Съботна разходка над Стара Загора

В събота се отвори един прозорец от няколко часа свободно време, а аз отдавна се бях заканил да хвана къра. Времето беше идеално – средни облаци, лек ветрец, комфортни 30 градуса (не повече). Прицъках GPS-а и се оказа че има батерия (напоследък след разходка забравям да го изключа и когато ми притрябва после се оказва че няма никой вътре) – нямах никакво извинение да се мотая повече 🙂 Бях се заканил на този маршрут Дъбрава – Боров Дол – Загорка но в обратна посока – през Загорка, нагоре през баирите с идеята някак си да стигна до Дъбрава. Не бях много сигурен дали ще ми стигнат силите до края, но маршрута даваше много опции за прибиране през Аязмото. Щях да тръгна към 13 часа и до към 16-17 планувах да се прибера. Тази разходка придоби кодовото име „Равен-път-тука-нема“…

Намерих една лека раничка, напълних едно шише вода и се зачудих какво да взема за снимане. Не ми се мъкнеше цялата багажерия като знам че ме чакаше яко изплезване нагоре. Не знаех какви гледки ще ми предостави гората. Очаквах да има някакви малки пролуки през които да прозира Стара Загора в поглед отгоре, но не достатъчно че сериозно да имам нужда от дълъг обектив. Освен това въздухът беше прашен и синкав. Така че взех широкото стъкло, с което си щракам дефаултно и запраших. Тук ще спомена само веднъж, макар през целия път да ми беше терсене – не можах да си наместя нещата в раничката. Все нещо ми убиваше на гърба. Апарата гледах да го държа вътре да не ми се мотае по врата и на всяка снимка практически свалях и вдигах раницата. Не е удобно. Изпуснах ценни кадри, защото ми писна да повтарям това упражнение…

Някакви красоти хващаха окото още преди да тръгна
Времето беше много угодно

На улица Хан Аспарух има три високи блока, до които има някакви странни покривчета. Предполагам че мазетата под блоковете едно време са били убежища, а това са били изходите от тях.

Дупка

Свих покрай бирената фабрика и в далечината изскочиха едни жълти палати. Като ги гледаш отдалече – обикновени къщички на по 3 етажа и половина, но на сателитните снимки от Google Earth се виждат басейни, фонтани, градинки в геометрични форми… Милионерски красоти под носа на старозагорци.

Не е милионерска красота 🙂 Изоставения паркинг в строеж на гърба на "Загорка". На кого би му притрябвало паркинг в гората?

Минах зад бирената фабрика и каква гледка ми се разкри… Поиска ми се да зарежа цялата разходка, да скоча през оградата и да остана тук до живот 🙂

Това всичкото са каси и кегове

Продължих през гората. Тук се намира една от вилните зони на града. Наоколо имаше имоти от ранга на малко лозенце с фургон до четиризвезден палат с басейн.

Палат със среден брой звезди

Скоро стигнах реалната стартова точка на маршрута ми. Бях на асфалтовия път, водещ към воеводската чешма и изоставената детска градина. Вместо към тях хванах през гората. Пътеката придоби стабилен наклон и скоро достигнах първото от много очаквани разклони и първия избор. 99% от пътеките от тук нагоре ги има в OpenStreetMap и човек може доста прилично да си планира разходката. Хванах лявата пътека, която ходеше към Дъбрава по напряко. Няколко метра по-нататък имаше бетонна постройка – някакво хидротехническо съоръжение от водопроводите из Аязмото. Чува се водата как гърми вътре, все едно има подземен водопад. И тук първата изненада – някой преградил пътя с бодлива тел… Ядосах се – така не се прави. Не мога да цитирам точните членове и алинеи от закона, но бях видял някъде да пише че собственик на имот няма право да прегражда път, минаващ през него. Нямаше нито табели „Частна собственост“, нито никакви. Някой хванал и ей така забучил десет колчета с бодлива тел напреко на пътя. Почудих се… можех да се върна до първия разклон и да хвана дясната пътека, но той много обикаляше и може би щеше да ме забави поне с час. Поогледах телта, па си рекох че съм достатъчно кльощав и минах.

Тук се почна едно яко катерене, което ми разказа играта. Излязоха ми дробовете и всички карантии и сърцето ми се разшляпа. Пулса ми беше като картечница и имах чувството че ще пукна. По теорията за единия милиярд сърцетупвания това нагорнище ми свали няколко седмици живот 🙂 През 20 метра спирах за почивка и 1 километър го взех за около час. Някаква пчела ме хареса и ме изпроводи чак до върха.

Почивките се правят с лице към изминатия път. Тук за момент съжалих че не бях взел по-дългия обектив.

На края на просеката пак имаше изненада – второ телено заграждение. Е, няма сега да взема да се връщам, я…

Наклонът продължи с малко по-горски вид. Буковата гора беше по-дива от иглолистната дъбрава на Аязмото. Около пътеката имаше кльощави дръвчета, които не правеха особена сянка, но поне имаше облаци. Няколко пъти земята беше отрупана с изпопадали сливи. По едно време чух някакво ромолене и ми стана чудно – намирах се почти на върха на баира, ако имаше поточе, то би се намирало долу в някое дере.

Поточе в консерва. Доста пробита консерва. Ехо, веикато, да ви се губи вода случайно?

Тук по карта трябваше да има едно разклонение, което директно да ме откара в Дъбрава. Вече бях изоставил оригиналния план за обход от по-северната страна защото сериозно бях започнал да капвам. Видях в ляво една пътека, която изкачваше една дига по някакъв невъобразим начин. Първите два опита за катерене на четири крака бяха покъртително жалки. Третия опит беше със засилка от тръбата и успях да прехвърля дигата. От другата страна имаше двуетажно здание от онези за водопроводите. Вратите му естествено бяха изкъртени. Жегна ме някаква слаба жилка любопитство да разгледам, ама въобще нямах желание да се вра в тетанусно свърталище на върха на баира в дън гори тилилейски… Продължих нататък като си гледах картата и след 50 метра се оказа че това не е правилната пътека. Бях се отклонил много рано. Върнах се и направих слизане по гъз от дигата, която бях щурмувал.

Правилната пътека с правилния разклон дойде след 50 метра. След 300 метра наклонът започна да става по-полегат и дори вече по време на почивките не ме беше страх че ако се търкулна ще свърша на километри от тук 🙂 За сметка на това черния път по който се движех започна да се покрива с по-сериозна растителност и да се губи. Подминах един връх отбелязан като „Дъбравски рид – 523м“ на картата. Тук имаше повече сянка и насекоми. Скакалци се мяткаха навсякъде, няколко пъти видях дебели водни кончета, а мухите ме кръжаха постоянно. Ударих първите две глътки вода от както бях тръгнал – до сега само се жабурех. Пътя беше обрасъл с нещо като осили, но по-твърди и с по-малко разклонения. Тези гадове и едни други кръгли кукички ми се забиваха в чорапите и няколко пъти спирах да се чистя.

След двайсетина минути в ляво започна една странна пътека, която я нямаше на картата. Първите няколко метра бяха павирани с камъни. Някакъв признак на цивилизация по средата на нищото? Ако пък не бяха това някакви ЛАРП-аджийски територии… ЛАРП-аджии съм виждал на Аязмото, но много по-надолу – съвсем близо до тенис кортовете до казармите. Съмнява ме някой да се качи до тук помъкнал 20 кила тенекии и инвентар… Както и да е – рекох си че до Дъбрава няма да стигна, ами поне да мапна пътеката. И без това изглеждаше по-ясна от черния път по който се движех. Хванах я и навлязох в иглолистната гора. Още след първия завой ми стана ясно по какво се движа – по трасе за маунтийн байк. Пътеката беше много утъпкана – чак излъскана и имаше следи от гуми.

Завоите си имаха виражи, на някои места дори подпрени с дъски
Имаше рампи за скокове

Някой доста си беше поиграл да направи трасето. На доста места бяха наковани дървени съоръжения. Супер, рекох си аз – щом с колелата минават от тук, значи за пешеходец трябва да е разходка в парка до долу. Да, ама не. Наклоните бяха убийствени, пътеката криволичеше на зиг-заг. Не знам какви колоездачи-самоубийци се спускат от там. Всяко нещо на две колела би се разбило. Всяко нещо което развие скорост над 2 км/ч би се потрошило. На няколко пъти пътеката става толкова стръмна и гладка, че се спусках с голата надежда че ще се спра в някое дърво преди да стана на кълбо. Чувах коленете си как ми казват „Ти ще видиш, само да слезем долу и повече никъде няма да ходим с теб“ 🙂

По едно време огромен трап препречи пътеката. Гадовете подпрели земята с трупи и направили един отвес от около метър и половина да скачат във въздуха да се убиват. Пътеката и без това вървеше в нещо като дере под нивото на гората – нямаше никаква надежда да се заобиколи препятствието. Поспрях и направо се чудех как да продължа. Не можеше да става и дума да се връщам – наклона беше по-страшен от този по който се бях качил в началото. Можеше да се скочи долу, но ако стъпиш на криво ще се търкаляш на кълбо чак до площадките за бадминтон. На всичкото отгоре дъските бяха заковани с огромни стърчащи ръждиви пирони. Ако ги закачиш, тетануса ти е в кърпа вързан. Нито да го скочиш, нито да го изкатериш, може би с рапел да се спуснеш до долу… Излазих някак си на пет крака, като редих сочни поздравления към майсторите дето са правили тая тъпотия. На организаторите на трасето мога да им пожелая да ги шибат всички калинки на света. Да вземат да сложат по една табела на разклоните, да знаят хората да не минават от там.

The megatrap of horrible death, поглед отдолу

За щастие съвсем скоро това безумие свърши и пътеката се сля с друга пътека, която се спускаше към беседките на воеводската чешма. След десетина минути започна да се чува глъчка от гората. Долу естествено имаше хора на пикници. Кой по беседки, кой по земята… Скарата цвъртеше и бирите се лееха. Спрях за почивка на чешмата и най-после имаше къде да седна. Извадих си всичкия чакъл и плевели които се бяха насъбрали в маратонките. Не ме предадоха завалийките, колкото и да се опитвах да ги унищожа. Няма как да не направя реклама – магазин SB, намиращ се на кръстовището на Цар Симеон и Хаджи Димитър. Евтини и здрави.

Наплисках се със студената вода и хванах да се спускам. Под краката си имах асфалт – кеф и удобство неземно 🙂

Ако виждате най-далечния стълб на върха на баира - там бях 🙂
Спрях се за още една почивка на иконостаса

По пътя надолу се разминах с някакъв никонец, помъкнал техника и монопод. Завъртя се да пощрака, ама то от тук гледката към града е все едно на расов кон гъза му да гледаш. Чудех се дали да му кажа за поляната над залата на смеха от където целия град се вижда като на тепсия, но пича много бързо изчезна.

Прибрах се през града, да видят хората тъмен горски субект до ушите в пясък и бурени 🙂 И така завърши съботната разходка. Данните от GPS-a – дължина – 11 км, изкачване – 600 м, слизане – 600м, продължителност – 3 часа. Доста се поизкъртих, но съм доволен. Не ми стигнаха силите, но имаше много точки в които да прекратя. Не ми хареса колко съм се разплул и съм изгубил форма. Надявам се до края на лятото да направя поне още една-две такива разходки, а ако на някой му се идва – няма да откажа компания 🙂

Тук можете да видите точния маршрут по GPS и мястото на всяка снимка (цък за по-голяма версия):

Над Загорка


EveryTrail – Find hiking trails in Californiaand beyond

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *