Борово – вр. Свобода – Загражден

Прогнозите за уикенда бяха дъждовни, така че взехме си сапунчетата, хавлийките и – на баняяя 🙂 Ставане в 5 часа. Печене на принцеси и бързо жертвоприношение на Чак Мол – майския бог на дъждовете и гръмотевиците. Час по-късно се събрахме с Мартин и Катя и хванахме пътя към Борово. Закуска в движение докато уточнявахме плановете.

Поне три ката планове се смениха тази седмица. Някои събития за които се готвехме от известно време се отложиха, така че в последния момент извадих от ръкава един резервен план – екопътеките в село Борово. Из нета бях прочел доста суперлативи за тях и определено ми се бяха лепнали в главата. Така че написах си домашното, свалих карти и докато го кажа и вече бяхме на път 🙂

Цялата публикация „Борово – вр. Свобода – Загражден“

Бачково – Марциганица

Разходката до Рилските езера вчера ми се стори малко постна, така че очите ми светнаха щом Вера предложи да направим един тигел от Бачково до Марциганица. Идеята с връщане обратно беше прекалено смела за еднодневка, но принципът щеше да е „да тръгнем, па да видим до къде ще стигнем“. Хижа Марциганица отдавна работи само за частни партита, така че спане там беше извън плана. Пътят до там беше доста и денивелацията беше значителна. В бонус към това – от хора съм чувал че теренът е доста изкъртващ. Точно нещо такова ми трябваше да ми доначеше крастата след вчерашните езера 🙂

За черешка на тортата – прогнозата за времето обещаваше дъждове и гръмотевици следобед. Ако не друго, това гарантираше че цялата планина ще е само за нас – кеф! 🙂

Към 9:30 бяхме с Вера и Стоян на паркинга на Бачковския манастир. За първи път виждах паркингите и улиците на пътя празни. Часът не ми се струваше особено рано, но някои кебапчийници току-що отваряха. Надявах се че лошата прогноза за времето е уплашила масовката от хора.

IMG_3507

За половин час дръпнахме до края на дългата поляна. Подминахме един циганин на края на асфалта, който се опитваше да ни пробута семки – „Нагоре никой не продава!“ Странно, имаме ли вид на хора, които се ловят на нещо по-малко от вратна пържола?

IMG_3510

След още малко стигнахме портата на резерват „Червена стена“. Я, от кога има порта? Тук последно съм идвал преди години, но спомените ми са свързани главно с едно пушещо барбекю. Е… пътят е напред и нагоре! Почти веднага след портата пътеката започна да се движи по руслото на една суха река. Гледахме си в острите камъни по които стъпвахме, когато срещу нас се изправи желязна стълба. Мммдобре… За да е пълна картинката, имаше и заковано стоманено въже за самопомощ. То много добре влизаше в употреба, противодействайки на влажните камъни под краката ти, които се опитват да те подхлъзнат. Идилията беше пълна, докато това не се повтори N на брой пъти. Ушите ми бяха погалени от много нецензурни думички 🙂

IMG_3513

След милион километра се измъкнахме от каньона в който лазехме до сега. Пътеката стана по-горска, но това беше измамно. След много кратко време стигнахме до една предвидливено забучена пейка с масички. Защо предвидливо ли? Защото след нея под ъгъл от 45 градуса нагоре тръгваше пътеката, която трябваше да ни изкара от дерето, в което се мотаехме до сега 🙂 Е… почивка за сандвичи с вратни пържоли 🙂 И наместване на инвентар, разкачане на крачоли и стягане на коланите.

С тоя баир направихме солидно изкачване, но това беше само капка в морето от 1000-та метра обща денивелация по маршрута.

Следващото Одисеево препетяствие бяха падналите дървета. Родопите бяха стабилно изчукани от бурите в началото на годината. Всеки втори бор беше съборен върху пътеката. Тук-таме имаше опити за разчистване и премахване на останките. Но за съжаление още в първите 500 метра на горския му беше свършил бензина за моторната резачка. Доста се забавихме в търсене на обиколни пътеки и газене на умрели иглолистни. Това доста ми бутна морала. Не бяхме стигнали още средата, а по план това същото трябваше да го връщаме и на обратно. Над главите ни все още тегнеше и прогнозата за весел дъжд с гръмотевици.

