи. Явно вятъра беше вдигнал мъглата малко нагоре.

IMG_1777

Идвах от ей това там, където се не види 🙂

IMG_1778

На Св. Петка вече нещата бяха започнали да си възвръщат цветовете.

IMG_1780

От тук рекох надолу да слезя по друг път покрай изравнителя на ВЕЦ-а. Там пък всичко беше заградено с бодлива тел, та не видях нищо особено. Водонапорния тръбопровод поне. Разходих се малко из града и толкоз беше за днес.

Нямаше кой знае какви гледки, но съм доволен. Вече знаех как се ходи до горе и при първото по-ясно време отивам пак! 🙂

Язовир Широка Поляна

Един ден Ива подхвърли да вземем да идем до язовир Широка Поляна. Съвсем малко убеждаване ми трябваше и заформихме един план под наслов „Речено-Сторено“. Петък след работа запраших за Пазарджишката Била, където трябваше да се чакаме с нея. То пък стана малко кофти тръгване, понеже минах през два ремонта на пътя. Може би навъртях повече километри по отбивки и през села от колкото е цялото разстояние. Но пък тайминга ни на Билата беше точен до минутата 🙂 Напазарихме на бързо някакво хапване и почти се отровихме с едно Пишлеме. Който не знае – това е древен турски сладкиш, наподобяващ компресиран захарен памук. В пишлемето от Билата обаче имаше боя за обувки или миша отрова. Деликатесът бързо беше прибран и наречен да го пробутваме на смъртните си врагове.

От там натиснахме газта и за нула време бяхме на Пещера. До Батак бях ходил няколко пъти (оправили са асфалта), но по-нагоре не бях стигал. Вече беше тотално тъмно… покрай нас всеки завой беше обратен и се нижеха ограничения от рода на 20-30 км/ч. След около 37 часа минахме Беглика и Широката поляна. Хванахме черния път за бунгала „Романтика форест“. Настроението беше като на „е, тука сме вече“, но последваха 5 километра по този готин черен път. По едно време ми се присъни че минахме покрай някакви лампи и спрях да се ориентираме. Я, тука сме, бе! 🙂

Последва хапване на бързо и разтоварване на багажа. Бунгалата са триъгълни къщички на два етажа. Долу има обширна трапезария с камина и телевизор, баня и спалня. Нагоре водят тесни и стръмни стъпала, страшилище за всякакви пияници. Горе има още две стаи с по две легла, давайки общ капацитет от 6 легла на бунгало. С една дума – препоръчвам!

По едно време пристигнаха останалата част от групата. Видяхме се за малко, пихме по една ракия и се трупясах да спя.

Събудих се по някое никакво време. Стегнах се да видя какво става навън, па барем хвана и комарения час за снимки. Изгревът го даваше малко зорлен и още светлината беше оскъдна, но достатъчна да видя какво бях пропуснал снощи. Намирахме се на първа гъзарска линия на брега на язовира. Теренът беше интересен – полуостровчета, каменисти плажове, песъчливи ивици… В далечината се виждаха други ръкави от язовира. Гъста мъгла хищно пълзеше измежду тях и ту се вдигаше, ту се слягаше. На места беше като рязана с нож. По едно време изгревът изкласи изотзад ми и я освети. Първите слънчеви лъчи погалиха водната пара и я превърнаха в захарен памук.

IMG_1144

IMG_1152

Намерих си една червена мухоморка да ми позира, а в последствие научих интересно стихотворение от Любчо. Не мога да се сдържа и ще го постна 🙂

Гъбки

Аз съм мъничко детенце,
аз съм знаме на мира,
ходя-бродя из гората
гъбки да си набера.

