В страната на ветровете

Това е едно ходене, което ми се въртеше в главата от адски много време. Прогнозите за времето след средата на октомври бяха благоприятни, така че с едното око на синоптика взехме да приготвяме плана за трасето Бузлуджа – х. Българка. Разстоянието не беше голямо, ама и на нас ни е малък левела, така че за 4-5 часа трябваше да ни дойде тамън. План Алфа включваше ходене до Българка и от там прибиране с влака от Кръстец. За съжаление поради логистични причини трябваше да изредим още малко букви от гръцката азбука докато стигнем до правилния план – с кола до Бузлуджа, ходене до Българка, нощуване там и на следващия ден обратно по същия маршрут.

Още докато се прибирах към Стара Загора предната вечер времето ми изигра невероятно красив спектакъл. Вятъра постоянно разтикваше облаците насам-натам и украсяваше залеза:

На сутринта със сестрата минахме през магазина – заредихме с мръвки и вода, забравихме разните салатени благинки (аматьори!) и хванахме през Казанлък. Влакът от София подрани (БДЖ винаги може да те изненада с нещо), от където забрахме още един член на експедицията. Газ към Бузлуджа. Нагоре гледката беше страховита – плътни тъмни облаци бяха завардили върха. Рекох си че има две възможности – горе да си е*е от дъжд и вятър или пък облаците да са по-високо и да ни направят супер шоу. Някак си не бях обнадежден, но рекохме да продължаваме по плана. Горе времето се променя с минути.

И естествено горе вятъра ни обрули. Не случайно са опънали 36 перки от ветроенергийния парк. Там ако вятъра спре, значи Земята е спряла да се върти. Както и да е – първи чекпойнт – влизане в чинията. Предния път от юли имаше адска буря, та този път се надявахме на по-чисто време и гледки. Имахме ги.

Позабравил съм как се правят ХДР-и

Вътре беше пълно като конгрес на БКП. Някакви лапетии с едни натокани кифли – били се качвали в пилона като си светели с два телефона. Самоубийци. Не правете като тях. Възрастна двойка чужденци, с които си изхайкахме. Два автобуса унгарци. Ако някой се сети да сложи долу лелка с билетчета (и семки) – златен ще стане.

Тръгнахме да се качваме нагоре, но се оказа че някъде съм си изгубил едната ръкавица и ми се скапа настроението. Вятъра яко бучеше, а като се спреш на едно място усещаш как цялата конструкция се клати. Така че точно накрая преди петолъчката ме хвана шубето и аз бях до там.

Към 14 часа си бяхме начесали крастата и хванахме към Българка. По сайтовете даваха пътя към 3 часа и половина, значи като за нас – 5 🙂 Плана беше до 19 часа да пристигнем – хем да не ходим по тъмното, хем и да хванем готината светлина покрай залеза.

Задължителния конски табун покрай паметника
Този според сестрата беше паднал в кофата на Милка-та 🙂
Любопитко

От първия Бедек отправихме поглед назад. Към Централния балкан се виждаше снежец и още една група ветрогенератори. А въпросния снежец го видях по-късно от близо в блога на Мартин Петров, който е бил там по същото време.

На границата между Северна и Южна България
Разгледахме Габрово от високо. На север се виждаше друг град, вероятно Трявна.

По едно време започнахме да усещаме звуците от перките. А те ни изсвириха цяла симфония – плътното жужене от генераторите, витлата които разсичаха въздуха и проскърцваха от време на време. Това скърцане… Ужасно, силно и настойчиво. Както реве тиранозавъра от Джурасик парк.

Пътеката слезе от билото и навлезе в гората. Листата от широколистните бяха слезли от клоните и правеха гъст килим. Ниското слънце беше започнало да вкарва оранжеви багри. Красота.

По едно време пътеката влезе в тъмна и гъста курия. Толкова черна, че тръгнахме да търсим фенерчетата 🙂

Нормален разговор от след като ни се изчерпаха просташките песнички:
Аз: Beware mortals, as you enter the forest of DOOM!… Сестра ми, как ще го кажеш това на немски? Ze forest of ze doom…?
Сестрата: Гора е wald, дуум балиго. Nicht gut?
Аз: ZE WALD AUF ZE NIGHT GUT!
🙂

На места беше влажно, но поносимо, като се има предвид че предните две седмици небето се беше продънило от дъжд. На няколко места трябваше да заобикаляме стабилни гьолове. По средата на пътя беше единствената питейна вода – Бабиния Райчин чучур. Чучура течеше толкова стабилно, че водата чак избиваше през камъните. И там хората бяха направили масичка с пейки и … София 82 😀

Да погледаме телевизия на сянка?

Бяхме си забравили генератора и не можахме да пуснем телевизора (захранващия кабел беше нов и прилежно намотан отдолу) 🙂 За това хапнахме леко и продължихме. През цялото време пътеката слизаше стабилно надолу, което леко ме притесняваше. За мен слизането е по-гадно от изкачването, а и си давах сметка че тази денивелация щяхме да я взимаме на обратно на другия ден…

Бялата гора

Колко ли е стара табелата за да я изяде така дървото? Това далеч не беше единствената маркировка, напротив. Адмирации за туристическото дружество, което поддържа пътеката – буквално на всеки 50 метра имаше табелки.

Пристигнахме към 18 часа – малко по-рано от предвиденото, но и без това в гората нямахме много от очакваната златна залезна светлина… Обаче пък бяхме капнали, та се размазахме от кеф като видяхме пушека от комина. Хижарят ни посрещна благо с чайче и топла трапезария. Май нямаше други хора освен нас и едни бабки. Бабки по години, но по душа – лелки! 🙂

(Тук се сещам че преди време от „Сблъсък“ бяха свили една моя снимка за контекста на „дайте парите да ги изпием с Бай Иван“, та да им пусна още една, ако имат нужда)
Mandatory food tribute for instagram

Неделя заранта станахме и тръгнахме по план към 9 часа.

Съвсем на близо беше природната забележителност „Виканата скала“. От там се вижда като на длан северна България. Представих си колко салата може да се изпие на беседката до скалата нощно време…

Хванахме на обратно, като съответно вчерашното надолнище беше днескашно нагорнище. Голямо нагорнище. Езика си го влачех в листата.

На Бабин Райчиния чучур по средата на пътя

Въпреки денивелацията, като че ли връщането го взехме по-бързо. След 3 часа започнахме да виждаме перките и излязохме на билото. Което си беше измамно, понеже имахме още час път до колата.

Водата течеше от скалите. Имах чувството че целия Балкан е подгизнал от предните две седмици
Скален обитател
Поглед към Шипка
Я, те всичките си имали женски имена! 🙂 Преброихме Клаудия, Боряна, Жизел, Рут, Радина и т.н.

Метеори посред бял ден 🙂
Поглед към кораба-майка. Долу са хижите Младост и Бедек. Младост не работеща, а Бедек май се престроява в квартира за перкаджиите.
Да си смажат малко перките, че ако се откъсне някоя има да я гоним до Гърция…

Накрая вече капнали, едвам движещи си краката достигнахме чекпойнта 🙂 След което някои се откъртиха, а други после имаха проблеми с движенето на крайници и гърбове. Но какво е болката освен един приятен спомен от изминатия път 🙂 Планината малко ни изплаши в началото, но беше благосклонна и ни допусна да се освежим с красотите ѝ.

Екопътека „Узана“

Информацията за екопътека „Узана“ е доста оскъдна в Интернет, а маршрута не бива да се игнорира – за това реших да драсна два реда.


View Larger Map

Според информационната табела пътеката е с денивелация 90м и е пълна с разни атракции. По дърветата има доста информационни табели за съответния растителен вид (след петия „Обикновен смърч“ престанах да им се заглеждам 🙂 ) и като цяло маршрута е образователен и подходящ за деца. Общата дължина по GPS трак е ~2.3 км. По указания това се взима за един час, но ние се спирахме на всяко камъче и пейка и ни отне три.

Повечето от денивелацията се усеща в първите 400 метра, когато от поляната на Узана се навлиза в гората. Ние бяхме там около 1-ви май и пролетта леко закъсняваше. Широколистните дървета все още нямаха листа, а в най-сенчестите дупки имаше сняг.

По нагорнището бяха набити трупи, които правеха стъпала

По цялата дължина има няколко места за почивка и за хапване. Някои от тях си бяха сериозни заслони с чевермета, пещи и ток, в които и сватба можеш да вдигнеш.

Да имаше малко сянчица...

Така достигнахме до първата атракция – въжен тролей. Въжето беше скъсано, а стълбата – разклатена. Не можах да разбера на къде се спускаш от площадката.

Нагоре по пътеката имаше още няколко катерушки.

Кой може да мине по цялата дължина като маймунка?
На това не можах да разбера каква му е идеята
Всеки да направи по 20 набирания, веднага

Съвсем скоро пристигнахме до първото по-голямо нещо от обещаните – класна стая на открито. Като малък не съм ходил по „горски“ училища, но винаги съм си ги представял така (всъщност може би е имало много повече пиене и много по-малко „училище“, но…). Черна дъска нямаше, но имаше няколко от образователните табели, които бяха пръснати из целия парк. И тук времето си беше оставило следата по счупените „чинове“.

Едно от малкото зелени неща в гората през този сезон беше някакво тревообразно растение. Ние нали сме опитни биолози и го набедихме че е: момина сълза, дебелец, киселец, млад бук (в този ред). Някой го опита на вкус и рече че било див чесън. Това обясни защо гората ми миришеше на салата.

От тук нататък терена става рязко каменист, като на места бука расте директно върху скалите.

Пътеката преодолява различни височини чрез дървени стълби, които бяха по-здрави от колкото очаквах

След първия каменен баир, пътеката се спуска отново в ниското, където има няколко маси и огнище.

Тук имаше някакво разклонение в ляво, което не разбрах на къде отива – още стълби с парапети и синя маркировка. Основната пътека обаче продължава напред към първия по-голям „ресторант“. Тук или на предните маси е добро място да хапнете, защото следващата възможност ще е чак в края на маршрута, а вие още не сте го преполовили.

Тук има ново отклонение наляво – към почивната база на община Габрово, която се вижда в далечината. Екопътеката през повечето време е добре маркирана със синя ивица и табели, освен една част за която ще стане въпрос след малко.

Вечните чеснови полета

След 200м се достига до входа на пещера „Леднишката дупка“. В миналото габровци са взимали от тук лед, за да съхраняват различни стоки, а днес прилепите се събират през размножителния си период. Това е горе-долу средата на маршрута.

Тук изгубихме маркировката и след кратко лутане излязохме на наблюдателната площадка. Чак по-късно като видях схемата на парка разбрах че тук някъде сме пропуснали „амфитеатър на открито“.

Площадката изглежда много по-стабилна от рехавите дървени съоръжения наоколо

Открива се панорама към Шипка и Бузлуджа, като двете са почти на една линия. Добре се вижда ветрогенераторния парк на Бузлуджа. На мен гледката ми се стори леко скучна – от асфалтовия път до Узана се виждаха по-красиви места.

10 точки за когото успее да намери паметника на Шипка

Точно до площадката се намира „индианския кът“ в който има дървените скелети на два вигвама. Може би са ги построили за катерушки, но както бяха в текущото им състояние не бих препоръчал на никой да се катери по тях.

Нататък следва около километър разходка през гората, като на доста места пътеката минава директно по камъните. Гледайте си в краката, защото е много лесно да се прехласнете в гората и да стъпите накриво. Това е малко по-скучната част от маршрута на фона на всичките съоръжения до сега. Липсват и всякакви кътове за отдих, но ако ви е останало ядене и пиене няма да съжалявате – пътеката свършва при хотел „Импулс“ на друг голям заслон.

Екопътека „Узана“ ме остави с две общи мисли – колко труд е вложен в нещо за да се направи интересно; и как всичко се разваля като го оставиш на времето. Освен това толкова камениста гора не бях виждал.