Нощен сървайвър

Да започвам ли пак с историите за развалени планове? С две думи фирмата ни имаше рожден ден. Сутринта преди планираното парти от хотела (където щяхме да бъдем) решиха да ни подарят по един пръст в устата със „сори, ама май сме дали вашата резервация на други хора“… Как ще объркаш резервация за 30 човека ми е извън акъла. Та партито се отложи, а за този уикенд реших да си направя обичайния сървайвър навън.

Мястото беше чешмата над Горно Изворово, където преди време бяхме тръгнали към връх Саръяр със Сашо. Този път планът беше да спя на чешмата на равната поляна и на сутринта да се пробвам нагоре. Прогнозите за времето не бяха много стабилни, но това донякъде ме радваше – исках да се пробвам на по-влажно време. Имах идеи за хамака и платнището и нямах търпение да ги тествам.

След работа пих едно кафе, което ми изправи косата. Кафета принципно не пия, но ейййй! Това ми подейства като бургия в мозъка 🙂 Почнах да виждам през времето и пространството. Абсолютен мозъчен стимпак. Решавах тригонометрия на ум и май измислих нова теория на относителността. Но това си мина и замина. Газ от Пловдив през Подбалканския път към Казанлък. Облаците обещаваха апокалипсис или поне интересно прекарване на вечерта.

IMG_0967

IMG_0971

В 8 часа бях в Горно Изворово, пуснах челника и хванах нагоре. Бях минавал от тук и бях психически настроен за катеренето, което предстоеше. Пътеката която излиза от селото хваща директно нагоре по склона докато излезе на един черен път. Това беше най-стръмното изкачване тези вечер, което стигаше до 40%. На всичкото отгоре тук беше текла доста вода и в песъчливата почва се бяха образували дълбоки каньони. Кошмар си е, но с двата бастуна се движех стабилно като трактор. Или по-скоро пуфтях като парен локомотив и почивките естествено бяха през 20 метра. На няколко пъти ми се разкриваха гледки назад към селото и Казанлък, но си беше тъмница и бях оставил статива вкъщи.

Нагоре до чешмата беше относително равно и точно за 53 минути бях горе. Разхвърлих се малко да почина. Времето се държеше, дори облаците бяха почнали да се разкъсват. През пукнатините в облачната покривка почваше да прозира бледа луна. Облякох се в по-прилично облекло, че до тук бях по къси гащи и тениска, а температурите падаха под 10 градуса. Хората все ми се чудят как може да ходя така, а отговора е съвсем прост. Като се движа произвеждам топлина като за малък ТЕЦ. Спра ли се – обличам се. По мен си имам достатъчно шкембета и мръвки да ми пазят топло. Пуснах си телевизора:

IMG_0980

Нападали дърва имаше бол, та не се наложи да вандализирам гората. Докато тръгне телевизора взех да си стегна подслона. Имах идея да си поставя платнището диагонално, както на тази схема:

tarp_diagonal

Т.е. със завъртане по диагонала печеля следните неща: 70 см повече дължина, 110 см повече ширина и две обтегателни въженца по-малко. Опа, къде са ми въженцата?! Еййй, фал – вкъщи! Имах спомен как вадя въженцата и колчетата един от предните дни, но нямах спомен да съм ги връщал обратно в багажа… Срам, срам… За щастие винаги си нося едно резервно шнурче с неизвестна дължина. Поради липсата на колчетата трябваше да използвам дървета и храсти за опорни точки, което правеше ситуацията още по-интересна. Дърветата рядко растат където ми трябват и имаше съвсем реална възможност резервата да не ми стигне. Затегнах едното рамо, оставяйки си съвсем минимална дължина за регулируем възел и клъцнах шнура. Отидох от другата страна, стиснал всичките си палци (и на краката!) да ми стигне остатъка. Редих молитви към всички богове и някъде между Перун и Тангра се оказа че дължината ми стига точно на косъм! 🙂

IMG_0988

Затегнах къде какво имаше за затягане, опънах си хамака и с няколко карабинера си закачих багажа на основната линия. Никъде нищо седящо по земята или извън платнището. Още много имам да се уча и системата всеки път се доусъвършенства, но до тук бях доволен. Ей това е пиниз – да замениш липсите с каквото можеш от резервите и подръчни материали.

IMG_0987

Време беше за хапване. Ресторант „Равна Поляна“ предлагаше салата от краставица и леонска наденица. За момент ми се прииска да я пекна на огъня, ама с моя късмет тая вечер като нищо щеше да се получи нещо което не става за ядене. До тук доволен взех да се приготвям за сън. Беше минало 11 часа и ми беше време. Загасих огъня по каубойския начин – с препикаване 🙂 И още десетина литра вода от чешмата. Там поне вода имаше в изобилие, та не я пестих. Когато не можех да намеря нищо повече съскащо и пушещо, отидох да си лягам. Пижамата ми се състоеше от късите гащи под зимния панталон, тениската под плетената блуза и якето и единия спален чувал връз другия. Влизането в спален чувак в хамак е упражнение, която те кара да разбираш мъките на гъсениците. Но си има пинизи. Метнах една пиратка за късмет, па и да изгони ако имаше нещо наоколо. Ей, силно изтрещя, та чак разлая селските кучета. Лека нощ.

Лека, ама не съвсем. Както му се вика – грешката на начинаещия. Бях обърнал спалния чувал на една страна и не го бях закопчал до горе. Ръцете ми бяха отвън, тъй като ми беше топло. Едно гласче ми шепнеше гадно в главата „ще съжаляваш“, ама не го слушах. Температурите през ноща падат. Все надолу. Ако някой си мисли че най-студено е в полунощ и после до изгрев постепенно се вдига температурата – греши, и вероятно никога не е спал навън 🙂 Докато няма източник на топлина (слънце), термометъра пада. Ако Земята внезапно спре да се върти и едната половина остане във вечна нощ, след два дни там ще има ледници и глетчери. Ей такива неща си мислех когато се размърдах и станах да се наместя в мумията.

След това пак не спах добре. Дали кафето дето пих преди тръгване още ме държеше, дали от адреналина или от скофтването с липсващия инвентар, ама нещо ми беше чоглаво. По едно време излезе един силен вятър, който ми бръснеше гъза отдолу. Все се канех да си направя едно нещо, на което му викат underquilt – платнище, което се слага отдолу на хамака, което уплътнява отвън. Взе да ми става хладно и в просъница се чудех колко е часа. Луната ми бъркаше всички представи и се надявах че вече отива към съмване. Вятъра виеше и хладното взе да се превръща в студено. Реших се още веднъж да изпълня упражнението на гъсеницата да си взема джобната печка. Като си нося удобствата, поне да си ги ползвам. Пътьом видях и часовника – 2 сутринта. Фаааак, надявах се да е станало поне 4-5.

Джобната печка е нещо много хубаво и върши чудеса. Много пъти съм я палил и кефа с нея е сравним с кефа от това да ти правят свирка и масаж едновременно, докато си под горещ душ в джакузито, пред теб препускат еднорози и Фреди Меркюри ти пее на ушенце. Хората ме питат – ама за кво ти е, тя ти топли само джоба, като не те топли целия ква работа ти върши. Не е така. Достатъчно е да я държиш на някое място, близко до кръвоносен съд и усещаш как топлината се разлива по цялото ти тяло. Добра идея е от вътрешната страна на китката или между бедрата. Върху корема също е приятно. На гърдите не е удачно – там топлината трябва да мине през дебел слой ребра и мускули и не топли много след това. На врата, на кръста и на рамената е удачно при друга нужда – за отпускане след болка от претоварване или схващане.

Та така откарах още два часа. Хладно беше, но не мога да кажа че ми беше студено. Само че съня все не идваше, та започна да ми се върти една идея. Да се кача до тоя митичен връх Саръяр, който предния път не можахме да стигнем и да хвана изгрева отгоре. Тъй и тъй няма да спя – поне да свърша нещо полезно. Така да бъде. Вдигнах такъмите и тръгнах. Вятъра не спираше и вече доста сериозно си пронизваше. Якенцето ми не беше чак толкова сериозно, но пък си пуснах ТЕЦ-а и си бях добре.

От равната поляна нагоре имаше маркирана пътека, но като знаех какъв беше наклона там предния път, предпочетох да мина по камионния път отстрани. Разстоянието се увеличава два пъти, но това означава че наклонът се намалява два пъти. Денивелацията до Ушите беше към 120 метра и ми беше добре дошло че намалих наклона от 4:1 до 10:1. Направо си цепих една разходка в парка 🙂 Към 5 часа бях на Ушите, където има разклон към няколко други месности. Все още си беше тъмно като в негърски гъз, но вятъра беше издухал облаците, луната беше залязла и пред мен в цялото си величие се изправяше звездния силует на Орион Ловецът. Плеяди, Сириус и Бик – небето се беше разкрило и ме надъхваше.

