Пролетната екскурзия – Ден 1 – Леденика, Вратцата

Онзи ден си спретнахме една малка тридневна екскурзия Враца – Луковит – Троян. Доста път избихме, доста красоти видяхме. Пъхнахме се в три пещери и се разходихме по една супер яка река. И още, и още…

Събота 5 часа сутринта – принудително събуждане от възбудените пилета по клоните под прозореца. Няма как ще се става рано, и без това път ме чака. Зареждане на важни течности – нафта, вода и ракия и аварийни кроасани от магазина. Що е то „авариен кроасан“? Като тръгнеш да обикаляш сутрин в непознат град и не намираш ни една работеща баничарница, ще разбереш 😉

Пуснах се до София с лежерните 100 км/ч по Тракия и разхода на ситроена падна до 5.5. И пак изпреварих малко графика, но времето беше употребено в кварталната баничарница там. Забрах другия член на експедицията – Димо, и хванахме към Враца. Чийтнахме изходящия трафик от столицата през едни странични села и за малко да се забутаме в Кремиковци, но с някаква странна врътка стъпихме на правилния път. По АМ „Хемус“ за първи път карах и ми се стори интересна магистрала. През пет минути я тунел, я мост. Какви криви мостове все над гигантски урви – красоти. От магистралата към Ботевград слязохме по интересен пътен възел на три етажа. Малко преди обяд се добрахме до Враца.

Брей, там имат голям Балкан. Ама не от онзи нормален Балкан, който съм виждал към Карлово или Казанлък, а съвсем различен Балкан тип скала. Огромни зъбери, отсечки от по 200-300 метра висящи над пътя. Врачанци как спят спокойно като знаят, че това може да им падне на покрива… Интересна планина е там. Пътя се виеше долу в ниското и като погледнеш наляво – скала, като погледнеш надясно – скала. На долу – рекичка, а около нея полянки с беседки, цър-пър, пътечки… Много угодно направено. Зарекохме се да спрем тук на връщане.

Завъртяхме се по завоите на прохода Вратцата, минахме разклона на Згориград, където толкова се шашнах от табели че с десен мигач описах лява окръжност 🙂 И нагоре. Направи впечатление че тук-таме между завоите има забити пилони и седалков лифт. Горе спряхме да видим лифтовата станция – пълна скръб. Изоставена от години, от самата станция са останали само едрите елементи, които не могат да се свалят. Чудно обаче че въжето, седалките и пироните стояха почти непокътнати. Във Врачанско нямат ли цигани да нарежат всичко за скрап?


Поглед надолу към Згориград

Съвсем наблизо беше чекпойнт Алфа в експедицията – пещерата „Леденика“. За щастие или нещастие, случихме на спортен полуден, който се провеждаше горе. Двайсет автобуса с лапетии и сума ти коли, човек няма от къде да мине.

Района около обръщалото е готин. Хем е спортен, хем е скараджийски.


Към пещерата се строеше яко.

Всичко беше превърнато в строителна площадка по изграждането на „тематичен парк“.

Тези ще се виждат интересно на сателитните снимки

Всъщност едвам намерихме къде е самата пещера измежду всички багери, кранове и разкопани траншеи. И сега разбрах защо се казва „Леденика“ – като застанеш на входа и те подхваща едно свежо течение отдолу. Много приятно в 30-градусовата пролетна жега.

Вътре в пещерата беше адско упражнение по провиране, патешко ходене и пълзене. Брей, видях зор. А когато потта се оттичаше от очите ми, успявах да видя и подземните красоти.



Имам чувството че едни и същи пещерняци дават имена на всичките образувания. Във всяка пещера която съм влизал има стандартните – Дядо Мраз, Баба Яга, младоженците и т.н.


Мъха расте там където светят прожекторите. Много ми е чудно как не дават в пещерата да се снима със светкавица, че увреждала не знам какво си. А нон-стоп вътре блещят всичките тия киловатови прожектори, които освен това и греят и сигурно ебават майката на цялата екосистема.


Едно от по-широките „чистилища“


Езерото със съкровището

След половинчасовата обиколка се върнахме обратно в света на жегата и задухата. Отдадохме нужното уважение на кебапчийницата и хванахме надолу.

Спряхме под голямата скала и се ококорихме – някакви луди се катереха горе по каменните зъбери 🙂

Общ изглед на камънака
Открийте тези в горната снимка
Или тези

Много рахатно е направено там – беседки, огнища, мостчета над реката. Няколко образователни маршрута тръгваха наляво-надясно. Тук-таме бяха опънати палатки.

Ручейче

Намързелувахме се хубаво и тръгнахме да се местим към следващия чекпойнт, където щяхме да спим.

Следва – Ден 2

Облачен уикенд и още нещо

Облачен, но в добрия смисъл! Адски динамично небе, имаше невероятни гледки. Няколко от тях успях да щракна, повечето ги пропуснах. И за финал имаше една супер изненада.

Всичко започна още петък вечер докато се прибирах към Стара Загора. Залезът се случваше под едни скромни лъскави облачета. От другата страна цялото небе беше в огромни късове, които бяха окървавени от единия край. Пръста ми сам се свиваше да щрака, но точно излизах от Пловдив и нямаше къде да отбия. Такива явления продължават десетина минути. Точно след залез има още няколко минути през които по-високите облаци биват огрявани и след това всичко започва да изсивява. Изпуснах момента.

Събота сутринта в някакво безбожно ранно време си отворих едното око и през прозореца видях нещо подобно навън. Цялото небе беше алена облачна маса, която се беше напукала като мозайка и през нея прозираше небе. Красиво беше, но душичката ми спеше и не можах да се помръдна.

Неизвестно време по-късно си отворих другото око и навън всичко беше сив облак. Грозно, скучно и си рекох че тва беше за днес.

В 10 и кусур най-после успях да стана и опаа – небето чисто искрящо синьо, без ни едно вълмо облаче. Сутрешните упражнения – кенеф-кухня и като погледнах през северния прозорец видях НЛО над планината 🙂

Планината Фиджи ряпа да яде

Отбелязах интересното начало на деня и се пуснах по задачи. Точното им естество няма значение, но предиобеда ми беше доста зает. След това мръднах към Малка Верея. Получили два компютъра дарение за библиотеката и за да е всичко както трябва без пиратски софтуер им сложихме Ubuntu. Тук се сблъскахме с малко подводни камъни с последната версия (12.10 на слаби компютри – никога повече, но пък 12.04 LTS заспа).
Нагодихме горе-долу нещата и тръгнахме да си ходим. А навън – чудни агресивни облаци. Дръпнахме една разходка по малковерейския кър.

Качихме се на една могила, от където имаше супер изглед. Това ми беше втората възможност да пощракам с телескопа и естествено аз се олях. Е, не е „телескоп“ – Sigma 18-250 DC OS HSM, но като човек свикнал да щрака на широко, тези 250 мм ми изглеждаха като телескоп. Иначе хич не бих отказал ако ми се отвори възможност да щракам през телескоп. Снимките са качени в пълна резолюция, така че като цъкнете отгоре може да ги видите в детайли.

Панелките на Стара Загора. Отзад се вижда Самарското знаме на 10 км разстояние.
Най-близо е индустриалната зона на Стара Загора (8км), отзад – квартал Зора (12км), Агробиохим или бившия завод АТЗ (16км) и съвсем отзад в дясно се вижда… Нова Загора – 39 км 🙂
Тук имаме спор какво кой град се вижда към хоризонта – Раднево или Гълъбово. Има доста панелки за да е Гълъбово, но пък не знам в дясно от Раднево кой ТЕЦ може да се вижда там. Ако е Гълъбово, това ще да е AES-a.
Богомилово, зад него деликатно се промушва околовръсното шосе на Стара Загора. Големите резеровари са петролната база на Лукойл към Еленино.

Нащраках се с телескопа и започнах да забелязвам облаците 🙂

Засърбя ме да ги видя тези облачета отразени във водна повърхност и драснахме към Старозагорските бани. Надявах се и залез да хванем там да се получи нещо като петък вечерта. Е, не се получи – слънцето се скри зад една грамада и това леко пропадна.

Тук се опитах да изкарам нещо от сенките, но единственото което успях да изкопча с 2 стопа клин беше това:

Наплясках една панорама от 5 кадъра, която Хюгина сглоби много интересно – с главата надолу 🙂 Всъщност ефекта който се получи много ми хареса. Само косата на Стела да висеше 🙂

В обратната посока на залеза се опитах да издебна червени отблясъци, но не дойдоха.

Неделята не беше особено благодатна. Цял ден играхме на криеница с дъжда и накрая се забихме да гледаме кино. След това стана късно и трябваше да тръгвам да се прибирам към Пловдив. Ударих си един душ. Гледам прозорците – мокри, а вън яко слънце пече та се къса. Викам си „сега пък ако не се е пръкнала някоя дъга…“ Метнах един поглед навън и ченето ми падна. Имаше солидна, наситена, светла огромна дъга. И защото обичам дъги, до нея имаше втора 🙂 Изпуснах и кърпи и клечки за уши и всичко и се завтекох към фотото. Пробвах със и без поляризационния филтър. Чувал съм митове че може да изкара повече цвят от дъгата. Оказаха се само митове… В едната позиция дъгата изчезваше хептен, а в останалите не ставаше нищо по-интересно. На практика посоката в която щраках беше 180 градуса на слънцето, където и не би се очаквал някакъв ефект от този филтър.

Какви са условията за да се получи дъга? Най-просто казано слънцето трябва да е ниско в небето и да огрява водни капки от срещуположната ви страна. Дъгата се получава от пречупената светлина от Слънцето и е образ, не обект. Не можете да се приближите до нея или да я заобиколите 🙂

Основната дъга (ако се наблюдава повече от една) има радиус 42° и центърът ѝ е винаги точно срещуположен на слънцето. Т.е. колкото е по-ниско слънцето, толкова е по-голяма дъгата. Ако слънцето е високо, тогава центъра на дъгата пад под хоризонта и само малка част от нея се вижда. Ако се намирате в самолет и слънцето е под хоризонта на полета, дъгата която би се видяла може да изглежда като цяла окръжност 🙂

Изхождайки от това може да кажем че хубава дъга най-често може да се наблюдава по залез когато бурята ви е подминала и се движи на изток, или по изгрев когато бурята ви е подминала и се движи на запад. Освен кефа от дъгата, ще се намирате в златния час, така че може да си вземете пуканките и да се насладите на шоуто, което ви изнася природата 🙂

Градището над с. Кънчево

Март месец се отвори с прекрасно слънчево време на фона на предните два месеца мъгли и дъждове. Естествено, веднага ме хвана саклета и трябваше да се разтъпча някъде.
Целта беше връх Калето до село Кънчево. В България има поне хиляда връха с това име произлизащо от това че там се намират останки или руини. Конкретно това Кале е средновековна крепост, охранявала прохода от Търново към Борилово и Стара Загора. Крепостните стени с дебелина 2-8 метра са имали неправилна многоъгълна форма. Зидарията е от ломени камъни споени с бял хоросан. Общата площ на укрепеното пространство е около 10 декара.
Бях идвал тук преди няколко години. Параметрите бяха ясни – час и нещо ходене, 200-300 м денивелация, драпане по камъни и награда със забележителна гледка отгоре.

Хванахме се със Сашо и Цвета и към обяд бяхме в село Кънчево. От там към крепостта тръгнахме по синята маркировка.

На излизане от селото минахме покрай един каптаж, който беше нашарен като туристическо информационно бюро – жълта пътека за Ръжена насам, жълта за Розово – натам, синя за крепостта – направо. Тук започна да става малко кално. А аз точно бях оставил бойните чепици при обущаря и бях тръгнал с многоизстрадалите маратонки… Дали пропускат вода? Пропускат и камъни и дървье 🙂

Рекичката покрай чешмата беше доста пълноводна и не можехме да пресечем на обичайното място.

Така че кой с тояга, кой с лъвски скок се оправи от другата страна.
След малко излязохме на полето. Тук маркировка няма и предния път като идвах се лутахме поне един час. Тогава свалихме трак от GPS-а и сега си спестихме изгубването.

Калчицата взе да става сериозна и когато внезапно ми захладня на пръстите почнах да си мисля че влагата ще ни спре. Сашо обаче право рече че „щом тече надолу, значи горе ще се е изтекло“ 🙂

Пътеката влезе в гората и ни посрещнаха хиляди цъфнали божури. По пътеката, по поляните – навсякъде.

Наклонът нагоре взе да става постоянен и излязохме на скалите. Видиш ли синята маркировка да тръгва отвесно по камъните, значи стягай си гащите 🙂 Задрапахме здраво нагоре, като отвреме-навреме включвах 4х4 режима. Тук някъде понесох щета от 1HP – ожулих си палеца на ръката.

Поглед към източния баир. Нашия беше по-висок – няяя :p

Иманярите бяха прекопали доста от поляните

На върха

Знамето на върха беше виждало по-добри времена… Всъщност беше се превърнало в парцал, висящ на 2 кончета. Ха, честит 3-ти март.

По този път бяхме дошли, а долу до къщурката се вижда чешмата.
Поглед към Кънчево.

Снимките не могат да пресъздадат усещането за награда. Да видиш селото в далечината и да си кажеш „Ама ние ЧАК от там ли дойдохме?!“ 🙂

Поглед към Ръжена – разстояние по права линия около 4км

Кънчево с Казанлъшката долина

Стана време да хапнем. Разпъна се софрата, а да отбележа че мръвката е там, макар и много да не се вижда 🙂

Да хапваш докато си седиш всред древните баири – безценно

Взехме да слизаме надолу и потънахме в гората.

Мислехме на връщане да минем през едни големи камъни, които се виждаха наблизо. Легендата им е че са древен тракийски храм на Слънцето.

Прецапване на поредната рекичка

Зареждаме мана от траките
Някой зареждат повече 🙂

От там някак с нежелание тръгнах на обратно. Хубаво е човек отвреме-навреме да хване гората и да се откъсне от тълпата и цимента. Това много ми липсваше последните няколко месеца.

Крумово – Музея на авиацията

Музея на авиацията – едно място, което отдавна исках да посетя.
Как се стига до там – елементарно. С кола – хващате от Пловдив за Асеновград и гледате табели в ляво за летището и музея. С влак – хващате влака в същата посока и слизате на спирка Маврудово и сте на паркинга на музея.

В началото може да се зачудите дали сте на правилното място. На паркинга е портала за 24-та вертолетна авиобаза. Но по една арка с надпис „МУЗЕЙ“ разбирате че сте на правилното място. До нея има плака, която обяснява на български и английски работното време и ценоразписа на музея:
– от сряда до неделя: 0900 – 1700 (от април до септември)
– от сряда до неделя: 0900 – 1600 (от октомври до март)
Таксите са различни, има комбинирани билети за два музея във Варна и един в София. Дефаултно за възрастен е 5лв. Най-добре похарчените 5 лв за тази година!

Няма кой да къса билетчета – те се купуват чак от вътрешната експозиция. А докато стигнете до там ще минете през 50 самолета от външната експозиция.

Първата спирка – на метри след арката – МИГ-23. Тук имаше голямо „иха-уха-самолет!“ без да подозираме какво ни чака по-нататък 🙂 Снимки, пози, чупки… До всеки експонат има табелка със спецификациите на български и английски. И тук научих първия интересен факт. (Значи аз по принцип съм доста далече от самолетите, не различавам един МИГ от друг МИГ 🙂 ) МИГ-а можел да променя ъгъла на крилото по време на полет между 17° и 60°, което е показано добре на тази картинка от Wikipedia:

В разперената конфигурация имало по-добри маневрени свойства, а в свитата – по-добри харектеристики за излитане и кацане.
В поглед отзад самолета беше една куха тръба. Явно двигател и по-сериозните неща се махат когато една машина стане музеен екземпляр…

От тук нататък видяхме поне 20 различни МИГ-а като модели и конфигурации. С различно оборудване и въоръжение – с ракети, с бомби, с картечници и т.н. Няма да се спирам на всичките 20 екземпляра, за да не взема хляба на музея 🙂 Идете и разгледайте.

Продължаваме нататък. Минаваме покрай тъмен хангар. Хвърляме едно око през изкривените врати и виждаме интересни неща – двуплощници, витлови самолети… кухнята на Червения Барон 🙂 За съжаление тези машини не са част от експозицията. Може би се реставрират или чакат по-добри времена.

От дясно ни се пада откритата част, а в ляво – музейната сграда. Като видяхме колко много самолети ни чакат отвън, предпочетохме да се скрием в сградата 🙂

Тя се състои от две зали. Първата зала „Космонавтика“ е изложение на неща, които винаги съм искал да видя – спускаемия апарат от Союз-33, в който е летял първия български космонавт Георги Иванов, скафандърът му, подборка от космонавтска храна и някои апарати, които са участвали в начуни мисии.

Във ВВС наистина ги подбират по-ниски от 1.50м 🙂 И има защо – ще видите по-нататък.
Макет на седалка и тренажор за катапултиране

Този „казан“ е спускаемия апарат на Союз-33. Историята на полета не е особено славна. Целта на мисията е скачане със станцията „Салют-6“ и извършване на 28 научни експеримента. Но технически проблем в последния момент попречва на скачването и апаратът е приземен по бързата процедура.

