Бачково – Марциганица

Разходката до Рилските езера вчера ми се стори малко постна, така че очите ми светнаха щом Вера предложи да направим един тигел от Бачково до Марциганица. Идеята с връщане обратно беше прекалено смела за еднодневка, но принципът щеше да е „да тръгнем, па да видим до къде ще стигнем“. Хижа Марциганица отдавна работи само за частни партита, така че спане там беше извън плана. Пътят до там беше доста и денивелацията беше значителна. В бонус към това – от хора съм чувал че теренът е доста изкъртващ. Точно нещо такова ми трябваше да ми доначеше крастата след вчерашните езера 🙂

За черешка на тортата – прогнозата за времето обещаваше дъждове и гръмотевици следобед. Ако не друго, това гарантираше че цялата планина ще е само за нас – кеф! 🙂

Към 9:30 бяхме с Вера и Стоян на паркинга на Бачковския манастир. За първи път виждах паркингите и улиците на пътя празни. Часът не ми се струваше особено рано, но някои кебапчийници току-що отваряха. Надявах се че лошата прогноза за времето е уплашила масовката от хора.

IMG_3507

За половин час дръпнахме до края на дългата поляна. Подминахме един циганин на края на асфалта, който се опитваше да ни пробута семки – „Нагоре никой не продава!“ Странно, имаме ли вид на хора, които се ловят на нещо по-малко от вратна пържола?

IMG_3510

След още малко стигнахме портата на резерват „Червена стена“. Я, от кога има порта? Тук последно съм идвал преди години, но спомените ми са свързани главно с едно пушещо барбекю. Е… пътят е напред и нагоре! Почти веднага след портата пътеката започна да се движи по руслото на една суха река. Гледахме си в острите камъни по които стъпвахме, когато срещу нас се изправи желязна стълба. Мммдобре… За да е пълна картинката, имаше и заковано стоманено въже за самопомощ. То много добре влизаше в употреба, противодействайки на влажните камъни под краката ти, които се опитват да те подхлъзнат. Идилията беше пълна, докато това не се повтори N на брой пъти. Ушите ми бяха погалени от много нецензурни думички 🙂

IMG_3513

След милион километра се измъкнахме от каньона в който лазехме до сега. Пътеката стана по-горска, но това беше измамно. След много кратко време стигнахме до една предвидливено забучена пейка с масички. Защо предвидливо ли? Защото след нея под ъгъл от 45 градуса нагоре тръгваше пътеката, която трябваше да ни изкара от дерето, в което се мотаехме до сега 🙂 Е… почивка за сандвичи с вратни пържоли 🙂 И наместване на инвентар, разкачане на крачоли и стягане на коланите.

С тоя баир направихме солидно изкачване, но това беше само капка в морето от 1000-та метра обща денивелация по маршрута.

Следващото Одисеево препетяствие бяха падналите дървета. Родопите бяха стабилно изчукани от бурите в началото на годината. Всеки втори бор беше съборен върху пътеката. Тук-таме имаше опити за разчистване и премахване на останките. Но за съжаление още в първите 500 метра на горския му беше свършил бензина за моторната резачка. Доста се забавихме в търсене на обиколни пътеки и газене на умрели иглолистни. Това доста ми бутна морала. Не бяхме стигнали още средата, а по план това същото трябваше да го връщаме и на обратно. Над главите ни все още тегнеше и прогнозата за весел дъжд с гръмотевици.

IMG_3521

Към 12 часа попаднахме на следващата масичка с грубо сковани пейки. Проведохме бързо съвещание за съдбата на експедицията, което беше брутално прекъснато от облак нападащи комари. Решихме да караме още един час напред и след това да се връщаме. Машала на Стоян, който някак си изтърпя грубото ми мрънкане, което отиваше към натискане на голямото червено копче за аварийно спиране на машината. Подкарахме я напред и след малко ни се откриха първите съществени гледки по маршрута. До тук се движехме изключително в дерета, изкачвайки се в дерета и попадайки в други дерета. (Вера – „Баси, уж все се изкачваме, а все се оказваме отдолу!“ 😀 )

IMG_3532

Малко след това балкана ни проговори. С онзи мощен бас и тътен, който беше плашил хората още от древни времена. На нас казваше – „Стягайте си гащите, че ей сега ви видях сметката!“. Баирите, които се виждаха тук-таме бяха забулени от облаци, а панорамните гледки към пътя назад обещаваха кофи с вода изсипващи се по нас. Направихме бърза оперативка. Намирахме се на не повече от километър-два от Марциганица. Да се връщаме назад както беше плана, щеше да бъде безумие. Напред ни оставаше по-малко път, а и … не изгарях от желание да играя на кънки по мокрите камъни от началото със стоманеното въже 🙂 Ползвахме жокер – обади се на приятел. Вера намери кой да ни вземе с кола от Марциганица.

И горе-долу в същото време ни заплющя бурята.

IMG_3533

Дъждецът започна скромно бъдейки омекотяван от стотиците листа над главите ни. Но много скоро тръгна с ряз, който ни накара да изкараме кой каквато защита има. Последния километър го взехме неочаквано бързо и експедитивно 🙂 Съвсем скоро излязохме от деретата и гората и пътеката се разстели през обширни поляни. Без грам завет и стряха. Това не ни попречи съвсем спокойно да си сипем блага водица от чешмицата преди мутренската вила. Няколко крачки още и излязохме на асфалт. Раз-два и бяхме на беседката на разклона за Марциганица, където беше чекпойнта с превоза ни. Засякохме едни колеги, които се били качили до Червената стена. Те приятелски ни отстъпиха заслона и се изнесоха.

IMG_3543

Проснахме мокрите дрехи и се заехме да доунищожим хранителните запаси. На мен нещо доста ми се услажда новата млечна серия на Corny. По такива места съм пълен със сладкотии, така че съм пробвал доста. Но определено Corny-то влиза доста добре когато си обезводнен, студен и силно се нуждаеш от бързи калории.

IMG_3545

Борис, който ни беше жокера, пристигна съвсем скоро и навреме да ни прибере. Преди това упътихме около 12345 голфа, които спряха до беседката да ни питат на къде е Марциганица и защо има табела „Частна собственост“. Каква е тая мания за там – не знам 🙂

IMG_3548

Равносметката по GPS накрая е около 9км ходене, което взехме за около 4 часа. Денивелацията е стабилна – над километър. На практика равно почти нямаше, освен последната част (относително казано). Теренът е много труден след последните бури. След „100“ спрях да броя падналите дървета, които искаха заобикаляне или прекрачване. Дъждът прибави добра доза мазохизъм, който ми влезе като кокаин във вените 🙂 Много добре ми дойде разходката и успя да ми проветри бубите в главата 🙂 Дано Вера и Стоян да се прибрали със същия оптимизъм, с който се движеха нагоре – те могат да ходят до края на света и там ще питат – „E, няма ли още?“ 😀

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *