Устинския водопад и параклиса Св. Георги

Този уикенд съботата беше работна. Та никак не е чудно че съгласно всички закони на Мърфи, това беше първата събота с хубаво време от 147 години насам 🙂 Комбинирай с истински пролетното време цяла седмица и съвсем лесно ще разбереш как мозъка ми щракаше на вълна „навън“. Щракането дори заплашваше да се превърне в превъртане на механизма, та едвам издържах да свърши работния ден 🙂 Паралелно вървяха няколко плана, които се развалиха поради различни причини, но имах в ръкава една скрита дестинация-коз – Устинския водопад. Намира се наблизко до Пловдив, лесно достъпен водопад е, и хич не толкова известен. На бегом до вкъщи – стегнах багажа и хванах пътя.

IMG_0979

Маршрутът нагоре беше ясен. Предния път го бях трасирал на GPS-а и нямаше нужда да се губя като тогава. Разстоянието беше около километър, а денивелацията – нищожна. По всички правила на логистиката това беше пътека, която се взима за 20 минути с песен на уста. Да, ама не 🙂

Сега гледам данните от GPS-а и излиза че 40-те минути, за които достигнах водопада, са ми се стрували като 2 часа 🙂

IMG_0977

Селата в Родопите са все още в бедствено положение, заради падналия сняг. Та това си личеше леко дори и тук. В задния двор на Пловдив, едвам на 500 метра височина имаше тук-таме снежец. Но не беше толкова снежно, колкото кално. Нагоре вървяха хиляди стъпки. Гората беше преживяла адска буря съвсем скоро. Навсякъде имаше скършени и паднали борове. Някои – напълно изкоренени. От всякъде висяха клони и трънаци. Почти веднага дадох кръвна жертва на гората. От там нататък всяко клонче беше внимателно оглеждано за хищните тръни! Раницата и якето се закачаха на всяка крачка. На места се чувствах като тръгнал през жив плет.

Падналите дървета си бяха сериозна работа. Някои искаха заобикаляне от по 20-30 метра през склона. Сложи педя сняг и лед върху 45-градусов склон покрит с борови иглички и трънаци и върви отгоре му. Забавно звучи, нали? 🙂 Логично – след всяко такова препятствие следите намаляваха и намаляваха.

IMG_0992

Последния завой ме изкара в подножието на бушуващата водна маса. Пролетта беше разкарала всички ледени висулки. Но този път водопадът имаше нови цветни украшения, които ме накараха да застана на челна стойка с широката оптика:

IMG_1013

Тръгнах към следващата дестинация, която ми беше много любопитна – параклисът Св. Георги, който се намираше съвсем наблизо. Тук вече нямаше никакви следи – никой не се беше качвал от седмици насам. Пейзажът беше интересен. Каменни стълби катереха нагоре до седловина между две скали, в която беше кацнал параклисът. Гледката беше силна – на запад – зад мен се виждаха баирите, от които се стичаше Устинския водопад. На север – малка каменна формация, със задължителния кръст забит отгоре. В ляво зад него се виждаше Устина, а в дясно – Перущица. На юг се издигаше височината Кулата,

IMG_1033

Точно на време за залеза. Не си бях планирал времето – не знам кога тръгнах, колко съм се бавил вкъщи и т.н. Но по някаква благосклонност – пристигнах точно в правилния час 🙂

IMG_1026

По небосклона почваха да мъждукат леки нощни цветенца, а на западния свод една стара познайница бързаше да се скрие срамежливо от погледите:

IMG_1045

Фазата – 1 ден след новолуние. 1 ден след фамозното слънчево затъмнение, което се случи вчера.

Светлината ми вече изчезваше и слязох при водопада, където разпънах хамака на голямата беседка. Почетох малко разкази на Робърт Шекли и докато се усетя ми звънна алармата в 5 часа. Като сме дошли за залез, няма да изтървем и изгрева, я! 🙂

IMG_1069

Слънчевите лъчи мързеливо изкатерваха стръмните ридове наоколо. И на слънцето му беше неделно.

IMG_1101

Всяка следваща минута светлината беше различна. Чувствах се като в картина, рисувана от умел художник, в която постепенно се добавяха нови щрихи, цветове и настроения.

IMG_1103

След известно време светлинния спектакъл замря и официално отворихме календара на следващия ден. Събрах багажа и обратно по следите. На връщане вече знаех през какво минавам и за нула време бях долу. Вече си мислех да закривам сутринта, когато от близкото дърво се чу едно познато „ТКРРРРРТ“. Червеноглав кълвач се опитваше да си докара мозъчно сътресение 🙂

IMG_1131

Така откраднах няколко скъпоценни момента от Родопите. Успях да си начеша крастата, която ме беше обхванала тази седмица. Но всяко чудо за три дни, а мен тая краста ме хваща доста болезнено напоследък. Така че не се учудвайте, ако се срещнем пак съвсем скоро 🙂

Устински водопад

Извадих от ръкава едно място, където отдавна се канех да ида – Устинския водопад. Написах си домашното по него и разбрах че той е леко своенравен водопад, появяващ се само в определени сезони. Обикновено – април-май с топенето на снеговете. Въпреки големия шанс да няма водопад, тръгнах поне да направя едно разузнаване.

Пътя Пловдив – Устина се взима бързо. Там трябваше да намеря площад с чешма в горния край на селото, от където да тръгна. Малко се забатачих, понеже всички села в полите на Родопите имат един основен бъг – криви, тесни улички, водещи наникъде. Но след малко кацнах на чекпойнта и хванах по пътеката нагоре. Не виждах маркировки, а знаех че маршрута е добре маркиран. Попаднах на една бабка, хранеща котките на улицата и тя ми рече че това било пътя нагоре. Пътеката се движеше по брега на един ручей и аз си мислех че в края на ручея ще се намира водопада.

Не беше този ручей и това въобще не беше правилната пътека 🙂

След малко почна да се появява снежец в сенчестите дерета, а водните пръски по брега бяха замръзнали и образуваха причудливи форми. А времето беше съвсем топло, може би над 15 градуса.

IMG_3717

Първото доста заледено мини-водопадче.

IMG_3722

Ледени айсберги плаващи по реката.

След малко пътеката свърши задънено. Използвах жокер „обади се на приятел, който знае пътя“ и ми станаха ясни две неща. Правилната пътека не се движи долу в дерето. И е добре маркирана и няма начин да се обърка. Връщах се обратно към изходната точка да пробвам в друга посока. Но по средата видях една пътечка хващаща в страни и рекох да подхвана по нея. Знаех че някъде наоколо трябва да пресека правилния маршрут и може би нямаше нужда да се оттеглям чак до началото.

Според домашното, което си написах в района се е намирала голяма крепост на император Юстиниан. Забелязвате ли лека прилика на имената? 🙂 Устина – Юстиниан. Та наоколо имаше много следи от руини. Каменни пътища, подкрепени със зидове пътеки, купчини правилно изсечени павета… Черешката на тортата беше една кръгла каменна кула, вкопана в земята. Зидарията и камъните седяха като излезли от картина със заглавие „Древно и вечно“. Ще ви спестя снимката – българина си е българин, и може да направи бунище на най-невероятни места…

IMG_3734

Започнах да взимам височина и се движех по някакви издълбани от вода сипеи. Изпотих няколко води, но всяка почивка ми носеше величествена гледка надолу. След малко обаче попаднах на най-радосната гледка 🙂

IMG_3735

Бях нацелил официозната пътека. Тя се движеше далеч по-леко нагоре. Тук-таме имаше пейки с кошове за боклук. Отстрани имах няколко сухи дерета. Всичко беше толкова безводно че си казах че вероятно даже и няма да разбера къде е водопада. Е, всеки може да снима водопади, но ние можем да снимаме и сухопади 🙂

Оказа се че много много греша. След пет минути пресяках един лед и пред мен се откри величествен… ледопад! Водопадът беше замръзнал.

IMG_3768

IMG_3757

IMG_3758

Яко!

Точно под него има маса с пейки и огнище. Малко по-назад имаше разклонение за някакъв параклис, който се показваше кацнал на един баир в ляво. Имах мерак да се кача и да потърся панорами, но в същия момент Сашо ми звънна. Трябваше да направим една организация за другия евент за деня. Той щеше да ме отведе на съвсем различна планина, но това е вече друга история 🙂