Рим – 5ти ден – Пак летим

И така завърши престоя ни в Рим. Легнахме си рано, че следващия ден имахме много път. То пък беше някаква жега и постоянно се въртях. Към 4 станахме окончателно и се изнесохме от хотела. Много съжалихме че ще изпуснем царската закуска…

Придвижихме се към Термини. И пореден шок. До сега се бях нагледал на мизерия, но тук хората спяха на улицата. Буквално. Гарата е дълга към 500 метра и широка 200. Цялото пространство отвън беше като една голяма обществена спалня. Кой на кашон, кой на матрак, кой завит с одеало, кой с вестник… Мизерия! Да речеш че са окъснели пътници – не са. Нямаха багажи и определено изглеждаха все едно това им е ежедневие. Ходиш по улицата, мирише ти на боклуци и опикано и гледаш да не се спънеш в някой клошар…

Автобусите на Terravision тръгват от север-североизточната част на гарата. Имат си Terracafe, където с билетът трябваше да ни издадат „boarding pass“, с който се качваме на автобуса. Понеже самите билети нямат места и определени часове на тръгване, бординг пас-а е гаранция че ще имаш място на автобуса.

5:30 започваме да излизаме от Рим. Минаваме по познати и непознати улици. Отзад точно ни огряваше изгрева. От Рим до Фюмичино има магистрала. Към летището вече пътните възли станаха толкова много и объркани, че ако трябва да ходя до там с кола съм жив-умрял. Автобусът премина пред терминали Т1 и Т2 и ни паркира пред терминал Т3. Нашия полет по билети беше от Т2, та се върнахме назад. Летището определено си изглеждаше футуристично. Контролни кули, високи здания, свързани с въздушни връзки. Високи гейтове с ръкави за директно качване на самолетите. Влязохме в терминала и погрешка се наредихме на опашката за чекиране на багажа. Тук нещо работата се закучи и по едно време ни хрумна, че няма нужда да седим там. Поне на гишето на WizzAir видяхме кой ще е следващия ни чекпойнт – гейт Н. Газ към проверката на сигурността. Този път минахме без проблем. Ако не броим че рентгена умря на нашите чанти 🙂 Имаше удар по червения авариен бутон и нещо което ми се стори като майни на италянски. Все пак минахме.

Летището им е направено като за идиоти – табели за гейтове, влакове, автобуси – навсякъде със стрелки и колко имаш да вървиш. Гейт Н го даваха най-далече – на 9 минути. Явно техните минути са по-дълги от нашите минути, защото вървяхме поне 20 минути. Сега гледам по картите че всъщност гейт Н е на терминал Т1 и фактически пеша сме минали през два терминала. Другата изненада беше че гейт Н е разделен на 20 под-гейта от Н1 до Н19, но всичките бяха в една обща зала. Там лесно се ориентирахме по тълпата и по рекламата на WizzAir – естествено бяхме на последния изход в края на цялото летище. Нас с Димо ни гонеше духа на недоспиването и го ударихме на яка лигавня. Доста обогатихме опашката с разни истории за латексовите ръкавици, сране и пърдене от ниското налягане в самолета, а по едно време сериозно се загрижихме да не дойдат да ни проверят за наркотици – щяхме да бутнем терминала от хилеж.

Седене, редене по опашка. Тук вече чуваме родна реч омайна сладка. Товарим се на двата автобуса и пак получаваме панорамна обиколка на летището. Автобусът ни спира и нашата врата не успява да се отвори. Съответно от всякъде почват да валят майни и пътниците преквалифицират шофьора на „селски тираджия“. Това ми подейства малко като връщане към нашата действителност и буфер преди реалния културен шок в София.

Натоварихме се на самолета. Пак инструктаж за безопасност, който почти беше обърнат на Макарена от стюардесите. 15 минути рулиране и захождане към пистата и действителното излитане. GPS-а пак хващаше добър сигнал до прозореца. Този път минахме по друг маршрут – заход от Лидо към Рим, курс на северо-изток. Минаваме над Адриатическо море. Над лентовидните острови от крайбрежието на Хърватска. Над Босна, където се оглеждаме за сопотски Игли 🙂 Сърбия и София.

IMG_9145

Облачетата се движат под нас, а на места си личи къде има котловини – там са се събрали тежките облаци.

IMG_9158

Машината този пък е в малко по-друга конфигурация. Гърбовете на седалките са по-различни и има по-малко място за краката. Колената ми опират в предната седалка и няма мърдане. Като нинджи вадим фотото и снимаме през прозорците. Стюардесите минават един път да предлагат ядене и пиене. Минават втори път да предлагат парфюми и козметика. За момент се почувствах като в хоремаг.

Кацаме в София и процедурата е позната – автобусите за 20 метра до Пристигащи. Проверка на документите и ни пускат да си ходим. И здравей, културен шок. На спирката на автобуса е спряло селско бмв тройка по диагонал и е блокирало улицата. След това субекти от вида Типикус Шопикус Бабичкус се карат за място в автобуса, при положение че те са единствените три пътнички освен нас.

Здравей, България!

Предишна част – Ден 4ти

Заключение – впечатления

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *