View Larger Map Още на паркинга на манастира срещам табелка, която ми казва, че на където и да потегля - все ще стигна до камъка. При условие че ми стигне силата и не издъхна от стръмното. Хванах по изпитаната пътечка зад манастира. Първите двеста метра манастирския Мурджо ми правеше компания. Но като разбра че няма да му давам нищо, се фръцна и се прибра у тях си. Аз започнах с почивките, понеже първите 500 метра ми стопиха лагерите. Гората беше плътна, но тук-таме се откриваше гледка към великанските скали от другата страна на дефилето. Пътечката направи няколко серпентини в гората като през цялото време беше добре маркирана с жълт цвят. По едно време получих бонус маркировка - някой беше посял каменни пирамидки на всеки две крачки. Това продължи още малко, докато не се оказа че драпам вертикално нагоре по баира. Всяка възможност за почивка беше добре оползотворена. Видях жълти минзухари и това си беше извинение вече сериозно да си поема дъх. Покрай този екземпляр бая се въртях и суках. Правех му постановки и прически с тревички. Къде ти минзухари по това време? А се оказа че нагоре има хиляди :) Цели поляни обагрени в жълто, направо да те е страх къде да стъпиш, за да не ги размажеш. Хопала и бях горе! Оказа се че не е чак толкова нагорно. Данните от GPS-а до тук казваха, че съм изминал 1 км за около час, което беше доста по-оптимистично от табелката долу. Денивелацията беше 260 метра, което правеше наклон около 4:1 - сериозна работа! Намирах се в много уютна седловина между две огромни скали. Явно и някой друг беше помислил така, ако съдя по огнището. Определено бих си направил едно бедстване с пържоли тук... На върха на Винишкия камък някой беше курдисал кръст. Но не можах да намеря никакъв начин да стигна до там пеша. Работата си отиваше към алпинизъм за кози, а на мен си ми беше добре да съм жив и без счупени крака :) По табелата долу бях останал с впечатлението че маршрутът описва примка и мога да се върна по друга пътека. Но нещо не можах да намеря слизаща такава. Вместо това видях още малко жълта боя нагоре с табелка за "Връх Попък - погледно място". А, що пък не? Дай да го видим. Качих се над още няколко поляни отрупани с минзухарко-братко. Гледката назад ме радваше на всяка почивка. В по-ясно време от тук може би щеше да се вижда и над Средна Гора. След няколко завоя нещо ми се стори че или не се движа където трябва, или този връх Попък е по-далече от колкото си мислех. Всъщност после като го проверих на картата излезе че съм имал още доста път до там, така че това определено е дестинация, към която може да се върна някой ден. За сега си намерих поредната скала с хубава гледка. Поглед нагоре показваше последни остатъци от снеговете по баирите. Долу в манастира пък бяха сложили пържолите. Като слязах паркинга беше фрашкан от коли. Тук някъде видях от близко останка от снега. За момент се замислих дали да си оставя отпечатъка от обувката вътре. Но си рекох че ще е грехота да унищожа този артефакт :) Повъртях се малко, пък реших да слизам. Бях тръгнал на бързо за една предиобедна разходка. Мястото определено има потенциал за нещо повече. Каних се да слизам по същия път, но от горе успях да видя другата част от маршрута. От новата перспектива ясно си личеше новата непозната пътека надолу. Нямах я на картата, но това си беше бонус - щях да разкрия малко fog of war :) От тук определено беше по-полегато. Пътечката се виеше по-дълго и няколко пъти пресече големи черни пътища. На един такъв се разминахме с група джип-туристи. GPS-а каза че пътеката е дълга около 2 км, които съм взел за 45 минути. Замислих се дали няма да е по-удобно изкачване от тук? Но не, така би се изгубил вертикалния чар на разходката :)

Как да познаеш че те очаква един супер уикенд? Когато видиш нещо, което не се вижда всеки ден! Поне от Стара Загора. Имало полза от жълти кодове за ветрове - да издухат мръсотията от въздуха и да открият 40 км видимост до Раднево и Гълъбово:
В този момент от съвсем обикновена улица в града виждах три ТЕЦ-а на един и същ хоризонт Fast forward с няколко часа напред - кацам в град Шипка и комбинираме 2 коли в 1 - засичаме се с Таня и Мира. Прохода нагоре беше леко побелял, което трябваше да ни говори какво ни чака за нататък. Паркингът на кебапчийниците беше окупиран от снегорини и опесъчители. Колите които слизаха срещу нас от Габрово имаха вид на сибирски танкове. 30 санта сняг на покрива и от предното стъкло е почистена само една амбразура, колкото да се подават две очи :) Айде да пробваме как е тоя сняг с една разходка до паметника. Стълбите бяха много затрупани, но пък задния път за колите изглеждаше разчистен. Дай да пробваме от там. Опа, грешка - разчистен е пътя за Бузлуджа :) Бариерата за паметника е спусната и само педя под нея започва снежната покривка. Ами добре... да видим все пак стълбите!... ...Не можахме да ги видим! Бувално :) Всяка крачка е затъване до коляно, без да уцелиш твърд камък отдолу. Еми добре, и така можем :) Издрапахме до горе за рекордно бавно време. Естествено на откритото ни подхвана як вятър със снеговалеж. За секунди пуснах висулки по миглите. Влязохме в паметника да се скрием малко от халата от вън, пък и който не е идвал - да се нарадва на музея. По-смелите се качиха и на площадката на върха, а аз теглих няколко абсурда и ги изчаках вътре. На слизане се пуснах по гъз надолу. Забавно беше, много бързо слязох, само дето ми влезе сняг в гъза :) Мира пък се пусна пингвинската: Като се изтърколихме до долу дадохме газ към Узана. Асфалта беше разчистен почти до самата хижа, без последните 300 метра до нея. На предпоследния завой имаше опашка от 2-3 коли, където си изчакахме реда, за да закъсаме и ние. Ми добре, мятаме веригите и за 10 минути сме горе. Да отбележа майстора по веригите: Планът беше да хапнем лекичко на обяд (2 следобед все още се води обяд, нали?) и да мръднем до връх Исполин. Оказа се че нагоре никой не е ходил и ни чака девствен сняг дълбок до коляно. По баира правех две крачки напред и се хлъзгах една назад. Стигнахме до някъде, но времето много взе да напредва, а и пресния сняг ни изсмукваше силите. Споменах ли мъглата и вятъра? :) Програмата беше пълна! Малко преди да решим да бием mission abort-а времето се откри и ни даде една готина гледка към Мазалат. И до там за днес - обратно в хижата на ядене и пиене. Там пък се случи нещо, от което ми падна ченето. Хижарката направи официално посрещане на групите, облечена в народна носия черпи ни хляб и сол и дръпна реч за живота. Такова нещо до сега не бях виждал! Остатъка от вечерта ще си остане само за присъстващите там :) Няма да ви разправям как най-добрия начин да вземеш телефона на момиче е да го залееш с вино :) Тези неща ще си останат за присъствалите в строя. Заранта ядохме супер вкусни банички - местно производство. Планът за деня се оформи с втори дубъл към връх Исполин. На теория сега би трябвало да ни е по-лесно с пъртината, която бяхме издълбали предната нощ. Така си и беше. Видяхме и доста следи от животни, които ги нямаше снощи. Над нас виеше кръгчета една гарга и си грачихме отвреме-навреме. Мъглата я нямаше и дори тук-таме се откриваше синьо небе. Видяхме върха, който ни се стори на една педя от мястото, до което стигнахме предната нощ. Цялата пътека до върха бих си я разделил условно на три части.

• Първата част е излизането от пътя през гората до кошарите. Завет, топло, взима се височина, във врата влиза сняг от бутнати клонки. Тук някъде се сетих за песента на Хиподил - "Боли ме гъза" и как хубаво би се римувала със "Сняг във врата"! До тук стигнахме предната вечер.
• Втората част започва от подножието на върха и се ходи на открито по западния му склон. Тук започна да вали лек сняг, но истинския вятър излезе в третата част.
• Третата част е билото между двата баира. Вятъра шиба здраво, но това е и хубаво нещо - снегът не може да се задържи и преспи почти няма :) Ходенето без затъване е като песен и за 10 минути сме на финала.

Гледката от върха при хубаво време може би ще е яка. Ние имахме това: Нагледахме му се за 2 минути и свирихме обратен завой. Надолу беше лесно. Един скиор се хлъзна покрай нас и ме накара да му завидя за момент. Нататък пресрещнахме няколко орди младежи и не толкова младежи тръгнали нагоре. Колко има още? А, пет минути бе! Слизането беше кратко, след което скочихме по колите и сложихме край на прекрасния уикенд. Доста се поразглобих и тая вечер ще спа като къпан. Утре може да измисля по-готино заключение на историята :)