От известно време медиите гъчеха яка реклама на Фестивала на боровинките на хижа Амбарица. Аз принципно не си падам много по културно-масовите дейности. Обаче нямах по-добра идея за уикенда, а и се оказа че и други приятели ще ходят. До последния момент бях на кантар, когато с Краси успяхме да се навием взаимно. Чатът във фейсбук имаше следния вид :)

KK> реши ли къде ще ходиш събота и неделя Ivan> миии май на Амбарица, ама за сега се клати работата KK> :) хижа ли беше това Ivan> да, ще има някакъв фестивал с някакви боровинки KK> къде се намира Ivan> между Сопот и Троян KK> аре да ходим :) Ivan> идваш ли :D KK> ми да, що да не :) разбрахме се

Главната част от човекопотока към Амбарица щеше да се качва от към Троян, от където пътя е по-лесен. Ние решихме да избягаме от тълпите хора през сопотския лифт и хижа Добрила. От там нагоре трябваше да отсеем и последния 1% от масовката през връх Левски и от там да се спуснем към хижа Амбарица. Не много лек маршрут с дължина около 10 км и на места наклони до 25-30%. Но и също така несравнимо по-зрелищен и възнаграждаващ от алтернативите :)

Има една порода хора, които краката все ги теглят нагоре. Нагоре и надалече. Не тръгват на някъде, защото ще е лесно, а напротив! За тази порода хора всяко постижение е тренировка за следващото. Те не виждат смисъл от разходки по асфалта, а парковете са им скучни. Тях можете да ги намерите кацнали на най-високия клон на най-далечното дърво, надпявайки се с орлите и с взор, пронизващ безкрая.
Аз не съм от тези хора :) Щастлив съм докато има биричка и ако може - асансьор :) За това когато Цвети подхвърли че замислят една разходка към Мальовица, доста се позамислих. Още ми държеше влага от предния път като ходихме с Димо и си настъпвах езика на всяка крачка. Но много ми се искаше един мач-реванш, та не ми трябваше много и направихме бързата организация. Събота събудихме петлите в 6 часа на пловдивския Лукойл. Таня, Цвети, Жоро и Боби - групата беше разнообразна и тепърва щеше да се увеличава. По средата на пътя се събрахме с Радо и към 10 часа се установихме на паркинга на планинската школа. То пък кво стана - имаше толкова много коли, че паркингите преливаха. Това ме подготви вътрешно за масовката от народ, който щеше да щъка нагоре. Целта се виждаше! "Напред и нагоре", което ни се превърна в девиз за надъхване :) Времето беше с нас - ясен слънчев ден. Нямаше да откажа малко облачета за цвят и сянка, ама не беше писано... Захапахме пътеката и след час стабилна крачка бяхме на първия чекпойнт - хижата. Бърза пиш-пауза и зареждане на запасите. В хижа Мальовица в момента върви зверски ремонт, който ще я направи по-луксозна от хотелите в Боровец. Всичко беше прясно измазано, санитарните помещения - фаянсирани, а новите матраци бяха приготвени за поставяне. След някоя друга седмица хижата ще може да удовлетвори и най-претенциозните изисквания. За нас пътя тепърва започваше. Над хижата се изкачват няколко каменни тераси. Движехме се заедно с няколко други групи. Ту ги изпреварвахме, ту те ни изпреварваха. Маркировката е прекрасно ясна, но въпреки това някой реши да си прави експеримент с една козя пътека към западния склон на долината. Явно или викам слабо, или стадният инстинкт е по-силен от мозъчния :) Не знам как се нахендрихме да ходим след тая група, но добре че само след двеста метра им дойде акъла в главата. Направихме си една разходка по камъните, която си беше изпитание за психиката. Не успяхме да изгубим повече от половин час заедно с геройската почивка, когато се озовахме обратно на пътеката. Срещу нас беше края на циркусната долина, от където нашия маршрут хващаше стръмно нагоре по сипея. Горното течение на река Мальовица беше доста пълноводно, и имаше защо! Снегът от сенчестите северни улеи въобще не бързаше да си ходи. Катеренето беше стабилно, но и духът беше на ниво. Простотии се ляха стабилно. Аз пък предната вечер бях помогнал в изпиването на една каса пръдливо Бургаско, та може би заради това зад мен нямаше хора :) Колкото по-нагоре се издигахме, толкова по-далечно ни се струваше всичко. Хоризонтът назад бягаше, а околните ръбове се снижаваха и разкриваха други ридове иззад тях. Въобще не усетих как излязохме на Елениното езеро. Предния път тук вече лазех от умора и си настъпвах езика. И в момента въздухът не ми достигаше. Почивките се редяха през 10 метра. Ама като гледам другите групи как бяха налягали по всяка полянка си рекох че това е съвсем нормално. Не сме чак толкова кашкавалени, та я давай газ :) В езерото имаше рибки! Много интересно от къде са се взели. Какви са, от кога са тук, как оцеляват... Разсъждавайки върху житието на цацата поехме по следващия сипей - може би вече последен! Надъхвах се че всяка направена крачка ми намалява оставащия път с една крачка. Имах идея че после на слизане ще ни се е*е м****а, ама едно по едно :) Вече излизахме сериозно на високо. Успяхме да хвърлим зуум чак до Мусала. Залязващия лунен сърп, пък ме накара да се заиграя с хората и композициите. Всяка заигравка си беше почивка, така че от тях имаше много :) Излязохме на едно седло и пред нас се разкри гледка на юг от Рила. В зелената курия се открояваха керемидите на Рилския манастир. От тук нагоре оставаше съвсем малко до същинския връх Мальовица. Финалът беше полегат, точно колкото малко да си починеш за кефа, който те очаква. От тук се виждаше хижа Мальовица и ЦПШ, където бяхме оставили колите. Струваше ни се невероятно да сме прегазили цялата тази долина. Градове, села, язовири... Погледът стигаше на много много километри на длъж и на шир. Но най-важното беше тук: Кефът да свалиш обувките и да усетиш живата трева между пръстите си - безкраен! Кефът да си обелиш краставица на покрива на света - безграничен! Някои така се размазаха от кеф, че дори му удариха и една дрямка :) И в този момент някой колега реши да пусне тази музика: Седиш и умираш от настръхване :) Изпълва ти се душата :) Поседяхме. Не ни се тръгваше. Но Нютон го е казал - всичко, що скочи нагоре, трябва после да падне надолу... Та хванахме полека-лека да слизаме обратно. Слизането винаги е по-зорно. Почивките бяха по-нарядко, а умората вече не идваше от недостиг на въздух, а от недостиг на колене. Все пак за нула време бяхме обратно на Елениното езеро. Часът минаваше 16 и в долината започваха да се протягат сенките от острите заобикалящи я зъбери. Астрономическия залез щеше да настъпи след много часове, но специално за нас излезе един малък частен златен час. Онзи час преди залеза, когато светлината е невероятна. След малко бяхме на хижата. Ударихме една лека бирена почивка. Но заедно със залеза пристигаха и ордите атакуващи комари и те успяха да ни изгонят надолу. Настъпваше време за въпроса с нощувките. Цвети, Жоро, Боби и Радо си бяха намерили хотел в Боровец. Аз и Таня мислехме да спим на хижата, но в последствие се отказахме, за да сме всички на едно място. Ако не си направим едно вечерно джамбуре, защо сме били целия тоя път? :) Та звъннахме един телефон на техния хотел, оказа се че има свободни стаи и запазихме. Лелката отсреща вика... "то ще е късно и няма да имаме човек там - ключът ще е в плик на пощенските кутии. А парите ги оставете някъде в стаята - разчитаме че ще сте коректни" :) Това беше типично отношение за някое малко родопско семейно хотелче. Така че много се изненадах когато се озовахме в един от най-лъскавите апартаментни комплекси насред центъра на Боровец. Умирахме за баня, бири и хапване, но ако си мислихме че денят е свършил - заблудаааа! Пиниз номер едно - топлата вода в стаята ни не вървеше. Трябваше ни половин час да си отвържем мозъците и да видим че има централен кран за топлата вода, та накрая я пуснахме. Пиниз номер две - за мен - бутилката с вода, която заредих от хижа Мальовица не била с добре сложена капачка. И цялата ми раница и резервни дрехи бяха мокри. Лошо! Много лошо! Това е ситуация, която ако си навън... може да ти скапе деня. Меко казано. А ако си навън и е зимно време... направо влизаш в сериозен филм, от ония дето ги дават по Дискавъри. Но сега нещата бяха добре - споменахме ли че хотелската стая се оказа напълно оборудван апартамент? :) Имахме и ютия и сешоар и тостер за филийки. Та дрехите бяха изсушени за нула време. Беше станало 11 вечерта, но ние тепърва се пуснахме по уличките да намерим къде да задоволим вълчия глад и жажда, които бяха настанали. Слънцето ни беше ударило малко по-силно от колкото очаквахме. Хем ползвахме шапки, хем се поливахме отгоре до долу с кремове и помади. Аз хванах много силен тен на ръкави, а да видите другите какви електроженисти бяха :) Ядохме супер яките беконени рулца и се изнесохме по креватите. Разходката беше супер. Лично за мен ще си я класифицирам в графата "Изпитания" :) Връх Мальовица този път беше по-благосклонен към мен и ми позволи да го възседна. GPS-а накрая каза че целия сегмент паркинг-връх-паркинг сме го взели за 11 часа, за които сме изминали 13 километра с общо изкачване и слизане от 1200 метра. Това е еквивалента на 40 блока от по 10 етажа :) Изкефих се на максимум, а следващите няколко дни мисля да ги прекарам в инвалидната количка със система от бира венозно :)

Получи се интересна разходка с 3 фалстарта, доста мото-километри и не чак толкова пешеходни километри. Скоро не си бях правил солова разходка и това ми даде възможност да ми говорят гласовете в главата ми :) Всичките им приказки ще ги синтезирам по-долу под наслова "10 правила за по-добра неделя".
Подготовката за уикенда почна няколко дена предварително. В последния момент прогнозата за времето уплаши някои от участниците, други пък им намериха работа. Докато се усетя и в петък вечер изпаднах в поредната ситуация за вадене на жокери от ръкава. Но бях много надъхан и малко ми трябваше. Тотото изтегли от купата с листчетата Фотинските водопади. Поразгледах картата и наблизо харесах връх Баташки снежник, където да се кача следобеда и да спя. Прогнозата за времето беше добра - 30% за кратък дъжд следобеда. Исках да снимам черни облаци над язовир Батак :) И стигаме до правило 1:

Няма лошо време, има лоша нагласа

Сутринта си опекох супер яки принцеси с луканка и хванах пътя. За Фотиново има два пътя на картата - през Пещера и Батак (отбивката за Нова Махала точно преди входа на Батак) и втория е през Равногор. Изкуших се да мръдна до Бековите скали до Равногор, но имам информация че пътя там е много зле, та минах през Батак. Шосето направи няколко серпентини нагоре, излизайки до готина гледка към бягащите облаци. Тук отбих да пощракам и да пия една вода. Тя пък каква стана работата - кашкавалените ми пръсти изпуснаха капачката на шишето и тя се търкулна под седалката. А принципно под седалките на ситроена няма никакво място да бръкнеш. Нещо падне ли там, брой го за изгубено и се моли за душата му. Въх... лоша работа - шише без капачка не върши никаква работа в колата. Наведох се да я взема, направих една челна стойка от йогата и докато се усетя се чу едно "пук" и си сецнах кръста :)

