В търсене на Родопския призрак – х. Момина сълза, Гонда вода, х. Безово

Тази седмица беше супер натоварена и нямаше време да си направя план за уикенда. За това от ръкава измъкнах един маршрут, на който се канех от толкова много време, че ми беше станал фикс-идея. А именно – хижа Момина сълза, концлагера Гонда вода и хижа Безово. И трите обекта бяха изоставени от много време, така че можеше да се получи една сносна тематична разходка с търсене на призраци. Притеснявах се само дали ще ми стигнат силите, понеже последните няколко седмици не съм мърдал никъде и много съм се отпуснал. А маршрутът не беше от типа „следобедна разходка“ – чакаха ме 10-на километра с около километър обща денивелация… Резервният план беше да спа на Момина сълза или Гонда вода, пък за Безово – ако стигнат силите. С хамака е лесно – спираш и разпъваш, няма големи изисквания към терена 🙂

IMG_9261

Съботата тръгнах късно. Свърших една работа в града сутринта и в 10:30 бях на изоставения мотел „Високата пещ“. От там тръгва черен път в дерето, което е точно срещу Асеновата крепост. Мотелът е в занемарен ремонт, а нагоре по дерето са се скрили руините на още няколко постройки. Имаше и две вързани кучета – да пазят да не откраднеш трите керемиди от покрива…

IMG_9264

Съвсем скоро пред мен се извиси голям, масивен мост. Я, че да не би горе да има толкова голям път, че да иска мост? Странно – на моята карта нямаше никакви широки пътища тук… Да видим…

IMG_9266

Точно отдолу му имаше червена и синя маркировка, която сочеше нагоре и настрани. Ясно, ще се качваме на пътя… Изкачих десетината метра и – изненада! Горе няма път! Има … вода 🙂

IMG_9270

И това не е мост, ами акведукт! Проведох малко разследване след като се върнах и разбрах че това е каналът, захранващ с вода вецовете Асеница 1 и Асеница 2. През по-голямата си част се движи в тунел, но на места излиза в такива акведукти.

Продължавам нагоре по стръмната пътека. Вият се серпентини. През клоните съзирам скалата на Анатемата, която се пада 200 метра по-високо от мен. Доста обзорно е там. Съвсем скоро трябва да наближа разклон за х. Момина сълза. Маркировката е перфектна – червена за Момина сълза и синя за Безово.

IMG_9271

На разклона имаше огнище и две бивши пейки с маса, които се бяха разпаднали с времето. Всички съоръжения които намерих днес бяха в подобен стадий на развала. Имах чувството че човек не е минавал тук от години. Пътеките бяха необичайно чисти, никъде не се виждаше ни боклуче, ни хартийка. Хващам дясната пътека за Момина сълза и от тук нататък следвам само червена маркировка.

IMG_9277

След 200 метра пътеката направи рязък завой на юг, а точно на завоя стърчеше една природна наблюдателница. Как да не се кача? 🙂 А гледката отгоре…

IMG_9299_300_301_tonemapped

В нозете ми се виеше река Чая. Паралелно на нея бръмчаха колите по пътя за Смолян. В ляво от тях минаваше още един ВЕЦ-аджийски акведукт. В дясно стръчеше скалата на Асеновата крепост, с Асеновград зад нея. Навсякъде бяха разхвърляни параклиси-мохабетчийници. Ниска синкава мъглица се стелеше над цялото дере, а по-нависоко облаците изнасяха представление…

IMG_9283

IMG_9294

Чудесната гледка ми изпълни душата и ме нахъса да продължа 🙂 А то се оказа че има и още… Съвсем скоро пред мен изскочи парапет.

IMG_9304

Че защо им е парапет тук? Ааа, заради гледката 🙂

IMG_9306

От тук вече се виждаше цялата долина като на длан. Значи, винаги когато съм минавал по шосейния път долу съм се чудел – дали отгоре няма да върви някаква пътека, която да дава обзор надлъж и нашир? Е – това беше тази пътека 🙂

IMG_9307

Но парапетът свърши, а пътеката заби обратно в гората. От тук нататък тя ставаше значително по-обрасла. Шипки и клони се протягаха ниско, опитвайки да си върнат обратно, това което човекът беше взел от тях. На места трудно минавах с голямата раница, която се закачаше във всяка драка. С почивките свалях от себе си по един наръч съчки.

IMG_9321

От другия далечен рид на Лясково се чуваха ловци. Сериозно гърмяха, дори го избиваха на картечен огън. Това беше един от критериите да избера тази разходка днес – теренът беше труден, на километри наоколо беше абсурдно да припари джип и ловец.

Скоро стигнах до още едно място за почивка. Пейките бяха в окаяно състояние, но масата поне стоеше. Чешмата беше пресъхнала. Наблизо беше отлято едно циментово блокче, върху което някога е имало паметна плоча.

Следващия половин час се редяха серпентини с газене в шума, когато внезапно пред мен изскочи хижа Момина сълза. Миришеше ми на пушек, да не би хижата да работи?…

IMG_9330

Не. На простора висеше пране на един човек. В дръвника бяха нахвърляни един кубик дърва. Единия комин димеше – някой може би живееше тук? Всичко беше в окаяно състояние. Тоалетните бяха полусрутени, а самата сграда на хижата беше на ръба на разпада. Параклиса „Св. Никола“ изглеждаше здрав отвън, и кой знае как от вътре.

Хижата е изоставена от поне 10 години. Преди това е имала ток и вода. В още по-далечното минало се е наричала „Св. Никола“ и е била женски концлагер. Тук е била заточена Цола Драгойчева през 1941г.

IMG_9329

IMG_9332

Чешмата в дерето течеше – но не от чучура.

IMG_9333

Поне отвън пейките бяха наред, та седнах да почина малко. Наближаваше обяд, та обмислях да разпъна една подкрепителна софра. По едно време се разминахме с чичката, който живееше тук. Мина на 2 метра покрай мен и все едно въобще не ме видя. Дали не бях срещнал Родопския призрак? Отказах се да ям тук 🙂 Събрах си багажа и газ към Гонда вода и Безово.

IMG_9338

Пътеката за Безово е маркирана с червено и започва до трафопоста на Момина сълза. От там се движи стръмно нагоре успоредно на електропровода. Тук се изви страхотен вятър, който люлееше върховете на дърветата. При мен долу беше относителен завет, но есента си показа леко зъбките…

След 40 минути съм взел близо 300 метра височина и излизам на разклон. Табелите са леко подвеждащи – тази за Безово сочи нагоре по протежението на електропровода. Там и да е имало пътека някога, сега положението е друго. Реалната пътека подсича склона на 90 градуса отляво. Аз направих един шорткът по склона, който ми костваше към 20 почивки 🙂 Трябваше да хапна на Момина сълза… сега това решение ми излизаше през носа. Прималяваше ми, на всяка трета крачка се спирах и не можех да тръгна. Но вече виждах масивните постройки горе, та впрегнах се и успях да се кача.

IMG_9343

Още с първите крачки и пак ми замириса на дим. Е, и тук ли? Освен това едната сграда беше боядисана и почти изглеждаше като обитаема…

Гонда вода е концлагер за политически затворници, създаден през 1941 г. Просъществува в това си положение около 2-3 години, а след 9-ти септември е бил преустроен в пионерски лагер.

IMG_9345

IMG_9348

Сега някой там живее и си гледа домати и магаре.

IMG_9349

IMG_9352

IMG_9355

IMG_9358

IMG_9361

Параклисът „Св. Илия“ почти прилича на параклис.

IMG_9364

IMG_9369

Направих една почитна обиколка и се чудех какво да правя с Безово. Коремът ми вече сериозно стържеше и прогонваше всякакви горски животни. Бях капнал и всякакво желание за разузнаване ми се беше стопило. Рекох си – хапвам и си тръгвам. До обитаемата сграда имаше една здрава масичка с пейки и се разпънах там. Имах материал да вдигна малък банкет, но за обяда си избрах лека диетка от две пакетчета бисквити Белвита и едно Корни.

Докато хапвам се чу едно бръмчене и от нищото изкочиха група моторджии. Те бяха първите човешки същества които виждах днес, с изключение на Родопския призрак. Вързахме лек лаф, оправихме посоките. Искаха да слизат към Високата пещ през Момина сълза и категорично не ми повярваха че пътеката е джунглясала отвсякъде 🙂 Те бяха бронирани от глава до пети, та ако не друго – поне ще прокарат пътека 🙂

С хапването възстанових нормалната кръвна захар, силата ми се върна и вече гледах съвсем друго на света. Часът беше към 15. Все още имах много дневна светлина пред мен, а и не си бях харесал място за спане. Това имаше само едно логично развитие – към Безово! 🙂

А тази хижа се оказа че се намира на по-малко от 15 минути от Гонда вода, по почти равен път. На Безово се вихри ремонт. Истински – такъв чрез който наистина се прави нещо. Не просто да е опъната лента с табелка, която да стои до края на света. Трима души боядисваха и чистеха.

IMG_9372

IMG_9373

И с това ми пропадна и последната надежда да намеря диво и призрачно местенце. От Безово тръгваше червена маркировка за Марциганица. Но тя вече е частна вила и там нямаше какво да правя, та си бих кръгома и тръгнах да слизам. Хванах възможността за едно леко отклонение нагоре, от което се разкриха гледки към Мулдавския рид:

IMG_9376

IMG_9380

От там на Гонда вода бях за нула време, от където слизах директно към Високата пещ по синя маркировка. Нямаше да минавам по същия път през Момина сълза. Последва час и половина газене през шума, дълбока до средата на пищяла. Естествено с камъни и всякакви изненади отдолу. Поне пътеката беше широка, минаваше през вековна букова гора. Нямаше джунглести елементи.  Дерето беше в задушен завет. Минах през една работеща чешма, която си беше изненада. До тук единствената вода за над 10 км обикаляне беше на Момина сълза и едно кранче на Гонда вода… Разби ми се представата за Родопите с чешми на всеки завой… От тук надолу влагата рязко промени пейзажа и докара лиани и ниски храсталаци, които правеха ходенето малко по-трудно. На няколко места имаше лимбо под паднали дървета.

Към 18 часа бях долу на Високата пещ, а към 19 часа вече пиех втората бира вкъщи 🙂 Не можах да си намеря местенце да се опъна в гората – уж диво, уж изоставено, и все пак – пренаселено. Маркировките бяха адекватни и освежени. Получи се готина разходка – GPS-а казва че съм взел около 13 км с обща денивелация от 1000 метра. Краката ми издържаха, но аз тайно ги тренирах през седмицата – адските задръствания в Пловдив ме свалиха от колата и съм навъртял сумарно около 30 км градско 🙂 Имаше невероятни гледки към долината на река Чая, и от там видях идеи за още 5-6 разходки. Посетих исторически и непознати места. Доволен съм.

Есен около Орехово, Чудните мостове и Косово

Есента тази година беше особено продължителна и благодатна. Колкото и да се правя и мръщя, реалността е че до тук много се изкефих от репертоара на сезона. Хищни, протягащи се мъгли, ясни, слънчеви дни, обливащи склоновете в топли багри – до тук имахме всичко! За това рекохме да продължим с есенната серия и се събрахме сериозна компания – Димо, Краси, Рая и малкия Иво. За малко Мартин и Катя да дойдат и те, но коварен вирус ги повалил още предната вечер.

Цялата публикация „Есен около Орехово, Чудните мостове и Косово“

Есенни воали

Тази есен още не мога да случа на разходка, която да ми изпълни душата. Има планове това скоро да се промени, но до тогава имам да наваксвам в блога с три по-кратки разходки. Две в Родопите и една в Средна гора. Две преминали под влажното було на есенните мъгли, и една, която от всичкото слънце се чудеше в кой сезон е изпълнена 🙂

Експедиция Чудните мостове и село Забърдо съвсем спокойно може да се запише под наслов „Взехме изпита от поправителната сесия“ 😉 Първия ден проведох едно проучване на маршрута от Чудните мостове към Забърдо – оказа се че маркираната пътека е тотален аут в това време. Нападали дървета, треви до гърдите, калотия до шия – за нула време станах целия мокър.

IMG_8432

Мъглите които бяха погълнали всичко имаха качествата като за холивудски филм. Тук-таме изплуваха пейзажи, които в по-хубаво време биха кичели пощенски картички.

IMG_8436

От там на връщане свърнах през село Косово, което е превзето от китни архитектурни паметници, накацали по всяко склонче. Къщи, излезли от древността – и не просто онези напудрени хотели, срещащи се по родопските селца, а истински необитаеми домове смазани от тежестта на времето.

IMG_8448

Поправителната сесия беше на другия ден, когато обърнахме аудиторията на ядене и пиене 🙂 Мръднахме към крепостта Заград, но в тая мъгла и носовете си не можахме да видим…

IMG_8461

Маршрутът към Заград започва малко преди Забърдо. Оставихме колата на една удобна площадка, и нататък продължихме по ясен черен път. Още в началото получихме мощен прилив от наслоени мъгли, превръщащи пейзажа в нещо излязло от Толкински разказ…

IMG_8468

IMG_8475

Полека-лека взимахме височина и мъглата започваше да ни обгръща като с мантия-невидимка.

IMG_8488

IMG_8493

По едно време стигнахме до самотна беседка на един превал. Уж някъде тук трябваше да се намират останките от крепостта Заград, но… Едно ясно време би разкрило гледки, за които не можехме и да мечтаем в момента. Водните изпарения започнаха да се сгъстяват прекалено заплашително, дори прокапващо над главите ни. Така че прекратихме тук и се върнахме долу, където да изгоним влагата от костите с огнената вода… Ще ви спестя гледките от барбекютата и пищните зелени и червени пържоли от Риц-а, че знам ли – може да има някой читател със слабо сърце 😉

Втората съществена разходка я проведохме със Сашо в Средна Гора над Стара Загора. Тръгнахме от дълбошката хижа към връх Морулей. Прогнозите за времето го даваха облачно с изчистване към слънце… Какво ти изчистване – да бяхме взели по едно сапунче и един прах за пране 😉

IMG_8513

IMG_8518

IMG_8526

Пътеката за върха започва от хижата. За самата хижа не знам дали все още е хижа. Последно научих че е взета от частник. В двора и бяха паркирали няколко автомобила, а самия двор беше заключен – така че може и това вече да е „къща за гости“… Маркировката е жълта и тръгва на север, като в началото се движи на едно със синята за село Колена. Но още в първите 200 метра се стига до един бетонен стълб, нашарен с всякакви символи от въобръжението на маркировачите… там се свива в дясно. След това жълтата маркировка е ясна и нова и няма начин да се заблудите.

Разстоянието до горе го взехме за малко под час и половина с всичкото мотаене по снимане на капки, листа и шишарки 🙂 Росата добавяше доза очарование, към обикновените неща. Слава богу, есента скоро ни забули с нейния си воал и ни накра да побързаме 🙂

IMG_8533

Върхът е обвит в гъсти гори и нямаше далекобойни гледки. Дори самия връх се намира на територията на военно поделение и е недостъпно за обикновения турист. За туриста са хвърлили една кота малко по в страни на едно леко баирче, където да се чекне 🙂

IMG_8542

Тук някъде се оказа че обувките ми са се скапали тотално – вътре в тях имаше повече вода от колкото извън тях. Да ви кажа че джваках – няма да излъжа… Две седмици по-късно стелките още не са изсъхнали… Та това е историята как се простих с втория си чифт обувки.

IMG_8544

Третата разходка беше под въпрос. Имах на ум няколко маршрута, но цяла седмица ме дразнеха по фейсбука със снимки от Червената стена плувнала в море от мъгли, та си рекох – там ще е! 🙂 Събрахме се с Радо и Венета и се изстреляхме отново в Родопите. И.. не случихме на време. Ама въобще 🙂 Още от сутринта се оказа че апетитните мъгли са духнали да мъглясват някъде другаде и ни опече яко слънце. До момента в който паркирахме пред хижа Марциганица (отново „хижа“ в кавички!) небето се покри с драматични черни вълнени облаци. Почти си върнахме малко надеждите, но се оказа че прогнозата няма да претърпи никакво развитие, или поне не към по-добро…

От Марциганица тръгнахме към пещерата Добростански бисер. Бях чувал че са я облагородили доста добре като за кашкавал туристи, с единствената забележка че няма осветление. Ние пък имахме фенерчета, та бяхме я зарекли за първата дестинация през деня. Пътеката минава край сградата на бившата хижа, която в момента е заградена с бариери и злобни табели свързани с частни собствености и стреляне на месо… В гората тук попаднахме на първите гъбки, които виждах този сезон. И не просто гъбки, ами цяла гъбена плантация 🙂

IMG_8568

IMG_8574

Малко преди Добростанския бисер се откри гледка към отсрещния рид и връх Попа.

IMG_8577

IMG_8584

Стигнахме пещерата и… изненада! На входа има тлъста решетка с катинар и камера. Е… разочарование. Повъртяхме се малко, хващайки няколко слънчеви лъча. Облаците бяха пробити за малко, но всички интересни явления престанаха още преди да успеем да се въодушевим.

