Момини Гърди

Връх Момини Гърди се намира над Старозагорските минерални бани. Името му произлиза точно от външния вид на терена, погледнат от Баните 🙂

От доста време гледахме за една разходка на там. Преди няколко месеца имахме един опит за изследване в тази посока, който беше осуетен поради непристъпната джунгла. Бяхме тръгнали в едно кално и мокро време и това също малко допринесе до неуспешния край.

Събота се очертаваше същия валежен климат, но хъса ни беше повече 🙂 А и имахме идея да заходим от към Сулица – по друга пътека от друга карта.

В Сулица ни посрещна лек ръмеж. Имахме около километър кърски път. Почвата беше глинеста и се лепеше по обувките. Порастнах поне 20 сантиметра височина. Онзи деншните изпепеляващи жеги ми се струваха абстрактно понятие на фона на лекия дъждец, който ни миеше физиономиите.

IMG_5670

След половин час излязохме на поляна с ловджийско чакало и хранилка. От тук пътеката трябваше да направи чупка и да влезе в гората.

IMG_5684

Само че пътека – йок 🙂 Обследвахме линията на дърветата. Тук-таме като че ли се виждаха малки пътечки, по които са минавали животните. Но всичките тези се разсейваха и изчезваха след няколко метра навътре. Почти се бяхме отказали, но с един напън успяхме да пробием храсталака. Влязохме в борова горичка, през която се вървеше малко по-лесно. Почти успяхме да си върнем надеждата, когато след 20 метра се озовахме в поредната джунгла. Дъждът беше спрял, но мачетето на Сашо изтърсваше двойно повече вода от дърветата 🙂

Следващите 500 метра бяха мъка. М-Ъ-К-А. Взехме ги за час и нещо. Имаше акробатика. Имаше патешко ходене. Имаше псуване. Имаше трески забити в пръсти. Само пътека нямаше. Опитвахме се да следваме следата от картата, надявайки се че все някъде ще намерим по-проходима част от нея. Такава нямаше. Явно картата беше стара. От тук човек не беше минавал с години и природата си беше взела всичко обратно. Няколко пъти си мислехме да се откажем. По нас нямаше сухо място. Тъч скрийна на GPS-а ми вече отказваше от влагата, която се беше събрала по него. Но да оставим резултата 2:0 за Момини Гърди? Не 🙂

Тук-таме намирахме малки полянки с отсечени пънчета. Имало е човешка дейност тук. Но съдейки по мъха върху пъновете, който беше дебел два пръста – не е било хич скоро. По едно време наклонът се успокои и вече ходехме почти по равно. Стигнахме малка поляна с много старо огнище. Намираха се няколко шишета. Стъклени! На дъното на едното успяхме да разчетем „БДС 1987“. Чувствахме се като археолози 🙂

IMG_5681

Вече си мислехме да наречем това „върха“, да му теглим 10 майни и да си ходим. Но като че ли видяхме лека пролука напред. Почти като тунелче в храсталака. Хванахме го така на майтап и – о, чудо! – след 10 метра стигнахме нещо, което не очаквах да намерим – котата!:)

IMG_5679

Вече съвсем бях отписал това начинание, но все едно пресякохме финиша с гордо вдигнати глави 🙂 И точно до котата намерихме и единствената туристическа маркировка, която видяхме за деня.

IMG_5680

Някой ако не вярва – ей на 🙂

Последва час храстолазене обратно. Като се върнахме Сашо си е пуснал трите части на Рамбо. Гледал ги и вика че Рамбо ряпа да яде с неговата скромна джунгличка, в сравнение с нашата 🙂

Имаше известна доза кеф, че намерихме това, за което бяхме тръгнали. Разбирам какво се е случило с пътеката – гледки от върха няма, районът не е особено атрактивен. Няма данни за крепости, които да привличат иманяри. Няма хорски мерак и всичко се връща обратно към дивото състояние. Което не е зле, ако сте тръгнали за по-непосещавани местенца. Имаше елементи от типа „blast from the past“ с находките, които се намират горе. Усещането че ходиш по места, по които човешки крак не е стъпвал от години е доволно.

Кечи Кая, Козник и Родопската Шипка

Крепостта Козник се намира в местността Кечи Кая близко до Рудозем. Около 14-ти век е охранявала пътя от Беломорска тракия към Горнотракийската низина. В настоящето не е останало много от крепостта. Все пак изцяло разкрит е поне един каменен зид, широк 2 метра. Доста от „крепостите“ и толкова нямат 🙂 Според легендите Ерим Папа е пазел там безчетни златни съкровища, и следователно – всичко е изръшкано от иманярите. Въпреки това разходката до там беше много доволна – предоставяше много гледки и места за почивки.

Организацията започна отдавна, когато Сашо вкара идеята да направим един уикенд на вила „Козник“. Тя се намира в подножието на Кечи Кая и щеше да е идеалната база за разходки нагоре с разпивки надолу. По пътя ни валя страхотен дъжд, където субаруто на Антон за малко да демонстрира как се трансформира в подводница 🙂 Освен това от всичките дни в годината уцелихме точно някаква Богородица, та около Бачковския манастир имаше 10 километра задръстване. Така е, нали християнската религия се проявява по празници…

Потопът който ни изпра след Чепеларе успя да вдигне няколко апетитни мъглички, заради които спирахме неведнъж.

IMG_5484

Към 15:30 след половин час як офроуд бяхме на вила „Козник“. Там черния път свършва в беседка с чешмичка и нагоре почва туристическия маршрут. Тук още не беше валяло, но зад баирите се чуваха гръмотевици. Рекохме да хванем пътеката, докато не се е отворило небето.

IMG_5503

Схемата на маршрута даваше някаква представа, но… не можаха ли да принтират по-сносно изображение? Нагоре маркировката беше в подобно състояние. Къде я има – надраскани зелени стрелки със спрей. Тук-таме – табелка. Табелките обаче сочат няколко обекта, а пътеката е една. Разположението им беше по места, които не се забелязват от посоката на движение. Един път уцелихме разклонение за село Върба (маркирано!) и когато се зачудихме и взехме да се връщаме, чак тогава от този ъгъл видяхме следващата табелка за Козник. Въобще – за реализацията на пътеката им пиша Среден, а за ентусиазма – Добър! 🙂

IMG_5516

Най-добрата маркировка, която можете да хванете е един черен електрически кабел. Движи се по пътеката през цялото време, чак до края, където стига до една… лампа 🙂 Някой е прекарал 2 километра кабел по дърветата за да захрани една крушка, осветяваща скалата. Среден за реализацията и Добър за ентусиазма! 🙂

IMG_5520

По маршрута нагоре има 4 беседки. Единствената вода обаче е долу на паркинга. Всяка беседка е сложена на място с добра гледка към долните ридове, към Рибница и Рудозем.

IMG_5524

Дължината на пътеката е около 1 км, а денивелацията – около 250 метра. Наклонът си е стабилен, ходи се в предимно широколистна гора на сянка. От погледните места на далечните била се съзират кацнали други беседки, явно части от други маршрути?

IMG_5532

След половин-един час разходка успяхме да изгубим половината група от пушачите 🙂 Със Сашо и Живо излязохме горе – на Двата Братя – две скали, застанали като стражите на Родопите.

IMG_5541

В скалите имаше няколко естествени скални ниши. Някои от тях даваха началата на малки пещери. Едната изглеждаше много любопитно, все едно скалата е куха.

IMG_5543

И тук започват изкопите на иманярите. Дупки имаше навсякъде. Части от инструменти бяха захвърлени по скалните ниши. Наблизо беше беседка №4 и откритата част от каменния зид. Не ми се видя особено впечатляващо, на фона на красотите които ни заобикаляха.

IMG_5558_59_60_tonemapped

Слязохме до вилата за да изпълним втората част от плана – а именно, стабилното хапване и пийване 🙂 За да не ви дразня – ще ви спестя гледки и описания на деликатесите, които се извадиха. И на огромната оранжева котарана, придаваща цвят на мястото 🙂

IMG_5572

Другата сутрин точно бяхме влезли в режим на мързел. Въобще не ни се тръгваше, но… седмицата се върти. Слязохме до Рудозем да видим има ли нещо останало от празника. Вчера имали празник на града с панаир и скара-бира и всичко както си му е реда. Заради него бяха отцепили някои улици, заради което отцепване пък бяхме минали през една фабрика. Тя много ни хвана окото, та по-добре да покажа:

IMG_5638

Все едно машината на времето ни беше оставила по погрешка в 1960-та година. Рудозем има индустриален облик. Дори сградите около общината са едни такива – широки, ниски, с обширни пространства помежду им – все едно бивши производствени цехове 🙂 Въпреки лудницата покрай вдигането на панаира, имаше една нотка на спокойствие, която много отчетливо се усеща когато дойдеш от големия град.

IMG_5652_3_4_tonemapped

Тук пътищата ни със старозагорската група се разделиха. Тяхната логистика щеше да ги прекара през Кърджали (и за по-напряко – през Златоград 😀 ), а пък аз реших да се върна по почти същия път. Гергана ми беше препоръчала пътя през Полковник Серафимово за Смолян. А и аз исках там да видя едно място, известно като „Родопската Шипка“. На връх Средногорец през 1912-та година (Първата балканска война) е била проведена решителната битка, която е освободила родопите от османско иго. В памет на жертвите на върха е издигнат паметник и мавзолей, до който се достига през кратък пасаж от стъпала.

IMG_5667

Мястото беше почти безлюдно. Плочките бяха обрасли с дебел зелен килим, който вдигаше свежи аромати на всяка крачка.

IMG_5661

На четирите стени на паметника имаше плочи с кратки текстове. „Не забравяйте идеала на българския народ -обединение на племето ни-„. Хубав завет, който май не е достигнал до много хора… Костите в мавзолея сигурно биха се въртяли като пумпали в гроба, ако можеха да видят какво става с България, за която са дали животите си.

За мен последва два часа прибиране през китните родопски пътчета. Ако не знаете, в село Фатово имат – цитирам табелата – „ЧАСТЕН АГРО-ФИТНЕС КЛУБ“! 😀 Сега съжалявам че не спрях да го щракна 😀
Спретнахме си чудесна разходка под наслов „непознатата България“. Много такива места има, и винаги е кеф да намериш нови.

Априлци – Марагидик – х. Тъжа – изкъртване по Марагидишки

Със Сашо отдавна замисляхме една разходка. Все нещо изникваше и тя няколко пъти се отлагаше, до този момент:

[11:19:05] Freki: Planina sybota
[11:19:10] Freki: ?
[11:19:49] Ivan Petrushev: да!
[11:19:54] Ivan Petrushev: къде
[11:20:09] Freki: Botew ot sewer
[11:20:11] Freki: ?
[11:20:20] Ivan Petrushev: приема се

И така започна една организация. Аз през цялото време си мислех че идеята е наистина да отидем до Ботев през хижа Плевен, а пък Сашо ме сюрпризира че имал предвид през хижа Тъжа. Това надигна много вежди от моя страна, понеже километрите там минават в големите двуцифрени числа. Но той беше твърдо на идеята, че през Плевен ще ни е прекалено лесно и няма да ни е интересно 🙂 Ентусиазмът беше голям, но реалистично го виждах да идем най-много до Марагидика и да слезем от там пречукани. Което пак щеше да е готина разходка и така се получи в крайна сметка 🙂

Цялата публикация „Априлци – Марагидик – х. Тъжа – изкъртване по Марагидишки“