Бузовград

Районът на Бузовград е богат на интересни местенца, които сме посещавали доста пъти. По някаква причина сега за първи път пиша за тях 🙂 Тракийски мегалит, гробница, каменни фалоси, късноантични крепост и християнски храмове, панорамни гледки към Розовата долина и Балкана… Има какво да се види.
Цялата публикация „Бузовград“

Средногорските светилища – Златосел, Свежен, Розовец

Средна Гора е особено богата на тракийски светилища и култови места. Няколко такива ми стояха като коз в ръкава от доста дълго време и дойде време и за тях. Тези, които целех днес се намираха съвсем близо до Пловдив – до под час разстояние от града. Като бонус щях да прокарам и малко тракове за OpenStreetMap, които липсваха и за трите дестинации.

Цялата публикация „Средногорските светилища – Златосел, Свежен, Розовец“

Есенни воали

Тази есен още не мога да случа на разходка, която да ми изпълни душата. Има планове това скоро да се промени, но до тогава имам да наваксвам в блога с три по-кратки разходки. Две в Родопите и една в Средна гора. Две преминали под влажното було на есенните мъгли, и една, която от всичкото слънце се чудеше в кой сезон е изпълнена 🙂

Експедиция Чудните мостове и село Забърдо съвсем спокойно може да се запише под наслов „Взехме изпита от поправителната сесия“ 😉 Първия ден проведох едно проучване на маршрута от Чудните мостове към Забърдо – оказа се че маркираната пътека е тотален аут в това време. Нападали дървета, треви до гърдите, калотия до шия – за нула време станах целия мокър.

IMG_8432

Мъглите които бяха погълнали всичко имаха качествата като за холивудски филм. Тук-таме изплуваха пейзажи, които в по-хубаво време биха кичели пощенски картички.

IMG_8436

От там на връщане свърнах през село Косово, което е превзето от китни архитектурни паметници, накацали по всяко склонче. Къщи, излезли от древността – и не просто онези напудрени хотели, срещащи се по родопските селца, а истински необитаеми домове смазани от тежестта на времето.

IMG_8448

Поправителната сесия беше на другия ден, когато обърнахме аудиторията на ядене и пиене 🙂 Мръднахме към крепостта Заград, но в тая мъгла и носовете си не можахме да видим…

IMG_8461

Маршрутът към Заград започва малко преди Забърдо. Оставихме колата на една удобна площадка, и нататък продължихме по ясен черен път. Още в началото получихме мощен прилив от наслоени мъгли, превръщащи пейзажа в нещо излязло от Толкински разказ…

IMG_8468

IMG_8475

Полека-лека взимахме височина и мъглата започваше да ни обгръща като с мантия-невидимка.

IMG_8488

IMG_8493

По едно време стигнахме до самотна беседка на един превал. Уж някъде тук трябваше да се намират останките от крепостта Заград, но… Едно ясно време би разкрило гледки, за които не можехме и да мечтаем в момента. Водните изпарения започнаха да се сгъстяват прекалено заплашително, дори прокапващо над главите ни. Така че прекратихме тук и се върнахме долу, където да изгоним влагата от костите с огнената вода… Ще ви спестя гледките от барбекютата и пищните зелени и червени пържоли от Риц-а, че знам ли – може да има някой читател със слабо сърце 😉

Втората съществена разходка я проведохме със Сашо в Средна Гора над Стара Загора. Тръгнахме от дълбошката хижа към връх Морулей. Прогнозите за времето го даваха облачно с изчистване към слънце… Какво ти изчистване – да бяхме взели по едно сапунче и един прах за пране 😉

IMG_8513

IMG_8518

IMG_8526

Пътеката за върха започва от хижата. За самата хижа не знам дали все още е хижа. Последно научих че е взета от частник. В двора и бяха паркирали няколко автомобила, а самия двор беше заключен – така че може и това вече да е „къща за гости“… Маркировката е жълта и тръгва на север, като в началото се движи на едно със синята за село Колена. Но още в първите 200 метра се стига до един бетонен стълб, нашарен с всякакви символи от въобръжението на маркировачите… там се свива в дясно. След това жълтата маркировка е ясна и нова и няма начин да се заблудите.

