Анатемата над Асеновград отдавна ми седеше в списъка на местата, които трябва да се посетят. Само чакаше свободен уикенд - до днес. Прогнозите за времето не бяха много добри... Облачно с шанс за превалявания. Сутринта в Пловдив имаше гъста мъгла. Но уебкамерите от Копривките показваха яко слънце - демек, тая мъгла трябваше да свършва някъде по височина. А пък Анатемата е 400 метра над Асеновград, та се надявах да пробия отгоре в ясно време над морето от облаци. Отдавна не бях виждал такова време и ми беше много мерак да хвана. Но пък то не се хваща със седене вкъщи или с ходене в ясно време, така че си е малко риск печели - риск губи.
В моя случай си беше риск губи :) Оставих колата долу и хванах по пътеката към параклиса "Св. Петка". Този параклис ми е интересен с това че като го погледнеш от града и ми прилича на древноримска вила на най-знатния патриций в града. Виждат се едни колонади, едни кипариси, кармазъ керемиди. От близо изглежда още по-добре с масите и чеверметата около него. С всяка разходка в региона и все се удивявам как Асеновградчани знаят да ядат и пият! Всяка пътека свършва на чеверме, всеки параклис е петзвезден ресторант на самообслужване! Тук надолу следва да се виждат покривите на града, но не и днес. От там продължих по черния път за вилната зона, и след 300 метра свих по пътечката за Св. Илия. Започвах да взимам височина, но все още крачката беше лека. Тук-таме имаше забити пейки. От тях в по-ясно време сигурно би се откривала страхотна гледка. Пътеката започваше да става все по-стръмна. Потях се здраво и се оказа че якето ми е капан за всякаква влага. Има вид на гумирано и наистина дъжд вътре не е влизал. Но явно другия фийчър е и че нищо не излиза. Ръцете ми бяха мокри и когато ги изпънех надолу от ръкавите се изтичаха струйки. На всяка почивка го обръщах отвътре навън да му изхвърлям водата. Обстановката отиваше все повече към прекратяване. Сега гледам че GPS-ът е хванал наклонът в този участък да е между 30% и 40%. Нямаше гледки, които да ме мотивират и все си мислех че няма смисъл да продължавам. Беше ми мокро и мизерно. Ей такива предателски неща ми се въртяха из главата и за малко наистина да се откажа. Поредния поглед към GPS-а показа че ми остават не повече от 300 метра (със 150 метра изкачване обаче), т.е. почти съм там. Рекох си да не се излагам и се напънах още малко. Четири почивки по-късно излязох горе на билото. От скалата се чуваше ръмжене на коли и камиони. Главният път за Пампорово минаваше в подножието на целия баир. Някъде срещу мен и надолу трябваше да се намира Асеновата крепост, но... истината е някъде там. Видимостта беше паднала до 25 метра. Буквално от едната скала не виждах другата. Повъртях се малко да му дам шанс да се поизчисти. Мислех да хапна тук, но още беше рано - нямаше 11 часа, а и нямаше романтичните маси и пейки, с които бях свикнал вече. По едно време засвири един вятър, което даваше две възможности - да издуха мъглата или да умра от студена смърт :) Оказа се че има и трета възможност - да докара още повече мъгла отдолу! Точно това се случваше. Мъгливите пипала се протягаха около мен със страшна скорост и единствения начин по който можех да ги хвана беше на клипче: Нагледах се на нищо и си бих камшика надолу. По пътя се разминах с малка групичка - единствените хора които видях за деня. "Има ли мъгла горе?", "А, не бе! Ама за вас ще се вдигне :)" И две минути след тях се хлъзнах на мокрите листа и си паднах на гъза. Но моя гъз малък ли е? Може да издържи много повече бой от това. Като слизах надолу и почваха лека-полека да се откриват гледки, макар и бледи. Явно вятъра беше вдигнал мъглата малко нагоре. Идвах от ей това там, където се не види :) На Св. Петка вече нещата бяха започнали да си възвръщат цветовете. От тук рекох надолу да слезя по друг път покрай изравнителя на ВЕЦ-а. Там пък всичко беше заградено с бодлива тел, та не видях нищо особено. Водонапорния тръбопровод поне. Разходих се малко из града и толкоз беше за днес. Нямаше кой знае какви гледки, но съм доволен. Вече знаех как се ходи до горе и при първото по-ясно време отивам пак! :)