Бира на Амбарица

От известно време медиите гъчеха яка реклама на Фестивала на боровинките на хижа Амбарица. Аз принципно не си падам много по културно-масовите дейности. Обаче нямах по-добра идея за уикенда, а и се оказа че и други приятели ще ходят. До последния момент бях на кантар, когато с Краси успяхме да се навием взаимно. Чатът във фейсбук имаше следния вид 🙂

KK> реши ли къде ще ходиш събота и неделя
Ivan> миии май на Амбарица, ама за сега се клати работата
KK> 🙂 хижа ли беше това
Ivan> да, ще има някакъв фестивал с някакви боровинки
KK> къде се намира
Ivan> между Сопот и Троян
KK> аре да ходим 🙂
Ivan> идваш ли 😀
KK> ми да, що да не 🙂 разбрахме се

Главната част от човекопотока към Амбарица щеше да се качва от към Троян, от където пътя е по-лесен. Ние решихме да избягаме от тълпите хора през сопотския лифт и хижа Добрила. От там нагоре трябваше да отсеем и последния 1% от масовката през връх Левски и от там да се спуснем към хижа Амбарица. Не много лек маршрут с дължина около 10 км и на места наклони до 25-30%. Но и също така несравнимо по-зрелищен и възнаграждаващ от алтернативите 🙂

Към 9 часа се събрахме с Краси и Рая на сопотския лифт. Аз се забавих малко да мина да взема крем за слънце. Всеки има поне по 10 такива вкъщи, които винаги се забравят там и така колекцията расте след всяка разходка 🙂 Забавянето ми се синхронизира с голямата принцеса, която Краси унищожаваше докато ме чакали 🙂 Но пък и по-добре – изпуснали сме за малко голяма група хора, които тръгнали нагоре. За нас опашка на лифта почти нямаше. Всъщност имаше само един човек, който един обаче ми свали ченето 🙂

IMG_4512

От него Джони Деп е откраднал идеята за индианската шапка на Тонто от The Lone Ranger 🙂 „Това ми е дружката – с мен покорява планини, с мен ходи на плаж и т.н.“ споделя човека 🙂 Разчекнах го от въпроси за гаргата, ама лифтаджиите ми се сопнаха че нямали цял ден и въпреки очевидната липса на опашка, трябваше да се качваме.

20 минути на седалката и бяхме горе. Образувахме малка групичка, с някои от които си правехме моабета чак до Амбарица. Участъкът непосредствено след лифтовата станция е неприятен. Слънцето жули, пътеките са прашни сипеи, а наклонът е убийствен. Но пък гледките са веднъж и имаме чувството че целия свят е в краката ни.

IMG_4521

Нижехме почивките както будиски монах – броеницата 🙂 Пестяхме си силите и се наслаждавахме на географията на страната. Бяхме на около 1500 метра височина, под нас се беше разтлало Карловското поле. В дъното зад седлото на Средна Гора погледът стигаше чак до язовир Пясъчник, който отстоеше на около 35 км от нас.

IMG_4528

След около час близане на прашния път стигнахме горната лифтова станция, от където пътя за Добрила беше равен. Вече се дишаше по-лесно. Тук-таме ни застигаха отделни групи, след това и ние ги застигахме 🙂

IMG_4541

За хижа Добрила няма какво да говоря, освен че е хотел-ресторант на 1800 метра височина. Поне сянката отвън беше добра и не ни зимаха наем за пейките, та ударихме една почивка. С Краси си делнахме една бира, а от някъде излетяха едни филета Елена и деликатеси от козе сиренце… 🙂 Настроението беше възстановено и малко след обяд хванахме нагоре към върха.

IMG_4567

До него имахме към 300 метра денивелация със стабилен наклон. Групите покрай нас оредяха. Масовката беше за разходка до Добрила, а и повечето за фестивала тръгнаха по лятната пътека за Амбарица, която подсича върха от северната му страна. Аз имах една паралелна уговорка с Цвети и Жоро. Те се движеха с друго разписание и очаквах всеки момент да ни задминат. Обхватът се губеше постоянно и единственото което чух за тях беше едно „М-тел ще предаде на абоната“. Това ми носеше много информация – бяха станали, бяха извън Пловдив, движеха се някъде по маршрута и евентуално все някъде щяхме да се намерим 🙂

IMG_4581

Почивките летяха по-бързо от броеницата на будисткия монах, а в тях ние се отдавахме на щракане. В далечината мярках хижа Дерменка. На нашата пътека се беше разпънало стадо крави и коне. От някъде изскочи едно овчарско куче и стиснах зъби със „Ей сега си **** *********!“ То пък се оказа първото неагресивно овчарско куче което виждах и само въртеше опашки наоколо ни.

IMG_4591

Тук някъде Рая се сдоби с фен клуб, който тръгна след нея, а ние – с чеверме за довечера 🙂

IMG_4615

IMG_4617

От към Ботев се появиха малки фотогенични облачета да развалят скуката на синьото небе. Вече ми беше омръзнало от слънце, а 30-тия фактор кремче ми се струваше слабо.

IMG_4625

Наклонът ни мореше, а катраните и никотините бягаха уплашено от дробовете на пушачите 🙂 Ушите ми горяха и съм сигурен че моите хора вече обмисляха предателство със случайно наръгване на нож в гърба ми и изхвърляне на трупа ми в някое дере 🙂 Последните 200 метра бяха безкрайни, а аз впрегнах всичките си трикове за мотивация 🙂

IMG_4639

С един Кралимаровски напън се вдигнахме до горе и се размазахме на връх Левски на 2166 м.н.в. Безкраен е кефът да си събуеш обувките и да почувстваш тревичката между пръстите на краката. Това е като да стъпваш по пясъка на плажа на морето, ама по-яко 🙂

IMG_4645

Разпънахме чаршията и му ударихме една яка почивка. Температурата беше около 20-те градуса, полъхваше ни лек ветрец – рахат! Една от целите ми на разходката беше да избягам от изпепеляващите жеги в Пловдив и тук намерих точното място за това. Унищожихме малко храна и вода, да си върнем обратно усмивките по изтерзаните физиономии 🙂 От Цвети и Жоро все още нямаше и следа, а като ги знам как яко ходят очаквах до тук да ни изпреварят поне 10-15 пъти… Обхватът ми беше все толкова зян. Ама с целия човеко-поток който се изсипваше наоколо в момента въобще не ги мислех.

Починахме яко чорбаджийската и хванахме надолу. Пред нас беше Малка Амбарица, от която надолу към хижата пътеката цепеше направо през Дългия Дял. Вече имахме и пряка видимост към нещо като летателната площадка на извънземните, което като се приближихме се оказа че е палатковия лагер 🙂

IMG_4649

Ако си мислехме че до тук на изкачване ни е било зор, слизането беше още по-убийствено. Наклонът беше доста по-значителен (GPS-ът казва 25-30%!), а слизането винаги е по-изплезващо от изкачването. Хижата поне вече се виждаше аха-аха да я пипнеш. Което значеше че ни чакат най-много още три часа път 🙂

IMG_4652

Тук някъде дойде една капка обхват и се свързах с Цвети. Били хванали лятната пътека от Добрила и разговорът протече горе-долу така:

Цвети: Пристигаме на хижата, вие къде сте?
Аз: Слизаме от върха, още два часа и сме при вас.
Цвети: Ъ? Къв връх, ве?

😀

IMG_4676

Зверското слизане от Малката Амбарица скоро придоби по-айляшки измерения и наоколо почна да става населено. До сега се низахме сами, а вече хора от фестивала почваха да щъкат наоколо – така на разходки. Разминахме се с един местен чичка тръгнал към Марковата дупка. Спътници му бяха Милка и Белка – конят и кучето 🙂 Баща му едно време имал стадо наоколо. Било му скучно долу на фестивала и се изнесъл нагоре да си припомни тоя край. „Много хора на хижата“, вика, а в погледа му чета един лек упрек. „Един младеж издъхнал още долу в началото на пътеката. Качих му багажа с коня, какво да го правя. Не го познавам.“

Пожелахме си лек път и налегнахме последния участък пред нас. Следващата изненада бяха скакалците тук. Бяха навсякъде и бяха огромни. Толкова дебели, че чак не могат да скачат 🙂 Сериозно обмисляхме идеята да напълним една раница и да ги метнем на скарата долу като местен деликатес 🙂

IMG_4691

Наближихме палатковия лагер и тайно се надявах да не е това. Не знаех как е организацията, ама аз лично никога не бих опънал палатка на билото на вятъра и пека… Пък и още повече че бях с хамак 🙂

IMG_4696

За радост изглежда регламентът за палатките не беше толкова стриктен и палатки имаше буквално навсякъде – включително и в непосредствена близост до хижата. Изненадата беше че има и хамачен лагер 🙂 🙂 🙂 Толкова много хамаци не бях виждал през живота си 🙂 Горичката под хижата беше буквално превзета.

IMG_4697

Часът беше около 6. Бяхме много радостни че пристигнахме, но имахме една точка в дневния ред, която трябваше да се изпълни възможно най-бързо. Бирата! Въпросът със скара-бира беше уреден адекватно с няколко – достатъчно на брой – сергии, където се продаваха. За скарата се чакаше малко, но бирата директно се вадеше от бидона със студената вода 🙂 Бях много скептичен дали ще имат достатъчно бира за 600 човека – оказа се че имаха 🙂

IMG_4699

Пльоснахме се на тревата, а животът с по една биричка вече изглеждаше мноооогооо по-красив! Еленските филета пак излетяха от някъде и скоропостижно си направихме подкрепителния пункт 🙂 И за да е пълна програмата – от някъде ми се появи половин черта обхват и успях да се свържа с Жоро. Къде сте, ве? Тука сме, ве 🙂 Я наляво, я надясно, а! – виждам те 🙂 Събрахме се най-после накрая 🙂

IMG_4708

Около нас летяха перца за федербал, фризбита за кучета, дрони за снимки, а и тук-таме прелиташе един делтапланер! Тълпата беше голяма и джангърът беше на макс.

IMG_4712

Хапнахме и изместихме нашето парти по-надолу в дерето, където не шареха хора постоянно. Спускаше се здрач и Краси и Рая се трупясаха в тяхната си палатка да спят. С Жоро и Цвети останахме да си правим мохабет, а те пък наизвадиха едни деликатеси 🙂 Имали хладилник да чистят в Пловдив, та трябваше да изядем всичко от него което са донесли 🙂 По едно време един огромен рижав пухкав котарак усети къде е истината и тръгна да се присламчва 🙂

IMG_4734

Към не знам колко часа ми свършиха и на мен батериите и се изнесох да спя. Естествено – джангърът от сцената не спря поне до 3 часа. Изкарах на някакви пресекулки до към 5, когато някаква група реши че трябва да си ходи и по случая да събуди цялата гора. Към 6 и нещо и слънцето изгря и в 6:30 вече си бях събрал багажа 🙂

IMG_4746

IMG_4749

С Краси и Рая се бяхме разбрали да тръгнем рано – до към 8 най-много. Щяхме да минаваме по по-равния, но и по-дълъг маршрут и имахме доста повече за вървене. Имаше известно пъшкане против плана с ранното ставане, но на фона на алтернативата да се върнем през Левски – въобще не се спореше 🙂 За това бях много изненадан да ги намеря двамата вече станали и изпили по едно кафе 🙂

IMG_4752

Нямаше да чакаме Цвети и Жоро – те щяха да се наспят и с тяхната крачка да ни настигнат някъде по пътя. Към 8 часа всичкия багаж беше събран, всички кафета бяха изпити, всички мекици бяха изядени (не питайте колко дълга беше опашката за мекиците) и постигнахме консенсус за GO!

IMG_4755

Първото изкачване от хижа Амбарица до малкото баирче на горния палатков лагер си беше и първата загрявка за деня. Пред нас се извисяваше билото на Левски, което го бяхме прегазили вчера. Гледахме нагоре и си мислехме „не може да бъде“ 🙂

IMG_4761

Лятната пътека за Добрила подсича върха от северната му страна и удължава пътя с няколко километра. Относително равен е, без изрудски наклони, но е и също толкова скучен. Майтапя се – скучно не видяхме 🙂 Тук-таме се разминавахме с други прибиращи се групи. И те почиваха и се чекнеха като нас на всяко камъче и равнинка 🙂

IMG_4771

Пътеката беше слънчева почти през цялата дължина до Добрила. Тук-таме имаше скали хвърлящи сенки. И по-важното – бяхме вече долу в ниското и имаше чешми! Вчерашната пътека по билото през Левски беше суха като устата на мумия след 3000-годишен сън, но тук вече имаше поне две изворчета с готина студена водица.

IMG_4778

Някъде в далечината дори ромолеше поточе. На няколко пъти прегазихме слаби ручейчета, та те може би се сливаха надолу извън полезрението ни.

По едно време видяхме другите хора да хващат стръмно нагоре по коловата маркировка, а нашата пътека продължаваше напред. Предпочетохме да не се морим излишно и да вземем леко по-обиколния маршрут. Той си беше малко по-обрасъл – клекът на места стигаше до кръста и отвреме-навреме се чувствах като Рамбо в джунглата 🙂 В клека Краси и Рая набараха цяла поляна ягоди, избягнала от полезерението на масовката, която беше минала по шорткъта нагоре. Намерихме и два индивида, които бяха тотално объркани. Не знаеха от къде идват, на къде отиват, групата им ги била изоставила, били болни и ранени 🙂 За малко да тръгнат да се връщат обратно към хижата, мислейки си че слизат към Сопот 🙂 Показахме им правия път и както бяха ранени и бавни и изведнъж направиха ФИУУУ и им дишахме прахта 🙂

IMG_4783

Скоро пътеката пое едно последно изкачване и се озовахме на малка седловинка с разклон за Марковата дупка. Опънахме се на по-сериозна почивка с хапване, че обяд вече минаваше. Поглед назад към хижа Амбарица и съзирахме горния палатков лагер. Представям си какво е да идваш предния ден в тази посока – да виждаш мястото от тук, уж на една ръка разстояние, а да имаш още 3-4 часа път до там.

IMG_4785

След една малка безкрайност пътеката ни вкара на сянка в гората около Добрила. Нещо не беше наред с тая гора и всеки втори бор беше изсъхнал. Направо си плачеше за филм на ужасите. Когато след поредния завой пред нас изникна дървената ограда на хижата се размазахме от кеф. Бирата и шоколадите бяха студени, а агнешката чорба – топла!

IMG_4796

След малко Цвети и Жоро ни настигнаха. Те пък идваха от през Левски и видът им беше много доволен 🙂

IMG_4797

Починахме си хубаво на Добрила и хванахме да се прибираме към лифта. От тук насетне беше само слизане. Но както си знаем урока – обикновено то е по-кофти от качването 🙂

IMG_4800_1_2_tonemapped

Прашасахме хубаво надолу, за което помогна и един мотор. Това че в парка мпс-та са забранени – няма значение…

Последва 20 минутно клатене по лифта, където заспивах всяка минута и изкарах поне 5 пълнометражни съня. Долу жегата ни удари с пълна мощ и сериозно обмисляхме да се върнем обратно нагоре 🙂

Така завърши една готина разходка. Къде ние прегазихме Балкана, къде той – нас 🙂 Боровинки от фестивала не видяхме особено, но пък и без това бяхме отишли заради бирата 🙂 От нея имаше в достатъчни количества и за най-жадния змей. Припомних си за пореден път защо не обичам масовите дейности, но това си е лично моя нагласа. Краси и Рая издържаха много добре това ходене. Вече им бях приготвил още едно за другата седмица, но когато ги питах къде ще са тогава – отговорът беше ясен – в Гърция! Ако може и в Китай! Само по-далече от мен 🙂 🙂 🙂

Борово – вр. Свобода – Загражден

Прогнозите за уикенда бяха дъждовни, така че взехме си сапунчетата, хавлийките и – на баняяя 🙂 Ставане в 5 часа. Печене на принцеси и бързо жертвоприношение на Чак Мол – майския бог на дъждовете и гръмотевиците. Час по-късно се събрахме с Мартин и Катя и хванахме пътя към Борово. Закуска в движение докато уточнявахме плановете.

Поне три ката планове се смениха тази седмица. Някои събития за които се готвехме от известно време се отложиха, така че в последния момент извадих от ръкава един резервен план – екопътеките в село Борово. Из нета бях прочел доста суперлативи за тях и определено ми се бяха лепнали в главата. Така че написах си домашното, свалих карти и докато го кажа и вече бяхме на път 🙂

Предимството да тръгнеш с изгрева – хващаш гледки като тази!

IMG_3773_4_5_tonemapped

Пътят Югово – Борово се виеше на високо над долините. Долу наблюдавахме как сутришните мъглици се вдигаха от върховете на боровете. Слънцето ги докосваше с красиви багри и се размазвахме от кеф.

IMG_3779

Към 7 и нещо бяхме в Борово. Безбожно рано време би си помислил някой! Но селото вече кипеше от живот и кръчмата беше пълна 🙂 Хвърлихме едно око на картата на центъра и веднага отвсякъде се притекоха хора готови да ти обяснят и да ти разкажат нещо. Пътеките в селото са три – Пътят на усмивката, Пътят на вярата и Пътят на сърцето. По описание те свързваха доста параклиси, скални образувания, тракийски светилища и места за отдих. Много добра идея, НО! Зимата им беше разказала играта. Явно малко туристи минаваха по пътеките и джунглите ги бяха превзели. Минахме половин километър през трева до гърдите, но нямаше изглед да се прочисти напред. След няколко подхлъзвания по невидимите камъни си рекохме че тая пътека няма да я бъде и минахме към следващата.

Маркировката по Пътя на вярата се изгуби няколко пъти, като единия път изгубването ѝ ни отведе до панорамна каменна площадка. Облаците се заиграваха със слънцето и гледката беше чиста красота.

IMG_3792

Пътеката се движеше в основата на скалния масив северно от селото. Като че ли имаше намерение да го изкачи от някъде, но ние се движихме долу в джунглата. Високата влажност и задушната атмосфера ни видяха сметката. Пак не се виждаше някакво развитие на нещата и замислихме един резервен план. До тук не бяхме много впечатлени от маршрутите. Мартин от две седмици ме агитираше за Загражденската екопътека, която пък не беше далече от тук. В Борово да бяхме изгубили максимум един час, та имахме време да превключим към друг план. Не ни трябваше много и имаше mission abort.

Пътят мина през Лъки и село Манастир. Манастир е най-високото село в България, разположено на 1460 метра надморска височина. След селото пътя мина покрай връх Свобода, който също отдавна ми беше в списъка. Спряхме на хижата и се качихме нагоре. Разстоянието е около 500 метра, а денивелацията е към стотина метра, която се взима чрез 604 стъпала. Край пътеката са изградени 7 беседки, а на върха – доганското тюрбе на Енихен Баба.

IMG_3817

Това си е жива подигравка. Историите разказват че Енихен Баба е избил стотици хиляди българи и е потурчил Родопите. Строежа на тюрбето през 2004-та година е предизвикал голям конфликт. Цялата смолянска общност е била против, включително и областния мюфтия. Доганска му работа.

IMG_3823

Някои казват че от връх Свобода в хубаво време може да се види Бяло море и остров Самотраки. Това леко ми се струва пресилено, но пък знам ли 🙂

Газ, и малко преди обяд бяхме в Загражден. Попаднахме на човек, който в най-големи подробности ни упъти към екопътеката. Но на дневен ред преди нея минаме да видим един римски мост.

IMG_3830

IMG_3840

Селската идилия беше навсякъде. Добитък, щъкащ по острите наклони на баирите, древните къщи и стобори, обширните зелени пасбища.

IMG_3860

Екопътеката започваше с беседка. Веднага под нея се извиха няколко меандъра на Загражденска река , които бяха щателно надкрачени от система дървени съоръжения.

IMG_3888

Каньонът на реката правеше чупки в трите измерения.

IMG_3900

За нещастие бурите в началото на годината бяха нанесли доста щети тук. Някои мостчета бяха повредени, други бяха направо потрошени.

IMG_3914

Пътеката е дълга около 3.5 км. Има продължения и възможност за затваряне на кръгов маршрут през други месности. Основната част се минава за около 2 часа – теренът е труден. На места бяха отнесени перила и части от пътеката и тези места трябваше да се заобикалят.

IMG_3922

Последния съборен мост за мен беше край на пътеката. Мартин и Катя прецапаха реката и от тях чакаме да видим снимки на Добрин Вир, което е крайната точка на маршрута.

IMG_3931

Времето беше тръгнало да се смарангясва. Отвреме-навреме припръскваше слабо, но все още дъжда ме подминаваше.

IMG_3934

Точно се прибрах до началната беседка, когато небето се отвори и заплющя летен дъжд. От някъде пристигнаха две семейства с деца, които тепърва мислеха да тръгват по екопътеката. Радвам се че дъжда ги спря, понеже пътеката въобще не е за деца в този си вид.

Направихме малко оборот на селския магазин и започнахме да търсим място да разпънем сергията. То пък точно тогава облаците се разкъсаха и имаше пак ох и ах.

IMG_3943_4_5_tonemapped

Край пътя имаше поне стотина беседки, една от друга по-шармантни. Родопчани знаят как да си правят място за мохабетите. Мястото което избрахме беше около връх Свобода и определено беше чаровно. Имаше дърворезби. Имаше дялани корита за чешмите. Имаше люлки и чевермета. Водата извираше от гъза на мечката 🙂 Естествено, бирите бяха веднага метнати да се охлаждат.

IMG_3973

IMG_3964

Опънахме палатки и хамаци докато имахме още дневна светлина и сухо небе.

IMG_3974

После се започнаха едни кулинарни изяви, които не могат да се опишат с думи. Катя извади торбата на Педя-човек лакът-брада, от която излязоха зелеви салати, майонези, наденици, турски смокини и какво ли още не! 🙂

IMG_3978

Мокрото време малко ни озори с огъня, но впрегнахме всичките магии и заклинания които имахме и за вечеря ядохме печени наденици 🙂

IMG_3980

(Обувките бяха за допълнително, ако някой остане гладен 🙂 )

Мохабета беше качествен. В наша чест небето се изчисти и над главите си имахме обсипан със звезди небосвод. Вече щяхме да си лягаме, когато огромен дебелогъз болид съдра небето! Метеорът беше ярко жълт и бавен. След него оставяше димна следа, която стоя няколко секунди. Такова нещо не бях виждал! 🙂

Вечерта естествено заваля поредната доза летен дъжд. Как готино се спи, когато капките барабанят на педя от главата ти… Безценно е.

Към 5 часа птичките взеха да се пробуждат една по една. Доста се постараха да не ни оставят да спим 🙂 А дъжда още не спираше. Добре, време е за още един сън. Към 7 и нещо дъжда спря като по поръчка и вдигнахме бивака. Торбата на Педя Човек се отвори отново и избълва стабилна доза деликатеси за закуска 🙂 Колкото и да не ни се искаше, беше време да си ходим.

Разходката беше много добра. Екопътеките на Борово малко ме разочароваха. Трябва да се иде по-късно през лятото или може би на есен, когато цялата тази трева ще е поизсъхнала. Районът там определено може да предложи гледки.
Загражденската екопътека има нужда от ремонт. Всъщност целите Родопи имат нужда от ремонт… Бурите в началото на годината са видели сметката на половината гора. А самата пътека може да задоволи и най-гладните любители на реки, водоскоци и мостчета. Препоръчвам!

Устинския водопад и параклиса Св. Георги

Този уикенд съботата беше работна. Та никак не е чудно че съгласно всички закони на Мърфи, това беше първата събота с хубаво време от 147 години насам 🙂 Комбинирай с истински пролетното време цяла седмица и съвсем лесно ще разбереш как мозъка ми щракаше на вълна „навън“. Щракането дори заплашваше да се превърне в превъртане на механизма, та едвам издържах да свърши работния ден 🙂 Паралелно вървяха няколко плана, които се развалиха поради различни причини, но имах в ръкава една скрита дестинация-коз – Устинския водопад. Намира се наблизко до Пловдив, лесно достъпен водопад е, и хич не толкова известен. На бегом до вкъщи – стегнах багажа и хванах пътя.

IMG_0979

Маршрутът нагоре беше ясен. Предния път го бях трасирал на GPS-а и нямаше нужда да се губя като тогава. Разстоянието беше около километър, а денивелацията – нищожна. По всички правила на логистиката това беше пътека, която се взима за 20 минути с песен на уста. Да, ама не 🙂

Сега гледам данните от GPS-а и излиза че 40-те минути, за които достигнах водопада, са ми се стрували като 2 часа 🙂

IMG_0977

Селата в Родопите са все още в бедствено положение, заради падналия сняг. Та това си личеше леко дори и тук. В задния двор на Пловдив, едвам на 500 метра височина имаше тук-таме снежец. Но не беше толкова снежно, колкото кално. Нагоре вървяха хиляди стъпки. Гората беше преживяла адска буря съвсем скоро. Навсякъде имаше скършени и паднали борове. Някои – напълно изкоренени. От всякъде висяха клони и трънаци. Почти веднага дадох кръвна жертва на гората. От там нататък всяко клонче беше внимателно оглеждано за хищните тръни! Раницата и якето се закачаха на всяка крачка. На места се чувствах като тръгнал през жив плет.

Падналите дървета си бяха сериозна работа. Някои искаха заобикаляне от по 20-30 метра през склона. Сложи педя сняг и лед върху 45-градусов склон покрит с борови иглички и трънаци и върви отгоре му. Забавно звучи, нали? 🙂 Логично – след всяко такова препятствие следите намаляваха и намаляваха.

IMG_0992

Последния завой ме изкара в подножието на бушуващата водна маса. Пролетта беше разкарала всички ледени висулки. Но този път водопадът имаше нови цветни украшения, които ме накараха да застана на челна стойка с широката оптика:

IMG_1013

Тръгнах към следващата дестинация, която ми беше много любопитна – параклисът Св. Георги, който се намираше съвсем наблизо. Тук вече нямаше никакви следи – никой не се беше качвал от седмици насам. Пейзажът беше интересен. Каменни стълби катереха нагоре до седловина между две скали, в която беше кацнал параклисът. Гледката беше силна – на запад – зад мен се виждаха баирите, от които се стичаше Устинския водопад. На север – малка каменна формация, със задължителния кръст забит отгоре. В ляво зад него се виждаше Устина, а в дясно – Перущица. На юг се издигаше височината Кулата,

IMG_1033

Точно на време за залеза. Не си бях планирал времето – не знам кога тръгнах, колко съм се бавил вкъщи и т.н. Но по някаква благосклонност – пристигнах точно в правилния час 🙂

IMG_1026

По небосклона почваха да мъждукат леки нощни цветенца, а на западния свод една стара познайница бързаше да се скрие срамежливо от погледите:

IMG_1045

Фазата – 1 ден след новолуние. 1 ден след фамозното слънчево затъмнение, което се случи вчера.

Светлината ми вече изчезваше и слязох при водопада, където разпънах хамака на голямата беседка. Почетох малко разкази на Робърт Шекли и докато се усетя ми звънна алармата в 5 часа. Като сме дошли за залез, няма да изтървем и изгрева, я! 🙂

IMG_1069

Слънчевите лъчи мързеливо изкатерваха стръмните ридове наоколо. И на слънцето му беше неделно.

IMG_1101

Всяка следваща минута светлината беше различна. Чувствах се като в картина, рисувана от умел художник, в която постепенно се добавяха нови щрихи, цветове и настроения.

IMG_1103

След известно време светлинния спектакъл замря и официално отворихме календара на следващия ден. Събрах багажа и обратно по следите. На връщане вече знаех през какво минавам и за нула време бях долу. Вече си мислех да закривам сутринта, когато от близкото дърво се чу едно познато „ТКРРРРРТ“. Червеноглав кълвач се опитваше да си докара мозъчно сътресение 🙂

IMG_1131

Така откраднах няколко скъпоценни момента от Родопите. Успях да си начеша крастата, която ме беше обхванала тази седмица. Но всяко чудо за три дни, а мен тая краста ме хваща доста болезнено напоследък. Така че не се учудвайте, ако се срещнем пак съвсем скоро 🙂

Нощен сървайвър

Да започвам ли пак с историите за развалени планове? С две думи фирмата ни имаше рожден ден. Сутринта преди планираното парти от хотела (където щяхме да бъдем) решиха да ни подарят по един пръст в устата със „сори, ама май сме дали вашата резервация на други хора“… Как ще объркаш резервация за 30 човека ми е извън акъла. Та партито се отложи, а за този уикенд реших да си направя обичайния сървайвър навън.

Мястото беше чешмата над Горно Изворово, където преди време бяхме тръгнали към връх Саръяр със Сашо. Този път планът беше да спя на чешмата на равната поляна и на сутринта да се пробвам нагоре. Прогнозите за времето не бяха много стабилни, но това донякъде ме радваше – исках да се пробвам на по-влажно време. Имах идеи за хамака и платнището и нямах търпение да ги тествам.
Цялата публикация „Нощен сървайвър“

Уикенд под наслов „Няма лабаво“

Плановете за уикенда бяха да направим едно кърско хапване и пийване със съквартирантите. И като повечето планове, и този не можа да се състои 🙂 Така че се върнах към обичайния бакъп за уикенди – маане на крачоли, като този път реших за разнообразие да добавя и спане навън. На чист въздух, на хладно с хамака. Освен това имах няколко нови ъпгрейда по екипировката, които исках да пробвам. Най-после си взех раница която да събира малко повече и да става за ходене – Tashev Summit 42. Намерих си и платнище за хамака, което би трябвало да ме направи безстрашен от към дъжд и метерологични условия. И един спален чувал Cosmos, който да замени фъртакето, което пазеше по-скоро студено от колкото топло. Платнището дойде без въженца, та първата задача беше да си намеря такива и да се науча как мога да ги вържа без да се разпадне всичко отгоре ми 🙂

До последния момент се чудех за мястото, тъй като около Пловдив имам повече от доволен избор. Параметрите бяха следните – половин-един час крачоли, далече от хора, по възможност с гледки и интересни работи. В последния момент пък Сашо се обади и предложи да се качваме до Сливодолското падало събота вечерта и да спим горе. Това идеално ми се върза с идеята и остана само да наглася времето до събота вечер.

Петък след работа събрах багажа и запраших към хижата над Храбрино. Целта ми беше една чешма по пътя и ако остане време да намеря един водопад, където имаше геокеш. Да комбинираме приятната разходка с малко геокешинг. Шосето до Храбрино се беше срутило в реката заради обилните дъждове от предната седмица и пътят беше отбит през една горска пътека. Пътека, пътека.. направо магистрала. Към 19:30 оставих колата преди моста за хижата и хванах нагоре.

Беше пълно с огромни сочни къпини. Доста често се виждаше едно тревисто растение с бели звездообразни цветове, което по-късно с помощ идентифицирахме като „сапунче“.

IMG_9444

IMG_9446

Към 20 часа залезът ме завари на търсената чешма. Тя се оказа по една пътечка точно под асфалтовото шосе. От там съм минавал буквално десетки пъти и не знаех че съществува, а се оказа че много съм пропуснал. Чешма… имаше вода 🙂 Паметна плоча показваше че е построена през 1981 г. по повод 1300 години България. Иначе цялото място е направено за ядене и пиене. Маса, пещ, огнища край реката. Имаше класа и очарование там! И известна доза боклуци – признавам. Мястото явно е доста популярно, ако съдя по купчините фасове…

IMG_9450

IMG_9458

Очаквах петък вечер там да е пълно с народ, но явно младежта ходи по дискотеки по това време. Нямаше пукнат човек. Заплюх си мястото за спане, ако не намеря по-добро и тръгнах да търся водопада. За нещастие още на десетина минути по-нататък пътеката буквално пропадна под краката ми. Явно проливните дъждове освен че обичат да събарят шосета, работят и по горските пътечки! Ожулих левия крак, планината получи конска доза респект и си рекох че тоя водопад няма да го бъде точно сега. Върнах се на 13-вековната чешма и се поразходих по-надолу по реката. Имах чувството че там всеки момент ще се изсипят една тумба народ да си правят мохабет, но и пукнат човек не видях.

IMG_9470

Хамакът се разпъва за около минута и половина. Платнището – за 3 минути. Тук бях допуснал една грешка единия край на хамака да е по-високо от другия, поради което цяла вечер се свличах надолу. Има трикове за спане в хамак, но с чисто сърце заявявам че нивото на комфорта е много по високо от това да спиш на земята. Определено почвам да го предпочитам пред палатките. Все още нямам достатъчно опит за сравнения, но някой ден в бъдеще бих дръпнал едно ревю и HOWTO.

Вечерта уж трябваше да има пълнолуние (същото пълнолуние, което заличи Персеидите тази година), но видях само 1-2 лунни лъча през цялото време. Гората беше като черна дупка и поглъщаше цялата светлина.

Всъщност – не! Една светулка обикаляше отсрещния бряг на реката 🙂 Еййй, от години не съм виждал светулки! Магическо беше 🙂

Ставането естествено беше около 5-6 часа, когато става и цялата гора 🙂 Птичките разчуруликват, насекомите зажужават и даже реката се разтича по-събудено.

IMG_9483

От тук следва прибиране до вкъщи и разбор за преди вечерното приключение. Магазин за манджата. Разсипване на ракията в по-удобни шишета и поставянето им в хладилника.

Разписанието вечерта беше ясно – Сашо и Цвета тръгват след работа в 19:30 и до 20:30 се събираме на рибарника под Сливодолското падало. И също толкова ясно беше че няма да стане така 🙂

Към 18 часа запраших към Асеновград да хвана златния час и да убия малко време докато ги чакам. Искаше ми се да продължа с геокешинга и мръднах към манастира над Горни Воден. Той се оказа порядъчно затворен и умрял, чак пазен от въоръжена охрана. Не знам каква е далаверата там. Но по пътя намерих още едно идеално място за ядене и пиене и си го прибавих към колекцията с локации.

Следваща стъпка – Асеновата крепост. Не я бях виждал след ремонтите, а чувах че е станала бонбон. Оставих колата на последната чешма и забих нагоре. По пътя усещах че залезът наближава.