Но не щеш ли: мухоморка!
Казва Партията зорка:
„Ти, детенце, остави я
тази гъбка, не бери я.
Тук ще мине след момент
един гладен дисидент.
Ще я глътне кат муха,
ще се гътне, ха-ха-ха!“

IMG_1149

По едно време на плажа се намерихме с други двама от нашето бунгало. Другите си бяха екипирани – стативи, апарати, работи… Малко се чувствах като отишъл на престрелка с нож. Цецо и Петко рекоха че сме се събрали все едно на фото пленер 🙂

Последва обичайното съботно закуско-мотаене. В ресторанта постоянно ни бъркаха поръчките (Правите ли фрапе? Правим! Едно може ли?… Опа, сори, не правим), но пък беше вкусно. Направихме един разбор на намеренията и планът взе да се очертава – разходка до Ягодинската пещера и Дяволското гърло. Добре – по конете! Компактизирахме се в една кола с братовчедката на Ива и нейния приятел. На Тошко хич не му блазях – предната вечер пътувал 10 часа от Свиленград до Широка Поляна, а днес цял ден го цанихме за шофьор… Малко гадно ми става като се сетя – много трябваше да го черпим, а не го сторихме.

Пътя до Ягодинската пещера беше към 50 км, но го взехме бавно. На Доспат спряхме за почивка и да видим Родопското море:

IMG_1198

За самата пещера какво да ви говоря… След първите пет ходения вече им научих скрипта наизуст и не ми беше особено вълнуващо да търся Дядо Мраз, Снежанка, Кирил и Методий и прочие въображения по стените. Имаше малко повече гъч от преди. Групите уж тръгваха по разписание на всеки час, но всъщност се пускаха нон-стоп когато се съберат двайсетина човека. Ние бяхме последните от нашата група, а по петите ни вървеше следващата екскурзоводка.

На излизане заформихме следващата идея – да се качим с джипките до Орлово Око. Виж, това не го бях правил! Бяхме много хора и окупирахме цели три жипки. Изпълних си детската мечта – да се возя прав в уазка без покрив 🙂 Врещейки като малко момиченце по завои и бабуни 🙂

IMG_1234

Виждате ли ей тая пльочка горе в ляво? Ей там отивахме. Пътя минаваше през село Ягодина, до където имаше асфалт. След това хванахме по някакъв черен път, който не беше особено впечатляващ. „А, ситроена от тука минава бе!“, кво му е. И както си карахме по пътя, шофьорчето нави левия волан и тръгна да кара през една отвесна скала нагоре 🙂 „Ситроена от тука не минава! Не минавааааа!“ 🙂 Големи емоции бяха нагоре, голямо врещене. Шофьорчето беше някакъв отракан младеж, пълен с лафове и истории за местността. Колко от тях са истина и колко – фантазия – няма значение. Скука в нашта уазка нямаше 🙂

IMG_1299

IMG_1302

IMG_1305

Почекнахме се горе половин час и хванахме обратно надолу заредени със същия ентусиазъм. Но времето беше много напреднало, та трябваше да хапнем и да се прибираме. Хапване на капанчето пред пещерата = грешка. Един час чакахме поръчките и като свършихме, резервът време за Дяволското гърло беше на ръба на изчерпването. Рекохме да не бием още 50 километра със съмнителен резултат и вместо това да се прибираме. В „Романтиката“ си направихме цър-пър както си му е реда и хич няма да ви обяснявам как капе сосче от препечените гърдички… и какъв неповторим привкус добавят дървените въглища към гастрономическите произведения на изкуството. И за уютът да се стоплиш на дърва, които си нацепил с ножа, също няма да ви разправям 😉

IMG_1323

Неделя сутринта пак станах надъхан за захарни памуци, заигравка със слънчо и отражения. Само че този път ме очакваше нещо коренно различно. Вчера се чудех какво ще е да се намираш във вътрешността на някое мъгливо пипало – е, сега бяхме в такова! Навън беше като във филм на ужасите. Из мъглата шарят сенки. Прилепи пърхат над главата ти. Тук-таме изграчва гарван. Вързаното куче джавка на умряло по нещо и само ехото му отвръща от другия край на язовира.

IMG_1334

IMG_1336

IMG_1355

Повъртях се малко да пощракам, но мъглата нямаше изглед да се вдигне. Както се мотаех наоколо в главата ми изникваха гледки за Чудовището от дълбините, протегащо слузести пипала към мен.

И по едно време си рекох стига толкоз за ся, айде да закусим 🙂 Ммм, тая сутрин имаше блок маса с ядене от всичко и по много. С Тошко ометохме 10-15 чинии от всичко. Това е привилегията да станеш преди другите 🙂 Когато вече не знаех на какво точно се оригам, хванах да се поразтъпча малко. От другата страна на язовира се виждаше една къщичка във водата. Това било стара царска ловна хижа, която била залята след завиряването на язовира. До там исках да ида и хванах пътечката, която обикаляше целия гьол. При бунгалата вече напираше слънце, но с първия завой който ме върна в гората заварих последните останки от злата мъгла. Тук се водеше някаква битка между доброто и злото. Слънцето ту успяваше да хвърли някой лъч и да просече парите, ту се отдръпваше страхливо зад клонаците.

IMG_1384

IMG_1388

IMG_1376

За първи път виждах как мъглата се отлепя от елака и тръгва нагоре. Сякаш всяко клонче работеше за тази кауза, та от ниския храсталак се издигаха влажни вълма нагоре. В сенките беше легнала слана, която не искаше да си ходи.

IMG_1401

IMG_1406

IMG_1407

Ефирни стълбчета изпарения се поклащаха на педя над водната повърхност. Лек ветрец разхождаше студените кълба над огледалото.

IMG_1409

IMG_1418

IMG_1443

Наблюдавах този танц няколко минути, но природните закони работеха и стоплянето на деня раздигаше цялата романтика. Гледката през този кратък час беше уникално представление. Сякаш язовира ми го изигра за да ме заплени и да ми откъсне нещо от сърцето. Нещо ми остана там. Ще се върна.

Завършвам на бързо този пост, защото това не е края. Тепърва ще търсим чудовището от дълбините.

Уикенд под наслов „Няма лабаво“

Плановете за уикенда бяха да направим едно кърско хапване и пийване със съквартирантите. И като повечето планове, и този не можа да се състои 🙂 Така че се върнах към обичайния бакъп за уикенди – маане на крачоли, като този път реших за разнообразие да добавя и спане навън. На чист въздух, на хладно с хамака. Освен това имах няколко нови ъпгрейда по екипировката, които исках да пробвам. Най-после си взех раница която да събира малко повече и да става за ходене – Tashev Summit 42. Намерих си и платнище за хамака, което би трябвало да ме направи безстрашен от към дъжд и метерологични условия. И един спален чувал Cosmos, който да замени фъртакето, което пазеше по-скоро студено от колкото топло. Платнището дойде без въженца, та първата задача беше да си намеря такива и да се науча как мога да ги вържа без да се разпадне всичко отгоре ми 🙂

До последния момент се чудех за мястото, тъй като около Пловдив имам повече от доволен избор. Параметрите бяха следните – половин-един час крачоли, далече от хора, по възможност с гледки и интересни работи. В последния момент пък Сашо се обади и предложи да се качваме до Сливодолското падало събота вечерта и да спим горе. Това идеално ми се върза с идеята и остана само да наглася времето до събота вечер.

Петък след работа събрах багажа и запраших към хижата над Храбрино. Целта ми беше една чешма по пътя и ако остане време да намеря един водопад, където имаше геокеш. Да комбинираме приятната разходка с малко геокешинг. Шосето до Храбрино се беше срутило в реката заради обилните дъждове от предната седмица и пътят беше отбит през една горска пътека. Пътека, пътека.. направо магистрала. Към 19:30 оставих колата преди моста за хижата и хванах нагоре.

Беше пълно с огромни сочни къпини. Доста често се виждаше едно тревисто растение с бели звездообразни цветове, което по-късно с помощ идентифицирахме като „сапунче“.