IMG_3521

Към 12 часа попаднахме на следващата масичка с грубо сковани пейки. Проведохме бързо съвещание за съдбата на експедицията, което беше брутално прекъснато от облак нападащи комари. Решихме да караме още един час напред и след това да се връщаме. Машала на Стоян, който някак си изтърпя грубото ми мрънкане, което отиваше към натискане на голямото червено копче за аварийно спиране на машината. Подкарахме я напред и след малко ни се откриха първите съществени гледки по маршрута. До тук се движехме изключително в дерета, изкачвайки се в дерета и попадайки в други дерета. (Вера – „Баси, уж все се изкачваме, а все се оказваме отдолу!“ 😀 )

IMG_3532

Малко след това балкана ни проговори. С онзи мощен бас и тътен, който беше плашил хората още от древни времена. На нас казваше – „Стягайте си гащите, че ей сега ви видях сметката!“. Баирите, които се виждаха тук-таме бяха забулени от облаци, а панорамните гледки към пътя назад обещаваха кофи с вода изсипващи се по нас. Направихме бърза оперативка. Намирахме се на не повече от километър-два от Марциганица. Да се връщаме назад както беше плана, щеше да бъде безумие. Напред ни оставаше по-малко път, а и … не изгарях от желание да играя на кънки по мокрите камъни от началото със стоманеното въже 🙂 Ползвахме жокер – обади се на приятел. Вера намери кой да ни вземе с кола от Марциганица.

И горе-долу в същото време ни заплющя бурята.

IMG_3533

Дъждецът започна скромно бъдейки омекотяван от стотиците листа над главите ни. Но много скоро тръгна с ряз, който ни накара да изкараме кой каквато защита има. Последния километър го взехме неочаквано бързо и експедитивно 🙂 Съвсем скоро излязохме от деретата и гората и пътеката се разстели през обширни поляни. Без грам завет и стряха. Това не ни попречи съвсем спокойно да си сипем блага водица от чешмицата преди мутренската вила. Няколко крачки още и излязохме на асфалт. Раз-два и бяхме на беседката на разклона за Марциганица, където беше чекпойнта с превоза ни. Засякохме едни колеги, които се били качили до Червената стена. Те приятелски ни отстъпиха заслона и се изнесоха.

IMG_3543

Проснахме мокрите дрехи и се заехме да доунищожим хранителните запаси. На мен нещо доста ми се услажда новата млечна серия на Corny. По такива места съм пълен със сладкотии, така че съм пробвал доста. Но определено Corny-то влиза доста добре когато си обезводнен, студен и силно се нуждаеш от бързи калории.

IMG_3545

Борис, който ни беше жокера, пристигна съвсем скоро и навреме да ни прибере. Преди това упътихме около 12345 голфа, които спряха до беседката да ни питат на къде е Марциганица и защо има табела „Частна собственост“. Каква е тая мания за там – не знам 🙂

IMG_3548

Равносметката по GPS накрая е около 9км ходене, което взехме за около 4 часа. Денивелацията е стабилна – над километър. На практика равно почти нямаше, освен последната част (относително казано). Теренът е много труден след последните бури. След „100“ спрях да броя падналите дървета, които искаха заобикаляне или прекрачване. Дъждът прибави добра доза мазохизъм, който ми влезе като кокаин във вените 🙂 Много добре ми дойде разходката и успя да ми проветри бубите в главата 🙂 Дано Вера и Стоян да се прибрали със същия оптимизъм, с който се движеха нагоре – те могат да ходят до края на света и там ще питат – „E, няма ли още?“ 😀

Снежни рилски езера

Рилските езера ми попадаха на мерника от много време, но все не им идваше реда до сега. Този уикенд се оказа малко празен, а на нас с Димо не ни трябва много – „Айде на езерата!“ рече той, и съдбата беше решена 🙂

Станах с успиване. Това взема да ми става коронен номер напоследък. Снощи уж си правих алармата, а се оказа че съм заспал с телефон в ръка и без аларма 🙂 Няма време за закуска, но бърза координация по телефона уточнява че Димо е взел баници Не ми трябва много и запалих гумите за Самоков, от където да го пресрещна.

Пътят Ихтиман – Самоков е страшно зле. Дупки, в които се вижда геоложка карта на всички слоеве на шосето… а отдолу те гледа долната земя. Натоварено движение от тирове в двете посоки. Местни джигити, които си мислят че господ им е навигатор. Всеки път се заклевам повече никога да не минавам по този път. Но с леко закъснение към 9 часа бях на автогарата в Самоков, където направихме последен магазин. Взехме кроасани, да видим колко ще се надуят 🙂

Газ към Сапарева Баня. И още една „приятна“ шосейна изненада – пътят до Паничище е в ремонт. Ама такъв ремонт, че с огромните камиони и багери се разминаваме на една боя разстояние. Грозна работа, но след само 20 такива километра и бяхме горе.

Актуалната синоптична информация е оптимистична:

IMG_3347

На лифта нямаше джан-джун човек и след 20 минути люлеене бяхме горе. Скочихме от седалката и пред нас се откри една гледка, която много добре познаваме. Уеб камерите се следяха в продължение на мнооогоо време 🙂

IMG_3349

Първо впечатление – лилавите минзухари! Ако си мислех че на Рай имаше минзухари, то тук им беше разсадника! 🙂 Цветния килим лилавееше до края на света.

IMG_3357

IMG_3361

Второ впечатление – въх, има сняг! Аз никакво домашно не си бях написал за района и идвах за първи път. На уеб камерата се виждаше малко останал снежец, но нагоре си имаше и преспи. Запознатите хора се качваха със ските и бордовете. Имаше материал за мазохизъм от наша страна.

IMG_3367

Но пък покрай нас перяха нагоре и кифли обути в… някаква обувка, нещо средно между пантофки за балет и маратонки. Да го наречем – балетонка. За тях имаше още повече мазохизъм.

IMG_3370

Пътеката по която хванахме се движеше в дясно от лифта и хижо-хотела. В началото взе една хубава височина и от нея ни предостави супер панорамна гледка надолу. Снеготопенето беше придало стабилна доза калчица към преживяването.

IMG_3383

Езерата са 7 и никога не мога да им запомня имената. Най-долу се намира Долното. Единствено то от всичките беше в течно агрегатно състояние. Останалите бяха сковани от тежкия зимен лед.

IMG_3396

За нула време стигнахме в основата на Окото. От тук нагоре следваше един як снежен наклон, където за малко да се запъна като магаре 🙂 Но кифлите се качваха, та аз ли няма да мога? За всеки случай си направихме една лека почивка-зарядка с хапване. Надморската височина и падналото атмосферно налягане беше надуло кроасаните като плажни топки.

IMG_3404

Баирът се оказа по-къс от колкото изглеждаше и само с 5-6 почивки бяхме горе. Гледката беше силно снежна. Изпод белия чаршаф се издигаха острите зъбери по ръба на циркуса. Езерата се разпознаваха като видиш широко равно поле. Надявах се за панорами в зелен и син цвят, но за тях бяхме объркали леко сезона 🙂

IMG_3417

По средата на трасето се намира хижа „7-те езера“. Всъщност, коя е „Рилски езера“, коя е „7-те езера“, коя е „Най-яките езера“ – не мога да ги оправя… Всички там ми изглеждат еднакви като соц хотели. Та, точно пред нея се намира Рибното езеро, което има проблем с цъфтежа на водораслите. Придават му един такъв осран червен цвят. Малко грозно ми седеше на снега.

IMG_3437

Стегнахме се и издрапахме последния баир. Преспите на места ме поглъщаха до над коляното, но си струваше. Размазахме се пред Окото. От там гледахме едни мравки които пълзят по долните склонове… следващите посетители. И ние бяхме като тях преди малко 🙂

IMG_3467

Връщането беше изпълнение волна програма. Кой със ски, кой с борд, кой по гъз.

IMG_3497

Добра разходка се получи. Целта беше изпълнена – махнах си Рилските езера от главата и от TODO списъка 🙂 Красиво е! Представям си какъв кеф ще е през лятото, когато започнат да преобладават синия и зеления цвят.

Но някак си това няма да е моето място. Като ходиш не се препъваш в толкова камъни, колкото в хора. Фрашкано беше с народ. Представям си какво ще стане лятото, когато опашките пред лифтовете се извият като опашките за хляб преди 20 години. Или когато дойдат белите качулки август месец. Търсете ме в по-пустите местенца 🙂

Разделяй и владей – Виена – Ден 4

Назад към Ден 3

Този ден беше запазен за двореца Белведере, след което – волна програма.

Помотахме се малко на закуска, но не защото дядката на пекарната беше изгубил от немската си експедитивност, а защото организирахме една малка изненада за довечера. Каква е тя точно – ще видите довечера! 🙂

До Белведере сменихме обичайните Х на брой транспорти. Локацията му е до централната жп-гара. Но районът въобще не прилича на гаров – всичко е чисто и лъщи. Бай Петкан яхнал моторната боклукосъбирачка неуморно прави тигели по алеите зад туристите.

IMG_2987

Дворецът е бароков и е построен за лятна резиденция на принц Евгений Савойски. Оказа се че входът не е включен във Vienna Pass. На мен честно казано не ми се даваха пари за още един Шьонбрун. Не си падам по такива места. Явно останалите – също, та пропуснахме изцяло вътрешния тур, но се поразходихме в парка.

IMG_3014

Тревата беше подстригана като с нокторезачка. Настилката на алеите беше вездесъщия чакъл и пръст, а тичащите хора бяха още повече. Ориентирахме се към ботаническата градина, която по площ надминаваше целия дворец и прилежащия му парк.

IMG_3029

Всяко дръвче си имаше надпис за вида и разреда (на немски), всяко стръкче трева беше каталогизирано. Някои специални заразавати растяха под метална мрежичка, да не ги кълват гугутките.

IMG_3037

Имаше едно много интересно черно цвете, което растеше във въздуха. Без корените му да докосват нищо, явно изсмукваше всичката му нужна влага от атмосферата. Беше поставено в стъклена оранжерия, та не успях да му изкарам хубава снимка.

Бамбуковата горичка, с която хранят пандите в зоопарка 🙂

IMG_3047

Беше станало към обяд. Всеки си имаше планове за следобеда, така че тук се разделихме. Уговорихме няколко чекпойнта напред във времето. Аз хванах към музеят на мъченията. Той се намира в противобомбено скривалище от втората световна война. Слизаш надолу по стълбите, а около теб звучат сирени за въздушно нападение. Атмосфера определено имаше 🙂 Самия музей не беше много голям и в 10-20 стаи показваха инструменти за мъчение и восъчни фигури на възстановки. Из между читателите ми може да има някой със слабо сърце, така че ще ви спестя снимките 🙂

IMG_3054

Точно над музея на мъченията се намира огромната сграда на Haus Des Meeres. По време на войните тук е имало оръдия, защитаващи ключови части от града от въздушните нападения на съюзниците. Сега сградата помещава аквариумен комплекс. Билетът струваше €15 и излизаше от заделения ми бюджет, а и нямаше много време за размотаване тук. Исках да се кача на туристическите автобусчета които обикалят града и ти дават по-обширно впечатление за нещата.

Vienna Pass дава безплатен достъп до няколко от тези линии. Те са цветно кодирани и имат по десетина спирки всяка линия. Можеш да се качиш и слезеш навсякъде. Всичките имат допирни точки по центъра, а разликите в маршрутите са грубо както следва:

* червена линия – обикаля целия исторически център

* жълта линия – имперската линия – движи се по дворците

* зелена линия – ходи до по-зелените предградия на Виена

* синя линия – обиколка на Дунава

Сборния пункт на автобусите е сградата на народния театър.

IMG_3066

Тук изчаках Мира, Иво и Савина, които имаха желание също да се врътнат по бусчетата. Докато ги чаках разгледах сградата на парламента и парка срещу него.

IMG_3081

IMG_3080

Събрахме се с останалите и веднага се натоварихме на едно автобусче, което точно тръгваше. Вътре има аудио гайдове на различни езици, та докато те разкарват из града ти говорят интересни факти. Имперската казарма била построена през еди коя си година, но се оказало че архитектът е забравил да предвиди клозети в плана 🙂 Едуард ван дер Нул бил архитекта на виенската опера, която е крайъгълна сграда в днешно време. По онова време обаче сданието се сторило много грозно и срещало неодобрение от страна на виенчани. Когато самия император Франц Йозив се възмутил от дизайна, това преляло чашата и архитектът си теглил ножа 🙂

IMG_3102

По едно време Иво се усети че сме се качили на грешния автобус. Искахме да хванем зелената линия, която да ни отведе до манастира Калнберг. Той се намира на един висок баир извън града и имало панорамна гледка към целия метрополис отдолу. Но ние някак си сме се качили на червената линия. Нищо де – обиколката си струваше! След 45 минути бусчето пристигна обратно на народния театър, където малко почакахме и се качихме вече на правилната зелена линия.

Бусът ни повози из китния квартал Гринзинг, който беше населен от сладки малки къщурки. Пое нагоре по един къдрав кълдаръм, където вече се намирахме във Виенската гора. Пътят беше насечен от стотици пътеки нагоре и надолу. Замириса на гора както си трябва! 🙂

Бусът спря на паркинга на Калнберг, където постоя десетина минути. За съжаление обиколката с червената линия ни беше изяла капацитета от време и нямаше кога да разгледаме манастира. Изтичахме набързо до панорамната тераса, където пощракахме малко и на бегом се прибрахме до автобуса 🙂

IMG_3127

IMG_3129

Пътят обратно не беше същия – минахме през Клостернойбург – китно селце на брега на Дунав. Всички селца наоколо са силно специализирани в производството на вино. Виното има историческо значение за региона. През 14-ти век манастирът почти е бил изгорен от пожар. Водата за гасене свършила и се наложило да догасяват пожара с вино 🙂 Други от любопитните истории, които звучаха от аудио гайдовете бяха че когато Виена е била обсадена от турците, виното е дало такива сили на защитниците, че 200 души са отблъснали 20-хилядната османска паплач 🙂 Може би има някаква истина някъде, но не знам точно къде 🙂 Фактът е че османците са изравнили със земята града не веднъж, а два пъти. Позната история, нали…

IMG_3149

Минахме покрай Karl-Marx-Hof – жилищна сграда с непрекъсната дължина от над километър. Това е най-голямата единична жилищна сграда в света. Строена е в епохата на ранния социализъм, когато жилищната площ силно не е достигала. Има над 1000 апартамента, всеки с площ между 30-60 квадрата. Не е много, но е било достъпно, дори и за най-бедните. Наемът е струвал около 10% от заплатата, а водата е била безплатна в разумни граници.

IMG_3164

Обиколката с автобусчетата беше интересна, и ми се искаше да хванем и синята – дунавската – линия до следващата набелязана цел – Donauturm – дунавската кула. Но за съжаление минаваше 6 часа и нямаше как да се придвижим до Пратера, където беше спирката. Вместо това хванахме метро към Виенския Международен Център. И за да е пълен слогана „Разделяй и владей“ – оставихме Савина и Иво, които мръднаха до центъра по магазините. С Мира кацнахме след малко на международния център, където се помещава централата на ООН.

IMG_3176

Районът е бизнес парк. Не си го представях точно така. Модерната стъклена архитектура правеше контраст с историческия център, където попивахме виенски въздух до сега 🙂

IMG_3184

IMG_3187

На тази панелка преброих над 30 етажа. Лично аз обикновено бих обединил думите „30 етажа жилищна панелка“ в една дума – „гето“. Но ситуацията тук не беше такава. Площадът отпред беше лъснат като сцената на народната опера. Гаражите бяха подземни и до тях се стигаше по сложна система от булеварди слизащи в тунели. Хора почти не се виждаха. Паркът зад сградата беше идеално подстриган и чист.

За нула време се добрахме до Кулата, където почакахме останалите. Събрахме се и – юруш нагоре! Кулата е висока 250 метра. На 150-тия метър се намират ресторант-кафе и наблюдателна тераса. На терасата има и установка за бънджи скокове 🙂

Поглед назад към индустриалния дунавски парк:

IMG_3207

Към Дунава и многобройните му канали, приютяващи яхти и корабчета. Имаше и такива от Русе 🙂

IMG_3210

Черния небостъргач на Donau City Tower 1. Височината му от 220 метра го прави най-високия небостъргач в Австрия. Пред него се вижда 30-етажната панелка. Долу и зад реката са светещите шарении на Пратера 🙂

IMG_3224

Паркът и алеята по която дойдохме от международния център.

IMG_3225

Очарователно! Слязохме долу гладни и последваха още шницели и дункел кругери 🙂

IMG_3231

Прибрахме се доволни, но вечерта още не беше свършила. Помните ли малката изненада, която приготвяхме сутринта? Рени точно днес имаше рожден ден 🙂 Какъв по-хубав завършек на деня и екскурзията от това да ѝ изкараме акъла с една тайна торта сахер 🙂

Това беше! Няма да ви разправям за анти-културния шок като се върнах. Да си останем с хубавите впечатления! 🙂

Лек съботен джендемизъм – до хижа Рай

Другите деца едно време се плашеха с Торбалан, а ние се плашехме с хижа Рай 🙂 Далече било, изкъртващо било – почти виждаш ли… невъзможно! 🙂 10 часа ходене имало. Не че не изръшквахме града от горе до долу по цял ден. Но 10 часа на майната си… звучеше нечовешко. Пък и какво е това име – „Рай“, звучи като зле измислена захаросана примамка. И в същото време пък местността „Джендема“ – демек „ад“. Цялата работа беше обвита в яка мистика и така с течение на времето си създадох един магнетизъм към това място. През последните години постоянно си поставях за цел да ида там, и постоянно нещо изникваше. Можеби подсъзнателно всъщност съм искал да не развалям мистиката. Всяка година имаше „това лято ще идем на Рай“ и естествено никое лято това не стана 🙂

До онзи ден.

Очертаваше се дупка свободен уикенд и прехвърлях възможните дестинации. Абе, що да не ида на Рай утре? И в този момент разбрах че съм достигнал правилната психическа нагласа. Време беше.

Стегнах се като за 10 часа ходене. Планът повтаряше този от миналата седмица от връх Попак – яко ходене с преспиване и прибиране на другия ден. Но този път очаквах да има доста повече вода по пътя, така че олекотих малко багажа – от 15 на 13 килограма 🙂

В 9 и нещо бях на калоферските Паници. Бях викнал няколко човека за тази разходка, но проведох последни телефонни разговори и ми стана ясно че всички са се отказали в последния момент. Пак планината щеше да е изцяло моя, муахаха! 🙂

IMG_1608

Пътечката тръгна покрай младата река Тунджа. От всякъде ме обкръжаваха почивни станции – нови лъскави и стари – изоставени и разграбени. В рамките на ограда до ограда имаше контраст. От някъде към мен се спусна агресивно кученце с размерите на джобна играчка. Ей значи! Колкото по-дребни, толкова по-злобни! Ама то и собственика му беше някакъв идиот, че само гледаше от страни докато се опитвах да не му настъпя мишката.

IMG_1610

Маркировката хвана нагоре по склона и това беше най-ерозиралата пътека, която съм виждал, ever. Мощни води бяха изровили почвата на метър-два-три дълбочина. Корените на тук-таме останалите дръвчета стърчаха на нивото на главата ми. Ходех по хлъзгав пясък и камъни. Работата беше много стръмна и сериозна. Нагоре се учудих че повечето дървета бяха маркирани за сеч. Отсечете ги и може да отпишете целия склон.

Излязох на малко място за почивка с пейка и огнище. Пейките бяха в изобилие из целия маршрут – евала! Аз се почекнах по повечето… като ме очакват 10 часа ходене, поне да го даваме по-чорбаджийската 🙂

Буковете бяха започнали да се раззеленяват. Младите листенца бяха в онзи свеж зелен цвят, който те кара да огладняваш за салата.

IMG_1620

Движех се през малка акациева горичка, която беше цъфнала цялата. Медения аромат на цветовете образуваше почти физическо присъствие.

IMG_1614

Няколко леки изкачвания и пред мен се появиха официалните табели за началото на парка. Пътеката все още беше ерозирала, но нищо подобно на това долу. След малко тя се превърна в кърски път, а гората се отвори в нещо като поле. Започна зимната колова маркировка, която ме отведе през малка могилка. Имаше готин изглед напред към Ботев и… ЧАКАЙ! Това Райското пръскало ли е? 😀 Да!

IMG_1626

Яка изненада беше – почти от началото на пътя се вижда краят му 🙂

Тук някъде GPS-а показваше че има чешма. Носех две малки бутилки по 0.5 литра. До сега само леко бях наченал едната, но исках да я заредя с планинска вода. Въпросната чешма се намираше на 100 метра в страни от пътеката, и ако не ми беше отбелязана на картата, нямаше да разбера че съществува. Обаче водата не беше толкова хубава. Даже направо бих казал че е гадна, от онзи вид който по-скоро те кара да ожадняваш.

IMG_1632

IMG_1636

Поляната пред мен се изпълни с пасящи коне. Бяха изгладнели – ребрата им се четяха и пасяха като за последно. Нищо общо с другите балкански коне, които съм виждал – любопитни, бичещи айляк като чорбаджиите на планината. Тези бяха много яко заети да унищожават трева и нищо не можеше да ги откъсне от тази им работа.

IMG_1644

Движех се през един типичен кър, който само че се намираше на 1000 метра надморска височина. От доловете в ляво и дясно се чуваше кукуригане и блеене. Сянка нямаше, но пък и слънцето не жулеше. По средата на къра стигнах до голям разклон – надолу за манастира, нагоре – за заслон Маринка и Ботев. Склонът нагоре беше силно терасиран.

IMG_1651

Кърския път стигна до края на баира, който беше доста каменлив. И с пейки. Пред мен се извисяваха Райските купени, а финалната цел беше точно зад тях. Може би километър по права линия. Но пред мен стоеше огромно черно дере, което първо трябваше да прекося. Надолу продължаваше малка пътечка, която след малко пак се съединяваше с широк път.

IMG_1657

Теренът беше обсипан с четвъртити павета. Викам си – не може тук да не е имало някое замъче през вековете. И точно си го помислих, когато видях това 🙂

IMG_1662

Напред и отдясно се извисяваха Параджика и Юрушката грамада. Пролетното снеготопене беше започнало в някаква степен и планината отвсякъде течеше.

IMG_1683

Такива водопади се виждаха на няколко места и все още не подозирах че ми предстои да прекося потоците, които образуваха.

IMG_1675_6_7_tonemapped

Царския път свърши с уширение, където бяха складирани дърва. Тясна пътечка тръгваше да вие серпентини към дъното на дерето, където гърмяха водите на първия поток.

IMG_1693

Китно дървено мостче ме прехвърли от другата страна. Зелената вълна на пролетта имаше проблеми с влизането тук. Усещаха се последните опити на зимата да удържи тази твърдина. Тук-таме се виждаха малки снежни преспички, но нищо сериозно.

IMG_1696

Гората беше така навсякъде. По таймстамповете на автографите си правех извод че в гората е имало идиоти и през 70-те и през 80-те години.

Стигнах до голяма чешма с три пейки. Неусетно беше станало около обедно време. Подкрепих се с няколко малки шоколадчета. Водата беше прекрасна! Ето, това вече беше онзи горски елексир, който търсех 🙂 Опитах се да се удавя в нея и се размазах на пейките. Прибрах си боклука в торбата. Цялата пътека беше относително чиста, за целия човекопоток който се изсипва през нея. Е, имаше тук-таме някое боклуче, но нищо фрапантно. (С една ОГРОМНА забележка, че групата която мина след мен осра цялата гора, но за това – след малко)

IMG_1703

Някои поточета бяха избили на метри от пътеката. Над сериозните реки бяха прехвърлени удобни мостчета.

IMG_1707

IMG_1731

Умник 🙂

IMG_1736

IMG_1740

И тази гора носеше следи от февруарските червени кодове. Някои от съборените дървета са от по-стари времена, но имаше и по-пресни. Имаше и … WTF 🙂 Какво трябва да се случи за да се нацепи дървото спираловидно!? Извънземни?