IMG_8596

От там врътнахме обратно към колата и хванахме нагоре към заветния връх Червената стена. Отново маршрута започва покрай поредното мутренско имение, поредните бариери и поредните табели обещаващи съд, кучета-човекояди и разстрел на място. Всеки гледа да заграби парченце от Родопите, апетитно е там…

IMG_8614

Единственото широколистно дърво по пътя 🙂 Гората в района е предимно иглолистна, не можахме да се насладим пълно на есенните шарки. Ако сложим и съмнителното слънце, може да кажем че бяхме объркали сезона.

От мутренското имение до върха са около 3 км и ние ги взехме за около час и половина. Някъде около нас се чуваше лай на гончета и гвоздея на програмата им беше този приятел с GPS нашийник:

IMG_8621

IMG_8629

Гледката от самия връх е всеобятна… Мисля че от снимка, не може да се получи впечатление каква шир лежи в краката ти… На заден план са полегнали безброй катове все Родопи. Дори с ужасното време което хванахме, успях да се размажа от кеф. Скалата под нас беше като излязла от „Царя лъв“ 🙂

IMG_8667

Долу под нас бяха червените керемиди на Бачково, манастира и поляните, които при по-хубаво време щяха да са опушени от печащите се там пържоли 🙂

IMG_8639

IMG_8654

В далечината сивееше Асеновград с пловдивското летище.

IMG_8683

Самотен слънчев лъч огря Пловдив и за момент панелките грейнаха в розово.

IMG_8696

Много доволна гледка… Само че не сега 🙂 Бяхме тръгнали за мъгли, страхотии и ужасии, а това гадно слънце само ни разваляше рахата 🙂 Нищо – другия път повече.

Родопи – пътешествие във времето

Посетени места този уикенд – повече от пръстите на ръцете и впечатления – безброй! Дивите кътчета на Родопите ни приеха и ни разкриха спираща дъха красоти.

Всичко започна събота сутринта, когато се опитах да си изпека закуската на изключена печка. Това е сигурен знак, че последващата разходка ще мине като по мед и масло. И наистина ни тръгна „по вода“ – от Пловдив тръгнахме с лек дъждец, а прогнозите бяха типично есенни. Всъщност не се сещам да сме имали експедиция с Мартин и Катя, когато да не ни е прал дъжд, мъгла или сняг 🙂

Цялата публикация „Родопи – пътешествие във времето“

Кечи Кая, Козник и Родопската Шипка

Крепостта Козник се намира в местността Кечи Кая близко до Рудозем. Около 14-ти век е охранявала пътя от Беломорска тракия към Горнотракийската низина. В настоящето не е останало много от крепостта. Все пак изцяло разкрит е поне един каменен зид, широк 2 метра. Доста от „крепостите“ и толкова нямат 🙂 Според легендите Ерим Папа е пазел там безчетни златни съкровища, и следователно – всичко е изръшкано от иманярите. Въпреки това разходката до там беше много доволна – предоставяше много гледки и места за почивки.

Организацията започна отдавна, когато Сашо вкара идеята да направим един уикенд на вила „Козник“. Тя се намира в подножието на Кечи Кая и щеше да е идеалната база за разходки нагоре с разпивки надолу. По пътя ни валя страхотен дъжд, където субаруто на Антон за малко да демонстрира как се трансформира в подводница 🙂 Освен това от всичките дни в годината уцелихме точно някаква Богородица, та около Бачковския манастир имаше 10 километра задръстване. Така е, нали християнската религия се проявява по празници…

Потопът който ни изпра след Чепеларе успя да вдигне няколко апетитни мъглички, заради които спирахме неведнъж.

IMG_5484

Към 15:30 след половин час як офроуд бяхме на вила „Козник“. Там черния път свършва в беседка с чешмичка и нагоре почва туристическия маршрут. Тук още не беше валяло, но зад баирите се чуваха гръмотевици. Рекохме да хванем пътеката, докато не се е отворило небето.