IMG_9444

IMG_9446

Към 20 часа залезът ме завари на търсената чешма. Тя се оказа по една пътечка точно под асфалтовото шосе. От там съм минавал буквално десетки пъти и не знаех че съществува, а се оказа че много съм пропуснал. Чешма… имаше вода 🙂 Паметна плоча показваше че е построена през 1981 г. по повод 1300 години България. Иначе цялото място е направено за ядене и пиене. Маса, пещ, огнища край реката. Имаше класа и очарование там! И известна доза боклуци – признавам. Мястото явно е доста популярно, ако съдя по купчините фасове…

IMG_9450

IMG_9458

Очаквах петък вечер там да е пълно с народ, но явно младежта ходи по дискотеки по това време. Нямаше пукнат човек. Заплюх си мястото за спане, ако не намеря по-добро и тръгнах да търся водопада. За нещастие още на десетина минути по-нататък пътеката буквално пропадна под краката ми. Явно проливните дъждове освен че обичат да събарят шосета, работят и по горските пътечки! Ожулих левия крак, планината получи конска доза респект и си рекох че тоя водопад няма да го бъде точно сега. Върнах се на 13-вековната чешма и се поразходих по-надолу по реката. Имах чувството че там всеки момент ще се изсипят една тумба народ да си правят мохабет, но и пукнат човек не видях.

IMG_9470

Хамакът се разпъва за около минута и половина. Платнището – за 3 минути. Тук бях допуснал една грешка единия край на хамака да е по-високо от другия, поради което цяла вечер се свличах надолу. Има трикове за спане в хамак, но с чисто сърце заявявам че нивото на комфорта е много по високо от това да спиш на земята. Определено почвам да го предпочитам пред палатките. Все още нямам достатъчно опит за сравнения, но някой ден в бъдеще бих дръпнал едно ревю и HOWTO.

Вечерта уж трябваше да има пълнолуние (същото пълнолуние, което заличи Персеидите тази година), но видях само 1-2 лунни лъча през цялото време. Гората беше като черна дупка и поглъщаше цялата светлина.

Всъщност – не! Една светулка обикаляше отсрещния бряг на реката 🙂 Еййй, от години не съм виждал светулки! Магическо беше 🙂

Ставането естествено беше около 5-6 часа, когато става и цялата гора 🙂 Птичките разчуруликват, насекомите зажужават и даже реката се разтича по-събудено.

IMG_9483

От тук следва прибиране до вкъщи и разбор за преди вечерното приключение. Магазин за манджата. Разсипване на ракията в по-удобни шишета и поставянето им в хладилника.

Разписанието вечерта беше ясно – Сашо и Цвета тръгват след работа в 19:30 и до 20:30 се събираме на рибарника под Сливодолското падало. И също толкова ясно беше че няма да стане така 🙂

Към 18 часа запраших към Асеновград да хвана златния час и да убия малко време докато ги чакам. Искаше ми се да продължа с геокешинга и мръднах към манастира над Горни Воден. Той се оказа порядъчно затворен и умрял, чак пазен от въоръжена охрана. Не знам каква е далаверата там. Но по пътя намерих още едно идеално място за ядене и пиене и си го прибавих към колекцията с локации.

Следваща стъпка – Асеновата крепост. Не я бях виждал след ремонтите, а чувах че е станала бонбон. Оставих колата на последната чешма и забих нагоре. По пътя усещах че залезът наближава.

IMG_9492

Асеновата крепост беше поела доста цимент и реставрации. Нови стълби и парапети на стръмните участъци. Разхвърляни тук-таме средновековни дървени обсадни съоръжения, които седяха малко не на място. Задължителния контингент Асеновградчани, от които любимата ми част беше кифлите по минижупи и токчета, драпащи нагоре по стръмните камънаци 🙂

IMG_9496

IMG_9500

Дръннах един телефон на Сашо за синхронизация. Работата беше както очаквах и имах още поне половин час за убиване. Наблизо над пътя имаше един параклис Св. Илия, където трябваше да има друг кеш, но в OpenStreetMap нямах пътека до него. Но пък долу от шосето видях табелка за параклиса и така вкарах една нова пътечка на картата. В гората ми направи впечатление че дръвчетата са варосани и това трябваше да ме подготви подсъзнателно за това което ме чакаше на параклиса. А то беше параклис за чудо и приказ! Маси, пейки, пещи, цветни лехички, заслони със стъклени прозорци… въобще Асеновградчани знаят как да пият! 🙂

IMG_9521

IMG_9523

IMG_9528

IMG_9531

Подобно нещо бях виждал на другия параклис със същото име „Св. Илия“, който се намира от другата страна на Асеновград. Пак кръчма за чудо и приказ.