IMG_1746

Стигнах до края на дерето и пътеката започна да прави мързеливи серпентини нагоре. До тук маршрутът беше песен, но ми предстоеше да си възвърна 200 и нещо метра денивелация. Имаше почивки 🙂

След петия завой излязох от сянката на дърветата и почти веднага очите ми се спряха на един лилав минзухар. Естествено, това беше само първия от много. Поляните напред бяха отрупани! Лилавия цветен килим се беше разстелил надлъж и нашир.

IMG_1751

IMG_1759

IMG_1760

IMG_1803

Пътеката се извиваше надясно, където под баира се намираше хижа Рай. А в ляво от мен – Райските купени. Газ към купените 🙂 Гледката отгоре беше бонбон! Но преживяването е нещо, което трябва да се изпита с всичките сетива и не може да се опише в картинка.

IMG_1766_7_8_tonemapped

IMG_1772

Ударих няколко телефона, чекнех се за снимки и хич не бързах да приключвам за днес. Часът беше около 14. По табелите прехода би трябвало да се взима за 4 часа, и за първи път успях да го направя за указаното време. До тук с митовете за 10-те часа 🙂 Времето все още беше готино, но прогнозите бяха за скапване. Дъжд през ноща, който да премине в сняг другия ден. Пред мен все още стоеше избора как да завърша приключението. Но не ми се занимаваше с него сега и реших да го отложа за по-късно.

На хижата имаше хора. Може би 10-15 човека. Сипах си вода. Хижарят ме засече веднага с „ти сега какво ще правиш“. Търсел си някаква група от 20 човека, които още ги нямало. Аахаа, яснооо, без мен тогава. Не се кефя на тълпи. Особено съм алергичен към пияни и шумни тълпи. Ще си бия една разходка до Пръскалото и ще си ходя. Водата беше обилна. Пътеката за Ботев беше изцяло залята от долното течение на водопада. Мини-вецът на хижата преливаше. Не ми се газеше кал утре сутринта.

Облаците се събираха и хвърляха интересни сенки.

IMG_1778

IMG_1786

IMG_1792

Хванах надолу. На слизането започнах да пресрещам изкачващи се хора. Абе, вие ли сте тая група от 20 човека, които хижаря търси? Ааа, даже сме повече! 25 сме! (Даммм, добре че не останах).

IMG_1814

След малко засякох основната им бойна група – една безкрайна върволица от хора. От Лесичово, Пазарджишко били, имали туристическо дружество. Здрасти, чал. А след тях какво бяха оставили……. Толкова боклук не съм виждал никъде! Обелки от банани, смачкани кенчета бира, мокри кърпички, сухи кърпички, нагризани ябълки, разсипани солети, мартеници, ластици за коса… Ако им бях събрал боклука, можех да заредя цял хоремаг с него. Чешмата е място за отмора и наслада. Коритото ѝ не е контейнер за боклук за скапаната ти двулитровка! Избеснях! Голяма черна точка за ТД Лесичово!!!

IMG_1815

Прибирането беше по-бързо. Теренът не е праволинеен, има и изкачвания и спускания. Интересен е, и дори и на връщане не ти става скучно. Гледките към планинските зъбери се сменят с гледки към Средна Гора – тя тук почти докосва Балкана.

IMG_1840

В дясно се червенееше Калоферския манастир в началото на екопътеката Бяла река. Дългата оптика достигаше до масовка от хора, налягали по поляните 🙂

IMG_1843

Качвах се в колата, когато ме зачукаха първите дъждовни капки. Таймингът беше добър. Разходката – много доволна. Успях да си избия насадения страх от хижа Рай. Вече съм убеден че името Джендем („Ад“) е сложено нарочно – да отказва хората от красотите там 🙂 Единственото разочарование беше, че мястото не е толкова отчуждено колкото очаквах. Постоянно имах чувството че съм все още в цивилизацията – широки полски пътища, добитък, хиляди хора. На хижата дори имаше WiFi интернет. Обещаните 10 часа в адския терен в едната посока не се сбъднаха 🙂 Отиването и връщането с почивките ми излязоха около 8 часа. Пътеката е айляшка и интересна. Обезателно ще се върна пак там, но другия път въобще няма да доближавам хижата 🙂