Снежна приказка

Как да познаеш че те очаква един супер уикенд? Когато видиш нещо, което не се вижда всеки ден! Поне от Стара Загора. Имало полза от жълти кодове за ветрове – да издухат мръсотията от въздуха и да открият 40 км видимост до Раднево и Гълъбово:

IMG_4211

В този момент от съвсем обикновена улица в града виждах три ТЕЦ-а на един и същ хоризонт

Fast forward с няколко часа напред – кацам в град Шипка и комбинираме 2 коли в 1 – засичаме се с Таня и Мира. Прохода нагоре беше леко побелял, което трябваше да ни говори какво ни чака за нататък. Паркингът на кебапчийниците беше окупиран от снегорини и опесъчители. Колите които слизаха срещу нас от Габрово имаха вид на сибирски танкове. 30 санта сняг на покрива и от предното стъкло е почистена само една амбразура, колкото да се подават две очи 🙂

Айде да пробваме как е тоя сняг с една разходка до паметника. Стълбите бяха много затрупани, но пък задния път за колите изглеждаше разчистен. Дай да пробваме от там. Опа, грешка – разчистен е пътя за Бузлуджа 🙂 Бариерата за паметника е спусната и само педя под нея започва снежната покривка. Ами добре… да видим все пак стълбите!… …Не можахме да ги видим! Бувално 🙂 Всяка крачка е затъване до коляно, без да уцелиш твърд камък отдолу. Еми добре, и така можем 🙂 Издрапахме до горе за рекордно бавно време. Естествено на откритото ни подхвана як вятър със снеговалеж. За секунди пуснах висулки по миглите.

IMG_4247

Влязохме в паметника да се скрием малко от халата от вън, пък и който не е идвал – да се нарадва на музея. По-смелите се качиха и на площадката на върха, а аз теглих няколко абсурда и ги изчаках вътре.

IMG_4259

На слизане се пуснах по гъз надолу. Забавно беше, много бързо слязох, само дето ми влезе сняг в гъза 🙂 Мира пък се пусна пингвинската:

IMG_4265

IMG_4269

Като се изтърколихме до долу дадохме газ към Узана. Асфалта беше разчистен почти до самата хижа, без последните 300 метра до нея. На предпоследния завой имаше опашка от 2-3 коли, където си изчакахме реда, за да закъсаме и ние. Ми добре, мятаме веригите и за 10 минути сме горе. Да отбележа майстора по веригите:

IMG_4284

Планът беше да хапнем лекичко на обяд (2 следобед все още се води обяд, нали?) и да мръднем до връх Исполин. Оказа се че нагоре никой не е ходил и ни чака девствен сняг дълбок до коляно. По баира правех две крачки напред и се хлъзгах една назад.

IMG_4297

Стигнахме до някъде, но времето много взе да напредва, а и пресния сняг ни изсмукваше силите. Споменах ли мъглата и вятъра? 🙂 Програмата беше пълна! Малко преди да решим да бием mission abort-а времето се откри и ни даде една готина гледка към Мазалат.

IMG_4322

И до там за днес – обратно в хижата на ядене и пиене. Там пък се случи нещо, от което ми падна ченето. Хижарката направи официално посрещане на групите, облечена в народна носия черпи ни хляб и сол и дръпна реч за живота. Такова нещо до сега не бях виждал!

IMG_4337

Остатъка от вечерта ще си остане само за присъстващите там 🙂 Няма да ви разправям как най-добрия начин да вземеш телефона на момиче е да го залееш с вино 🙂 Тези неща ще си останат за присъствалите в строя.

Заранта ядохме супер вкусни банички – местно производство. Планът за деня се оформи с втори дубъл към връх Исполин. На теория сега би трябвало да ни е по-лесно с пъртината, която бяхме издълбали предната нощ. Така си и беше. Видяхме и доста следи от животни, които ги нямаше снощи. Над нас виеше кръгчета една гарга и си грачихме отвреме-навреме. Мъглата я нямаше и дори тук-таме се откриваше синьо небе. Видяхме върха, който ни се стори на една педя от мястото, до което стигнахме предната нощ.

IMG_4350

Цялата пътека до върха бих си я разделил условно на три части.

  • Първата част е излизането от пътя през гората до кошарите. Завет, топло, взима се височина, във врата влиза сняг от бутнати клонки. Тук някъде се сетих за песента на Хиподил – „Боли ме гъза“ и как хубаво би се римувала със „Сняг във врата“! До тук стигнахме предната вечер.
  • Втората част започва от подножието на върха и се ходи на открито по западния му склон. Тук започна да вали лек сняг, но истинския вятър излезе в третата част.
  • Третата част е билото между двата баира. Вятъра шиба здраво, но това е и хубаво нещо – снегът не може да се задържи и преспи почти няма 🙂 Ходенето без затъване е като песен и за 10 минути сме на финала.

IMG_4365

Гледката от върха при хубаво време може би ще е яка. Ние имахме това:

IMG_4370

Нагледахме му се за 2 минути и свирихме обратен завой. Надолу беше лесно. Един скиор се хлъзна покрай нас и ме накара да му завидя за момент. Нататък пресрещнахме няколко орди младежи и не толкова младежи тръгнали нагоре. Колко има още? А, пет минути бе!

IMG_0002

Слизането беше кратко, след което скочихме по колите и сложихме край на прекрасния уикенд. Доста се поразглобих и тая вечер ще спа като къпан. Утре може да измисля по-готино заключение на историята 🙂

Устински водопад

Извадих от ръкава едно място, където отдавна се канех да ида – Устинския водопад. Написах си домашното по него и разбрах че той е леко своенравен водопад, появяващ се само в определени сезони. Обикновено – април-май с топенето на снеговете. Въпреки големия шанс да няма водопад, тръгнах поне да направя едно разузнаване.

Пътя Пловдив – Устина се взима бързо. Там трябваше да намеря площад с чешма в горния край на селото, от където да тръгна. Малко се забатачих, понеже всички села в полите на Родопите имат един основен бъг – криви, тесни улички, водещи наникъде. Но след малко кацнах на чекпойнта и хванах по пътеката нагоре. Не виждах маркировки, а знаех че маршрута е добре маркиран. Попаднах на една бабка, хранеща котките на улицата и тя ми рече че това било пътя нагоре. Пътеката се движеше по брега на един ручей и аз си мислех че в края на ручея ще се намира водопада.

Не беше този ручей и това въобще не беше правилната пътека 🙂

След малко почна да се появява снежец в сенчестите дерета, а водните пръски по брега бяха замръзнали и образуваха причудливи форми. А времето беше съвсем топло, може би над 15 градуса.

IMG_3717

Първото доста заледено мини-водопадче.

IMG_3722

Ледени айсберги плаващи по реката.

След малко пътеката свърши задънено. Използвах жокер „обади се на приятел, който знае пътя“ и ми станаха ясни две неща. Правилната пътека не се движи долу в дерето. И е добре маркирана и няма начин да се обърка. Връщах се обратно към изходната точка да пробвам в друга посока. Но по средата видях една пътечка хващаща в страни и рекох да подхвана по нея. Знаех че някъде наоколо трябва да пресека правилния маршрут и може би нямаше нужда да се оттеглям чак до началото.

Според домашното, което си написах в района се е намирала голяма крепост на император Юстиниан. Забелязвате ли лека прилика на имената? 🙂 Устина – Юстиниан. Та наоколо имаше много следи от руини. Каменни пътища, подкрепени със зидове пътеки, купчини правилно изсечени павета… Черешката на тортата беше една кръгла каменна кула, вкопана в земята. Зидарията и камъните седяха като излезли от картина със заглавие „Древно и вечно“. Ще ви спестя снимката – българина си е българин, и може да направи бунище на най-невероятни места…

IMG_3734

Започнах да взимам височина и се движех по някакви издълбани от вода сипеи. Изпотих няколко води, но всяка почивка ми носеше величествена гледка надолу. След малко обаче попаднах на най-радосната гледка 🙂

IMG_3735

Бях нацелил официозната пътека. Тя се движеше далеч по-леко нагоре. Тук-таме имаше пейки с кошове за боклук. Отстрани имах няколко сухи дерета. Всичко беше толкова безводно че си казах че вероятно даже и няма да разбера къде е водопада. Е, всеки може да снима водопади, но ние можем да снимаме и сухопади 🙂

Оказа се че много много греша. След пет минути пресяках един лед и пред мен се откри величествен… ледопад! Водопадът беше замръзнал.

IMG_3768

IMG_3757

IMG_3758

Яко!

Точно под него има маса с пейки и огнище. Малко по-назад имаше разклонение за някакъв параклис, който се показваше кацнал на един баир в ляво. Имах мерак да се кача и да потърся панорами, но в същия момент Сашо ми звънна. Трябваше да направим една организация за другия евент за деня. Той щеше да ме отведе на съвсем различна планина, но това е вече друга история 🙂

Беше добра година

Голяма година беше, наситена с приятни емоции и покорени върхове във всяка област на живота. Толкова много вълнения имаше, че чак ме е срам да направя списък. Един списък предполага че мога да ги степенувам по по-по-най, а действителността е че всичките спомени и постижения са ми скъпи.

Все пак самохвалството трябва да почне от някъде, та ето – пробягах 2 километра! Преди години в средното училище покривахме нормативи по физическо и бягането на 600 метра го завършвах пълзейки и повръщайки. А ето, тази година си поставих за цел да излизам поне 2 пъти седмично и малко по малко всеки днешен абсолютен лимит се превръщаше в утрешния норматив.

Започнах да си готвя супички. До скоро за мен кухнята беше *тера инкогнита*, а вече кълцам зеленчуци и слагам тенджерата на котлона. Не се получава нещо кой знае какво, но удовлетворението от това да хвърлиш малко труд в храната си е голямо.

Позавъртях се покрай климатика в квартирата и му направих онлайн дистанционно с жив видео поток и дистанционно за андроид с Bluetooth. Видео с демонстрация и глупости – тук.

През цялата година направихме няколко пътувания с приятели, всяко от които лесно може да се опише с „беше уникално – закриваме годината!“ 🙂

Оженихме половината фирма – Диди и Митко, Гери и Павел. След това Невена я напънаха пророчески сънища и за моята сватба, но за целта първо трябва да се появят кандидатки 🙂

Юни месец с Димо направихме 5-дневна екскурзия до Рим. За първи път летях и останах очарован. Много впечатления ми останаха и сега като гледам дори съм изписал 6 поста в блога 🙂

Най-после си взех нормална раница. Онзи ден скъсах и първите си нормални обувки, но съм им навъртял над 200 км, така че – доволен съм. Взех си също и още доста благи неща, но няма да правя инвентарен списък сега 🙂

Август и септември се направиха доста къмпинги, къде с нощни разходки, къде с други интересни благини. Дръпнахме една разходка до Мальовица и една покъртителна 30-километрова обиколка на Балкана.

След това се бях приготвил да закривам годината, но съвсем скоро се откриха планове за разходка около Широка Поляна. Имаше фото-оргазми, а разходката с уазка до Орлово Око си беше приключение!

Последните седмици от годината бяха мъгливи и дъждовни и това ми развали плановете за наблюдение на големите метеорни потоци есента. За сметка на това Геминидите ме изненадаха с идеални условия за наблюдение и снимки и резултатите надминаха очакванията ми.

Измежду 10-те хиляди изщракани кадъра ми е трудно да избера десетина снимки които са били голяма емоция за мен, но да пробвам.

IMG_4466

Това не са катакомбите в Рим или някой музей на Холокоста. Това е част от българската история и близко минало. Никой не трябва да забравя клането в Батак.

IMG_4855_6_7_tonemapped

Трявна и къщите-музеи

IMG_5093

Балканът смръщва вежди над Аневското кале

IMG_5655_6_7_tonemapped

Тук имаше няколко дни надхитряне с дъжда и игра на гоненица, която завърши с красиви гледки към Пловдив

IMG_6384_5_6_tonemapped

Толкова търсех макове, а те всичките се били скрили до Червената църква в Перущица

IMG_7419

Тази година доста пъти ходихме до Сливодолското падало, всеки път имаше нови емоции.

IMG_7735

Памучни облачета над язовир Пясъчник

IMG_8616

Селфи на Колизеума, където ни чука гръмотевична буря със светкавици, сипещи се на броени метри от нас

IMG_9340

Още селфита на Копринка, докато гръмотевиците се изсипват зад гърба ни

IMG_0527

Част от двудневния пешеходен мазохизъм в Балкана

IMG_0725

Първия допир с Рила, който ме очарова с много неща: циркусните долини, лазенето по морените, напомпаните от налягането кроасани 🙂

IMG_1152

Безценното чувство да се събудиш с тази гледка! Язовир Широка Поляна.

IMG_2220

Първия сняг за сезона се случи отново до Мальовица, където го комбинирахме с отровно-горещи минерални извори 🙂

IMG_2928_29_30_tonemapped

Леко инцидентна разходка над язовир Въча ме хвана с перфектното време на Бековите скали.

cropped-1

Една лятна буря напълни с електричество Стара Загора

Язовир Широка Поляна

Един ден Ива подхвърли да вземем да идем до язовир Широка Поляна. Съвсем малко убеждаване ми трябваше и заформихме един план под наслов „Речено-Сторено“. Петък след работа запраших за Пазарджишката Била, където трябваше да се чакаме с нея. То пък стана малко кофти тръгване, понеже минах през два ремонта на пътя. Може би навъртях повече километри по отбивки и през села от колкото е цялото разстояние. Но пък тайминга ни на Билата беше точен до минутата 🙂 Напазарихме на бързо някакво хапване и почти се отровихме с едно Пишлеме. Който не знае – това е древен турски сладкиш, наподобяващ компресиран захарен памук. В пишлемето от Билата обаче имаше боя за обувки или миша отрова. Деликатесът бързо беше прибран и наречен да го пробутваме на смъртните си врагове.

От там натиснахме газта и за нула време бяхме на Пещера. До Батак бях ходил няколко пъти (оправили са асфалта), но по-нагоре не бях стигал. Вече беше тотално тъмно… покрай нас всеки завой беше обратен и се нижеха ограничения от рода на 20-30 км/ч. След около 37 часа минахме Беглика и Широката поляна. Хванахме черния път за бунгала „Романтика форест“. Настроението беше като на „е, тука сме вече“, но последваха 5 километра по този готин черен път. По едно време ми се присъни че минахме покрай някакви лампи и спрях да се ориентираме. Я, тука сме, бе! 🙂

Последва хапване на бързо и разтоварване на багажа. Бунгалата са триъгълни къщички на два етажа. Долу има обширна трапезария с камина и телевизор, баня и спалня. Нагоре водят тесни и стръмни стъпала, страшилище за всякакви пияници. Горе има още две стаи с по две легла, давайки общ капацитет от 6 легла на бунгало. С една дума – препоръчвам!

По едно време пристигнаха останалата част от групата. Видяхме се за малко, пихме по една ракия и се трупясах да спя.

Събудих се по някое никакво време. Стегнах се да видя какво става навън, па барем хвана и комарения час за снимки. Изгревът го даваше малко зорлен и още светлината беше оскъдна, но достатъчна да видя какво бях пропуснал снощи. Намирахме се на първа гъзарска линия на брега на язовира. Теренът беше интересен – полуостровчета, каменисти плажове, песъчливи ивици… В далечината се виждаха други ръкави от язовира. Гъста мъгла хищно пълзеше измежду тях и ту се вдигаше, ту се слягаше. На места беше като рязана с нож. По едно време изгревът изкласи изотзад ми и я освети. Първите слънчеви лъчи погалиха водната пара и я превърнаха в захарен памук.

IMG_1144

IMG_1152

Намерих си една червена мухоморка да ми позира, а в последствие научих интересно стихотворение от Любчо. Не мога да се сдържа и ще го постна 🙂

Гъбки

Аз съм мъничко детенце,
аз съм знаме на мира,
ходя-бродя из гората
гъбки да си набера.

Но не щеш ли: мухоморка!
Казва Партията зорка:
„Ти, детенце, остави я
тази гъбка, не бери я.
Тук ще мине след момент
един гладен дисидент.
Ще я глътне кат муха,
ще се гътне, ха-ха-ха!“

IMG_1149

По едно време на плажа се намерихме с други двама от нашето бунгало. Другите си бяха екипирани – стативи, апарати, работи… Малко се чувствах като отишъл на престрелка с нож. Цецо и Петко рекоха че сме се събрали все едно на фото пленер 🙂

Последва обичайното съботно закуско-мотаене. В ресторанта постоянно ни бъркаха поръчките (Правите ли фрапе? Правим! Едно може ли?… Опа, сори, не правим), но пък беше вкусно. Направихме един разбор на намеренията и планът взе да се очертава – разходка до Ягодинската пещера и Дяволското гърло. Добре – по конете! Компактизирахме се в една кола с братовчедката на Ива и нейния приятел. На Тошко хич не му блазях – предната вечер пътувал 10 часа от Свиленград до Широка Поляна, а днес цял ден го цанихме за шофьор… Малко гадно ми става като се сетя – много трябваше да го черпим, а не го сторихме.

Пътя до Ягодинската пещера беше към 50 км, но го взехме бавно. На Доспат спряхме за почивка и да видим Родопското море:

IMG_1198

За самата пещера какво да ви говоря… След първите пет ходения вече им научих скрипта наизуст и не ми беше особено вълнуващо да търся Дядо Мраз, Снежанка, Кирил и Методий и прочие въображения по стените. Имаше малко повече гъч от преди. Групите уж тръгваха по разписание на всеки час, но всъщност се пускаха нон-стоп когато се съберат двайсетина човека. Ние бяхме последните от нашата група, а по петите ни вървеше следващата екскурзоводка.

На излизане заформихме следващата идея – да се качим с джипките до Орлово Око. Виж, това не го бях правил! Бяхме много хора и окупирахме цели три жипки. Изпълних си детската мечта – да се возя прав в уазка без покрив 🙂 Врещейки като малко момиченце по завои и бабуни 🙂

IMG_1234

Виждате ли ей тая пльочка горе в ляво? Ей там отивахме. Пътя минаваше през село Ягодина, до където имаше асфалт. След това хванахме по някакъв черен път, който не беше особено впечатляващ. „А, ситроена от тука минава бе!“, кво му е. И както си карахме по пътя, шофьорчето нави левия волан и тръгна да кара през една отвесна скала нагоре 🙂 „Ситроена от тука не минава! Не минавааааа!“ 🙂 Големи емоции бяха нагоре, голямо врещене. Шофьорчето беше някакъв отракан младеж, пълен с лафове и истории за местността. Колко от тях са истина и колко – фантазия – няма значение. Скука в нашта уазка нямаше 🙂

IMG_1299

IMG_1302

IMG_1305

Почекнахме се горе половин час и хванахме обратно надолу заредени със същия ентусиазъм. Но времето беше много напреднало, та трябваше да хапнем и да се прибираме. Хапване на капанчето пред пещерата = грешка. Един час чакахме поръчките и като свършихме, резервът време за Дяволското гърло беше на ръба на изчерпването. Рекохме да не бием още 50 километра със съмнителен резултат и вместо това да се прибираме. В „Романтиката“ си направихме цър-пър както си му е реда и хич няма да ви обяснявам как капе сосче от препечените гърдички… и какъв неповторим привкус добавят дървените въглища към гастрономическите произведения на изкуството. И за уютът да се стоплиш на дърва, които си нацепил с ножа, също няма да ви разправям 😉

IMG_1323

Неделя сутринта пак станах надъхан за захарни памуци, заигравка със слънчо и отражения. Само че този път ме очакваше нещо коренно различно. Вчера се чудех какво ще е да се намираш във вътрешността на някое мъгливо пипало – е, сега бяхме в такова! Навън беше като във филм на ужасите. Из мъглата шарят сенки. Прилепи пърхат над главата ти. Тук-таме изграчва гарван. Вързаното куче джавка на умряло по нещо и само ехото му отвръща от другия край на язовира.

IMG_1334

IMG_1336

IMG_1355

Повъртях се малко да пощракам, но мъглата нямаше изглед да се вдигне. Както се мотаех наоколо в главата ми изникваха гледки за Чудовището от дълбините, протегащо слузести пипала към мен.

И по едно време си рекох стига толкоз за ся, айде да закусим 🙂 Ммм, тая сутрин имаше блок маса с ядене от всичко и по много. С Тошко ометохме 10-15 чинии от всичко. Това е привилегията да станеш преди другите 🙂 Когато вече не знаех на какво точно се оригам, хванах да се поразтъпча малко. От другата страна на язовира се виждаше една къщичка във водата. Това било стара царска ловна хижа, която била залята след завиряването на язовира. До там исках да ида и хванах пътечката, която обикаляше целия гьол. При бунгалата вече напираше слънце, но с първия завой който ме върна в гората заварих последните останки от злата мъгла. Тук се водеше някаква битка между доброто и злото. Слънцето ту успяваше да хвърли някой лъч и да просече парите, ту се отдръпваше страхливо зад клонаците.

IMG_1384

IMG_1388

IMG_1376

За първи път виждах как мъглата се отлепя от елака и тръгва нагоре. Сякаш всяко клонче работеше за тази кауза, та от ниския храсталак се издигаха влажни вълма нагоре. В сенките беше легнала слана, която не искаше да си ходи.

IMG_1401

IMG_1406

IMG_1407

Ефирни стълбчета изпарения се поклащаха на педя над водната повърхност. Лек ветрец разхождаше студените кълба над огледалото.

IMG_1409

IMG_1418

IMG_1443

Наблюдавах този танц няколко минути, но природните закони работеха и стоплянето на деня раздигаше цялата романтика. Гледката през този кратък час беше уникално представление. Сякаш язовира ми го изигра за да ме заплени и да ми откъсне нещо от сърцето. Нещо ми остана там. Ще се върна.

Завършвам на бързо този пост, защото това не е края. Тепърва ще търсим чудовището от дълбините.

Нощен сървайвър

Да започвам ли пак с историите за развалени планове? С две думи фирмата ни имаше рожден ден. Сутринта преди планираното парти от хотела (където щяхме да бъдем) решиха да ни подарят по един пръст в устата със „сори, ама май сме дали вашата резервация на други хора“… Как ще объркаш резервация за 30 човека ми е извън акъла. Та партито се отложи, а за този уикенд реших да си направя обичайния сървайвър навън.

Мястото беше чешмата над Горно Изворово, където преди време бяхме тръгнали към връх Саръяр със Сашо. Този път планът беше да спя на чешмата на равната поляна и на сутринта да се пробвам нагоре. Прогнозите за времето не бяха много стабилни, но това донякъде ме радваше – исках да се пробвам на по-влажно време. Имах идеи за хамака и платнището и нямах търпение да ги тествам.
Цялата публикация „Нощен сървайвър“