Бузлуджа от вътре

Събота се заформи една инициатива да ходим в Бузлуджа. На Бузлуджа съм ходил много пъти, но вътре не бях влизал до сега. А винаги ми е било мерак. Та някой подаде идеята, организираха се едни евенти във Фейсбук и известна бройка хора се наговорихме за делото.

Времето беше кофти още от петъка. На прибиране към Стара Загора трябваше да мина през този облак. Усещането не беше като да те вали дъжд, а като да си на дъното на океана.

Събота започна с разкъсана облачност. Естествено облаците витаеха около Бузлуджа. Не за първи път ми се струва да тръгна посред лято и да пристигна посред есен.

(Упътване: пуска се за саундтрак на разказа Summoning)

Първата част от героите
Нещо като че ли почва да се появява
Извънземните започват да ни отвличат 🙂

Помотахме се наоколо докато чакаме другата група да дойде.

Преди като че ли имаше повече фъшкии

Тук-таме се отваряха дупки в мъглите

Разгледахме от къде може да се влезе. Известната дупка беше полу-зазидана. Парадния вход преди време зееше отворен, но уви – беше заварен и закопчан с доста сериозни щанги.

Докато вятъра се опитваше да ни издуха към южна България, от някъде се появиха група сериозно въоръжени фотографи. „Здрасти-здрасти“ и направо се наредиха на опашка на мишата дупка. След половин час дойдоха и нашите хора и ние се наредихме там. Значи, ако ви се струва че през това 100-килограмов човек не може да влезе – лъжете се 🙂 Като почна да гърми и да ми вали дъжд във врата, много бързо намерих пътя на вътре 🙂

Шмугнахме се по стълбите нагоре директно в голямата зала.

Някой от фотографите си беше забравил шарения чадър. Трябваше да го вкарам по-добре в кадър, но се ошашавих от гледката, която ми се разкриваше и забравих какво правя… Знаех че вътре е леш и разруха, но все пак беше по-чисто от стаята ми. Мащаба на интериора ме изненада. Залата е по-голяма от колкото изглежда отвън или по снимки. И по-мръсна. През тавана започваха да пръскат капки. Какъв ти таван – това което е останало от него. От дъжд избягахме, а на дъжд попаднахме.

Прескачайки отломки, локви и гняс, взех да се ориентирам в обстановката.

„Пролетарии от всички страни, съединявайте се“

Учуден бях че въобще е останало нещо от мозайките и паната. Някои от големите портрети бяха старателно унищожени, но мислех че нито едно здраво камъче няма да е останало.

От голямата зала може да се излезе в един концентричен коридор и панорамната тераса след него
Мозайките в панорамната тераса

За съжаление, гледка от терасата точно в този момент нямаше никаква. Мъглата беше плътна като Шипченско биволско мляко. А и започваше доста сериозен порой с гръмотевици. Някои от тях падаха съвсем наблизо.

По едно време се оказа че вътре ни вали повече отколкото отвън и се юрнахме на някъде да се скрием.

Кенеф
Част от софийската група

Докато се провирахме по тунелите под трибуните ми направи впечатление колко неща са оставили циганите. Вентилационни тръби, кабелни стойки и канали, решетки… Въобще не си бяха свършили добре работата.

На места си личаха луксозните червени велурени тапети.

Доста фаянсови плочки бяха изкъртени, но и доста си седяха на мястото. По-надолу намерихме на 90% запазена тоалетна. Забележете тук и вентилационните отвори (и всичките вентилационни тръби из тунелите). Това сигурно е била единствената сграда в България от онова време, притежаваща някаква климатична инсталация. Което ме навежда на въпроса – как се отоплява тази огромна зала?

Пороя заплющя с всичка сила

Взехме да се отправяме надолу, да потърсим малко сушина.

Фоайето и срещу нас парадния вход. Над нас е пода на голямата зала.

Във фоайето хванахме вратата, която ходеше към сервизните помещения и задната част.

Тук вероятно е бил трафопоста за високо напрежение на сградата.

Един от старите входове от север, който вече е зациментиран

Хванахме по спиралното стълбище в началото на помещението:

Долу имаше малки стаички („Килии!“ веднага казва болното ми въобръжение 🙂 ) почти опоскани.

Предупредени сте. Болното ми въобръжение става още по-болно.

Едно от малкото останал инвентар. За какво е служил пулта – никой не знае.

Една от другите стаи беше някакво машинно помещение за вентилацията:

Гроба на френските urbex-ери…

Единствената неразбита врата, която видяхме в цялата сграда.
Единствената дървена врата 🙂

Връщаме се обратно на горе

Излязохме от другата страна на трансформаторното помещение в основата на пилона. Имало е асансьор, който се качва до горе.

Прави впечатление, че асансьора е имал индикации за 6 етажа, но табло с 10 бутона. Вероятно са използвали стандартни компоненти от Искърския завод, защото видяхме само две спирки на асансьора – Долу и Горе. Тук хванахме нагоре по сервизната стълба. Снимки липсват, понеже хич, ама хич не ми беше до това точно тогава 🙂 Изкачването ми се стори поне час, през което време отслабнах доста, направих мускули и изобретих нови нецензурни думички. Всъщност сега като гледам таймстампа на снимките – точно 10 минути е било 🙂

Вече сме горе. А вратата е „нестандартна“ понеже се отваря наобратно.
До тук май циганин не се е качвал да „бере“ джилязо.

Оказа се че края на мъките не е дошъл и до върха на пилона има още няколко стълби, една от друга по-вити и по-интересни. След малко внезапно просветна и се оказа че сме в основата на червената петолъчка. Двете петолъчки се виждат от далече. Едно време хората от околията са мислели че са направени от рубин и са стреляли по тях с пушки, опитвайки се да ги свалят. Материала е някакво двуслойно стъкло или пластмаса. А звездите са гигантски. Изкачихме поне 2 етажа докато стигнем средата им.

След звездите следва малко помещение с няколко шкафа. До преди известно време тук е имало телекомско оборудване и на площадката горе е имало антени на ТВ, радио и интернет оператори. От всичко това е останала само лепенката „CISCO“ на шкафа.

Надявах се от горе да се открие хубава гледка, но уви. Мъглата беше минала консистенцията на Шипченско биволско мляко и отиваше към Купешко краве масло. Не ставаше да се мотаем излишно, че вятъра щеше да ни издуха. Хванахме обратно.

Починахме малко долу и направихме един бърз разбор къде не сме ходили още. До този момент вече бяхме пълни до горе с впечатления и адреналина беше започнал да заличава някои от моментите. Сега се сещам че не обиколихме цялата тераса или концентричния коридор преди нея. Но вече е късно.

Хванахме през фоайето стълбите надолу. Озовахме се в приземен етаж с гардероб в ляво и кенефи в дясно.

Фоайето

Хаха, късно. Вече работата отиваше към излизане.

Минахме за последно през голямата зала за финални снимки.

Героите

Героите отвън

В заключение да кажа че съм много очарован от преживяното. Пак ще ходим.

Disclaimer: Извършеното упражнение не се препоръчва на никого. Навирането в стари изоставени сгради си е риск! Ако не го осъзнавате, нямате стабилна група и подготовка, не го правете.

Пролетната екскурзия – Ден 2 – Златна Панега, Проходна, Съевата дупка

Накрая на Ден 1 пристигнахме в Луковит, което щеше да ни е базата за следващите приключения.

Хапнахме в едно заведение, което имаше платформа на реката. Мисля че се казваше „Гущера“. Много прилично и евтино. Оказа се че след 10 часа вечерта заведението се превръща в дискотека – изметоха вътрешните маси, окачиха една диско-топка, пуснаха и музика… но нещо нямаше клиенти.

Специалитет „Гущера“, който се оказа пиле 🙂 Препоръчвам.
Поглед към главната улица

За горната снимка разпънах статива, при което естествено комшиите по маса станаха любопитни и общителни:
– Ама това професионален фотоапарат ли е?
– Не. (щом не ми е професия и не си изкарвам парите с него – значи не е „професионален“)
– А за кого снимате?
– За националното радио.
– Иха!

Центъра беше съвсем наблизо и се оказа че на площада прожектират безплатно кино. Естествено – великденски му работи. Не видях кой е филма, ама имаше Исус, кръстове и манафски римляни.

Спахме в хотел „Дипломат парк“, който се оказа складовата база на бойлерите и камините „Дипломат“ 🙂

На следващата сутрин първи приоритет беше закуската. Ханджийката ни упъти към някаква баничарница на главната, която посмъртно не успяхме да намерим. После ни дойде на акъла че е неделя и даже да я бяхме намерили, най-вероятно да беше затворена. Ето тук влязоха в действие аварийните кроасани. Намерихме Лидл, където презаредихме същите и взехме малко мръвка за обяд.

И газ към атракция №1 – геопарк „Искър – Панега“.

В нета има малко информация за него. Данните казваха че входната му точка била на южния изход на Луковит на едно невзрачно паркингче. Някои казваха че е свързан с Карлуковския карстов комплекс, който ни беше следващата цел. Разстоянията обаче бяха противоречиви – някъде пишеше 8 километра, другаде 12, а момичето от хотела ни погледна леко като луди като я питахме можем ли да минем маршрута пеша 🙂

Сега след като минахме от там мога да ви покажа крайпътния ландшафтен парк „Панега“, заснет по GPS:


View Larger Map

Това са и двете табели на входа, които дават представа за разстоянията:

Цък за пълен размер

Стегнахме раницата с манджите и хванахме пътеката.

От тук се почва

Първите стръмни стълби, които трябваше да ни подготвят за какво ни чака…

Съвсем скоро попаднахме на първата беседка, мостче и изглед към реката.

Реката беше чудесна. До сега не бях виждал такъв цвят вода – синьо-зелено, направо златно. Синьото беше толкова наситено, че в първия момент човек си мисли че това е някаква тиня. В следващия обаче вижда прозрачната като кристал вода в плитчините. Потокът беше бавен и спокоен.

Всяко мостче имаше по чифт стръмни дървени стълби в двата си края.

Единствения циментов мост. До него може да се стигне с кола.

Винаги от едната страна на Панегата имаше стръмен камънак. Ако се загледа човек, вижда скални ниши и пещери. Района е карстов и е надупчен като швейцарско сирене.

Пътеката се виеше по левия бряг на реката, като току я пресичаше с някое друго дървено мостче. А ние ахкахме и пъшкахме от гледките.

По повърхността на водата се виждаха малки паячета. Течението ги избутваше наляво, а те на всеки няколко секунди скачаха назад. Задържаха се горе-долу на едно и също място.

Замислих се колко ще е готино, ако имаше лодки по реката. Определено имаше място, течението беше спокойно и щеше да е супер ако може да се пуснеш с някоя мързелива лодчица.

Току-таме се появяваха беседки. Всъщност да ги нарека „беседки“ ще ги обидя. Това бяха някакви царски покои с огнища, пейки, скамейки, маси, торби за боклук и даже едната имаше тоалетна 🙂 Тук някъде ми стана ясно че в Луковит нямат цигани. Всичките тия неща си стояха на мястото, пейките и масите не бяха насечени и изгорени, тухлите от стените не бяха „набрани“ от някой нуждаещ се гражданин от ромско потекло. Единствения вандализъм, който видяхме (ако дори мога да го нарека така) бяха имената на посетителите, надраскани с въглен по гредите.

Такива места имаше 4-5 като последното ни обра всички точки, но за него след малко.

След малко пътеката се превърна в дълъг мост, накован от едната страна на скалата. Малко паянтово изглеждаше 🙂

Минахме покрай още една чорбаджийска беседка, още 1-2 моста и айде на следващата пътека на смъртта 🙂

След края на моста веднага в ляво зееше тъмна скална паст.

Изглеждаше доста дълбоко, а началото му честно казано си беше кенеф – беше застлано с тоалетна хартия, салфетки и т.н.

Обаче беше тъмно, а ние бяхме тръгнали на разходка, така че до никъде не успяхме да се пъхнем. Върнахме се към крайречната пътечка.

Съвсем скоро попаднахме на следващото… място за пикник. Не мога да го нарека „беседка“, повече му отива „кръчма“!

Под скалния навес има масивна постройка. Вътре и вън – маси и пейки.

Като видя такъв заслон по средата на нищото и инстинктивно очаквам да е кенеф с тапети от свастики, дом на бездомници и обиталище на диви животни. Това тук обаче беше чисто и изтипосано като от романтична приказка.

Чухме някакво бучене и си викам че се върнахме в действителността с огромно гнездо на оси. Оказа се че не са оси. Кръчмата имала изба, в който има извор с подземна река! Ебаси чудото.

Втория етаж и терасата. Толкова много места, че някой спокойно може сватба да вдигне.
Изглед от горе

Когато ни се изприщиха устите да цъкаме с език от удвиление, хванахме нататък по пътеката. Тя пък съвсем скоро се разкаля и стана мочурлива. До сега съвсем ясно се открояваше, но започна да става много обрасла. Сянката изчезна и се смени с жесток пек и влажност като в джунглата. Когато тревата започна да ни съска и да бяга от пътя ни, си рекохме че стига толкова и си бихме кръгома.

До тук бяхме изкарали към час и нещо, прибрахме се за около час. В една от крайпътечните „кръчми“ бяха се нанесли младо семейство и тамън си приготвяха скарата. Това бяха единствените хора, които срещнахме по целия маршрут. Поздравихме се и продължихме. Когато се прибрахме при колата беше станало време за обяд, та разпънахме една малка трапеза.

Хапнахме и се метнахме на железния кон към Карлуково. Там бяхме набелязали интересни места из Карлуковския карстов комплекс като гвоздея на програмата щеше да бъде пещера Проходна с Очите.

По крайпътните табели се ориентирахме до Пещерния дом. Това е хотел-ресторант, кацнал на върха на едно от платата в района. В дома има печат от 100-те национални обекта. Имало е музей на пещерите, който в момента се превръща в конферентна зала. Защо да държат музей на пещерите в Пещерния дом. Трябват им конферентни зали.

Оставихме колата на паркинга и потърсихме пътеката за Проходна. Имало табела натам, по която даже е имало надписи преди 20 години. Сега имаше правоъгълна бяла тенекия. Но човекопоток имаше доста, така че не може да се объркаш.

10 точки ако успееш да намериш пещера Проходна на тази снимка. Подсказка: огромна е!
Изглед към Лудницата.

Пътеката слезе под скалите и се провря през гората. Тук-таме през клоните се откриваха гледки към огромната река Искър и карлуковската лудница. По едно време част от човекопотока се разпищя и на бегом хукна обратно към пещерния дом. Кога гледам – на пътеката се проснал един умрял слепок. Хората берат голям страх като видят нещо змиеподобно… В България няма змия, която да е достатъчно отровна че да каталяса здрав човек. Да не говорим че шанса да те ухапе змия (включително и неотровните) е десетина пъти по-малък от шанса да те блъсне кола докато ходиш до магазина. Но хората са добре образовани и знаят всичко за живота – не пищят като видят пиян шофьор, но се побъркват от най-малкото паяче или гущерче…

Като наближаваме започваме да си даваме сметка за мащабите на пещерата. Става въпрос за нещо колосално. Нашия 14-етажен блок може спокойно да се събере вътре и да остане място за още 20 като него. Нащраках една кръгла панорама, която стана учудващо добре:


Prohodna cave in Bulgaria

Димо в преден план, а точките отзад са хора. Вътре наистина е огромно!
Някой наднича иззад камъка…

Пода беше разкалян – от тавана капеше вода. Тук казват че праведните хора минавали между капките. Е, ако съдя как добре се окъпах, съм далече от праведник 🙂

Очите
Другия вход

Прибрахме се до Пещерния дом и се метнахме на колата към следващата дестинация – село Златна Панега с карстовия извор на реката, на която се възхищавахме по-рано. За него се бях подготвил както мога с данни от разни блогове и Streetview, но не можахме да го намерим. Попаднахме на едно широко синьо езеро, което беше оградено с бариери и табели „Санитарно-охранителен пояс“ и толкова. Може би това беше или просто ми е била грешна информацията.

Но нищо, следващия чекпойнт не беше далече – село Брестница и пещерата Съевата дупка. По данни от нета входа беше 4 лв + 2 лв ако искаш да снимаш. Е, оказа се че снимането е абсолютно забранено… Нали трябва да си продават картичките и дисковете 🙁

За хората обаче забрани няма и скоро всички се разщракаха с телефони и сапунерки, въпреки мрънкането на водача. Рекох си че това и аз го мога и заех стелт-позиция, благодарение на която ще видите следващите снимки.

Входа на Съевата дупка

Тамън се беше събрала група от някаква детска градина. Имаше хлапета по потничета и джапанки. Аз си стягах гащите след вчерашното приключение в Леденика. Всъщност оказа се че Съевата дупка е много човешка пещера. Нямаше атлетически изцепки. Където тавана ставаше неудобно нисък, беше къртено. Принципно ми е ясно че това не е хубаво за пещерата, но пък туристическия маршрут показва може би 5% от цялата ѝ дължина – какво пречи да е направен удобен тогава.

Името на пещерата идвало от двамата братя овчари Съю и Съйо 🙂 които я използвали за подслон при лошо време. На входа били намирани останки от скорошно пребиваване (и запиване). Първите няколко зали бяха без пещерни образувания – подземните води минавали от там понякога и излъсквали стените. Нататък обаче обстановката ставаше доста богата с огромни и много красиви стала{ктити,гмити,ктони}.

В пещерата е имало голямо земетресение. Нечовешко е да видиш сталактон с диаметър един метър с диагонална пукнатина и няколко сантиметра приплъзване между двете части. Или назъбени останки от някога величествени сталактити, тежащи поне по 10 тона, сега лежащи на пода. Сталактитите се образуват адски бавно – 0.13 мм на година, или сантиметър на сто години. Изпочупените гиганти там може би се образували преди Homo Sapiens да се появи като вид.

В Съевата дупка има концертна зала с добра акустика. Май всяка пещера която съм виждал си има концертна зала. Тук хлапетата ни изпяха „Седнало е Джоре дос“ 🙂

На няколко места бяха разположени цинкови кофи или ПВЦ шишета с фунии нагоре. Че тавана капе, то е ясно 🙂 Водача ни обясни че пещерата била интересна за учените от БАН и така събирали проби от водата. С какво точно им е интересна – не разбрах.

Имаше едни интересни сталактити, които растяха на страни. Получава се когато в пещерата има постоянно течение, което издухва капещата вода в една посока.

Съевата дупка ми хареса повече от Леденика. Нямаше упражнение по провиране и човек може изцяло да се наслади на красотите. Постоянно имаше изненади и всяка зала си имаше характерна за нея пещерни образувания. Повечето от тях бяха с внушителна големина. Препоръчвам.

Около Съевата дупка започваха опознавателни маршрути. Имаше табела за някакви атракции и Via Ferrata. Via Ferrata („път на желязото“) е пътека от железни въжета и стълби, преодоляващи непристъпни скални терени. На мен винаги ми се е искало да видя такова, но не знаехме колко време ще отнеме и го оставихме за другия път.

Следващия главен чекпойнт беше град Троян. Бяхме малко напред от графика, та минахме през язовир Сопот (намиращ се до село Сопот, което няма нищо общо с град Сопот 😉 ) за малка почивка.

Една моторница пърпореше и вдигна вълнички из целия язовир:

Тук прицелихме едно ресторантче до язовирната стена, където да заредим вода. Оказа се че не работи.

Изчерпахме плана за деня и към 7 и нещо се стоварихме в Троян. Настанихме се в хотел „Марс“ почти на центъра. Ударихме по един душ, почивка, и като се стъмни се разшавахме навън. В Троян беше много пусто. По улиците нямаше жива душа, с изключение на пияна компания младежи на площада, която ни гледаше лошо.

Брей, че фонтанчета

Имахме указания да хапнем в „Старата къща“. Обстановката беше революционерско-възрожденска. Ядох пикантно пиле по хайдушки. Тия хайдуци яко са маали люти чушки 🙂 Като ми пламнаха ушите ми идваше да си вдигна собствено въстание. По едно време се вдигна патардия – някакво псевдо-рапърче не искаше да си плаща сметката. Значи за една вечер в Троян това беше втората младежка компания, която не носеше на пиене.

Прибрахме се и откъртихме яко. Доста се поизморихме, но видяхме уникални местенца. Златната Панега ми влезе в Топ 10 на дестинациите. Ако има книжка „Елате в България и вижте:“, ландшафтния парк Панега ще е вътре. Проходна ме смая с размерите си. Съевата дупка също остави много добро впечатление. И по трите места имаше още какво да се види, като се надявам някой ден пак да мина от там.

Пролетната екскурзия – Ден 1 – Леденика, Вратцата

Онзи ден си спретнахме една малка тридневна екскурзия Враца – Луковит – Троян. Доста път избихме, доста красоти видяхме. Пъхнахме се в три пещери и се разходихме по една супер яка река. И още, и още…

Събота 5 часа сутринта – принудително събуждане от възбудените пилета по клоните под прозореца. Няма как ще се става рано, и без това път ме чака. Зареждане на важни течности – нафта, вода и ракия и аварийни кроасани от магазина. Що е то „авариен кроасан“? Като тръгнеш да обикаляш сутрин в непознат град и не намираш ни една работеща баничарница, ще разбереш 😉

Пуснах се до София с лежерните 100 км/ч по Тракия и разхода на ситроена падна до 5.5. И пак изпреварих малко графика, но времето беше употребено в кварталната баничарница там. Забрах другия член на експедицията – Димо, и хванахме към Враца. Чийтнахме изходящия трафик от столицата през едни странични села и за малко да се забутаме в Кремиковци, но с някаква странна врътка стъпихме на правилния път. По АМ „Хемус“ за първи път карах и ми се стори интересна магистрала. През пет минути я тунел, я мост. Какви криви мостове все над гигантски урви – красоти. От магистралата към Ботевград слязохме по интересен пътен възел на три етажа. Малко преди обяд се добрахме до Враца.

Брей, там имат голям Балкан. Ама не от онзи нормален Балкан, който съм виждал към Карлово или Казанлък, а съвсем различен Балкан тип скала. Огромни зъбери, отсечки от по 200-300 метра висящи над пътя. Врачанци как спят спокойно като знаят, че това може да им падне на покрива… Интересна планина е там. Пътя се виеше долу в ниското и като погледнеш наляво – скала, като погледнеш надясно – скала. На долу – рекичка, а около нея полянки с беседки, цър-пър, пътечки… Много угодно направено. Зарекохме се да спрем тук на връщане.

Завъртяхме се по завоите на прохода Вратцата, минахме разклона на Згориград, където толкова се шашнах от табели че с десен мигач описах лява окръжност 🙂 И нагоре. Направи впечатление че тук-таме между завоите има забити пилони и седалков лифт. Горе спряхме да видим лифтовата станция – пълна скръб. Изоставена от години, от самата станция са останали само едрите елементи, които не могат да се свалят. Чудно обаче че въжето, седалките и пироните стояха почти непокътнати. Във Врачанско нямат ли цигани да нарежат всичко за скрап?


Поглед надолу към Згориград

Съвсем наблизо беше чекпойнт Алфа в експедицията – пещерата „Леденика“. За щастие или нещастие, случихме на спортен полуден, който се провеждаше горе. Двайсет автобуса с лапетии и сума ти коли, човек няма от къде да мине.

Района около обръщалото е готин. Хем е спортен, хем е скараджийски.


Към пещерата се строеше яко.

Всичко беше превърнато в строителна площадка по изграждането на „тематичен парк“.

Тези ще се виждат интересно на сателитните снимки

Всъщност едвам намерихме къде е самата пещера измежду всички багери, кранове и разкопани траншеи. И сега разбрах защо се казва „Леденика“ – като застанеш на входа и те подхваща едно свежо течение отдолу. Много приятно в 30-градусовата пролетна жега.

Вътре в пещерата беше адско упражнение по провиране, патешко ходене и пълзене. Брей, видях зор. А когато потта се оттичаше от очите ми, успявах да видя и подземните красоти.



Имам чувството че едни и същи пещерняци дават имена на всичките образувания. Във всяка пещера която съм влизал има стандартните – Дядо Мраз, Баба Яга, младоженците и т.н.


Мъха расте там където светят прожекторите. Много ми е чудно как не дават в пещерата да се снима със светкавица, че увреждала не знам какво си. А нон-стоп вътре блещят всичките тия киловатови прожектори, които освен това и греят и сигурно ебават майката на цялата екосистема.


Едно от по-широките „чистилища“


Езерото със съкровището

След половинчасовата обиколка се върнахме обратно в света на жегата и задухата. Отдадохме нужното уважение на кебапчийницата и хванахме надолу.

Спряхме под голямата скала и се ококорихме – някакви луди се катереха горе по каменните зъбери 🙂

Общ изглед на камънака
Открийте тези в горната снимка
Или тези

Много рахатно е направено там – беседки, огнища, мостчета над реката. Няколко образователни маршрута тръгваха наляво-надясно. Тук-таме бяха опънати палатки.

Ручейче

Намързелувахме се хубаво и тръгнахме да се местим към следващия чекпойнт, където щяхме да спим.

Следва – Ден 2

Облачен уикенд и още нещо

Облачен, но в добрия смисъл! Адски динамично небе, имаше невероятни гледки. Няколко от тях успях да щракна, повечето ги пропуснах. И за финал имаше една супер изненада.

Всичко започна още петък вечер докато се прибирах към Стара Загора. Залезът се случваше под едни скромни лъскави облачета. От другата страна цялото небе беше в огромни късове, които бяха окървавени от единия край. Пръста ми сам се свиваше да щрака, но точно излизах от Пловдив и нямаше къде да отбия. Такива явления продължават десетина минути. Точно след залез има още няколко минути през които по-високите облаци биват огрявани и след това всичко започва да изсивява. Изпуснах момента.

Събота сутринта в някакво безбожно ранно време си отворих едното око и през прозореца видях нещо подобно навън. Цялото небе беше алена облачна маса, която се беше напукала като мозайка и през нея прозираше небе. Красиво беше, но душичката ми спеше и не можах да се помръдна.

Неизвестно време по-късно си отворих другото око и навън всичко беше сив облак. Грозно, скучно и си рекох че тва беше за днес.

В 10 и кусур най-после успях да стана и опаа – небето чисто искрящо синьо, без ни едно вълмо облаче. Сутрешните упражнения – кенеф-кухня и като погледнах през северния прозорец видях НЛО над планината 🙂

Планината Фиджи ряпа да яде

Отбелязах интересното начало на деня и се пуснах по задачи. Точното им естество няма значение, но предиобеда ми беше доста зает. След това мръднах към Малка Верея. Получили два компютъра дарение за библиотеката и за да е всичко както трябва без пиратски софтуер им сложихме Ubuntu. Тук се сблъскахме с малко подводни камъни с последната версия (12.10 на слаби компютри – никога повече, но пък 12.04 LTS заспа).
Нагодихме горе-долу нещата и тръгнахме да си ходим. А навън – чудни агресивни облаци. Дръпнахме една разходка по малковерейския кър.

Качихме се на една могила, от където имаше супер изглед. Това ми беше втората възможност да пощракам с телескопа и естествено аз се олях. Е, не е „телескоп“ – Sigma 18-250 DC OS HSM, но като човек свикнал да щрака на широко, тези 250 мм ми изглеждаха като телескоп. Иначе хич не бих отказал ако ми се отвори възможност да щракам през телескоп. Снимките са качени в пълна резолюция, така че като цъкнете отгоре може да ги видите в детайли.

Панелките на Стара Загора. Отзад се вижда Самарското знаме на 10 км разстояние.
Най-близо е индустриалната зона на Стара Загора (8км), отзад – квартал Зора (12км), Агробиохим или бившия завод АТЗ (16км) и съвсем отзад в дясно се вижда… Нова Загора – 39 км 🙂
Тук имаме спор какво кой град се вижда към хоризонта – Раднево или Гълъбово. Има доста панелки за да е Гълъбово, но пък не знам в дясно от Раднево кой ТЕЦ може да се вижда там. Ако е Гълъбово, това ще да е AES-a.
Богомилово, зад него деликатно се промушва околовръсното шосе на Стара Загора. Големите резеровари са петролната база на Лукойл към Еленино.

Нащраках се с телескопа и започнах да забелязвам облаците 🙂

Засърбя ме да ги видя тези облачета отразени във водна повърхност и драснахме към Старозагорските бани. Надявах се и залез да хванем там да се получи нещо като петък вечерта. Е, не се получи – слънцето се скри зад една грамада и това леко пропадна.

Тук се опитах да изкарам нещо от сенките, но единственото което успях да изкопча с 2 стопа клин беше това:

Наплясках една панорама от 5 кадъра, която Хюгина сглоби много интересно – с главата надолу 🙂 Всъщност ефекта който се получи много ми хареса. Само косата на Стела да висеше 🙂

В обратната посока на залеза се опитах да издебна червени отблясъци, но не дойдоха.

Неделята не беше особено благодатна. Цял ден играхме на криеница с дъжда и накрая се забихме да гледаме кино. След това стана късно и трябваше да тръгвам да се прибирам към Пловдив. Ударих си един душ. Гледам прозорците – мокри, а вън яко слънце пече та се къса. Викам си „сега пък ако не се е пръкнала някоя дъга…“ Метнах един поглед навън и ченето ми падна. Имаше солидна, наситена, светла огромна дъга. И защото обичам дъги, до нея имаше втора 🙂 Изпуснах и кърпи и клечки за уши и всичко и се завтекох към фотото. Пробвах със и без поляризационния филтър. Чувал съм митове че може да изкара повече цвят от дъгата. Оказаха се само митове… В едната позиция дъгата изчезваше хептен, а в останалите не ставаше нищо по-интересно. На практика посоката в която щраках беше 180 градуса на слънцето, където и не би се очаквал някакъв ефект от този филтър.