IMG_9492

Асеновата крепост беше поела доста цимент и реставрации. Нови стълби и парапети на стръмните участъци. Разхвърляни тук-таме средновековни дървени обсадни съоръжения, които седяха малко не на място. Задължителния контингент Асеновградчани, от които любимата ми част беше кифлите по минижупи и токчета, драпащи нагоре по стръмните камънаци 🙂

IMG_9496

IMG_9500

Дръннах един телефон на Сашо за синхронизация. Работата беше както очаквах и имах още поне половин час за убиване. Наблизо над пътя имаше един параклис Св. Илия, където трябваше да има друг кеш, но в OpenStreetMap нямах пътека до него. Но пък долу от шосето видях табелка за параклиса и така вкарах една нова пътечка на картата. В гората ми направи впечатление че дръвчетата са варосани и това трябваше да ме подготви подсъзнателно за това което ме чакаше на параклиса. А то беше параклис за чудо и приказ! Маси, пейки, пещи, цветни лехички, заслони със стъклени прозорци… въобще Асеновградчани знаят как да пият! 🙂

IMG_9521

IMG_9523

IMG_9528

IMG_9531

Подобно нещо бях виждал на другия параклис със същото име „Св. Илия“, който се намира от другата страна на Асеновград. Пак кръчма за чудо и приказ.

Стана време да се съберем и се телепортирах към Бачково. Стартовата точка за водопада е рибарник „Тунела“, който се намира точно след първия тунел след Бачково. От там има маркирана пътека нагоре, която се взима за около час и половина стабилно ходене. Докато чаках останалите си подредих багажа. Двата челника с новите батерии. Ракията. Опааа, къде е ракията?! Вкъщи в хладилника. Ужас! Добре че в багажника имам една резервна.

Към 21 часа от тунела изплуваха фаровете на маздата и се плъзнаха до мен. Иху-аху, запалихме фенерчетата и тръгнахме с бодра крачка. Нощния преход определено си е интересен, особено по пресечена месност като там, но с повишено внимание към 23 часа бяхме горе. Да ходиш точно там без да срещнеш жива душа – романтика 🙂

IMG_9534

Аз както винаги изплезих всички езици, изкарах две кила вода кожно и стигнах до крайната точка полу-мъртъв. Но там вече беше равно, чакаше ни хапване и пийване с добра компания и се съживих доста бързо. Менюто беше картофи на жар, салатка и специалитетът на Сашо – луканка във вестник. Фотото ловеше горските духове на дълга експозиция. Нямам много снимки от вечерта. Бях полуумрял, тъмно беше и нищо от небето не се виждаше.

IMG_9536

Поне нацвъках малко от 5-звездните замъци, които вдигнахме:

IMG_9543

Моят се получи малко по-добре от предната вечер. Платнището по-ниско (и в двете вечери нямаше нужда от него, но аз си го разпъвам за тренировка) и възлите – по-стабилни. И двата края на хамака на еднаква височина, за да няма пак плъзгане. Спах като къпан тази вечер, с изключение на момента когато Антон изхърка. Ей, такова геройско прохъркване не бях чувал – помислих не че вълците идват, ами че направо са мечките, които водят извънземни да ни изядат, изнасилят и отвлекат за тестове (не задължително в този ред) 😀

IMG_9546

IMG_9550

IMG_9556

IMG_9568

На сутринта уж не бяхме гладни, ама остатъка от луканката много бързо замина. Сашо демонстрира как се бели с мачете. Изсуших колкото мога палатката и събрахме такъмите. Естествено, събрахме си боклуците и не оставихме никаква следа че сме били горе. Тази пътека е доста посещавана, но въпреки това е една от най-чистите които съм виждал. Искаме да си остане така. И като казах „доста посещавана“ – по пътя срещнахме поне 5-6 големи групи тръгнали нагоре. Имаше и възрастни хора, и малки деца, дори един баща си возеше бебето в раница на конче. Брех, че ентусиасти… А долу на рибарника съответно беше фраш като паркинга на стадиона преди мач Левски – ЦСКА.

От там по конете и вкъщи да реанимираме.

Новите ъпгрейди ми дойдоха доста добре. Раницата учудващо успя да събере всичките такъми без особен зор (хамак, платнище, въже и колчета, 2 спални чувала, манджа, гащи, бира, вода, книжка за четене и дребни предмети). Има само 2 джоба за дребни предмети, а ми се иска да са повече. Кръстният колан прави чудеса и се чудя как до сега съм карал без такава благина. Цялата тежест се маха от раменете.

Спалния чувал ме разочарова, понеже ципът се опитваше да защипе всичко докато се вдига или сваля. Долния цип пък беше зацепен на криво и или няма да може да се отваря, или ще иска да го изкъртя. Иначе беше топло и не можах да замръзна като със стария чувал, така че – за сега става този Cosmos. Влизането в чувала в хамак е съизмеримо с театрална постановка „Мъките на гъсеницата“, за това първо се влиза в чувала и после в хамака 🙂

Покривното платнище е удобно, но иска проба в по-влажно време. До тогава се надявам да му хвана цаката. С въженцата и възлите горе-долу се оправям, но имам нужда от още тренировки. Тук имам идея за още един елементарен ъпгрейд, който ще покажа някой друг път.

Много съм доволен от уикенда и определено ще има последващи изпълнения 🙂