Лек съботен джендемизъм – до хижа Рай

Другите деца едно време се плашеха с Торбалан, а ние се плашехме с хижа Рай 🙂 Далече било, изкъртващо било – почти виждаш ли… невъзможно! 🙂 10 часа ходене имало. Не че не изръшквахме града от горе до долу по цял ден. Но 10 часа на майната си… звучеше нечовешко. Пък и какво е това име – „Рай“, звучи като зле измислена захаросана примамка. И в същото време пък местността „Джендема“ – демек „ад“. Цялата работа беше обвита в яка мистика и така с течение на времето си създадох един магнетизъм към това място. През последните години постоянно си поставях за цел да ида там, и постоянно нещо изникваше. Можеби подсъзнателно всъщност съм искал да не развалям мистиката. Всяка година имаше „това лято ще идем на Рай“ и естествено никое лято това не стана 🙂

До онзи ден.

Очертаваше се дупка свободен уикенд и прехвърлях възможните дестинации. Абе, що да не ида на Рай утре? И в този момент разбрах че съм достигнал правилната психическа нагласа. Време беше.

Стегнах се като за 10 часа ходене. Планът повтаряше този от миналата седмица от връх Попак – яко ходене с преспиване и прибиране на другия ден. Но този път очаквах да има доста повече вода по пътя, така че олекотих малко багажа – от 15 на 13 килограма 🙂

В 9 и нещо бях на калоферските Паници. Бях викнал няколко човека за тази разходка, но проведох последни телефонни разговори и ми стана ясно че всички са се отказали в последния момент. Пак планината щеше да е изцяло моя, муахаха! 🙂

IMG_1608

Пътечката тръгна покрай младата река Тунджа. От всякъде ме обкръжаваха почивни станции – нови лъскави и стари – изоставени и разграбени. В рамките на ограда до ограда имаше контраст. От някъде към мен се спусна агресивно кученце с размерите на джобна играчка. Ей значи! Колкото по-дребни, толкова по-злобни! Ама то и собственика му беше някакъв идиот, че само гледаше от страни докато се опитвах да не му настъпя мишката.

IMG_1610

Маркировката хвана нагоре по склона и това беше най-ерозиралата пътека, която съм виждал, ever. Мощни води бяха изровили почвата на метър-два-три дълбочина. Корените на тук-таме останалите дръвчета стърчаха на нивото на главата ми. Ходех по хлъзгав пясък и камъни. Работата беше много стръмна и сериозна. Нагоре се учудих че повечето дървета бяха маркирани за сеч. Отсечете ги и може да отпишете целия склон.

Излязох на малко място за почивка с пейка и огнище. Пейките бяха в изобилие из целия маршрут – евала! Аз се почекнах по повечето… като ме очакват 10 часа ходене, поне да го даваме по-чорбаджийската 🙂

Буковете бяха започнали да се раззеленяват. Младите листенца бяха в онзи свеж зелен цвят, който те кара да огладняваш за салата.

IMG_1620

Движех се през малка акациева горичка, която беше цъфнала цялата. Медения аромат на цветовете образуваше почти физическо присъствие.

IMG_1614

Няколко леки изкачвания и пред мен се появиха официалните табели за началото на парка. Пътеката все още беше ерозирала, но нищо подобно на това долу. След малко тя се превърна в кърски път, а гората се отвори в нещо като поле. Започна зимната колова маркировка, която ме отведе през малка могилка. Имаше готин изглед напред към Ботев и… ЧАКАЙ! Това Райското пръскало ли е? 😀 Да!

IMG_1626

Яка изненада беше – почти от началото на пътя се вижда краят му 🙂

Тук някъде GPS-а показваше че има чешма. Носех две малки бутилки по 0.5 литра. До сега само леко бях наченал едната, но исках да я заредя с планинска вода. Въпросната чешма се намираше на 100 метра в страни от пътеката, и ако не ми беше отбелязана на картата, нямаше да разбера че съществува. Обаче водата не беше толкова хубава. Даже направо бих казал че е гадна, от онзи вид който по-скоро те кара да ожадняваш.

IMG_1632

IMG_1636

Поляната пред мен се изпълни с пасящи коне. Бяха изгладнели – ребрата им се четяха и пасяха като за последно. Нищо общо с другите балкански коне, които съм виждал – любопитни, бичещи айляк като чорбаджиите на планината. Тези бяха много яко заети да унищожават трева и нищо не можеше да ги откъсне от тази им работа.

IMG_1644

Движех се през един типичен кър, който само че се намираше на 1000 метра надморска височина. От доловете в ляво и дясно се чуваше кукуригане и блеене. Сянка нямаше, но пък и слънцето не жулеше. По средата на къра стигнах до голям разклон – надолу за манастира, нагоре – за заслон Маринка и Ботев. Склонът нагоре беше силно терасиран.

IMG_1651

Кърския път стигна до края на баира, който беше доста каменлив. И с пейки. Пред мен се извисяваха Райските купени, а финалната цел беше точно зад тях. Може би километър по права линия. Но пред мен стоеше огромно черно дере, което първо трябваше да прекося. Надолу продължаваше малка пътечка, която след малко пак се съединяваше с широк път.

IMG_1657

Теренът беше обсипан с четвъртити павета. Викам си – не може тук да не е имало някое замъче през вековете. И точно си го помислих, когато видях това 🙂

IMG_1662

Напред и отдясно се извисяваха Параджика и Юрушката грамада. Пролетното снеготопене беше започнало в някаква степен и планината отвсякъде течеше.

IMG_1683

Такива водопади се виждаха на няколко места и все още не подозирах че ми предстои да прекося потоците, които образуваха.

IMG_1675_6_7_tonemapped

Царския път свърши с уширение, където бяха складирани дърва. Тясна пътечка тръгваше да вие серпентини към дъното на дерето, където гърмяха водите на първия поток.

IMG_1693

Китно дървено мостче ме прехвърли от другата страна. Зелената вълна на пролетта имаше проблеми с влизането тук. Усещаха се последните опити на зимата да удържи тази твърдина. Тук-таме се виждаха малки снежни преспички, но нищо сериозно.

IMG_1696

Гората беше така навсякъде. По таймстамповете на автографите си правех извод че в гората е имало идиоти и през 70-те и през 80-те години.

Стигнах до голяма чешма с три пейки. Неусетно беше станало около обедно време. Подкрепих се с няколко малки шоколадчета. Водата беше прекрасна! Ето, това вече беше онзи горски елексир, който търсех 🙂 Опитах се да се удавя в нея и се размазах на пейките. Прибрах си боклука в торбата. Цялата пътека беше относително чиста, за целия човекопоток който се изсипва през нея. Е, имаше тук-таме някое боклуче, но нищо фрапантно. (С една ОГРОМНА забележка, че групата която мина след мен осра цялата гора, но за това – след малко)

IMG_1703

Някои поточета бяха избили на метри от пътеката. Над сериозните реки бяха прехвърлени удобни мостчета.

IMG_1707

IMG_1731

Умник 🙂

IMG_1736

IMG_1740

И тази гора носеше следи от февруарските червени кодове. Някои от съборените дървета са от по-стари времена, но имаше и по-пресни. Имаше и … WTF 🙂 Какво трябва да се случи за да се нацепи дървото спираловидно!? Извънземни?

IMG_1746

Стигнах до края на дерето и пътеката започна да прави мързеливи серпентини нагоре. До тук маршрутът беше песен, но ми предстоеше да си възвърна 200 и нещо метра денивелация. Имаше почивки 🙂

След петия завой излязох от сянката на дърветата и почти веднага очите ми се спряха на един лилав минзухар. Естествено, това беше само първия от много. Поляните напред бяха отрупани! Лилавия цветен килим се беше разстелил надлъж и нашир.

IMG_1751

IMG_1759

IMG_1760

IMG_1803

Пътеката се извиваше надясно, където под баира се намираше хижа Рай. А в ляво от мен – Райските купени. Газ към купените 🙂 Гледката отгоре беше бонбон! Но преживяването е нещо, което трябва да се изпита с всичките сетива и не може да се опише в картинка.

IMG_1766_7_8_tonemapped

IMG_1772

Ударих няколко телефона, чекнех се за снимки и хич не бързах да приключвам за днес. Часът беше около 14. По табелите прехода би трябвало да се взима за 4 часа, и за първи път успях да го направя за указаното време. До тук с митовете за 10-те часа 🙂 Времето все още беше готино, но прогнозите бяха за скапване. Дъжд през ноща, който да премине в сняг другия ден. Пред мен все още стоеше избора как да завърша приключението. Но не ми се занимаваше с него сега и реших да го отложа за по-късно.

На хижата имаше хора. Може би 10-15 човека. Сипах си вода. Хижарят ме засече веднага с „ти сега какво ще правиш“. Търсел си някаква група от 20 човека, които още ги нямало. Аахаа, яснооо, без мен тогава. Не се кефя на тълпи. Особено съм алергичен към пияни и шумни тълпи. Ще си бия една разходка до Пръскалото и ще си ходя. Водата беше обилна. Пътеката за Ботев беше изцяло залята от долното течение на водопада. Мини-вецът на хижата преливаше. Не ми се газеше кал утре сутринта.

Облаците се събираха и хвърляха интересни сенки.

IMG_1778

IMG_1786

IMG_1792

Хванах надолу. На слизането започнах да пресрещам изкачващи се хора. Абе, вие ли сте тая група от 20 човека, които хижаря търси? Ааа, даже сме повече! 25 сме! (Даммм, добре че не останах).

IMG_1814

След малко засякох основната им бойна група – една безкрайна върволица от хора. От Лесичово, Пазарджишко били, имали туристическо дружество. Здрасти, чал. А след тях какво бяха оставили……. Толкова боклук не съм виждал никъде! Обелки от банани, смачкани кенчета бира, мокри кърпички, сухи кърпички, нагризани ябълки, разсипани солети, мартеници, ластици за коса… Ако им бях събрал боклука, можех да заредя цял хоремаг с него. Чешмата е място за отмора и наслада. Коритото ѝ не е контейнер за боклук за скапаната ти двулитровка! Избеснях! Голяма черна точка за ТД Лесичово!!!

IMG_1815

Прибирането беше по-бързо. Теренът не е праволинеен, има и изкачвания и спускания. Интересен е, и дори и на връщане не ти става скучно. Гледките към планинските зъбери се сменят с гледки към Средна Гора – тя тук почти докосва Балкана.

IMG_1840

В дясно се червенееше Калоферския манастир в началото на екопътеката Бяла река. Дългата оптика достигаше до масовка от хора, налягали по поляните 🙂

IMG_1843

Качвах се в колата, когато ме зачукаха първите дъждовни капки. Таймингът беше добър. Разходката – много доволна. Успях да си избия насадения страх от хижа Рай. Вече съм убеден че името Джендем („Ад“) е сложено нарочно – да отказва хората от красотите там 🙂 Единственото разочарование беше, че мястото не е толкова отчуждено колкото очаквах. Постоянно имах чувството че съм все още в цивилизацията – широки полски пътища, добитък, хиляди хора. На хижата дори имаше WiFi интернет. Обещаните 10 часа в адския терен в едната посока не се сбъднаха 🙂 Отиването и връщането с почивките ми излязоха около 8 часа. Пътеката е айляшка и интересна. Обезателно ще се върна пак там, но другия път въобще няма да доближавам хижата 🙂

Мъглиж – Винишки Камък – вр. Попак

Очертаваха се 4 почивни Великденски дни, а какво са 4 почивни дни без поне една хубава разходка? Предния път като ходих до Винишкия камък, очите ми останаха там и се зарекох че ще се върна. Дойде и време и на тази заръка да се изпълни.

Планът беше да се кача до Винишкия камък. От там да намеря някаква пътека до връх Попак. По пътя да си харесам място, където да прекарам ноща. На следващата сутрин да се прибера и да започнем с Великденските трапези. Старите карти показваха няколко варианта за пътеки нагоре, а и до колкото помня – имаше някаква маркировка. Все пак си сложих доста време за ориентиране и още толкова за почивки. Изкачването не беше малко – идваше около 700 метра от кота 500 на Мъглижкия манастир до кота 1200 на върха. Взех си повече вода – до колкото помня предния път там нямаше почти никаква вода. По този показател се издъних, но за това – по-късно.

Предните няколко дни имаше продължителен (снего)валеж и балкана над Карлово се виждаше обилна покривка. Дори и главата на Средна Гора беше понапудрена. Те ти сняг за Великден 🙂

IMG_1281

Когато наближих Мъглиж, от пътя се отвори страхотна гледка към двете дестинации. Винишкия камък беше щръкнал, все едно се опитваше да съдере небето, а връх Попак отзад беше най-високото нещо наоколо. Очертаваха се страхотни гледки!

IMG_1287

Самия град кипеше от живот. Рекох си че по пътеките ще е фраш от хора и че въздухът ще е тежък от всички барбекюта, които ще се пекат. Друг път! Нагоре не срещнах ни жив човек. Цялото надмъглижие (дали това е правилната дума?) беше само за мен, муахахаха!

В 10 и нещо часа бях на паркинга на манастира. Задължителната снимка, която да отразява процеса на ръждясване на табелата във времето:

IMG_1290

Преди изкачването ми се струваше стабилно, но вече не беше толкова неизвестно и се минаваше лесно. Табелката казваше че 200 метра денивелация за 1 километър се взимат за час. Аз ги измаах за 40 минути с всички почивки и 15-те кила багаж 🙂 Горе естествено стабилно се размазах като гущер на припек. Но преди това бях изненадан – Винишкия камък беше получил ъпгрейд – тенекиено барбекю.

IMG_1296

От тук нататък го давах много лежерно – с помайване, чекнене на всеки камък и припек на слънцето. Като се върнах носът ми се обели три пъти, така че някой да не си помисли че се майтапя за припека 🙂

IMG_1309

Пролетта беше издухала зимата от боксовия ринг. Всичко цъфтеше. Всичко жужеше. Всичко пълзеше. Сняг се виждаше само надалече по по-високия гребен на Стара Планина.

Хапнах едно леко Corny за обяд и хванах пак нагоре. Пътеката свърши на едно разклонение както и предния път. Точно на разклона имаше скала-трон, от която се откриваше яка гледка надолу:

IMG_1333

Тук маркировката продължава наляво, но… Много е стара, много обрасла, и изчезва след още един знак. Ако въобще сте видели и последния. Тя и пътеката много не я бива. Даже хич. На практика до върха няма чиста и маркирана пътека. Има два начина да стигнете до връх Попак – с GPS по пътеката, която трасирах, или като отперете право нагоре по наклона на баира 🙂 Аз така направих в последствие и се опитах да се върна по някаква маркировка, но такава нямаше. Но едно по едно.

След обърканото разклонение продължих напред и минах покрай един величествен гребен, който на друго място би бил наречен за индианско убежище.

IMG_1346

Тук все още се движех по що-годе видима просека. Преди много много време това е било горски път между Мъглиж и Селце. Личи си че е създаван от човешка ръка, виждаха се и вложени камъни в основата му.

IMG_1353

Родопите бяха отнесли доста щети от февруарските бури, когато някои селища останаха бедстващи и откъснати от цивилизацията в продължение на седмици. Състоянието на тази гора беше подобно, макар и не чак толкова зле. Паднали дървета, изкоренени букове… гледката беше като в зловеща приказка на Братя Грим. От онези които не свършват с хепи енд.

IMG_1435

Съвсем скоро пътеката изчезна под туфи трева. Излязох на широка поляна, която беше… точната противоположност на това настроение! 🙂 Гледката надолу беше силно панорамна. Стъпвах по мек килим от дъхави билки и всяка крачка вдигаше опияняващи аромати във въздуха. Слънцето надничаше иззад клоните точно толкова колкото трябва за да не е нито студено, нито прегарящо. Абе, идилия отвсякъде! Тая поляна си плачи за кърски секс! Координатите ги давам само на доверени хора! 🙂

IMG_1360

На хоризонта се виждаше нещо интересно. Напреки на Средна Гора се беше проснало туловището на гигантска сребърна змия, както все едно дракон пази съкровището си. Това не беше нищо друго освен Змеевския проход – пътя за Стара Загора.

IMG_1371

Като ми досаклетя от седене, хванах отново пътя. Въпросът беше дали да се върна до голямото разклонение и да хвана другия ръкав (който не беше ясно дали ще ме изкара до върха), или пък да не го дръпна вертикално нагоре? Най-високата точка на моя рид беше връх Попак, така че докато се движех нагоре, бях на прав път 🙂 Така и направих. Километър и нещо през гората… естествено стабилно подплатени с почивки и прозявки. Намерих още няколко интересни скали, които гледаха надолу. Беше ме страх че върхът ще се окаже скалист, понеже аз алпинистки изпълнения не правя. Но вместо това той се оказа доста плосък във формата на обърната купа за плодове.

IMG_1384

И точно на върха ме чакаха няколко „гьола“ от последния сняг, които хващах може би точно на края на съществуването им. Направих интересно наблюдение. По целия път от Винишкия камък насам имаше жълти минзухари. Но тези долу бяха прецъфтели и вече си отиваха, докато тези горе бяха по-свежи, и някои дори току-що пробили снега.

IMG_1419

IMG_1428

IMG_1429

Гледката надолу беше силна, макар и да бях подготвен от многобройните погледни места по пътя.

IMG_1400

Пресевните на Шаново и Юлиево, с една изненада отзад… Отвъд Средна Гора се вижда се пушека от някой от радневските ТЕЦ-ове. Сега като сложа нещата на картата и излиза може би AES-а, който отстои на цели 62 километра от мястото на снимката.

IMG_1414

Гърбът на Стара Планина беше яко заснежен.

IMG_1416

Змеевския проход се виждаше там отсреща на малкото баирче, което представлява Средна Гора погледната от Попак. Мъглиж се сливаше по изглед с околните села.

IMG_1396

Докато се наслаждавах на гледката, Балканът зарева на север. От Габрово насам се носеше мощен хайдушки стон, който планината постепенно усмиряваше за да се превърне в „просто“ вятър, който слиза на юг към долината на розите. Чувствах се като застанал на ръба на света. На север – все едно триста хали виеха изпод снежната наметка на Балкана. На юг – слънцето, птичките и пчеличките. Това беше от онези моменти в които на човек му става густо да се почувства незначителен и в същия момент – Избран, като рядък екземпляр, на който му е позволено да се полюбува на всичко това.

На това му викам аз зареждане 🙂

След малко обаче си наложих да се върна обратно на земята. Водата беше на привършване, а хем бях взел повече. Но последното нагорнище, което взех напряко по баира ми беше стопило радиатора. Никъде по пътя нямаше вода. Долу в ниското имаше 2 малки поточета, извиращи от деретата. Но бяха на практика на височината на Винишкия камък, а аз бях прекалено разглобен да правя тигели нагоре-надолу. Другото нещо, което ме човъркаше беше как си разчетох времето. Бях сметнал целия следобед да търся върха, а в момента едвам минаваше 14 часа. Като сложих нещата на кантара, реших да зарежа първоначалния план и да се прибера в Стара Загора. При биричките и пържолите 🙂

Слизането надолу тръгна добре. От котата на върха тръгваше тясна изровена пътечка надолу. Мернах няколко моторджийски маркировки и тамън си рекох, че пътя надолу е ясен, когато и те изчезнаха.

IMG_1388

Цепих си надолу през гората по маршрут подобен на изкачващия се, когато внезапно на 20 метра от мен подскочи и избяга един заек. Грамаден на размери – като малко пони 🙂 Няма шега – направо си настъпваше ушите! 🙂

Развеселен от тази случка стигнах до друга камениста поляна. Тази беше по-открита и беше покрита от река от четвъртити камъни. Възможно е тук да е имало крепост, или манастир. Сигурен съм че историците има по какво да спорят – районът е пълен със стари зидове и останки.

IMG_1444

IMG_1448

Тук врътнах няколко разговора по телефона и тамън се канех да продължавам надолу, когато пред краката ми се шмугна една лисица! Много ми вървеше на животни последните няколко седмици. Бях на Марково по-миналата седмица когато с едно сърне взаимно си изкарахме акълите 🙂

IMG_1452

Последен поглед към Винишкия камък и слизане надолу по обиколния маршрут. Голям кеф ми направи че за цялата разхода почти не повторих пътека за качване и слизане. Получи се почти идеален кръгов маршрут. Един последен поглед от паркинга нагоре и си дадох сметка, че може би съм обиколил всички скални формации, които се виждаха отдолу 🙂 Кеф! Готина разходка се получи – 7+км със 700м денивелация по GPS. Единствения проблем е този с водата – много е оскъдна. С цялото снеготопене и единствената влага беше в две изворчета избили по средата на случайни дерета. Нямах реална пътека, но благодарение на това открих много интересни местенца. Винишкия камък е получил поне 2 звезди ъпгрейд с новото барбекю. Както разбрах – качване с 15 кила багаж (апропо – мръвки) е напълно постижимо, така че съм отворен към идеи за бедстване с пържоли там 🙂