Какви са условията за да се получи дъга? Най-просто казано слънцето трябва да е ниско в небето и да огрява водни капки от срещуположната ви страна. Дъгата се получава от пречупената светлина от Слънцето и е образ, не обект. Не можете да се приближите до нея или да я заобиколите 🙂

Основната дъга (ако се наблюдава повече от една) има радиус 42° и центърът ѝ е винаги точно срещуположен на слънцето. Т.е. колкото е по-ниско слънцето, толкова е по-голяма дъгата. Ако слънцето е високо, тогава центъра на дъгата пад под хоризонта и само малка част от нея се вижда. Ако се намирате в самолет и слънцето е под хоризонта на полета, дъгата която би се видяла може да изглежда като цяла окръжност 🙂

Изхождайки от това може да кажем че хубава дъга най-често може да се наблюдава по залез когато бурята ви е подминала и се движи на изток, или по изгрев когато бурята ви е подминала и се движи на запад. Освен кефа от дъгата, ще се намирате в златния час, така че може да си вземете пуканките и да се насладите на шоуто, което ви изнася природата 🙂

Градището над с. Кънчево

Март месец се отвори с прекрасно слънчево време на фона на предните два месеца мъгли и дъждове. Естествено, веднага ме хвана саклета и трябваше да се разтъпча някъде.
Целта беше връх Калето до село Кънчево. В България има поне хиляда връха с това име произлизащо от това че там се намират останки или руини. Конкретно това Кале е средновековна крепост, охранявала прохода от Търново към Борилово и Стара Загора. Крепостните стени с дебелина 2-8 метра са имали неправилна многоъгълна форма. Зидарията е от ломени камъни споени с бял хоросан. Общата площ на укрепеното пространство е около 10 декара.
Бях идвал тук преди няколко години. Параметрите бяха ясни – час и нещо ходене, 200-300 м денивелация, драпане по камъни и награда със забележителна гледка отгоре.

Хванахме се със Сашо и Цвета и към обяд бяхме в село Кънчево. От там към крепостта тръгнахме по синята маркировка.

На излизане от селото минахме покрай един каптаж, който беше нашарен като туристическо информационно бюро – жълта пътека за Ръжена насам, жълта за Розово – натам, синя за крепостта – направо. Тук започна да става малко кално. А аз точно бях оставил бойните чепици при обущаря и бях тръгнал с многоизстрадалите маратонки… Дали пропускат вода? Пропускат и камъни и дървье 🙂

Рекичката покрай чешмата беше доста пълноводна и не можехме да пресечем на обичайното място.

Така че кой с тояга, кой с лъвски скок се оправи от другата страна.
След малко излязохме на полето. Тук маркировка няма и предния път като идвах се лутахме поне един час. Тогава свалихме трак от GPS-а и сега си спестихме изгубването.

Калчицата взе да става сериозна и когато внезапно ми захладня на пръстите почнах да си мисля че влагата ще ни спре. Сашо обаче право рече че „щом тече надолу, значи горе ще се е изтекло“ 🙂

Пътеката влезе в гората и ни посрещнаха хиляди цъфнали божури. По пътеката, по поляните – навсякъде.

Наклонът нагоре взе да става постоянен и излязохме на скалите. Видиш ли синята маркировка да тръгва отвесно по камъните, значи стягай си гащите 🙂 Задрапахме здраво нагоре, като отвреме-навреме включвах 4х4 режима. Тук някъде понесох щета от 1HP – ожулих си палеца на ръката.

Поглед към източния баир. Нашия беше по-висок – няяя :p

Иманярите бяха прекопали доста от поляните

На върха

Знамето на върха беше виждало по-добри времена… Всъщност беше се превърнало в парцал, висящ на 2 кончета. Ха, честит 3-ти март.

По този път бяхме дошли, а долу до къщурката се вижда чешмата.
Поглед към Кънчево.

Снимките не могат да пресъздадат усещането за награда. Да видиш селото в далечината и да си кажеш „Ама ние ЧАК от там ли дойдохме?!“ 🙂

Поглед към Ръжена – разстояние по права линия около 4км

Кънчево с Казанлъшката долина

Стана време да хапнем. Разпъна се софрата, а да отбележа че мръвката е там, макар и много да не се вижда 🙂

Да хапваш докато си седиш всред древните баири – безценно

Взехме да слизаме надолу и потънахме в гората.

Мислехме на връщане да минем през едни големи камъни, които се виждаха наблизо. Легендата им е че са древен тракийски храм на Слънцето.

Прецапване на поредната рекичка

Зареждаме мана от траките
Някой зареждат повече 🙂

От там някак с нежелание тръгнах на обратно. Хубаво е човек отвреме-навреме да хване гората и да се откъсне от тълпата и цимента. Това много ми липсваше последните няколко месеца.