Какво е впечатлението ми от апарата? Че вътре е УЖАСНО тясно 🙂

Всичката апаратура се стига с една ръка. Двамата космонавти са седели в тенекиените вани долу един до друг в продължение на два дни. Мърдане? Няма на къде. Оставям на въображанието ви да измисли как са се справяли с основните си физически нужди 🙂

По нататък имаме изложба на космическа храна – лиофилизирани ястия. Лиофилизацията е процес на вакумно изпаряване на влагата от храната, което ѝ позволява да се запази по-дълго време без да губи хранителните си свойства. Чувал съм слух че в България сме имали институт по лиофилизация, който дълго време е снабдявал руските космически мисии с манджа.

Грах, лютеница, мюсли, боб с наденица, кисело мляко и мюсли – по нещо за всеки вкус
Камера

С мъка се откъсвам от тази зала и продължаваме в другата. Там е разказана историята на аеронавтиката в България. Имаше много интересни факти, които за да видите, ще трябва да посетите музея 🙂 (Ще ви пусна малко гювеч – в България е конструиран орнитоптер, който се е издигал на 20 метра височина.)

ОКОТО на ракета с топлинно насочване…
… и електрониката която стои отзад 🙂
Стела се радва на малките патрончета
Счупено от противникова стрелба предно бронирано стъкло от пилотска кабина на изтребител
Фотокасета за отчитане точността на стрелбата – това пък какво е?

Привършваме с тази зала и излизаме навън. Тук е трудно – самолетите са наредени в 4-5 редици… от къде да започнем… Хващаме го от най-далечния край.

3 ЗИЛ-а натоварени с мобилни лаборатории. Доста бяха поизгнили, а от лабораториите нищо не видяхме, освен информационната табелка.

Радиолокационна станция П-15 – открива цели, летящи над 4000м на далечина 180км
Радиолокационна станция П-35М
Тренажор за катапултиране
С-75 „Двина“ – двустепенна ракета с далечина на поражение до 30км
jet2.com ни напомниха че действащото летище е на една плюнка от нас 🙂

Нататък 3/4 от екземплярите бяха МИГ-ове. Толкова много че почти да ми омръзне 🙂 Имаше интересни изключения като тази Чесна:

Този бехемот е ИЛ-14Т – транспортен
ИЛ-28Р – тактически бомандировач и разузнавач

Този ИЛ прави впечатление колко просторна кабина има. Вижда се в почти всяка посока, за разлика от изтребителите. Там кабината изглежда малка с нулева видимост напред и силно ограничена настрани от габаритите на фюзелажа.

Патето на Капитан Балу 🙂

Някой от екземплярите бяха много лъснати и подпряни на тези триъгълните трупчета. Оставяха с впечатлението че аха-аха и могат да полетят. Други бяха яко зациментирани.

Да не забравяме и хеликоптерния отдел

Безмоторен А-11
Двуроторен Ка-26
Нещо странно…
Нещо въоръжено до зъби…
И нещо сглобявано в час по Труд и техника…

Имаше интересни експонати. Радвам се че успях да се докосна до неща, които са били в космоса. Но имаше неща, които не бяха показани. Примерно на мен би ми било интересно да видя вътрешността на кабината на някой от тези МИГ-ове. Поглед от вътре на мобилните лаборатории и на хеликоптерите също би бил безценен. Може да се направят някои стъпки към ъпгрейдване на атракциите в музея.

Като цяло съм много доволен. Най-добре похарчените 5 лв.

Пловдив – остров Адата – фоторазходка

Има едно място в Пловдив, за което не се говори. В интернет няма снимки, хората нямат истории с него. А то е огромно – става въпрос за острова Адата на река Марица. Името „Адата“ идва от турската дума за остров. Или може да го кажем о-в Острова 🙂 Заслужава си главната буква – това е най-голямото образувание на територията на реката минаваща през Пловдив.

Замислих се какво да очаквам там. Определено нямаше да е парк от градски тип – иначе щеше да има снимки, заведения, игрища… като на Пазарджишкия Остров. По-вероятно да беше свърталище на бездомници или непроходима джунгла без никаква инфраструктура. Но човек никога не знае, докато не види. В случая бях сгрешил за първото и отчасти за второто.


Първи поглед към Адата. При ниско ниво на реката островът изглежда почти свързан със сушата. Забелязва се каменна дига, която ме кара да премисля дали терена е изцяло изоставен.


Минавам под моста. Тук има стълбички по които да се кача отгоре, но за сега ги подминавам. Наблизо има още нещо интересно, което ми се искаше да разгледам – шлюзовете на реката.



Приближавам се към Столипиново и започват близките срещи от черния тип. „Бате, ако ти се намира една излишна цигарка…“ Тук снимането става със специална шпионска поза от средата на чантата.


След източния край на Адата са накацали ято патки. Имат интересен ритуал на ухажване. Мъжкия си разперва крилата и се пъчи поне половин час. Женската гледа на другата страна и се прави че не го забелязва. Почти като при хората 🙂 Всъщност това е моята интерпретация на нещата, а по-запознатите казват че патките всъщност са корморани, и в тази поза си сушат крилата и се препичат на слънце 🙂





Стигам до шлюзовете.



Преди 50 години е имало проект за превръщането на река Марица в плавателна. Представям си как се спускат шлюзовете и нивото на реката се вдига с два метра. Наистина са го направили за около 2 години. Но нивото на подпочвените води се е вдигнало (представи си) и мазетата на околните сгради са били наводнени.


Иска ми се да се кача горе да получа друг поглед върху нещата. Виждам надписи „Къпането забранено“ но не и „Качването забранено“ или „Влизането забранено“ 🙂 Оказва се че просто няма нужда от такива – тук стълба няма.


Вероятно стълбата е от другия край на баража, но за да стигна до там имам километър обикаляне…


Камери? Значи шлюзовете не са съвсем изоставени.
Mакар че ми изглежда оборудването вътре да е задигнато

Връщам се обратно към стълбите за да се кача на моста и да продължа към Адата. Достъпа до острова се осъществява чрез две вити стълби от всяка страна на моста. Трябва да се кача от към брега, да стигна до острова и да сляза до него.

Eнтусиасти 🙂
Kачвам се на моста
Адата в ляво


Под мен се открива очаквания пущинак. Виждат се някакви руини. Заглеждам се за човешки обиталища, но не виждам нищо. Харесвам зимата за разузнавателни разходки – дърветата нямат листа, които да пречат на гледката.

Стълбата надолу


Естествено стълбата е точно каквато може да се очаква – лайняна. Тук си гледам в краката на всяка крачка.




Хващам първо на запад към по-голямата част от острова. Наоколо е боклучаво, но има пътека.


Честно казано има доста по-малко боклуци от колкото очаквах.


Някой не обича AKAI
Малко зеленина
Някой е сякъл дърва…

Пътеката беше малко разкаляна и стъпвах тихо и внимателно. Не исках да се натъквам на горски „обитатели“. Малко по-нататък ги видях. Два черни субекта, работещи с голям трион. Иии до тук – теглих си един кръгом и лека полека се изнизах обратно.


Под моста за малко се разминах с друг черен субект. Беше слязъл от другата стълбичка. Тук някакво вътрешно чувство се опита да ме подкара нагоре по стълбата и надалеч от острова. Не му се дадох и продължих към източната част. Там джунглата беше по-рехава и слънчевите лъчи си пробиваха път.




Продължих по стената и скоро стигнах до източния край на Адата.





Върнах се обратно по пътеката. Долу под стълбите видях поредния черен субект да товари ремарке с дърва. От къде ли щеше да го измъкне от острова?

Качих се обратно на моста и тук свърши днешната разходка.

Интересно място е Адата. Прилича на парк, но не е. Прилича на клошарско сборище, но не е. Може би до няколко години частните собственици, чийто са земите там ще му обърнат внимание и ще го направят нещо хубаво. Ако ли не, господата от Столипиново вече му обръщат достатъчно внимание.

P.S. Една история която Петър Георгиев разказа:
„А какви славни времена помни Адата… но преди стотина години…там е бил салаша на Кочо х. Калчов… Нещо като бюфет. Всеки празничен ден там се е събирал маса народ и са се правили грандиозни софри и още по-грандиозни веселби, от изгрев та до тъмно. Тази традиция продължава някъде до Балканската война…
На тия моабети ракията е свършвала още в 10 сутринта… След туй се е продължавало с руйно вино, тюрлю гювечи, всякакви мезелъци, песни, танци и зевзеклъци. И въпреки това не е имало пияни. Всичко е ставало бавно, тертиплийски… Хората са ходели на салаша със семействата си. По онова време там не е имало мост над реката и придвижването до острова е ставало с каици…“