Борово – вр. Свобода – Загражден

Прогнозите за уикенда бяха дъждовни, така че взехме си сапунчетата, хавлийките и – на баняяя 🙂 Ставане в 5 часа. Печене на принцеси и бързо жертвоприношение на Чак Мол – майския бог на дъждовете и гръмотевиците. Час по-късно се събрахме с Мартин и Катя и хванахме пътя към Борово. Закуска в движение докато уточнявахме плановете.

Поне три ката планове се смениха тази седмица. Някои събития за които се готвехме от известно време се отложиха, така че в последния момент извадих от ръкава един резервен план – екопътеките в село Борово. Из нета бях прочел доста суперлативи за тях и определено ми се бяха лепнали в главата. Така че написах си домашното, свалих карти и докато го кажа и вече бяхме на път 🙂

Цялата публикация „Борово – вр. Свобода – Загражден“

Бачково – Марциганица

Разходката до Рилските езера вчера ми се стори малко постна, така че очите ми светнаха щом Вера предложи да направим един тигел от Бачково до Марциганица. Идеята с връщане обратно беше прекалено смела за еднодневка, но принципът щеше да е „да тръгнем, па да видим до къде ще стигнем“. Хижа Марциганица отдавна работи само за частни партита, така че спане там беше извън плана. Пътят до там беше доста и денивелацията беше значителна. В бонус към това – от хора съм чувал че теренът е доста изкъртващ. Точно нещо такова ми трябваше да ми доначеше крастата след вчерашните езера 🙂

За черешка на тортата – прогнозата за времето обещаваше дъждове и гръмотевици следобед. Ако не друго, това гарантираше че цялата планина ще е само за нас – кеф! 🙂

Към 9:30 бяхме с Вера и Стоян на паркинга на Бачковския манастир. За първи път виждах паркингите и улиците на пътя празни. Часът не ми се струваше особено рано, но някои кебапчийници току-що отваряха. Надявах се че лошата прогноза за времето е уплашила масовката от хора.

IMG_3507

За половин час дръпнахме до края на дългата поляна. Подминахме един циганин на края на асфалта, който се опитваше да ни пробута семки – „Нагоре никой не продава!“ Странно, имаме ли вид на хора, които се ловят на нещо по-малко от вратна пържола?

IMG_3510

След още малко стигнахме портата на резерват „Червена стена“. Я, от кога има порта? Тук последно съм идвал преди години, но спомените ми са свързани главно с едно пушещо барбекю. Е… пътят е напред и нагоре! Почти веднага след портата пътеката започна да се движи по руслото на една суха река. Гледахме си в острите камъни по които стъпвахме, когато срещу нас се изправи желязна стълба. Мммдобре… За да е пълна картинката, имаше и заковано стоманено въже за самопомощ. То много добре влизаше в употреба, противодействайки на влажните камъни под краката ти, които се опитват да те подхлъзнат. Идилията беше пълна, докато това не се повтори N на брой пъти. Ушите ми бяха погалени от много нецензурни думички 🙂

IMG_3513

След милион километра се измъкнахме от каньона в който лазехме до сега. Пътеката стана по-горска, но това беше измамно. След много кратко време стигнахме до една предвидливено забучена пейка с масички. Защо предвидливо ли? Защото след нея под ъгъл от 45 градуса нагоре тръгваше пътеката, която трябваше да ни изкара от дерето, в което се мотаехме до сега 🙂 Е… почивка за сандвичи с вратни пържоли 🙂 И наместване на инвентар, разкачане на крачоли и стягане на коланите.

С тоя баир направихме солидно изкачване, но това беше само капка в морето от 1000-та метра обща денивелация по маршрута.

Следващото Одисеево препетяствие бяха падналите дървета. Родопите бяха стабилно изчукани от бурите в началото на годината. Всеки втори бор беше съборен върху пътеката. Тук-таме имаше опити за разчистване и премахване на останките. Но за съжаление още в първите 500 метра на горския му беше свършил бензина за моторната резачка. Доста се забавихме в търсене на обиколни пътеки и газене на умрели иглолистни. Това доста ми бутна морала. Не бяхме стигнали още средата, а по план това същото трябваше да го връщаме и на обратно. Над главите ни все още тегнеше и прогнозата за весел дъжд с гръмотевици.

