Рим – 3ти ден – Колизеума!

Тази вечер не спахме толкова добре. Като че ли климатика не работеше много усърдно. Вентилацията беше централна за сградата и нямаше някакви контроли за стаята. Може би трябваше да се обадим на рецепцията да видим да не би да има проблем, но си казвахме че следващата вечер сигурно ще е по-добре. Е, не беше, и останалите дни климатика си остана бъгав.

Закуската естествено беше мощна. Днешния ден го бяхме заделили за Колизеума, античния Форум и хълма Палатин. Това ни беше единия от двата безплатни входа с Рома Пас-а. Иначе и трите обекта са на един общ билет, който струва десетина евро и важи два дни. Защо два дни ли? Защото територията е огромна – на практика ако човек иска да види всичко и да научи кое какво е, без да го кара диагонално – толкова време ще му отнеме.

Хванахме трамвай 8-ми номер от Манцони до Колизеума. Часът е около 9-10, а площадът около него е сгъчен с хора. Двама римски легионери обикалят наоколо и предлагат да се снимаш с тях. Виждаме една дупка за вход, с почти никой наоколо и си викаме че ударихме някакъв чийтърски таен вход. Малшанс – оказа се изход 🙂

Цялата публикация „Рим – 3ти ден – Колизеума!“

Рим – 2ри ден – Моренце!

Спахме прекрасно на климатик. Като се събудих направих една лека инвентаризация на стаята и открих 6 контакта. Йее, за първи път ми се случва да си включа всичките батерии да се зареждат и да ми остават свободни контакти. Без да изключвам никакви електроуреди от стаята. Освен това имахме голям LCD телевизор и кана за топлене на вода. Към каната имаше комплект няколко чайчета, кафенца, захар и сметани.

Слизаме на закуска. Очаквах някакво фиктивно кроасанче и кафенце – бях много положително изненадан когато попаднах на блок маса. Ядене – на корем. Обичайните неща за сандвичи и мазане на филии, плюс кисело мляко (два вида), мюсли (три вида), ананаси и праскови от консерва и някакви дребни закуски (кроасани и кремки). Денят започна много силно!

Решихме днес да ходим на море. Много хора не знаят че от Рим лесно се стига до плажа. Повечето като чуят „плаж“ и реагират с „ама градът не е на морето, какъв плаж?“ С градската железница се стига за 45 минути, която даже ни се пада безплатна с Рома Пас-а 🙂

Цялата публикация „Рим – 2ри ден – Моренце!“

Рим – 1ви ден – Йухуу, летя!

Ставаме безбожно рано около 4 часа. Раницата е събрана и е толкова натъпкана, че е на път да се пръсне. Да си намеря по-хубава раница. Таксиджията ни пълни главата с глупости по пътя към летището. Много било яко ако можел да не работи, а само да взима пари.

На терминал 1 имаме малък шаш и паника, понеже нито един от двама ни с Димо не е летял до сега. Минаваме проверката по сигурността и сме леко спекани. Разтоварваме багажа в едни ванички, които ще минават през рентгена, а ние – през метал-детектора. Нищо не пищи и си отдъхвам за момент. Много бързам с отдъхването, понеже мацката от проверката ме вика настрани.
– Господине, знаете ли за забранените предмети?
Аз си мисля че знам.
– Ама господине, вие имате НОЖ!
Ко? Глупости! 30-сантиметровия щик от калашник с който си режа хляба съм си го оставил вкъщи… а, швейцарското ножче ли? Не може ли? Ебаси тъпотията, свиха ми вярното ножче. Пълна глупост – в самолета продават бира в метални кенчета, която като се смачка прави перфектно оръжие. Ако искам, целия самолет мога да заколя.

Отбихме се в безмитния магазин, да видим какво толкова го хвалят. То все едно хоремаг. Ядене, пиене, играчки, парфюми… Но всичките са някакви марки, които за първи път чувам. И цените са… безбожни. Не знам кво му е безмитното, щом за пакетче обикновени бисквити трябва да платиш 5 евро. Грешка – 6 евро, понеже пътуващите в ЕС получават допълнителна такса. Рекохме да развалим една педесетачка, та взехме един тоблерон. Мацката на гишето беше гримирана като за дискотека – „Ма, господине, по-дребни нямате ли? Ама ние с монети принципно не работим…“ Кво? Бягай. Един чичка пред нас обаче направи 140 лева сметка за цигари. Като си помисля че това ни струваше половината ядене и пиене в Рим…

Цялата публикация „Рим – 1ви ден – Йухуу, летя!“

До Мулдавския манастир и вр. Св. Илия

Попадна ми идеята да се кача на връх Анатема (?) над Асеновград. Имало гледка към Асеновата крепост отгоре и на къде ли още не. Намерих инструкции за две пътеки – невероятно драпане като планинска коза от града нагоре или по-дълъг, но по-лесен път през Мулдавския манастир. Рекох да ударя и манастира, а дължината на пътя не ме плашеше, стига да е по-полегат. Пътеката минавала покрай параклис „Св. Илия“, от където също имало хубави гледки, та по пътя нямаше да има празно.
Е, оказа се че съм подценил пътуването и съм надценил силите си. 3 километра с 300 метра денивелация и бях тотално капнал. Поне стигнах до Св. Илия, което също се оказа достойно връхче.

От главния път Асеновград-Кърджали до манастира мислех че има нов асфалтов път. Оказа се че той стига само стотина метра по-нагоре и от там нататък трябваше да си налягам джапанките. Натам продължаваше нещо като горска магистрала, където срещнах поне двеста бабички. Много ми се радваха като ги поздравявам. Сега като се замисля ситроена с лекота щеше да мине от там до манастира, но пък бабичките щяха да ме гледат на кръв 🙂

IMG_6248

По пътя се откриваха гледки към язовир 40-те извора и селата наоколо. Вече се бях издигнал над тепсията, която представляваше низината под мен. И съответно бях започнал да поиздъхвам.

Километър и нещо по-нагоре стигнах до манастира. Сградата е леко казано в окаяно състояние. Преди няколко години е имало страшен пожар и половината манастир е унищожен. Завъртях се из двора, но атмосферата беше доста мрачна и не се задържах.

IMG_6256

Отстрани имаше Аязмо, което се оказа закатинарчено. И дори през решетките се виждаше че водата не е течаща, а кладенчова. Разочарование.

IMG_6270

Починах малко (около педесетата почивка до сега) и подхванах покрай манастира и нагоре. Край стените бяха струпани нови пакетирани керемиди. Може би мястото щеше да види по-добри времена.

Горската магистрала премина в полу-обрасъл черен път. Отстрани беше доста джунглясало, може би от дъждовете от предните седмици. Като говоря за дъждовете – за сега нямаше изглед да вали, но прогнозата обещаваше шоу по някое време.

IMG_6278

След малко пътя свърши до едно малко депо със строителни материали. Имаше призив – кой каквото може, да занесе нагоре към параклиса. В страни започваше една малка пътечка, сгушена измежду трева до кръста. Тук малко се разколебах, понеже вътре можеше да има всичко. От легион кърлежи, през змии, та чак и до бенгалски тигри.

IMG_6280

Рекох да надникна само дали така продължава по-нататък, и хайде още пет крачки, хайде още едно завойче и внезапно преминах тревния пояс и излязох в гора. Стабилна сянка с пътечка, виеща се нагоре през храстообразните дървета. Тук наклона стана по-стабилен, като имаше само 2-3 равни местенца, а на мен взе да ми излиза водата. Добре поне че бях помъкнал статива, за да го ползвам като щека.

Тук-таме гората се прекъсваше от малки полянки, обсипани с цветя. Парфюмът на планината ме обгръщаше все едно минавах през ароматни облаци.

Притеснявах се че водата можеше да не ми стигне. От колата до тук не бях видял чешма. Това е малко необичайно за Родопите, нормално за тези два километра щеше да има поне пет чешми. Не бях видял и хора след бабичките, които слизаха от манастира, та се зачудих да не би да съм се зачукал някъде извън пътеката.

IMG_6283

Съмнението ми беше бързо разтурено, когато излязох на един равен участък с кръстопът. Надясно – за Асеновград, наляво – за Марциганица и направо – за Св. Илия. Там имаше и пейка, където поседнах за малко и пих една вода. Тук наблюдавах нещо много интересно – от гърба ми се вдигаше пара. Големи и гъсти 20-сантиметрови пипала. Да беше студено – добре. Но в 30-градусова жега, това не очаквах. Естествено, раницата ми беше вир вода. Дишащ гръб – гъза ми.

Отвреме-навреме дърветата оредяваха и случих на първите величествени гледки към Родопите.

IMG_6290_1_2_tonemapped

Напред чувах някакви гласове и ненадейно излязох на върха. Горе беше… все едно 5-звезден ресторант със сепарета 🙂 Навсякъде маси, беседки, чардаци, огнища… Чашите звъняха, хората гълчаха. Вярно, даже и параклис имаше. „Ще правим снимки май?“ ми подвикна един дядо. Отвърнах му с единственото изречение в българския език, което е едновременно въпросително, съобщително, положително и отрицателно и обикновено се използва като отговор на въпроса „Ще пием ли една ракия?“ – „А, не бе?“

IMG_6294

IMG_6295_6_7_tonemapped

IMG_6313_4_5_tonemapped

На юг облаците се сгъстяваха, и дори в съседното дере яко переше. Тази мъглица ако дойдеше насам, ни очакваше водопад.

IMG_6301

IMG_6319

IMG_6323_4_5_tonemapped

IMG_6328_29_30_tonemapped

Отстрелях още малко гледки и седнах да почивам. Бях си направил два сандвича с шунка и кашкавал, които се оказаха по-сухи от каубойска подметка. А горе вода все така нямаше. Зарекох се другия път да тръгна с две краставици. Ще се науча аз, ама първо трябва да ми е гадно. Изядох половината сандвич и си изпих водата. После изядох половината от останалата половина. Рекох си че взе да става като вица за математиците в бара и зарязох тая работа.