Стана време да се съберем и се телепортирах към Бачково. Стартовата точка за водопада е рибарник „Тунела“, който се намира точно след първия тунел след Бачково. От там има маркирана пътека нагоре, която се взима за около час и половина стабилно ходене. Докато чаках останалите си подредих багажа. Двата челника с новите батерии. Ракията. Опааа, къде е ракията?! Вкъщи в хладилника. Ужас! Добре че в багажника имам една резервна.

Към 21 часа от тунела изплуваха фаровете на маздата и се плъзнаха до мен. Иху-аху, запалихме фенерчетата и тръгнахме с бодра крачка. Нощния преход определено си е интересен, особено по пресечена месност като там, но с повишено внимание към 23 часа бяхме горе. Да ходиш точно там без да срещнеш жива душа – романтика 🙂

IMG_9534

Аз както винаги изплезих всички езици, изкарах две кила вода кожно и стигнах до крайната точка полу-мъртъв. Но там вече беше равно, чакаше ни хапване и пийване с добра компания и се съживих доста бързо. Менюто беше картофи на жар, салатка и специалитетът на Сашо – луканка във вестник. Фотото ловеше горските духове на дълга експозиция. Нямам много снимки от вечерта. Бях полуумрял, тъмно беше и нищо от небето не се виждаше.

IMG_9536

Поне нацвъках малко от 5-звездните замъци, които вдигнахме:

IMG_9543

Моят се получи малко по-добре от предната вечер. Платнището по-ниско (и в двете вечери нямаше нужда от него, но аз си го разпъвам за тренировка) и възлите – по-стабилни. И двата края на хамака на еднаква височина, за да няма пак плъзгане. Спах като къпан тази вечер, с изключение на момента когато Антон изхърка. Ей, такова геройско прохъркване не бях чувал – помислих не че вълците идват, ами че направо са мечките, които водят извънземни да ни изядат, изнасилят и отвлекат за тестове (не задължително в този ред) 😀

IMG_9546

IMG_9550

IMG_9556

IMG_9568

На сутринта уж не бяхме гладни, ама остатъка от луканката много бързо замина. Сашо демонстрира как се бели с мачете. Изсуших колкото мога палатката и събрахме такъмите. Естествено, събрахме си боклуците и не оставихме никаква следа че сме били горе. Тази пътека е доста посещавана, но въпреки това е една от най-чистите които съм виждал. Искаме да си остане така. И като казах „доста посещавана“ – по пътя срещнахме поне 5-6 големи групи тръгнали нагоре. Имаше и възрастни хора, и малки деца, дори един баща си возеше бебето в раница на конче. Брех, че ентусиасти… А долу на рибарника съответно беше фраш като паркинга на стадиона преди мач Левски – ЦСКА.

От там по конете и вкъщи да реанимираме.

Новите ъпгрейди ми дойдоха доста добре. Раницата учудващо успя да събере всичките такъми без особен зор (хамак, платнище, въже и колчета, 2 спални чувала, манджа, гащи, бира, вода, книжка за четене и дребни предмети). Има само 2 джоба за дребни предмети, а ми се иска да са повече. Кръстният колан прави чудеса и се чудя как до сега съм карал без такава благина. Цялата тежест се маха от раменете.

Спалния чувал ме разочарова, понеже ципът се опитваше да защипе всичко докато се вдига или сваля. Долния цип пък беше зацепен на криво и или няма да може да се отваря, или ще иска да го изкъртя. Иначе беше топло и не можах да замръзна като със стария чувал, така че – за сега става този Cosmos. Влизането в чувала в хамак е съизмеримо с театрална постановка „Мъките на гъсеницата“, за това първо се влиза в чувала и после в хамака 🙂

Покривното платнище е удобно, но иска проба в по-влажно време. До тогава се надявам да му хвана цаката. С въженцата и възлите горе-долу се оправям, но имам нужда от още тренировки. Тук имам идея за още един елементарен ъпгрейд, който ще покажа някой друг път.

Много съм доволен от уикенда и определено ще има последващи изпълнения 🙂

До Мулдавския манастир и вр. Св. Илия

Попадна ми идеята да се кача на връх Анатема (?) над Асеновград. Имало гледка към Асеновата крепост отгоре и на къде ли още не. Намерих инструкции за две пътеки – невероятно драпане като планинска коза от града нагоре или по-дълъг, но по-лесен път през Мулдавския манастир. Рекох да ударя и манастира, а дължината на пътя не ме плашеше, стига да е по-полегат. Пътеката минавала покрай параклис „Св. Илия“, от където също имало хубави гледки, та по пътя нямаше да има празно.
Е, оказа се че съм подценил пътуването и съм надценил силите си. 3 километра с 300 метра денивелация и бях тотално капнал. Поне стигнах до Св. Илия, което също се оказа достойно връхче.

От главния път Асеновград-Кърджали до манастира мислех че има нов асфалтов път. Оказа се че той стига само стотина метра по-нагоре и от там нататък трябваше да си налягам джапанките. Натам продължаваше нещо като горска магистрала, където срещнах поне двеста бабички. Много ми се радваха като ги поздравявам. Сега като се замисля ситроена с лекота щеше да мине от там до манастира, но пък бабичките щяха да ме гледат на кръв 🙂

IMG_6248

По пътя се откриваха гледки към язовир 40-те извора и селата наоколо. Вече се бях издигнал над тепсията, която представляваше низината под мен. И съответно бях започнал да поиздъхвам.

Километър и нещо по-нагоре стигнах до манастира. Сградата е леко казано в окаяно състояние. Преди няколко години е имало страшен пожар и половината манастир е унищожен. Завъртях се из двора, но атмосферата беше доста мрачна и не се задържах.

IMG_6256

Отстрани имаше Аязмо, което се оказа закатинарчено. И дори през решетките се виждаше че водата не е течаща, а кладенчова. Разочарование.

IMG_6270

Починах малко (около педесетата почивка до сега) и подхванах покрай манастира и нагоре. Край стените бяха струпани нови пакетирани керемиди. Може би мястото щеше да види по-добри времена.

Горската магистрала премина в полу-обрасъл черен път. Отстрани беше доста джунглясало, може би от дъждовете от предните седмици. Като говоря за дъждовете – за сега нямаше изглед да вали, но прогнозата обещаваше шоу по някое време.

IMG_6278

След малко пътя свърши до едно малко депо със строителни материали. Имаше призив – кой каквото може, да занесе нагоре към параклиса. В страни започваше една малка пътечка, сгушена измежду трева до кръста. Тук малко се разколебах, понеже вътре можеше да има всичко. От легион кърлежи, през змии, та чак и до бенгалски тигри.

IMG_6280

Рекох да надникна само дали така продължава по-нататък, и хайде още пет крачки, хайде още едно завойче и внезапно преминах тревния пояс и излязох в гора. Стабилна сянка с пътечка, виеща се нагоре през храстообразните дървета. Тук наклона стана по-стабилен, като имаше само 2-3 равни местенца, а на мен взе да ми излиза водата. Добре поне че бях помъкнал статива, за да го ползвам като щека.

Тук-таме гората се прекъсваше от малки полянки, обсипани с цветя. Парфюмът на планината ме обгръщаше все едно минавах през ароматни облаци.

Притеснявах се че водата можеше да не ми стигне. От колата до тук не бях видял чешма. Това е малко необичайно за Родопите, нормално за тези два километра щеше да има поне пет чешми. Не бях видял и хора след бабичките, които слизаха от манастира, та се зачудих да не би да съм се зачукал някъде извън пътеката.

IMG_6283

Съмнението ми беше бързо разтурено, когато излязох на един равен участък с кръстопът. Надясно – за Асеновград, наляво – за Марциганица и направо – за Св. Илия. Там имаше и пейка, където поседнах за малко и пих една вода. Тук наблюдавах нещо много интересно – от гърба ми се вдигаше пара. Големи и гъсти 20-сантиметрови пипала. Да беше студено – добре. Но в 30-градусова жега, това не очаквах. Естествено, раницата ми беше вир вода. Дишащ гръб – гъза ми.

Отвреме-навреме дърветата оредяваха и случих на първите величествени гледки към Родопите.

IMG_6290_1_2_tonemapped

Напред чувах някакви гласове и ненадейно излязох на върха. Горе беше… все едно 5-звезден ресторант със сепарета 🙂 Навсякъде маси, беседки, чардаци, огнища… Чашите звъняха, хората гълчаха. Вярно, даже и параклис имаше. „Ще правим снимки май?“ ми подвикна един дядо. Отвърнах му с единственото изречение в българския език, което е едновременно въпросително, съобщително, положително и отрицателно и обикновено се използва като отговор на въпроса „Ще пием ли една ракия?“ – „А, не бе?“

IMG_6294

IMG_6295_6_7_tonemapped

IMG_6313_4_5_tonemapped

На юг облаците се сгъстяваха, и дори в съседното дере яко переше. Тази мъглица ако дойдеше насам, ни очакваше водопад.

IMG_6301

IMG_6319

IMG_6323_4_5_tonemapped

IMG_6328_29_30_tonemapped

Отстрелях още малко гледки и седнах да почивам. Бях си направил два сандвича с шунка и кашкавал, които се оказаха по-сухи от каубойска подметка. А горе вода все така нямаше. Зарекох се другия път да тръгна с две краставици. Ще се науча аз, ама първо трябва да ми е гадно. Изядох половината сандвич и си изпих водата. После изядох половината от останалата половина. Рекох си че взе да става като вица за математиците в бара и зарязох тая работа.

Да продължа напред към Анатемата? Очакваше ме може би още час-два слизане в следващото дере и изкачване по новия баир. С нулевата вода и онзи въздушен водопад, който само чакаше правилния повей за да ми се изсипе на главата… нямаше да е. Освен това и заръмя. Онези свежи леки капки в периферията на бурята, които ти казват „Обирай си чукалата“.

Пътя надолу го взех за един приятен час. Жипиеса казваше 7 километра разходка от колата до горе и обратно, с 300 метра денивелация. Доста се поизкъртих, но съм доволен. Набелязах няколко кусура по багажа, които ще оправя другия път. Свалих трак до горе и го качих в OpenStreetMap. Полезен ден беше, а другия път ще пробвам Анатемата чрез катерене от града.

Студен кладенец и Средна Арда

Тая година нещо взе да се получава дефицит на качествените разходки, та със Сашо и Цвета си рекохме че трябва да забегнем на някъде. Датата беше сто процента ясна – 23 август, че някои бачкат по странни смени и уикендите са им кът. Мястото беше приблизително ясно – Родопите около Кръстова гора. Да, ама не. Звъним насам, звъним натам – всичко в региона заето от три седмици предварително. Та трябваше да си изберем друга дестинация и Сашо някак си намери къща за гости „Средна Арда“. Гледахме снимки от Panoramio и блогове – природата изглеждаше много добре. Имаше сумати дестинации за разходка, така че това щеше да е. Имаше само едно „но“ – до къщата няма път и се стига или с влака или с лодка 🙂 Супер, мен въобще не ме е страх от лодки.

Петък следобед се добрахме до село Широко Поле от където бай Стоян щеше да ни вземе с лодката. От селото по един черен път се излиза на язовира и красотата започва.

По крайбрежната ивица бяха налягали рибари, палатки, туристи… Идилия. Особено в златния час точно преди залеза.

Превоза пристига

Следва половин час клатушкаща се романтика. Къщата е на 2-3 км по надолу по язовира. Последните лъчи на слънцето огряват острите зъбери, типични за региона.

Вижда се как се е променяло нивото на язовира с течение на времето. Текущо водата беше в процес на спадане, което беше проблем за рибарите. „Като източват язовира рибата се стресира и се крие“ ни обяснява Стоян. Птиците обаче нямат проблем с това. Край нас прелетя едно ято корморани.

Пазителя на планината

На другия ден решихме да открием разходката с Перперикон и Каменните гъби край село Бели Пласт.

Перперикон = Грешка.
Фадромата минала през пътеката нагоре и съборила всичките дръвчета които правеха някаква колкото и да е бледна сянка. Горе – пек и жупел. Горичката на върха е почти изсечена и превърната в разкопки. Навсякъде някой копае. Ти ходиш и се щураш по камънаците и се чудиш как по-бързо да обиколиш и да се махнеш. Изключително не-туристическо място. Никъде не видях указателна табела кой обект какво е. Или карта на обекта. Вода също липсва. А с този открит пек горе, рано или късно ще последват инциденти. Единствената чешма е долу на паркинга, чака се на опашка за нея.
Пътеката за надолу е покрита с един фин прах и хлъзгащ се чакъл от разкопките. Всички които се излъгахме да минем от там се чудехме дали ще слезем живи.
Там съм ходил 3-4 пъти и всеки следващ път става все по-зле и по-зле. Ужасно е. Ще ви спестя снимки, а може да постна отделно.

На Каменните гъби беше маааалко по-добре. Там поне всичко се разглежда за пет минути. Отново липса на указателна табела.

Обяд вече минава и ние прибягваме до Кърджали за обяд и бира. И да планираме следващата стъпка. Яяя, имало някаква крепост Монек, на път ни е. Ами освен да я пробваме.

Пътната табела е точно на разклона на Широко Поле. В селото също имаше една издялана табела, та хванахме по нея. Поредната грешка за който не си е написал домашното 🙂 Черния път тръгна да ни води по крайбрежието успоредно на ЖП линията… и след половин час справка по GPS-а и лудо ловене на интернет се оказа че посоката ни е абсолютно грешна. Псуване и връщане към асфалта. Я, официалната пътна табела сочела на другата посока. Я, ама там на разклона някой е затрупал пътя! Някой с багер е изсипал 2-3 кофи пръст на асфалта, правейки го абсолютно блокиран за коли. Въздъхвания, стягане на гащите и тръгване нагоре. Все пак не може да е далече, по GPS е на 3 км…

След километър нагоре по асфалта излязохме на широка поляна с чешма, масички и туристически информационен център. Центъра беше видял по-добри дни (или тепърва ще види), но по-интересното беше че горе имаше пикник с коли. Значи все пак имало някакъв път, но който не си е написал домашното ще маа крачоли 🙂

След още малко от асфалта се отдели черен път с табела „<= Моняк / 3km". Още три километра ли? Че до сега колко навъртяхме? 🙂 Тук вече маршрута почна стабилно да взима височина. По едно време гората свърши и ни се разкри следната гледка:

Всичко под теб. Язовир, град, села, ниви и поля… Красота!

Интересен мост по средата на нищото

Крепостта горе беше добра – имаше доста запазени зидове, някои от които цели метри високи. На нас обаче след цял ден ни беше писнало от камъни и не можахме да я оценим подобаващо. Вече бяхме сериозно изплезили езиците, а и от към Кърджали се зададоха едни стабилни черни облаци… пет минути горе и дим да ни няма надолу.

Прибиране с лодката
Посерко
Тракийски скални ниши, за които не остана време
Горнотракийски скални гъзета на козлета 🙂

Следващия ден решихме да го караме по-айляшката. Наблизо имаше един ЖП мост, който изглеждаше интересен на снимките, та отидохме да го проверим.

Малко разочароващ мост

След 5-6 километра вървене по жегата по ЖП линията го ударихме на релакс. Между другото през цялото време се надявах да дойде влака да ни даде малко скорост, ама никакъв го нямаше 😉

Привечер Стоян ни направи разходка с лодката. По южния бряг на язовира имало ловно стопанство и изобилието от животни беше много богато.

Юмрук Кая

Еленчетата винаги бяха по двойки – майка и малко. Толкова много не бях виждал никаде другаде! Все едно бях в зоопарка 🙂

Да хвърлим въдица към слънцето
Залез над Студен Кладенец

След това светлината взе да ми става малко оскъдна, но насилих техниката докрай и успях да хвана още няколко кадъра.

Това последното ято излетя от една странна горичка. Дърветата изглеждаха зле – такива болни, бледи, направо бели. Цялото ято от хиляда корморана живее там. Всеки яде по 2 кила риба на ден и сере също толкова, ако разбирате какво искам да кажа 😉

Не ни стигна времето да видим всичко което имаше за гледане. И да се насладим както трябва на природата. Определено пак ще се върнем там.