IMG_3521

Към 12 часа попаднахме на следващата масичка с грубо сковани пейки. Проведохме бързо съвещание за съдбата на експедицията, което беше брутално прекъснато от облак нападащи комари. Решихме да караме още един час напред и след това да се връщаме. Машала на Стоян, който някак си изтърпя грубото ми мрънкане, което отиваше към натискане на голямото червено копче за аварийно спиране на машината. Подкарахме я напред и след малко ни се откриха първите съществени гледки по маршрута. До тук се движехме изключително в дерета, изкачвайки се в дерета и попадайки в други дерета. (Вера – „Баси, уж все се изкачваме, а все се оказваме отдолу!“ 😀 )

IMG_3532

Малко след това балкана ни проговори. С онзи мощен бас и тътен, който беше плашил хората още от древни времена. На нас казваше – „Стягайте си гащите, че ей сега ви видях сметката!“. Баирите, които се виждаха тук-таме бяха забулени от облаци, а панорамните гледки към пътя назад обещаваха кофи с вода изсипващи се по нас. Направихме бърза оперативка. Намирахме се на не повече от километър-два от Марциганица. Да се връщаме назад както беше плана, щеше да бъде безумие. Напред ни оставаше по-малко път, а и … не изгарях от желание да играя на кънки по мокрите камъни от началото със стоманеното въже 🙂 Ползвахме жокер – обади се на приятел. Вера намери кой да ни вземе с кола от Марциганица.

И горе-долу в същото време ни заплющя бурята.

IMG_3533

Дъждецът започна скромно бъдейки омекотяван от стотиците листа над главите ни. Но много скоро тръгна с ряз, който ни накара да изкараме кой каквато защита има. Последния километър го взехме неочаквано бързо и експедитивно 🙂 Съвсем скоро излязохме от деретата и гората и пътеката се разстели през обширни поляни. Без грам завет и стряха. Това не ни попречи съвсем спокойно да си сипем блага водица от чешмицата преди мутренската вила. Няколко крачки още и излязохме на асфалт. Раз-два и бяхме на беседката на разклона за Марциганица, където беше чекпойнта с превоза ни. Засякохме едни колеги, които се били качили до Червената стена. Те приятелски ни отстъпиха заслона и се изнесоха.

IMG_3543

Проснахме мокрите дрехи и се заехме да доунищожим хранителните запаси. На мен нещо доста ми се услажда новата млечна серия на Corny. По такива места съм пълен със сладкотии, така че съм пробвал доста. Но определено Corny-то влиза доста добре когато си обезводнен, студен и силно се нуждаеш от бързи калории.

IMG_3545

Борис, който ни беше жокера, пристигна съвсем скоро и навреме да ни прибере. Преди това упътихме около 12345 голфа, които спряха до беседката да ни питат на къде е Марциганица и защо има табела „Частна собственост“. Каква е тая мания за там – не знам 🙂

IMG_3548

Равносметката по GPS накрая е около 9км ходене, което взехме за около 4 часа. Денивелацията е стабилна – над километър. На практика равно почти нямаше, освен последната част (относително казано). Теренът е много труден след последните бури. След „100“ спрях да броя падналите дървета, които искаха заобикаляне или прекрачване. Дъждът прибави добра доза мазохизъм, който ми влезе като кокаин във вените 🙂 Много добре ми дойде разходката и успя да ми проветри бубите в главата 🙂 Дано Вера и Стоян да се прибрали със същия оптимизъм, с който се движеха нагоре – те могат да ходят до края на света и там ще питат – „E, няма ли още?“ 😀

Устинския водопад и параклиса Св. Георги

Този уикенд съботата беше работна. Та никак не е чудно че съгласно всички закони на Мърфи, това беше първата събота с хубаво време от 147 години насам 🙂 Комбинирай с истински пролетното време цяла седмица и съвсем лесно ще разбереш как мозъка ми щракаше на вълна „навън“. Щракането дори заплашваше да се превърне в превъртане на механизма, та едвам издържах да свърши работния ден 🙂 Паралелно вървяха няколко плана, които се развалиха поради различни причини, но имах в ръкава една скрита дестинация-коз – Устинския водопад. Намира се наблизко до Пловдив, лесно достъпен водопад е, и хич не толкова известен. На бегом до вкъщи – стегнах багажа и хванах пътя.

Цялата публикация „Устинския водопад и параклиса Св. Георги“

Устински водопад

Извадих от ръкава едно място, където отдавна се канех да ида – Устинския водопад. Написах си домашното по него и разбрах че той е леко своенравен водопад, появяващ се само в определени сезони. Обикновено – април-май с топенето на снеговете. Въпреки големия шанс да няма водопад, тръгнах поне да направя едно разузнаване.

Пътя Пловдив – Устина се взима бързо. Там трябваше да намеря площад с чешма в горния край на селото, от където да тръгна. Малко се забатачих, понеже всички села в полите на Родопите имат един основен бъг – криви, тесни улички, водещи наникъде. Но след малко кацнах на чекпойнта и хванах по пътеката нагоре. Не виждах маркировки, а знаех че маршрута е добре маркиран. Попаднах на една бабка, хранеща котките на улицата и тя ми рече че това било пътя нагоре. Пътеката се движеше по брега на един ручей и аз си мислех че в края на ручея ще се намира водопада.

Не беше този ручей и това въобще не беше правилната пътека 🙂

След малко почна да се появява снежец в сенчестите дерета, а водните пръски по брега бяха замръзнали и образуваха причудливи форми. А времето беше съвсем топло, може би над 15 градуса.

IMG_3717

Първото доста заледено мини-водопадче.

IMG_3722

Ледени айсберги плаващи по реката.

След малко пътеката свърши задънено. Използвах жокер „обади се на приятел, който знае пътя“ и ми станаха ясни две неща. Правилната пътека не се движи долу в дерето. И е добре маркирана и няма начин да се обърка. Връщах се обратно към изходната точка да пробвам в друга посока. Но по средата видях една пътечка хващаща в страни и рекох да подхвана по нея. Знаех че някъде наоколо трябва да пресека правилния маршрут и може би нямаше нужда да се оттеглям чак до началото.

Според домашното, което си написах в района се е намирала голяма крепост на император Юстиниан. Забелязвате ли лека прилика на имената? 🙂 Устина – Юстиниан. Та наоколо имаше много следи от руини. Каменни пътища, подкрепени със зидове пътеки, купчини правилно изсечени павета… Черешката на тортата беше една кръгла каменна кула, вкопана в земята. Зидарията и камъните седяха като излезли от картина със заглавие „Древно и вечно“. Ще ви спестя снимката – българина си е българин, и може да направи бунище на най-невероятни места…

IMG_3734

Започнах да взимам височина и се движех по някакви издълбани от вода сипеи. Изпотих няколко води, но всяка почивка ми носеше величествена гледка надолу. След малко обаче попаднах на най-радосната гледка 🙂

IMG_3735

Бях нацелил официозната пътека. Тя се движеше далеч по-леко нагоре. Тук-таме имаше пейки с кошове за боклук. Отстрани имах няколко сухи дерета. Всичко беше толкова безводно че си казах че вероятно даже и няма да разбера къде е водопада. Е, всеки може да снима водопади, но ние можем да снимаме и сухопади 🙂

Оказа се че много много греша. След пет минути пресяках един лед и пред мен се откри величествен… ледопад! Водопадът беше замръзнал.

IMG_3768

IMG_3757

IMG_3758

Яко!

Точно под него има маса с пейки и огнище. Малко по-назад имаше разклонение за някакъв параклис, който се показваше кацнал на един баир в ляво. Имах мерак да се кача и да потърся панорами, но в същия момент Сашо ми звънна. Трябваше да направим една организация за другия евент за деня. Той щеше да ме отведе на съвсем различна планина, но това е вече друга история 🙂

Мъгливата Анатема

Анатемата над Асеновград отдавна ми седеше в списъка на местата, които трябва да се посетят. Само чакаше свободен уикенд – до днес. Прогнозите за времето не бяха много добри… Облачно с шанс за превалявания. Сутринта в Пловдив имаше гъста мъгла. Но уебкамерите от Копривките показваха яко слънце – демек, тая мъгла трябваше да свършва някъде по височина. А пък Анатемата е 400 метра над Асеновград, та се надявах да пробия отгоре в ясно време над морето от облаци. Отдавна не бях виждал такова време и ми беше много мерак да хвана. Но пък то не се хваща със седене вкъщи или с ходене в ясно време, така че си е малко риск печели – риск губи.

В моя случай си беше риск губи 🙂

IMG_1745

Оставих колата долу и хванах по пътеката към параклиса „Св. Петка“. Този параклис ми е интересен с това че като го погледнеш от града и ми прилича на древноримска вила на най-знатния патриций в града. Виждат се едни колонади, едни кипариси, кармазъ керемиди. От близо изглежда още по-добре с масите и чеверметата около него. С всяка разходка в региона и все се удивявам как Асеновградчани знаят да ядат и пият! Всяка пътека свършва на чеверме, всеки параклис е петзвезден ресторант на самообслужване!

IMG_1749

Тук надолу следва да се виждат покривите на града, но не и днес.

IMG_1750

От там продължих по черния път за вилната зона, и след 300 метра свих по пътечката за Св. Илия. Започвах да взимам височина, но все още крачката беше лека.

IMG_1756

Тук-таме имаше забити пейки. От тях в по-ясно време сигурно би се откривала страхотна гледка.

Пътеката започваше да става все по-стръмна. Потях се здраво и се оказа че якето ми е капан за всякаква влага. Има вид на гумирано и наистина дъжд вътре не е влизал. Но явно другия фийчър е и че нищо не излиза. Ръцете ми бяха мокри и когато ги изпънех надолу от ръкавите се изтичаха струйки. На всяка почивка го обръщах отвътре навън да му изхвърлям водата.

IMG_1763

Обстановката отиваше все повече към прекратяване. Сега гледам че GPS-ът е хванал наклонът в този участък да е между 30% и 40%. Нямаше гледки, които да ме мотивират и все си мислех че няма смисъл да продължавам. Беше ми мокро и мизерно. Ей такива предателски неща ми се въртяха из главата и за малко наистина да се откажа. Поредния поглед към GPS-а показа че ми остават не повече от 300 метра (със 150 метра изкачване обаче), т.е. почти съм там. Рекох си да не се излагам и се напънах още малко. Четири почивки по-късно излязох горе на билото.

IMG_1764

От скалата се чуваше ръмжене на коли и камиони. Главният път за Пампорово минаваше в подножието на целия баир. Някъде срещу мен и надолу трябваше да се намира Асеновата крепост, но… истината е някъде там. Видимостта беше паднала до 25 метра. Буквално от едната скала не виждах другата.

IMG_1769

Повъртях се малко да му дам шанс да се поизчисти. Мислех да хапна тук, но още беше рано – нямаше 11 часа, а и нямаше романтичните маси и пейки, с които бях свикнал вече. По едно време засвири един вятър, което даваше две възможности – да издуха мъглата или да умра от студена смърт 🙂 Оказа се че има и трета възможност – да докара още повече мъгла отдолу! Точно това се случваше.

IMG_1772

Мъгливите пипала се протягаха около мен със страшна скорост и единствения начин по който можех да ги хвана беше на клипче:

Нагледах се на нищо и си бих камшика надолу. По пътя се разминах с малка групичка – единствените хора които видях за деня. „Има ли мъгла горе?“, „А, не бе! Ама за вас ще се вдигне :)“ И две минути след тях се хлъзнах на мокрите листа и си паднах на гъза. Но моя гъз малък ли е? Може да издържи много повече бой от това.

IMG_1775

Като слизах надолу и почваха лека-полека да се откриват гледки, макар и бледи. Явно вятъра беше вдигнал мъглата малко нагоре.

IMG_1777

Идвах от ей това там, където се не види 🙂

IMG_1778

На Св. Петка вече нещата бяха започнали да си възвръщат цветовете.

IMG_1780

От тук рекох надолу да слезя по друг път покрай изравнителя на ВЕЦ-а. Там пък всичко беше заградено с бодлива тел, та не видях нищо особено. Водонапорния тръбопровод поне. Разходих се малко из града и толкоз беше за днес.

Нямаше кой знае какви гледки, но съм доволен. Вече знаех как се ходи до горе и при първото по-ясно време отивам пак! 🙂