Да продължа напред към Анатемата? Очакваше ме може би още час-два слизане в следващото дере и изкачване по новия баир. С нулевата вода и онзи въздушен водопад, който само чакаше правилния повей за да ми се изсипе на главата… нямаше да е. Освен това и заръмя. Онези свежи леки капки в периферията на бурята, които ти казват „Обирай си чукалата“.

Пътя надолу го взех за един приятен час. Жипиеса казваше 7 километра разходка от колата до горе и обратно, с 300 метра денивелация. Доста се поизкъртих, но съм доволен. Набелязах няколко кусура по багажа, които ще оправя другия път. Свалих трак до горе и го качих в OpenStreetMap. Полезен ден беше, а другия път ще пробвам Анатемата чрез катерене от града.

Средногорска пролетна жегичка

Тръгнахме с идеята да идем до една поляна с чешма над Сребърното езеро (Колена). Само че табелите „Ловно поле“ леко ни разколебаха, а калотията до колене по пътеката – съвсем. Имах два бакъпа на ум – Ловджийската чешма над Колена или местността Юртата над Братя Кунчеви. Като по-скромна дестинация се засилихме към чешмата.

Разходката може да се обобщи лесно – гущери, змийчета (две от тях си водих през целия път 😉 ), пек и лайна.

Прекарах се да мина по някакъв черен път в самото село Колена, където ситроена трябваше да бъде вдигнат на втора висока степен. Когато пътя се изправи нагоре и се превърна в катерачна стена за жипки, теглих няколко майни на всички карти и жипиеси и се върнах до асфалта. Скоро паркирахме на края на селото и подхванахме нагоре.

Под „нагоре“ имам предвид съвсем лек наклон. Разходката нямаше никакви трудни места и пътеката си беше направо джипска магистрала. Единственото което леко ни накара да повдигнем половин вежда беше водата. От скорошните дъждове части от пътеката се бяха превърнали в ручеи.

IMG_5532

Срещнахме младо семейство, което се размотаваше като нас.
– Жалко че нямаше никаква вода в чешмата… с цялото това наводнение навсякъде.
– А, и ние сме тръгнали натам – викаме ние – надалече ли е?
– Не, точно зад гърба ти е.

Ъ? Я, вярно! Скрита в джунглата се подаваше изваяна меча глава.

IMG_5536

Посъветваха ни да идем и на гроба на Наталия. Бил малко по-нагоре по пътеката. Мястото се оказа доста барнато. Желязно ограждение, плочи, стълбички…

IMG_5537

Коя ли е Наталия? Потърсих я в нета, но единственото което намерих е че е борец против фашизма и може би е от Смолян.

До тук стигнахме за около половин час, а ни се ходеше още. Потокът беше точно в ляво от пътеката и приятно ромолеше и даваше сили и мерак за още. Лекият ветрец носеше горски аромати, напомнящи на дъхави чайове.

Пътеката гъмжеше от живот. В калните локви засякохме няколко жабки. Разръчкахме една и тя ни демонстрира интересна защитна реакция. Метнахме ѝ камъче, което едва я докосна, а тя рипна и умря! Или поне се направи на умряла с корема нагоре 🙂 Спогледахме се тримата и вече правихме завера да не споменаваме никога за този инцидент, когато „умрелия“ жабок се изнесе с най-голяма скорост към потока.

Гущерчетата също се стрелкаха настрани от пътя ни. Това бяха летящи животни. Краката му махат като перки, а тялото някак си ги догонва. Имаше дрифтове в прахта, имаше отчаяни самоубийствени скокове от високи камъни, въобще почувствахме се като смъртоносни нашественици в тази екосистема.

IMG_5554_5_6_tonemapped

По едно време сянката взе да изчезва и излязохме на някакъв кър. Напред в далечината имаше върхове, които изглеждаха високи, но на практика надали бяха стотина-двеста метра по-високи от нас. В дясно се виждаше голяма бетонна постройка – вероятно овчарници. Пътеката беше осеяна с лайна, някои от които пресни.

Простотията ни изби под формата на изкуство и тръгнахме да съчиняваме хайку. Хайкуто е форма на японско стихче, което се състои от три фрази. Сричките в тях трябва да са определен брой – 8, 5 и 8. Някой даде тон с „Лайна. Планина. Мухи“, което след двеста редакции се превърна в:

Лайното събира мухи
Планината спи
Рекичката ромоличка

Тук вече взехме доста да се сваряваме и тръгнахме да се връщаме. Пак добре че не беше лятна жега, че тогава точно в 12 на обяд щеше да е направо радиационно. А върху нас слънцето просто жизнерадостно напичаше и като се комбинира с лекия ветрец направо си беше приятно. Да видим още колко дни „пролет“ ще имаме тази година.

В последствие се оказа че все пак слънцето бая ни е ударило. Аз се прибрах и се трупясах на дивана, а на момичетата всичко им беше червено въпреки шапките.