Разстоянието до горе го взехме за малко под час и половина с всичкото мотаене по снимане на капки, листа и шишарки 🙂 Росата добавяше доза очарование, към обикновените неща. Слава богу, есента скоро ни забули с нейния си воал и ни накра да побързаме 🙂

IMG_8533

Върхът е обвит в гъсти гори и нямаше далекобойни гледки. Дори самия връх се намира на територията на военно поделение и е недостъпно за обикновения турист. За туриста са хвърлили една кота малко по в страни на едно леко баирче, където да се чекне 🙂

IMG_8542

Тук някъде се оказа че обувките ми са се скапали тотално – вътре в тях имаше повече вода от колкото извън тях. Да ви кажа че джваках – няма да излъжа… Две седмици по-късно стелките още не са изсъхнали… Та това е историята как се простих с втория си чифт обувки.

IMG_8544

Третата разходка беше под въпрос. Имах на ум няколко маршрута, но цяла седмица ме дразнеха по фейсбука със снимки от Червената стена плувнала в море от мъгли, та си рекох – там ще е! 🙂 Събрахме се с Радо и Венета и се изстреляхме отново в Родопите. И.. не случихме на време. Ама въобще 🙂 Още от сутринта се оказа че апетитните мъгли са духнали да мъглясват някъде другаде и ни опече яко слънце. До момента в който паркирахме пред хижа Марциганица (отново „хижа“ в кавички!) небето се покри с драматични черни вълнени облаци. Почти си върнахме малко надеждите, но се оказа че прогнозата няма да претърпи никакво развитие, или поне не към по-добро…

От Марциганица тръгнахме към пещерата Добростански бисер. Бях чувал че са я облагородили доста добре като за кашкавал туристи, с единствената забележка че няма осветление. Ние пък имахме фенерчета, та бяхме я зарекли за първата дестинация през деня. Пътеката минава край сградата на бившата хижа, която в момента е заградена с бариери и злобни табели свързани с частни собствености и стреляне на месо… В гората тук попаднахме на първите гъбки, които виждах този сезон. И не просто гъбки, ами цяла гъбена плантация 🙂

IMG_8568

IMG_8574

Малко преди Добростанския бисер се откри гледка към отсрещния рид и връх Попа.

IMG_8577

IMG_8584

Стигнахме пещерата и… изненада! На входа има тлъста решетка с катинар и камера. Е… разочарование. Повъртяхме се малко, хващайки няколко слънчеви лъча. Облаците бяха пробити за малко, но всички интересни явления престанаха още преди да успеем да се въодушевим.

IMG_8596

От там врътнахме обратно към колата и хванахме нагоре към заветния връх Червената стена. Отново маршрута започва покрай поредното мутренско имение, поредните бариери и поредните табели обещаващи съд, кучета-човекояди и разстрел на място. Всеки гледа да заграби парченце от Родопите, апетитно е там…

IMG_8614

Единственото широколистно дърво по пътя 🙂 Гората в района е предимно иглолистна, не можахме да се насладим пълно на есенните шарки. Ако сложим и съмнителното слънце, може да кажем че бяхме объркали сезона.

От мутренското имение до върха са около 3 км и ние ги взехме за около час и половина. Някъде около нас се чуваше лай на гончета и гвоздея на програмата им беше този приятел с GPS нашийник:

IMG_8621

IMG_8629

Гледката от самия връх е всеобятна… Мисля че от снимка, не може да се получи впечатление каква шир лежи в краката ти… На заден план са полегнали безброй катове все Родопи. Дори с ужасното време което хванахме, успях да се размажа от кеф. Скалата под нас беше като излязла от „Царя лъв“ 🙂

IMG_8667

Долу под нас бяха червените керемиди на Бачково, манастира и поляните, които при по-хубаво време щяха да са опушени от печащите се там пържоли 🙂

IMG_8639

IMG_8654

В далечината сивееше Асеновград с пловдивското летище.

IMG_8683

Самотен слънчев лъч огря Пловдив и за момент панелките грейнаха в розово.

IMG_8696

Много доволна гледка… Само че не сега 🙂 Бяхме тръгнали за мъгли, страхотии и ужасии, а това гадно слънце само ни разваляше рахата 🙂 Нищо – другия път повече.

Средногорска пролетна жегичка

Тръгнахме с идеята да идем до една поляна с чешма над Сребърното езеро (Колена). Само че табелите „Ловно поле“ леко ни разколебаха, а калотията до колене по пътеката – съвсем. Имах два бакъпа на ум – Ловджийската чешма над Колена или местността Юртата над Братя Кунчеви. Като по-скромна дестинация се засилихме към чешмата.

Разходката може да се обобщи лесно – гущери, змийчета (две от тях си водих през целия път 😉 ), пек и лайна.

Прекарах се да мина по някакъв черен път в самото село Колена, където ситроена трябваше да бъде вдигнат на втора висока степен. Когато пътя се изправи нагоре и се превърна в катерачна стена за жипки, теглих няколко майни на всички карти и жипиеси и се върнах до асфалта. Скоро паркирахме на края на селото и подхванахме нагоре.

Под „нагоре“ имам предвид съвсем лек наклон. Разходката нямаше никакви трудни места и пътеката си беше направо джипска магистрала. Единственото което леко ни накара да повдигнем половин вежда беше водата. От скорошните дъждове части от пътеката се бяха превърнали в ручеи.

IMG_5532

Срещнахме младо семейство, което се размотаваше като нас.
– Жалко че нямаше никаква вода в чешмата… с цялото това наводнение навсякъде.
– А, и ние сме тръгнали натам – викаме ние – надалече ли е?
– Не, точно зад гърба ти е.

Ъ? Я, вярно! Скрита в джунглата се подаваше изваяна меча глава.

IMG_5536

Посъветваха ни да идем и на гроба на Наталия. Бил малко по-нагоре по пътеката. Мястото се оказа доста барнато. Желязно ограждение, плочи, стълбички…

IMG_5537

Коя ли е Наталия? Потърсих я в нета, но единственото което намерих е че е борец против фашизма и може би е от Смолян.

До тук стигнахме за около половин час, а ни се ходеше още. Потокът беше точно в ляво от пътеката и приятно ромолеше и даваше сили и мерак за още. Лекият ветрец носеше горски аромати, напомнящи на дъхави чайове.

Пътеката гъмжеше от живот. В калните локви засякохме няколко жабки. Разръчкахме една и тя ни демонстрира интересна защитна реакция. Метнахме ѝ камъче, което едва я докосна, а тя рипна и умря! Или поне се направи на умряла с корема нагоре 🙂 Спогледахме се тримата и вече правихме завера да не споменаваме никога за този инцидент, когато „умрелия“ жабок се изнесе с най-голяма скорост към потока.

Гущерчетата също се стрелкаха настрани от пътя ни. Това бяха летящи животни. Краката му махат като перки, а тялото някак си ги догонва. Имаше дрифтове в прахта, имаше отчаяни самоубийствени скокове от високи камъни, въобще почувствахме се като смъртоносни нашественици в тази екосистема.

IMG_5554_5_6_tonemapped

По едно време сянката взе да изчезва и излязохме на някакъв кър. Напред в далечината имаше върхове, които изглеждаха високи, но на практика надали бяха стотина-двеста метра по-високи от нас. В дясно се виждаше голяма бетонна постройка – вероятно овчарници. Пътеката беше осеяна с лайна, някои от които пресни.

Простотията ни изби под формата на изкуство и тръгнахме да съчиняваме хайку. Хайкуто е форма на японско стихче, което се състои от три фрази. Сричките в тях трябва да са определен брой – 8, 5 и 8. Някой даде тон с „Лайна. Планина. Мухи“, което след двеста редакции се превърна в:

Лайното събира мухи
Планината спи
Рекичката ромоличка

Тук вече взехме доста да се сваряваме и тръгнахме да се връщаме. Пак добре че не беше лятна жега, че тогава точно в 12 на обяд щеше да е направо радиационно. А върху нас слънцето просто жизнерадостно напичаше и като се комбинира с лекия ветрец направо си беше приятно. Да видим още колко дни „пролет“ ще имаме тази година.

В последствие се оказа че все пак слънцето бая ни е ударило. Аз се прибрах и се трупясах на дивана, а на момичетата всичко им беше червено въпреки шапките.

Градището над с. Кънчево

Март месец се отвори с прекрасно слънчево време на фона на предните два месеца мъгли и дъждове. Естествено, веднага ме хвана саклета и трябваше да се разтъпча някъде.
Целта беше връх Калето до село Кънчево. В България има поне хиляда връха с това име произлизащо от това че там се намират останки или руини. Конкретно това Кале е средновековна крепост, охранявала прохода от Търново към Борилово и Стара Загора. Крепостните стени с дебелина 2-8 метра са имали неправилна многоъгълна форма. Зидарията е от ломени камъни споени с бял хоросан. Общата площ на укрепеното пространство е около 10 декара.
Бях идвал тук преди няколко години. Параметрите бяха ясни – час и нещо ходене, 200-300 м денивелация, драпане по камъни и награда със забележителна гледка отгоре.

Хванахме се със Сашо и Цвета и към обяд бяхме в село Кънчево. От там към крепостта тръгнахме по синята маркировка.

На излизане от селото минахме покрай един каптаж, който беше нашарен като туристическо информационно бюро – жълта пътека за Ръжена насам, жълта за Розово – натам, синя за крепостта – направо. Тук започна да става малко кално. А аз точно бях оставил бойните чепици при обущаря и бях тръгнал с многоизстрадалите маратонки… Дали пропускат вода? Пропускат и камъни и дървье 🙂

Рекичката покрай чешмата беше доста пълноводна и не можехме да пресечем на обичайното място.

Така че кой с тояга, кой с лъвски скок се оправи от другата страна.
След малко излязохме на полето. Тук маркировка няма и предния път като идвах се лутахме поне един час. Тогава свалихме трак от GPS-а и сега си спестихме изгубването.

Калчицата взе да става сериозна и когато внезапно ми захладня на пръстите почнах да си мисля че влагата ще ни спре. Сашо обаче право рече че „щом тече надолу, значи горе ще се е изтекло“ 🙂

Пътеката влезе в гората и ни посрещнаха хиляди цъфнали божури. По пътеката, по поляните – навсякъде.

Наклонът нагоре взе да става постоянен и излязохме на скалите. Видиш ли синята маркировка да тръгва отвесно по камъните, значи стягай си гащите 🙂 Задрапахме здраво нагоре, като отвреме-навреме включвах 4х4 режима. Тук някъде понесох щета от 1HP – ожулих си палеца на ръката.

Поглед към източния баир. Нашия беше по-висок – няяя :p

Иманярите бяха прекопали доста от поляните

На върха

Знамето на върха беше виждало по-добри времена… Всъщност беше се превърнало в парцал, висящ на 2 кончета. Ха, честит 3-ти март.

По този път бяхме дошли, а долу до къщурката се вижда чешмата.
Поглед към Кънчево.

Снимките не могат да пресъздадат усещането за награда. Да видиш селото в далечината и да си кажеш „Ама ние ЧАК от там ли дойдохме?!“ 🙂

Поглед към Ръжена – разстояние по права линия около 4км

Кънчево с Казанлъшката долина

Стана време да хапнем. Разпъна се софрата, а да отбележа че мръвката е там, макар и много да не се вижда 🙂

Да хапваш докато си седиш всред древните баири – безценно

Взехме да слизаме надолу и потънахме в гората.

Мислехме на връщане да минем през едни големи камъни, които се виждаха наблизо. Легендата им е че са древен тракийски храм на Слънцето.

Прецапване на поредната рекичка

Зареждаме мана от траките
Някой зареждат повече 🙂

От там някак с нежелание тръгнах на обратно. Хубаво е човек отвреме-навреме да хване гората и да се откъсне от тълпата и цимента. Това много ми липсваше последните няколко месеца.