Стигнах до последното място, което ми беше известно и намалих скоростта. Тук някъде имаше пътека, която трябваше да хваща нагоре към билото и гледах да не я изпусна. Когато я видях, маркировката беше интересна… жълтата пътека, по която се движех до сега си продължаваше напред, а зелената беше нарисувана да хваща наляво и нагоре. А с „нагоре“ имам предвид перпендикулярно на наклона на баира. Сега гледам данните по GPS – 200 метра дължина със 150 метра денивелация. Наклонът беше такъв, че спреш ли за почивка – почваш да се свличаш надолу 🙂 Напънах се и след малко излязох от гората. И ако си мислех че досега ме е духал вятър, тук той направо почна да бръсне и да чупи уши. Взех последните метри до билото, където ми се разкри готина гледка (макар и тъмна) навсякъде. Пред мен виждах връх Саръяр, но си беше все още далече, а до там имаше едно седло, което означаваше още доста денивелация. GPS-а даваше хоризонталното разстояние към два километра, а вертикалното – около 500 метра. Това което ме плашеше не беше катеренето, а вятъра. Повъртях се малко да ме продуха хубаво и реших че няма да го бъде. Тъпо ми стана, но реших да заложа на сигурно и тръгнах да се връщам.

На Равната поляна си направих закуска. Бисквитки „Белвита“ със сникерс – ммм, вкусотия. Пуснах още една вода и тръгнах да се прибирам. Вече беше почнало да се развиделява, но облаци шареха наляво-надясно и така или иначе нямаше качествен изгрев. Поне това не бях пропуснал.

IMG_0997

В гората имаше изобилие от гъбки. Това вече беше почнало да става банално тая година с тия дъждове и вече почти не се заглеждах. Грешка! Видях нещо, което бях срещал само в детските книжки, обикновено заобиколено с рисунки на таралежчета, баба меца и прочие горски мотиви 🙂 На батко красавицата!

IMG_1005

IMG_1006

Надолу на следващата чешма също имаше интересна конфигурация:

IMG_1017

IMG_1021

Гъбите бяха пръснати навсякъде. Цели поляни бяха обрасли с жълти екземпляри, а пърхутки образуваха пътечки между дърветата. Някой гъбар би оценил подобаващо ситуацията на вкус. Аз я оценявах само визуално 🙂

Някой ми беше приготвил джакузито и аха-аха да се цопна:

IMG_1014

През дърветата започна да прозира Долината на Царете. В далечината виждах Казанлък и язовир Копринка.

IMG_1029

В краката си газех коприва и шипки. Направо се чудех как снощи не съм си нажилил голите прасци. Рязкото нагорнище в края на селото сега ми беше рязко надолнище, което взимах със забиване на щеките в земята пред мен. Слизане 4х4 не можа да се превърне в 5х5, хехе. Долу на центъра на селото загледах една табелка „За вр. Саръяр – 2ч 40 мин“. Кой ги пише тия времена, бе? Имат ли някаква идея да дават реална преценка, или са просто така сложени за надъхване? Разстоянието от центъра на селото до върха е около 5 километра. Разликата между двете коти е 700 метра. Как да стане това за два часа и половина? Спокойния ход на човек е 3.6 км/ч. Аз си знам че съм толкова зле и си умножавам времената по х1.5, ама… тия времена ги пишат за спортисти. Както и да е – в 9 часа си бях в колата и газ към вкъщи.

Нощното ходене си има своя чар. Не виждаш рязките изкачвания които ти предстоят и не се отчайваш 🙂 Но трябва да се прави с едно на ум. В случая знаех точно къде отивам. Знаех алтернативни маршрути (използвах такъв преди Ушите за да си намаля изкачването). Знаех резервни места за спане и подслон в случай на нещо непредвидено. Знаех къде има и няма обхват по пътя. Трима души имаха координатите ми.

Имаше емоции, доволен съм. Научих няколко урока:
– да не си забравям инвентара вкъщи 🙂
– да си преценявам по-добре нужната вода. В случая излишно помъкнах кило и половина шише, от което ползвах нула.
– сезоните изискват да почна да си нося шапка
– да си направя underquilt за хамака
– диагоналната конфигурация за платнището има доста предимства

За първи път видях на живо червена мухоморка – по-красива е от колкото в детските книжки 🙂

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *