Крумово – Музея на авиацията

Музея на авиацията – едно място, което отдавна исках да посетя.
Как се стига до там – елементарно. С кола – хващате от Пловдив за Асеновград и гледате табели в ляво за летището и музея. С влак – хващате влака в същата посока и слизате на спирка Маврудово и сте на паркинга на музея.

В началото може да се зачудите дали сте на правилното място. На паркинга е портала за 24-та вертолетна авиобаза. Но по една арка с надпис „МУЗЕЙ“ разбирате че сте на правилното място. До нея има плака, която обяснява на български и английски работното време и ценоразписа на музея:
– от сряда до неделя: 0900 – 1700 (от април до септември)
– от сряда до неделя: 0900 – 1600 (от октомври до март)
Таксите са различни, има комбинирани билети за два музея във Варна и един в София. Дефаултно за възрастен е 5лв. Най-добре похарчените 5 лв за тази година!

Няма кой да къса билетчета – те се купуват чак от вътрешната експозиция. А докато стигнете до там ще минете през 50 самолета от външната експозиция.

Първата спирка – на метри след арката – МИГ-23. Тук имаше голямо „иха-уха-самолет!“ без да подозираме какво ни чака по-нататък 🙂 Снимки, пози, чупки… До всеки експонат има табелка със спецификациите на български и английски. И тук научих първия интересен факт. (Значи аз по принцип съм доста далече от самолетите, не различавам един МИГ от друг МИГ 🙂 ) МИГ-а можел да променя ъгъла на крилото по време на полет между 17° и 60°, което е показано добре на тази картинка от Wikipedia:

В разперената конфигурация имало по-добри маневрени свойства, а в свитата – по-добри харектеристики за излитане и кацане.
В поглед отзад самолета беше една куха тръба. Явно двигател и по-сериозните неща се махат когато една машина стане музеен екземпляр…

От тук нататък видяхме поне 20 различни МИГ-а като модели и конфигурации. С различно оборудване и въоръжение – с ракети, с бомби, с картечници и т.н. Няма да се спирам на всичките 20 екземпляра, за да не взема хляба на музея 🙂 Идете и разгледайте.

Продължаваме нататък. Минаваме покрай тъмен хангар. Хвърляме едно око през изкривените врати и виждаме интересни неща – двуплощници, витлови самолети… кухнята на Червения Барон 🙂 За съжаление тези машини не са част от експозицията. Може би се реставрират или чакат по-добри времена.

От дясно ни се пада откритата част, а в ляво – музейната сграда. Като видяхме колко много самолети ни чакат отвън, предпочетохме да се скрием в сградата 🙂

Тя се състои от две зали. Първата зала „Космонавтика“ е изложение на неща, които винаги съм искал да видя – спускаемия апарат от Союз-33, в който е летял първия български космонавт Георги Иванов, скафандърът му, подборка от космонавтска храна и някои апарати, които са участвали в начуни мисии.

Във ВВС наистина ги подбират по-ниски от 1.50м 🙂 И има защо – ще видите по-нататък.
Макет на седалка и тренажор за катапултиране

Този „казан“ е спускаемия апарат на Союз-33. Историята на полета не е особено славна. Целта на мисията е скачане със станцията „Салют-6“ и извършване на 28 научни експеримента. Но технически проблем в последния момент попречва на скачването и апаратът е приземен по бързата процедура.

Какво е впечатлението ми от апарата? Че вътре е УЖАСНО тясно 🙂

Всичката апаратура се стига с една ръка. Двамата космонавти са седели в тенекиените вани долу един до друг в продължение на два дни. Мърдане? Няма на къде. Оставям на въображанието ви да измисли как са се справяли с основните си физически нужди 🙂

По нататък имаме изложба на космическа храна – лиофилизирани ястия. Лиофилизацията е процес на вакумно изпаряване на влагата от храната, което ѝ позволява да се запази по-дълго време без да губи хранителните си свойства. Чувал съм слух че в България сме имали институт по лиофилизация, който дълго време е снабдявал руските космически мисии с манджа.

Грах, лютеница, мюсли, боб с наденица, кисело мляко и мюсли – по нещо за всеки вкус
Камера

С мъка се откъсвам от тази зала и продължаваме в другата. Там е разказана историята на аеронавтиката в България. Имаше много интересни факти, които за да видите, ще трябва да посетите музея 🙂 (Ще ви пусна малко гювеч – в България е конструиран орнитоптер, който се е издигал на 20 метра височина.)

ОКОТО на ракета с топлинно насочване…
… и електрониката която стои отзад 🙂
Стела се радва на малките патрончета
Счупено от противникова стрелба предно бронирано стъкло от пилотска кабина на изтребител
Фотокасета за отчитане точността на стрелбата – това пък какво е?

Привършваме с тази зала и излизаме навън. Тук е трудно – самолетите са наредени в 4-5 редици… от къде да започнем… Хващаме го от най-далечния край.

3 ЗИЛ-а натоварени с мобилни лаборатории. Доста бяха поизгнили, а от лабораториите нищо не видяхме, освен информационната табелка.

Радиолокационна станция П-15 – открива цели, летящи над 4000м на далечина 180км
Радиолокационна станция П-35М
Тренажор за катапултиране
С-75 „Двина“ – двустепенна ракета с далечина на поражение до 30км
jet2.com ни напомниха че действащото летище е на една плюнка от нас 🙂

Нататък 3/4 от екземплярите бяха МИГ-ове. Толкова много че почти да ми омръзне 🙂 Имаше интересни изключения като тази Чесна:

Този бехемот е ИЛ-14Т – транспортен
ИЛ-28Р – тактически бомандировач и разузнавач

Този ИЛ прави впечатление колко просторна кабина има. Вижда се в почти всяка посока, за разлика от изтребителите. Там кабината изглежда малка с нулева видимост напред и силно ограничена настрани от габаритите на фюзелажа.

Патето на Капитан Балу 🙂

Някой от екземплярите бяха много лъснати и подпряни на тези триъгълните трупчета. Оставяха с впечатлението че аха-аха и могат да полетят. Други бяха яко зациментирани.

Да не забравяме и хеликоптерния отдел

Безмоторен А-11
Двуроторен Ка-26
Нещо странно…
Нещо въоръжено до зъби…
И нещо сглобявано в час по Труд и техника…

Имаше интересни експонати. Радвам се че успях да се докосна до неща, които са били в космоса. Но имаше неща, които не бяха показани. Примерно на мен би ми било интересно да видя вътрешността на кабината на някой от тези МИГ-ове. Поглед от вътре на мобилните лаборатории и на хеликоптерите също би бил безценен. Може да се направят някои стъпки към ъпгрейдване на атракциите в музея.

Като цяло съм много доволен. Най-добре похарчените 5 лв.

Пловдив – остров Адата – фоторазходка

Има едно място в Пловдив, за което не се говори. В интернет няма снимки, хората нямат истории с него. А то е огромно – става въпрос за острова Адата на река Марица. Името „Адата“ идва от турската дума за остров. Или може да го кажем о-в Острова 🙂 Заслужава си главната буква – това е най-голямото образувание на територията на реката минаваща през Пловдив.

Замислих се какво да очаквам там. Определено нямаше да е парк от градски тип – иначе щеше да има снимки, заведения, игрища… като на Пазарджишкия Остров. По-вероятно да беше свърталище на бездомници или непроходима джунгла без никаква инфраструктура. Но човек никога не знае, докато не види. В случая бях сгрешил за първото и отчасти за второто.


Първи поглед към Адата. При ниско ниво на реката островът изглежда почти свързан със сушата. Забелязва се каменна дига, която ме кара да премисля дали терена е изцяло изоставен.


Минавам под моста. Тук има стълбички по които да се кача отгоре, но за сега ги подминавам. Наблизо има още нещо интересно, което ми се искаше да разгледам – шлюзовете на реката.



Приближавам се към Столипиново и започват близките срещи от черния тип. „Бате, ако ти се намира една излишна цигарка…“ Тук снимането става със специална шпионска поза от средата на чантата.


След източния край на Адата са накацали ято патки. Имат интересен ритуал на ухажване. Мъжкия си разперва крилата и се пъчи поне половин час. Женската гледа на другата страна и се прави че не го забелязва. Почти като при хората 🙂 Всъщност това е моята интерпретация на нещата, а по-запознатите казват че патките всъщност са корморани, и в тази поза си сушат крилата и се препичат на слънце 🙂





Стигам до шлюзовете.



Преди 50 години е имало проект за превръщането на река Марица в плавателна. Представям си как се спускат шлюзовете и нивото на реката се вдига с два метра. Наистина са го направили за около 2 години. Но нивото на подпочвените води се е вдигнало (представи си) и мазетата на околните сгради са били наводнени.


Иска ми се да се кача горе да получа друг поглед върху нещата. Виждам надписи „Къпането забранено“ но не и „Качването забранено“ или „Влизането забранено“ 🙂 Оказва се че просто няма нужда от такива – тук стълба няма.


Вероятно стълбата е от другия край на баража, но за да стигна до там имам километър обикаляне…


Камери? Значи шлюзовете не са съвсем изоставени.
Mакар че ми изглежда оборудването вътре да е задигнато

Връщам се обратно към стълбите за да се кача на моста и да продължа към Адата. Достъпа до острова се осъществява чрез две вити стълби от всяка страна на моста. Трябва да се кача от към брега, да стигна до острова и да сляза до него.

Eнтусиасти 🙂
Kачвам се на моста
Адата в ляво


Под мен се открива очаквания пущинак. Виждат се някакви руини. Заглеждам се за човешки обиталища, но не виждам нищо. Харесвам зимата за разузнавателни разходки – дърветата нямат листа, които да пречат на гледката.

Стълбата надолу


Естествено стълбата е точно каквато може да се очаква – лайняна. Тук си гледам в краката на всяка крачка.




Хващам първо на запад към по-голямата част от острова. Наоколо е боклучаво, но има пътека.


Честно казано има доста по-малко боклуци от колкото очаквах.


Някой не обича AKAI
Малко зеленина
Някой е сякъл дърва…

Пътеката беше малко разкаляна и стъпвах тихо и внимателно. Не исках да се натъквам на горски „обитатели“. Малко по-нататък ги видях. Два черни субекта, работещи с голям трион. Иии до тук – теглих си един кръгом и лека полека се изнизах обратно.


Под моста за малко се разминах с друг черен субект. Беше слязъл от другата стълбичка. Тук някакво вътрешно чувство се опита да ме подкара нагоре по стълбата и надалеч от острова. Не му се дадох и продължих към източната част. Там джунглата беше по-рехава и слънчевите лъчи си пробиваха път.




Продължих по стената и скоро стигнах до източния край на Адата.





Върнах се обратно по пътеката. Долу под стълбите видях поредния черен субект да товари ремарке с дърва. От къде ли щеше да го измъкне от острова?

Качих се обратно на моста и тук свърши днешната разходка.

Интересно място е Адата. Прилича на парк, но не е. Прилича на клошарско сборище, но не е. Може би до няколко години частните собственици, чийто са земите там ще му обърнат внимание и ще го направят нещо хубаво. Ако ли не, господата от Столипиново вече му обръщат достатъчно внимание.

P.S. Една история която Петър Георгиев разказа:
„А какви славни времена помни Адата… но преди стотина години…там е бил салаша на Кочо х. Калчов… Нещо като бюфет. Всеки празничен ден там се е събирал маса народ и са се правили грандиозни софри и още по-грандиозни веселби, от изгрев та до тъмно. Тази традиция продължава някъде до Балканската война…
На тия моабети ракията е свършвала още в 10 сутринта… След туй се е продължавало с руйно вино, тюрлю гювечи, всякакви мезелъци, песни, танци и зевзеклъци. И въпреки това не е имало пияни. Всичко е ставало бавно, тертиплийски… Хората са ходели на салаша със семействата си. По онова време там не е имало мост над реката и придвижването до острова е ставало с каици…“

Паркове „Бедечка“ и „Загорка“ – фоторазходка

Много нашумя напоследък аферата със застрояването на парк „Бедечка“. Кой е този парк, ще попитат някои? Ами сигурно се намира по поречието на река Бедечка. В Стара Загора имало река? Не канал, а истинска река? Ако реагирате така, вероятно ще се учудите да разберете че има и два водопада 🙂 Е, Водопади е малко изсилена приказка, но има Вода, която Пада, така че Водопад си е синтактично правилно.
За мен има един истински градски парк – „Загорка“, а „Бедечка“ е така да се каже един пущинак в предградията на „Загорка“… Дали е пущинак или не, всеки може да си извади впечатления от следната фото разходка.

Тръгваме от поречието на Бедечка край кв. Самара 2. Тук коритото е циментово, а край него е разположен малък зелен пояс.

Няколко пешеходни мостчета свързват жителите на Самара с централната градска част
Наскоро са почиствали коритото

Подминаваме големия асфалтиран мост и веднага след него свиваме от тротоара към реката. Тук е първата блатиста част от реката. Има много такива, това е нормално.

Това се намира на 20 метра от огромните жилищни блокове

Честно казано, изненадан съм да видя колко е чисто блатото сега за това си местоположение. Преди беше пълна леш – автомобилни гуми, бирени шишета, продупчени килими барабар с молците… Сметищен апокалипсис беше. Не казвам че сега нямаше боклуци – имаше, но за малко да забравя че се намирам в жилищен квартал и да си помисля че съм в гората.

Продължавам напред и минавам покрай две изоставени постройки. От единия комин се виеше мръсен пушек. Вътре живееха бездомници.

Малко по-нататък се намират точно един до друг два моста над реката. Единия бетонен – другия железен. Не знам защо са им били два – и двата са пешеходни и свързват едни и същи пътеки. Под железния има малка дига, задържаща Бедечка в следващия блатист участък. Тук често има рибари.

Изглед между двата моста
Върху дигата
Обратен изглед

Минаваме от западната страна на реката, къмто същинския парк „Бедечка“. Когато човек излезе от речната джунгла внезапно се озовава в полски кър. Дръвчета има само тук-таме, а преобладаващата растителност са храсти и тръни. Някои по-високи от човек.

Тук се намира първото интересно нещо на което ще обърнем внимание – стария стадион „Химик“.

Открито игрище с земенасипни „трибуни“ и лекоатлетическа писта

Преди не знам кои отбори са играли тук, но помня че постоянно имаше хора. Дали деца ритащи топка, дали големи мачове… земните насипи се покриваха от кибиците. Имаше (и още има) доста хора тичащи за здраве. Около стадиона имаше трак с червен пясък, който ми изглеждаше доста спортно 🙂 И аз съм идвал доста пъти да бягам тук. Докато внезапно един ден не беше опъната бодлива мрежа през половината стадион. От край до край. Някой купил половината стадион и го разорал с багера. Не знам за строителство или за земделски цели… Най-добре се вижда на гугълската сателитна снимка – как стадиона е прерязан през половината.
От тогава насам игрището тъне в буренаци, а от червения пясък няма и помен…
Слизаме от стадиона и продължаваме по алеята. Тук се разминаваме с доста хора – това е един от кратките пешеходни маршрути от кв. Самара към центъра.

Стигам до едно микро бунище, което е следващия интересен, дори забележителен обект. Не самото бунище, а какво има под него. Преди 20-на години е имало проект за детска железница в Стара Загора. Кръгла релса с радиус 100 метра, издигната на земен насип с височина 3-4 метра. Дъгата е прекъсната на едно място, където може би е щял да бъде изграден мост. Не знам къде е щяло да бъде спирката, може би на другия край, където е по-ниско. Помня че по онова време бях много развълнуван и чаках всеки момент да построят влакчето, да се повозя. Не го построиха.

Тук може би е щяло да има мост


Решавих да се опитам да се покатеря на насипа. Отгоре може би щеше се открие интересна гледка. Но всичко около мен беше обрасло в гъст трънак, та си рекох да се поразходя навътре, може би щях намеря пътека. Е, пътека нямаше, но се откриха други неща…

Имаше поне десетина постелки – картони, стари дрехи

Обзе ме едно чувство все едно съм крадец в чужда къща. Тук и птички нямаше – тишината беше злокобна. Слава богу – никой от „собствениците“ не се появи. Продължих напред, изоставил надеждата да се кача на вала, вече исках само да се махна по-скоро от това място. Колкото по-напред стигах, толкова по-плътен ставаше трънака. Но назад през бунището не ми се връщаше.

Обичам зимата като период за разходки, защото огромната зелена листна маса я няма и се вижда по надалече.

Паркът е пронизан от няколко асфалтови алеи, които обаче се губят под нападали леста, прах и мръсотия.


Достигам до следващата интересна цел. Вековния чинар.

Дървото е поне на 5 века, видяло е Освобождението… Не знам дали има нещо живо в него, но по-голямата част от короната определено е на системи. Няколко стоманени релси подпират масивната корона, а дънерът е зациментиран за да не се разпадне. Има красиви спирално извити клони. Към чинара е проявен нула интерес – няма информационна табела, нито за природна забележителност, нито нищо. В дървото е палено огън, може би за по-добро осветление на гледката и също така дънера е използван като кошче за боклук.



Продължаваме на север и минаваме покрай капитановата мелница. Индустриалния комплекс отдавна не е мелница. Мисля че в него се помещават автосервиз и мандра.

Първия знак че навлизаме в цивилизация

Оттук натам атмосферата рязко се променя. Алеите стават почистени. Тръните отстъпват място на полянки. Появяват се пейки и кошчета за боклук. Мисля че тук е границата между двата парка „Загорка“ и „Бедечка“.


Пейките са прясно сглобени и измазани. Всяка носи щампа че е дарение от бирената фабрика „Загорка“.

Приближаваме се до кръглия басейн.

По принцип езерото „Загорка“ е известно със събитията по корабомоделизъм, които се случват няколко пъти годишно. Тук се провеждат световни, европейски или какви ли не състезания.



В кръглия басейн се провеждат скоростните изпитания. Там корабчетата се вързват за централния пилон и се пускат да правят кръгчета като се броят обиколките за определено време. В голямото езеро се нареждат шамандури и там вече радиоуправляемите модели обикалят по сложно трасе.
Интересно се преобразява тази част от парка когато дойде време за състезание. Всички поляни се покриват с палатки, хора, скари-бири. Отвсякъде се чува чуждестранна реч.

Изкачваме една малка дига и през нас рязко се открива езерото.

Обикаля го една асфалтова алея, по която се разминаваме с десетки хора. Семейства с деца. Младежи с кучета. Влюбени двойки по пейките. Пълно е с рибари, някои опънали сложни системи от по 5-6 въдици. В далечината се вижда новия хотелски комплекс, но за него след малко.


Минаваме по едно тясно мостче. Под нас се намира преливника на езерото. Отдясно водата се оттича, за да стане приток на река Бедечка.


Основния изпускател, малко в страни от преливника

Спускам се през гората и минавам отдолу за да видя преливника от един по-неизвестен ъгъл

Водата от него се протича по тесен ручей, който изведнъж попада в дупка и образува големия водопад.


Малко по-нататък водата минава един висок праг, събира се с водата от изпускателя и образува познатата река Бедечка.





Тук гората е сравнително чиста, защото бунищата са скрити зад другия храст…

Но да се върнем към голямото езеро. Минаваме покрай старата сграда на клуба по корабомоделизъм, която в момента е фитнес клуб.


Поглед към фитнес клуба от отсрещната страна на езерото


На места по брега са направени малки пристанища. Едно време в езерото плуваха лодки.

Правим един завои, следвайки бреговата линия и минаваме покрай почивната станция на МВР.


Точно срещу нея се намира един прозорец в дърветата, който ми е любим за щракане



От лявата ни страна се пада езерото, а от дясната – блатото. То е част от река Бедечка преди да се влее в Загорка.




Гуми

Отклоняваме се за момент и минаваме по голям мост, който води към острова по средата на езерото.

Поглед към продължението на алеята – този мост разделя условно Езерото от Блатото
Новия комплекс

Това нещо се казва „Парк Хотел Стара Загора“ и е пет-звезден комплекс от хотел, ресторант и спа. Строиха го поне 10 години върху стария ресторант, който беше оставен на разрухата за още 10 години. Мястото и преди беше много лъскаво с панорамни тераси, кристални полюлеи и мелби. Сега е още по-лъскаво. Най-големия куриоз е че парк хотел „Стара Загора“, на брега на езерото „Загорка“, на метри от бирената фабрика „Загорка“ продава само бира на … Каменица! Голям фейл според мен.



Продължаваме обиколката на острова – той не е голям. Тук преди имаше пилони, на които се издигаха знамената на участниците в състезанията по корабомоделизъм. От скоро пилоните са отрязани.


Връщаме се към главната брегова алея и минаваме по другия мост. Хвърляме око в дясно и виждаме големи рибоци да се шмугват между тръстиките.


Това е водна лилия. Някой ден искам да я видя цъфнала.

Навътре се вижда семейство патици, които са редовните посетители на парка. И зиме и лете – те са тук.

Гъзета 🙂


Минаваме под ресторанта. Терасите с външните масички са на няколко етажа и образуват малък полуостров. Тук водата застоява и се развиват разни жабнуяци и водорасли. Мястото също така е много обичано от жабите.



Всички етапи от живота на една жаба

След ресторантската част виждаме един друг приток, който захранва водния басейн – Дъбравската река.




Това преди време беше обрасло на 100%. Ама толкова 100% че нищо не се виждаше, а блатната воня беше толкова силна че се съмнявахме че бирената фабрика изхвърля някакви химии в езерото. На скоро го почистиха и се вижда че отдолу наистина си има река 🙂 А който иска може да я проследи под главния път и натам.

Другия край на тунела
Бирената фабрика

От паркинга на хотела тръгва пътека още по на север. Върви край реката, минава покрай едни клошарски колиби към бившия ресторант „Лешника“. А този ресторант е обект на една друга разходка със съвсем друга тема…

Да се върнем съвсем на кратко към темата на деня – застрояването на „парк“ „Бедечка“. Помните ли от къде започнахме? Не „Загорка“, не езерото, не хубавите алеи, а още преди това. Това са спорните „зелени“ площи. Снимките не могат да пресъздадат усещането да ходиш там и да те гризат комарите и да те гонят кучетата. Няма да изказвам мнение „за“ или „против“, защото този блог няма да бъде политизиран. Мисля че всеки здравомислещ човек може да си използва междоушното пространство. Не като някои други, които само като чуят „парк“ и скачат да вият, а парка и на картинка дали са го видели – не знам.

 

P.S. След като постнах тази разходка, лично г-н Запазете Бедечка ми писа да ми обясни че съм смешен, жалък и безсъвестен. Разкриха ме – през последните 10 минути бяхте под влиянието на един отявлен враг на Стара Загора и на всичко човешко. Душата ви е вече във владение на дявола.

P.S.2. Коментарите на г-н Запазете Бедечка бяха изтрити, понеже тук демокрация няма, така че съжалявам – няма нужда да взимате пуканките 🙂

Парк „Бранителите на Стара Загора“

„Бранителите на Стара Загора“ е един от парковете в града които ме оставят със смесени чувства.
По-известен е като „Самарското знаме“ заради огромния мемориал, посветен на битката за Стара Загора от 31 юли 1877г. Издигнат е на мястото, където се е намирал командния пункт на защитниците. От скоро ежегодно на тази дата се правят много интересни възстановки на битката.
Ще започнем разходката от алеите в страни от хълма. Тези които се намират откъм жилищния квартал са лъснати и изметени. По пейките тук-таме има хора. Младежи разхождат кучетата си.
Едно време от училище ни водеха тук на спортен полуден. Колко федербал сме изиграли и колко сандвичи сме изяли на поляните…
По-навътре гледката се променя. Нападалите листа се подмятат от вятъра, растителност превзема асфалтовите алеи и дяланите камъни. От тази страна парка оставя впечатление че е бил построен преди 40 години и внезапно е бил изоставен.

Дървото е поникнало по средата на стълбището

Има алеи които изцяло са превзети от джунглата.

Ако много внимателно се загледате по какво ходите, ще видите бордюрите от двете страни на пътеката

Все пак предпочитам да гледам храсталаците от колкото боклуците, които крият. Ще ви спестя подробните описания на съдържанието им – който иска да види шибалник – да разгледа. Катерушките по старата детска площадка отдавна са отрязани издъно и разграбени. Пясъчникът е превърнат в сметище.

Разходката ни отвежда на едно открито баирче по-навътре. От върха му се разкрива интересна гледка наоколо.

Панелките на Самара 1, между тях се крие стария мол
Към детелината на околовръсното и Зора


Съвсем наблизо се открояват руини. Естествено, „цивилизацията“ не ги е подминала. В тях има шахта, която е зарината от боклуци. В интернет се намират снимки от хора, които са слизали в тунелите надолу. Едната теория е че под целия парк има бункери от гражданска защита. Другата теория е че тунелите продължават под цяла Стара Загора и се сливат със средновековните тайни изходи от града.

Слизаме от баира. Между боровете ни лъхва на смола. Гората е просечена от многобройни пътеки и колкото по-навътре влизаме, толкова по-малко стават следите от човешкото унищожение. Под краката ни има мек килим от нападали иглички.



Малко по малко заобикаляме парковия хълм.

През цялото време доминантно място в гледката заема Паметника

Приближаваме се към черешката на тортата на разходката. Паметникът е изпълнен в типичния архитектурен стил от комунистическо време – яко излят цимент, сечен с теслата. И стълби. Стълбите са много важен подсъзнателен елемент при паметниците. Когато човек се качва нагоре, той се превива и прегърбва – подсъзнателно се покланя на паметника. Стълби има навсякъде – Бузлуджа, Шипка… ако щете и на малкия паметник в градската градина. Човек може да си каже „Тва пък от къде го измисли, как да стигна до горе, ако няма стълби?“ Японците са го направили много добре на Александровксата гробница – една финна алея, която се вие спираловидно нагоре. Но определено едно е Зен, друго е „Преклон пред Х!“ (тук звучат фанфари)


Железните плочи по площада пускат ръждичка с годините… Комплексът има денонощна охрана, за това циганите не са ги задигнали още.

Още стълби. Още по-стръмни.

Отзад на малкия паметник. Едно време вратата беше отворена и се виждаше тунел-сметище, който продължаваше навътре. Сега е заварена.
Нощното осветление на комплекса


При залез блестят покриващите медните плочки. С времето те си падат, така че под байрака ходете с каски. Един ден засякох двама алпинисти, които щяха да се качват до горе да лепят нападалите плочки. Естествено, беше съвсем малко преди ежегодните тържества на 31-ви юли. Казаха че с триста зора са намерили резервните плочки, останали от строителството на паметника. Първо били затрити в някакво мазе в кметството, после за по-интересно били преместени в църквата „Св. Димитър“.

И плочките и те като вечния огън, който отдавна не е вечен. Като целия парк, който принадлежи на едно друго по-културно време.

Турия – Пиростията

Пиростията е от по-неизвестните тракийски светилища, но не и от по-дребните. Представлява един голям камък, сложен върху три други камъка във форма на „пиростия“ – триножника с боба който се слага над огнището. Легендите казват че в хоризонталния камък се събира вода и който пие от нея ще се изцери.

В интернет няма почти нищо по въпроса как да се намери въпросната Пиростия. Има 1-2 блога с неясни обяснения, а единствените координати които можеха да се намерят бяха от обекта в Wikimapia. Даваха го 4-5 км в страни от главния път Павел Баня – Брезово. Това си е стабилно разстояние за ходене по непознат терен, така че се заредихме с хапване и пийване и нагласихме графика да тръгнем рано сутринта, към обяд да намерим мястото (с добавено време за достатъчно изгубвания), и надвечер да се приберем обратно в Стара Загора.

Реално се оказа че ходенето е около километър и половина (вместо 5), като оставихме колата в страни от пътя. Изпреварихме графика с 5 часа, вместо обяд си направихме закуска и попсувахме свободата на словото в Интернет и как обектите в Wikimapia се слагат на фантазия… На обяд вече се бяхме прибрали.


View Larger Map

Като пътувахме от Павел Баня след село Турия има две големи разклонения на пътя. Първото изглеждаше задънено до една поилка за добитък. Кравички пасяха наблизо, та рекохме да попитаме човека за пътя. Нищо полезно не измъкнахме от него – „Пътя за боклуците ли? Не знам, аз не съм от тук…“ Както се казва – една работа има човека да обикаля баирите с кравите и той каква да я свърши…

Второто разклонение беше по-стабилно – с поляна край реката, огнище и 3-4 пътя които тръгват от там в различни посоки. В далечината се виждаха някакви къщурки. Бях чел в интернет че с джип или по-висока кола може да стигнете до самата Пиростия – глупости. Оставете си колата тук и хванете пътя пеша. Не е толкова далече.

Паянтови мостчета над реката, която може би се пълни на пролет.
Заграден каптаж

Оказа се че черните пътища имат разклонения едва ли не през 100 метра и още в началото човек може да се изгуби из горите. За наш късмет видяхме един дядка и го питахме за пътя. „А, за Пиростията ли, това е пътя. Ей там хващате покрай папратите надясно и все напред ще вървите. Ще минете през едно равно с черешови дръвчета… Така де, те са изсечени, само дънерите им стоят. И ще видите в далечината камъка, няма как да се изгубите“. Значи когато местни ми обясняват за пътя винаги си имам едно на ум. Половината от тях си нямат идея за какво говорят и просто сипят разни неща, за да се чувстват важни. Другата половина могат да ви прекарат през целия свят с „второто ляво, петото нагоре, долното дясно направо“. Чичката обаче явно знаеше за какво става въпрос, та хванахме вдясно от папратите. Да отбележа че напред никъде не видяхме останки от черешови насаждения, нито равно място, а Пиростията се оказа в гъста гора и от никъде не може да се види 🙂

Дълбоки коловози

Пътят беше ясен, като се позачудихме на няколко разклона, но ни гонеше някакъв див късмет и никъде не се наложи да се връщаме. Държеше лек наклон нагоре. Имаше тук-таме някаква маркировка – жълта стрелка напред без надпис какво сочи. Не червено-бяла туристическа, както четохме в интернет. След около километър пътя почна да се губи в обраслата го растителност.

Колония диви къпини беше налазила един голям участък

След около половин километър видяхме закована табелка и се зарадвахме че поне сме на правилния път.

Според очакванията имахме още 3-4км вървене, а пътят внезапно се стесни до пътека и пое стръмно нагоре по каменистия склон. Аз вече издишах когато Сашо извика отпреде „А, ей го бе“. „Какво ей го?“ „Ми това е, стигнахме“ Шах и мат 🙂 Въобще нямаше да обърна внимание че някои от камъните са големи или че са подредени един върху друг. Имаше си табела за природна забележителност, и друга по-малка табелка, че се охранява от държавата.

Направихме си една закуска до Пиростията, пообиколихме и се върнахме. Доста е чиста и запазена местността за разлика от подобни дестинации (примерно мегалита в Бузовград е затънал в боклуци). Като цяло пътя беше около километър и половина, без сериозни денивелации. В началото има удобно място да се остави колата. На отиване го взехме за около 45 минути, на връщане – за 20. Ако се чудите къде ви се ходи в топлия летен ден – това е мястото.