IMG_5503

Схемата на маршрута даваше някаква представа, но… не можаха ли да принтират по-сносно изображение? Нагоре маркировката беше в подобно състояние. Къде я има – надраскани зелени стрелки със спрей. Тук-таме – табелка. Табелките обаче сочат няколко обекта, а пътеката е една. Разположението им беше по места, които не се забелязват от посоката на движение. Един път уцелихме разклонение за село Върба (маркирано!) и когато се зачудихме и взехме да се връщаме, чак тогава от този ъгъл видяхме следващата табелка за Козник. Въобще – за реализацията на пътеката им пиша Среден, а за ентусиазма – Добър! 🙂

IMG_5516

Най-добрата маркировка, която можете да хванете е един черен електрически кабел. Движи се по пътеката през цялото време, чак до края, където стига до една… лампа 🙂 Някой е прекарал 2 километра кабел по дърветата за да захрани една крушка, осветяваща скалата. Среден за реализацията и Добър за ентусиазма! 🙂

IMG_5520

По маршрута нагоре има 4 беседки. Единствената вода обаче е долу на паркинга. Всяка беседка е сложена на място с добра гледка към долните ридове, към Рибница и Рудозем.

IMG_5524

Дължината на пътеката е около 1 км, а денивелацията – около 250 метра. Наклонът си е стабилен, ходи се в предимно широколистна гора на сянка. От погледните места на далечните била се съзират кацнали други беседки, явно части от други маршрути?

IMG_5532

След половин-един час разходка успяхме да изгубим половината група от пушачите 🙂 Със Сашо и Живо излязохме горе – на Двата Братя – две скали, застанали като стражите на Родопите.

IMG_5541

В скалите имаше няколко естествени скални ниши. Някои от тях даваха началата на малки пещери. Едната изглеждаше много любопитно, все едно скалата е куха.

IMG_5543

И тук започват изкопите на иманярите. Дупки имаше навсякъде. Части от инструменти бяха захвърлени по скалните ниши. Наблизо беше беседка №4 и откритата част от каменния зид. Не ми се видя особено впечатляващо, на фона на красотите които ни заобикаляха.

IMG_5558_59_60_tonemapped

Слязохме до вилата за да изпълним втората част от плана – а именно, стабилното хапване и пийване 🙂 За да не ви дразня – ще ви спестя гледки и описания на деликатесите, които се извадиха. И на огромната оранжева котарана, придаваща цвят на мястото 🙂

IMG_5572

Другата сутрин точно бяхме влезли в режим на мързел. Въобще не ни се тръгваше, но… седмицата се върти. Слязохме до Рудозем да видим има ли нещо останало от празника. Вчера имали празник на града с панаир и скара-бира и всичко както си му е реда. Заради него бяха отцепили някои улици, заради което отцепване пък бяхме минали през една фабрика. Тя много ни хвана окото, та по-добре да покажа:

IMG_5638

Все едно машината на времето ни беше оставила по погрешка в 1960-та година. Рудозем има индустриален облик. Дори сградите около общината са едни такива – широки, ниски, с обширни пространства помежду им – все едно бивши производствени цехове 🙂 Въпреки лудницата покрай вдигането на панаира, имаше една нотка на спокойствие, която много отчетливо се усеща когато дойдеш от големия град.

IMG_5652_3_4_tonemapped

Тук пътищата ни със старозагорската група се разделиха. Тяхната логистика щеше да ги прекара през Кърджали (и за по-напряко – през Златоград 😀 ), а пък аз реших да се върна по почти същия път. Гергана ми беше препоръчала пътя през Полковник Серафимово за Смолян. А и аз исках там да видя едно място, известно като „Родопската Шипка“. На връх Средногорец през 1912-та година (Първата балканска война) е била проведена решителната битка, която е освободила родопите от османско иго. В памет на жертвите на върха е издигнат паметник и мавзолей, до който се достига през кратък пасаж от стъпала.

IMG_5667

Мястото беше почти безлюдно. Плочките бяха обрасли с дебел зелен килим, който вдигаше свежи аромати на всяка крачка.

IMG_5661

На четирите стени на паметника имаше плочи с кратки текстове. „Не забравяйте идеала на българския народ -обединение на племето ни-„. Хубав завет, който май не е достигнал до много хора… Костите в мавзолея сигурно биха се въртяли като пумпали в гроба, ако можеха да видят какво става с България, за която са дали животите си.

За мен последва два часа прибиране през китните родопски пътчета. Ако не знаете, в село Фатово имат – цитирам табелата – „ЧАСТЕН АГРО-ФИТНЕС КЛУБ“! 😀 Сега съжалявам че не спрях да го щракна 😀
Спретнахме си чудесна разходка под наслов „непознатата България“. Много такива места има, и винаги е кеф да намериш нови.