Не прави челни стойки от йогата, ако не си сигурен че можеш

Поне си взех капачката, а тоя кръст щях да видя какво да го правя... След малко бях във Фотиново. Такива широки улици за Родопско селце, кацнало на остър склон не бях виждал. Имаше място поне две коли да се разминат. Е, денивелацията между две съседни улици беше по пет метра, но това си беше очаквано. Ситроена взимаше съвсем нормално 30-градусовите наклони и събираше ужасените погледи на седянките пред всяка къща :) Маршрутът за водопадите започва край дървопреработвателния цех в долната част на селото. Куриозното е че пътеката тръгва надолу. Ново двайсе. Пътека, която не тръгва нагоре не е добра поличба :) Поточето се лееше край мен по целия път. Приятния ромон се нарушаваше тук-таме от моторните триони на дърварите. Тук трябва да спомена че тази година това ми е първата пътека в Родопите която виждам да е прочистена от падналите дървета. Похвално! Още в началото на пътеката интересните гледки започват. Стари калдаръмени пътища, обрасли в трева. Древни мостчета и дървени стобори. Първата половина на пътя сянка няма, а след това е на 50%. Слънцето явно не беше чувало прогнозите за дъждовете, защото безжалостно изсипваше отгоре ми космическа радиация. Пътеката е на практика широк черен път, дълъг около 3 км с много лек наклон. По дължината му има 2-3 беседки и огнища, но никъде не видях чешми. Разстоянието се взима за около час, а ако запасът ви от семки е по-голям - час и нещо :) В края на пътеката има беседка и табела, която да ви обясни защо сте били целия тоя път. И ако някой си мисли че това до тук е разходката, то интересното тепърва предстоеше. Всичко хубаво започва с рязката миризма на здравец. За първия водопад се слиза 20 метра в дерето. В помощ идват накованите стъпала и парапети и определено има нужда от тях! Почвата е износена от стотици посетители, мокра от пръските от водопада и с тоя стръмен наклон много лесно може да стане някой сакатлък. Долу първия водопад реве. Не просто бучи! :) Огромното количество вода се излива с такава сила, че прави няколко рикошета по стените на дерето докато падне долу. Нямаше нужда да докосвам приоритета на времето на фотоапарата - водата изтичаше с такава скорост че се размазваше сама на всякакви настройки :) Пръските хвърчаха навсякъде. Основата на водния пад беше на десетина метра от мен, но целия бях мокър. Рекох си че дори всичко нататък в деня да е провал - той си струваше дори само заради тази гледка :) Покефих се още малко и се върнах обратно горе за да хвана пътеката за другите два водопада. Които са в друго дере, още по-дълбоко. Това мостче беше с една идея по-паянтово от колкото ми беше комфортно. А камъкът след него беше две идеи по-наклонен от колкото очаквах. Там направих един балетен пирует като умиращ лебед, който премина в нинджа кълбо и си изкривих щеката на буквата Г.

Падай така че да станеш

Мекия алуминий не издържа напъна ми да я изправя и се счупи през средата :( Шок и ужас. Ами сега? Тая щека ми беше вярна толкова много километри... Бях я водил на какви ли не места. С нея минавах на трета скорост през местата, където нормално ми се разтреперваха коленете... Стана ми тъпо и аха-аха да зарежа тая разходка. Рекох си дай поне да видим другите водопади. Без щеката щеше да е трудно по тясната келява пътечка. Озовах се в подножието на другите два водопада. Боклуци нямаше - водната маса минаваше като товарен влак и отнасяше всичко по пътя си. През гъста трева, в която можеше да има скрити бенгалски тигри се стигаше до една полянка в основата на водопад номер 2. Там водата падаше с такава сила, че водните пръски се изстрелваха като шрапнели във всички посоки. Красота и кеф. Имаше разклонение означено като "Изглед", но не си направих труда да го проверя. Не исках да гледам водопадите от далече. Беше сто пъти по-яко водата да ми пада едва ли не на главата :) Издрапах обратно горе до беседката и се канех да си ходя. До тук бяха минали час и половина и може би леко закъснявах по графика си. Срещу мен по пътеката внезапно се изсипаха около 200 бабички, задвижвани от тинейджърски ентусиазъм. "Въъъй, как се е счупила щеката", "Водопада тука ли е, бабиното?". Тука е, даже табелка има точно срещу вас. Бяха с жълти шалчета като униформа от някое туристическо дружество. Автобусът им горе в селото беше с ямболска регистрация, не знам там какви дружества има... Обратно по пътеката ме заваля лек дъждец. Точно на време да ме разхлади малко, че вече почвах да прегрявам по обратното нагорнище. Разминавах се с групички от всякакви хора. "Риба има ли?" ме пита единия като сочи строшената щека :) Имаше кифли по чехли. Масовката беше по градски маратонки... Абе хора, с тия маратонки може да идете до табелата, ама след това ще си потрошите краката надолу. Работата не е шега!

Тръгваш ли за водопад - остави маратонките вкъщи

Към 13 часа бях обратно при колата. Кръстът ме беше отпуснал, та съвсем заслужено може да припишем целебни свойства на Фотинските водопади :) Подхода към връх Баташки снежник можеше да се направи от село Нова Махала, но на картата виждах пътека от дивечовъдното стопанство по средата на пътя. Исках от там да пробвам, пък дано и да видех и някакви животинки нагоре. Оставих колата на разклона за Девин. Там имаше вдигната бариера със знак забранено влизането на МПС. Може би бяха сериозни с това, понеже се виждаха и няколко камери. Е, не бяха. Коли си минаваха, надолу имаше и няколко почивни станции. Това което на картата беше 2 см шосе в реален мащаб беше към 1.5 километра. Можех да си спестя половиния час ходене с колата, ама на...

Ако има асфалт поне още 2 см напред по картата, ползвай го

Началото на пътеката за Баташкия снежник представляваше стръмен дъждовен улей, обрасъл от всякъде с елаци. Не можеше да се ходи нормално изправен, а и камъните играеха. Не ме изкефи особено, та си рекох да се върна обратно до колата и да пробвам с официозната пътека през Нова Махала. Още половин час на обратно. Пак ме заваля дъждец. Обяд вече минаваше, та пренаредих малко плановете. Спирам на първата срещната беседка да хапна и да изчакам да превали. А, тя каква беседка се оказаааа... Мохабетчийница за чудо и приказ. Сватба и кръщене да вдигнеш направо. С голям кеф хапнах и разгледах похвалните послания, които някои посетители бяха оставили. Заредих вкусна студена водица и хванах пътя за Нова Махала. Там гледах пътеката, която ми трябваше на картата и навигирах по селските улички. Видях един асфалт който ходи в моята посока, та рекох да го използвам на максимум. Отведе ме километър и нещо по-нагоре от селото в някаква вилна зона. Напред тръгваше черен път в моята посока, така че оставих колата и го захапах. Движеше се привидно успоредно на пътечката, която ми трябваше и си виках че все някъде ще се срещнат. Облаците бяха бонбон и се надявах за подобен обзор и от горе. Но какво стана - моята горска магистрала сви в ляво и никога не се срещна с правилната пътечка. Съвсем явно отиваше на съвсем друго място. Поне между върхарите успях да си открадна една далечна гледка към язовир Батак.

Вярвай на GPS-а, той знае по-добре

Фалстарт. Беше минал час и нещо. Ако тръгнех да се връщам, за да започна от нулата от долу щях да съм два часа назад. До горе пътя хич не беше малко - по описания около 7 часа. Нямаше да успея да стигна до горе по светло и това ми обезмисляше мераците за гледките. Трябваше да измисля нов план. Хич не ми се прибираше към вкъщи в това хубаво време, а и най-мразя да разопаковам неизползвана екипировка... Димо щеше да е на Храбрино днес, та рекох да мръдна на там. Там поне района е дефолтен и ставаше за бакъп на оригиналния план. Не бях ходил към Момините скали, а там все щях да намеря някъде да спя. Така че газ обратно към Пловдивското поле. През целия ден температурите се движеха в приятния диапазон около 15 градуса. Не бях чувал гласеца на климатика. Но само стъпих на околомръсното на Пловдив и се чу "ВУУУУУ" - околната температура рязко скочи на 25 градуса. След малко бях на Храбрино и хванах една пътечка край реката, която трябваше да ходи до скалите. Но... фира. Оказа се че пътечката е отнесена от реката по почти цялото си протежение. Тук-таме се виждаха части от нея, но реката беше направила голям екшън покрай миналогодишните наводнения. И за да бъде пълна деморализиращата картинка, отвсякъде ме нападаха комари с размерите на руски многоцелеви изтребител. Да кажа "оставих тоя план" ще е доста неописателно.. да речем че в този момент настроението ми беше като на препикано мушкато, което го ритат наляво-надясно :)

Не вярвай на GPS-а, той нищо не знае

Звъннах на Димо поне да го видя и да пием едно кафе в селската кръчма. Той ми обясни къде е правилната пътека за Момините скали. Починах малко и аха-аха да ми се върне настроението за ходене. Но за деня ми стигаха три фалстарта и вече бях почнал да капвам от цялото това блуждаене.

Една мелба помага, а една бира - още повече

Прибрах се, разхвърлих нещата. Бях си взел леонска наденица с беконче, които да си приготвя навън на жар, но предполагам че и вкъщи на печката става :) Това беше последния жокер за деня, който много ми се услади.

Ако си мислиш че имаш достатъчно фолио за готвене, няма да ти стигне

Добра разходка си беше. Има и хубави дни, има и не чак толкова хубави дни. Успях да се поизкъртя от ходене, което беше едната цел за днес. Порадвах се на хубави гледки. Поразхладих се в дъждеца. И за да бъдат 10-те неделни правила наистина 10, ще завърша с това:

Оценявай всяко постижение, особено в кофти дните