Момини Гърди

Връх Момини Гърди се намира над Старозагорските минерални бани. Името му произлиза точно от външния вид на терена, погледнат от Баните 🙂

От доста време гледахме за една разходка на там. Преди няколко месеца имахме един опит за изследване в тази посока, който беше осуетен поради непристъпната джунгла. Бяхме тръгнали в едно кално и мокро време и това също малко допринесе до неуспешния край.

Събота се очертаваше същия валежен климат, но хъса ни беше повече 🙂 А и имахме идея да заходим от към Сулица – по друга пътека от друга карта.

В Сулица ни посрещна лек ръмеж. Имахме около километър кърски път. Почвата беше глинеста и се лепеше по обувките. Порастнах поне 20 сантиметра височина. Онзи деншните изпепеляващи жеги ми се струваха абстрактно понятие на фона на лекия дъждец, който ни миеше физиономиите.

IMG_5670

След половин час излязохме на поляна с ловджийско чакало и хранилка. От тук пътеката трябваше да направи чупка и да влезе в гората.

IMG_5684

Само че пътека – йок 🙂 Обследвахме линията на дърветата. Тук-таме като че ли се виждаха малки пътечки, по които са минавали животните. Но всичките тези се разсейваха и изчезваха след няколко метра навътре. Почти се бяхме отказали, но с един напън успяхме да пробием храсталака. Влязохме в борова горичка, през която се вървеше малко по-лесно. Почти успяхме да си върнем надеждата, когато след 20 метра се озовахме в поредната джунгла. Дъждът беше спрял, но мачетето на Сашо изтърсваше двойно повече вода от дърветата 🙂

Следващите 500 метра бяха мъка. М-Ъ-К-А. Взехме ги за час и нещо. Имаше акробатика. Имаше патешко ходене. Имаше псуване. Имаше трески забити в пръсти. Само пътека нямаше. Опитвахме се да следваме следата от картата, надявайки се че все някъде ще намерим по-проходима част от нея. Такава нямаше. Явно картата беше стара. От тук човек не беше минавал с години и природата си беше взела всичко обратно. Няколко пъти си мислехме да се откажем. По нас нямаше сухо място. Тъч скрийна на GPS-а ми вече отказваше от влагата, която се беше събрала по него. Но да оставим резултата 2:0 за Момини Гърди? Не 🙂

Тук-таме намирахме малки полянки с отсечени пънчета. Имало е човешка дейност тук. Но съдейки по мъха върху пъновете, който беше дебел два пръста – не е било хич скоро. По едно време наклонът се успокои и вече ходехме почти по равно. Стигнахме малка поляна с много старо огнище. Намираха се няколко шишета. Стъклени! На дъното на едното успяхме да разчетем „БДС 1987“. Чувствахме се като археолози 🙂

IMG_5681

Вече си мислехме да наречем това „върха“, да му теглим 10 майни и да си ходим. Но като че ли видяхме лека пролука напред. Почти като тунелче в храсталака. Хванахме го така на майтап и – о, чудо! – след 10 метра стигнахме нещо, което не очаквах да намерим – котата!:)

IMG_5679

Вече съвсем бях отписал това начинание, но все едно пресякохме финиша с гордо вдигнати глави 🙂 И точно до котата намерихме и единствената туристическа маркировка, която видяхме за деня.

IMG_5680

Някой ако не вярва – ей на 🙂

Последва час храстолазене обратно. Като се върнахме Сашо си е пуснал трите части на Рамбо. Гледал ги и вика че Рамбо ряпа да яде с неговата скромна джунгличка, в сравнение с нашата 🙂

Имаше известна доза кеф, че намерихме това, за което бяхме тръгнали. Разбирам какво се е случило с пътеката – гледки от върха няма, районът не е особено атрактивен. Няма данни за крепости, които да привличат иманяри. Няма хорски мерак и всичко се връща обратно към дивото състояние. Което не е зле, ако сте тръгнали за по-непосещавани местенца. Имаше елементи от типа „blast from the past“ с находките, които се намират горе. Усещането че ходиш по места, по които човешки крак не е стъпвал от години е доволно.

Кечи Кая, Козник и Родопската Шипка

Крепостта Козник се намира в местността Кечи Кая близко до Рудозем. Около 14-ти век е охранявала пътя от Беломорска тракия към Горнотракийската низина. В настоящето не е останало много от крепостта. Все пак изцяло разкрит е поне един каменен зид, широк 2 метра. Доста от „крепостите“ и толкова нямат 🙂 Според легендите Ерим Папа е пазел там безчетни златни съкровища, и следователно – всичко е изръшкано от иманярите. Въпреки това разходката до там беше много доволна – предоставяше много гледки и места за почивки.

Организацията започна отдавна, когато Сашо вкара идеята да направим един уикенд на вила „Козник“. Тя се намира в подножието на Кечи Кая и щеше да е идеалната база за разходки нагоре с разпивки надолу. По пътя ни валя страхотен дъжд, където субаруто на Антон за малко да демонстрира как се трансформира в подводница 🙂 Освен това от всичките дни в годината уцелихме точно някаква Богородица, та около Бачковския манастир имаше 10 километра задръстване. Така е, нали християнската религия се проявява по празници…

Потопът който ни изпра след Чепеларе успя да вдигне няколко апетитни мъглички, заради които спирахме неведнъж.

IMG_5484

Към 15:30 след половин час як офроуд бяхме на вила „Козник“. Там черния път свършва в беседка с чешмичка и нагоре почва туристическия маршрут. Тук още не беше валяло, но зад баирите се чуваха гръмотевици. Рекохме да хванем пътеката, докато не се е отворило небето.

IMG_5503

Схемата на маршрута даваше някаква представа, но… не можаха ли да принтират по-сносно изображение? Нагоре маркировката беше в подобно състояние. Къде я има – надраскани зелени стрелки със спрей. Тук-таме – табелка. Табелките обаче сочат няколко обекта, а пътеката е една. Разположението им беше по места, които не се забелязват от посоката на движение. Един път уцелихме разклонение за село Върба (маркирано!) и когато се зачудихме и взехме да се връщаме, чак тогава от този ъгъл видяхме следващата табелка за Козник. Въобще – за реализацията на пътеката им пиша Среден, а за ентусиазма – Добър! 🙂

IMG_5516

Най-добрата маркировка, която можете да хванете е един черен електрически кабел. Движи се по пътеката през цялото време, чак до края, където стига до една… лампа 🙂 Някой е прекарал 2 километра кабел по дърветата за да захрани една крушка, осветяваща скалата. Среден за реализацията и Добър за ентусиазма! 🙂

IMG_5520

По маршрута нагоре има 4 беседки. Единствената вода обаче е долу на паркинга. Всяка беседка е сложена на място с добра гледка към долните ридове, към Рибница и Рудозем.

IMG_5524

Дължината на пътеката е около 1 км, а денивелацията – около 250 метра. Наклонът си е стабилен, ходи се в предимно широколистна гора на сянка. От погледните места на далечните била се съзират кацнали други беседки, явно части от други маршрути?

IMG_5532

След половин-един час разходка успяхме да изгубим половината група от пушачите 🙂 Със Сашо и Живо излязохме горе – на Двата Братя – две скали, застанали като стражите на Родопите.

IMG_5541

В скалите имаше няколко естествени скални ниши. Някои от тях даваха началата на малки пещери. Едната изглеждаше много любопитно, все едно скалата е куха.

IMG_5543

И тук започват изкопите на иманярите. Дупки имаше навсякъде. Части от инструменти бяха захвърлени по скалните ниши. Наблизо беше беседка №4 и откритата част от каменния зид. Не ми се видя особено впечатляващо, на фона на красотите които ни заобикаляха.

IMG_5558_59_60_tonemapped

Слязохме до вилата за да изпълним втората част от плана – а именно, стабилното хапване и пийване 🙂 За да не ви дразня – ще ви спестя гледки и описания на деликатесите, които се извадиха. И на огромната оранжева котарана, придаваща цвят на мястото 🙂

IMG_5572

Другата сутрин точно бяхме влезли в режим на мързел. Въобще не ни се тръгваше, но… седмицата се върти. Слязохме до Рудозем да видим има ли нещо останало от празника. Вчера имали празник на града с панаир и скара-бира и всичко както си му е реда. Заради него бяха отцепили някои улици, заради което отцепване пък бяхме минали през една фабрика. Тя много ни хвана окото, та по-добре да покажа:

IMG_5638

Все едно машината на времето ни беше оставила по погрешка в 1960-та година. Рудозем има индустриален облик. Дори сградите около общината са едни такива – широки, ниски, с обширни пространства помежду им – все едно бивши производствени цехове 🙂 Въпреки лудницата покрай вдигането на панаира, имаше една нотка на спокойствие, която много отчетливо се усеща когато дойдеш от големия град.

IMG_5652_3_4_tonemapped

Тук пътищата ни със старозагорската група се разделиха. Тяхната логистика щеше да ги прекара през Кърджали (и за по-напряко – през Златоград 😀 ), а пък аз реших да се върна по почти същия път. Гергана ми беше препоръчала пътя през Полковник Серафимово за Смолян. А и аз исках там да видя едно място, известно като „Родопската Шипка“. На връх Средногорец през 1912-та година (Първата балканска война) е била проведена решителната битка, която е освободила родопите от османско иго. В памет на жертвите на върха е издигнат паметник и мавзолей, до който се достига през кратък пасаж от стъпала.

IMG_5667

Мястото беше почти безлюдно. Плочките бяха обрасли с дебел зелен килим, който вдигаше свежи аромати на всяка крачка.

IMG_5661

На четирите стени на паметника имаше плочи с кратки текстове. „Не забравяйте идеала на българския народ -обединение на племето ни-„. Хубав завет, който май не е достигнал до много хора… Костите в мавзолея сигурно биха се въртяли като пумпали в гроба, ако можеха да видят какво става с България, за която са дали животите си.

За мен последва два часа прибиране през китните родопски пътчета. Ако не знаете, в село Фатово имат – цитирам табелата – „ЧАСТЕН АГРО-ФИТНЕС КЛУБ“! 😀 Сега съжалявам че не спрях да го щракна 😀
Спретнахме си чудесна разходка под наслов „непознатата България“. Много такива места има, и винаги е кеф да намериш нови.

Априлци – Марагидик – х. Тъжа – изкъртване по Марагидишки

Със Сашо отдавна замисляхме една разходка. Все нещо изникваше и тя няколко пъти се отлагаше, до този момент:

[11:19:05] Freki: Planina sybota
[11:19:10] Freki: ?
[11:19:49] Ivan Petrushev: да!
[11:19:54] Ivan Petrushev: къде
[11:20:09] Freki: Botew ot sewer
[11:20:11] Freki: ?
[11:20:20] Ivan Petrushev: приема се

И така започна една организация. Аз през цялото време си мислех че идеята е наистина да отидем до Ботев през хижа Плевен, а пък Сашо ме сюрпризира че имал предвид през хижа Тъжа. Това надигна много вежди от моя страна, понеже километрите там минават в големите двуцифрени числа. Но той беше твърдо на идеята, че през Плевен ще ни е прекалено лесно и няма да ни е интересно 🙂 Ентусиазмът беше голям, но реалистично го виждах да идем най-много до Марагидика и да слезем от там пречукани. Което пак щеше да е готина разходка и така се получи в крайна сметка 🙂

4:00 часа сутринта. Аларми звънят, вежди се мръщят. Хич не съм гладен, но си правя царските принцеси. Щеше да ми е нужна много енергия днес.

5:00. Багажът е стегнат и натоварен. Паля и хващам пътя. Контролно обаждане до Сашо и Видето. Планът е да се чакаме на центъра на Априлци.

6:00 Почвам да катеря Беклемето, а на изток се заформя уникален изгрев. Облаците препускат над главата ми и ми устройват гледка за милиони. По едно време всичко отгоре ми беше един огромен ягодов захарен памук. Но на пустия път няма една отбивка, където да спра да направя някоя снимка. На всичкото отгоре по завоите пред мен караше един бавен черен голф. Не вярвах че думите „бавен“ и „голф“ могат да се употребят заедно в едно изречение – ама на… Изгревът продължаваше да се развива и да изнася представление, достойно за Холивудска драма. Най-после успях да спра на равното отгоре и да хвана развръзката:

IMG_4810

IMG_4813

Слънцето се вдигна над главата ми, а заедно с него започнаха и мъглите. Имаше отбивки за наслада на окото!

IMG_4817

8:00 успяхме да се съберем със Сашо и Видето. Рекомбинирахме се в едната кола и хванахме да довършим асфалта нагоре от Острец. След 5-6 километра намерихме една готина поляна, където преминахме в пешеходен режим. В началото пътя караше успоредно на дерето на река Острешка. Имаше спрели коли навсякъде, и съответно всяка полянка беше окичена с палатки. Кебапчетата се печаха от сутринта.

IMG_4825

След километър готината пътека се изроди в стръмен сипей. Все още бяхме на сянка в гората, но количеството на прахоляк и камънак беше доста над търпимото. Наклонът беше убийствен и почивките се нижеха. Все се надявах че ще получим някой друг равен километър, но… Явно цялата денивелация беше събрана тук. Следващите 2 километра бяха много неприятни. Камъните от сипея бяха нестабилни и ходенето беше мъка. По време на спиранията за почивките едвам седяхме прави. Изкарах от ръкава си всичките мотивиращи жокери, че имаше сериозна опасност да свършим разходката по-бързо от предвиденото 🙂

IMG_4830

Цитат на Сашо от по-късно: „Ако някой ми беше казал, че ще се качим там горе, никога нямаше да се качим“ 🙂

Стръмния сипей продължаваше, а ние даже още не бяхме пресекли условната граница на парк Централен балкан. Надявахме се по пътя да намерим чешма. Искахме да заредим вода и да хванем нагоре през Марагидика без да се налага да ходим до хижа Тъжа. Планът все още беше да ходим към Ботев, а по билото беше ясно че вода няма да има. Няколко пъти пресичахме широк черен път. Но не знаехме колко ще ни забави и дали въобще ходи до горе, така че продължихме да лазим по маркираната пътека. Гледките бяха кът, а и то на всяка крачка очите бяха приковани надолу в търсене на следващата сигурна стъпка… Много изнурително изкачване.

IMG_4835

Стигнахме до началото на парка. Първата радостна изненада за днес – чешма!!! 🙂

IMG_4836

Тодор да е жив и здрав, все с хубаво го споменавахме 🙂 Спряхме се за петнайсет минути, хапнахме. Имаше готини пейки с масички – първите които виждахме до тук. След 2 часа и половина ходене, това беше първото хубаво нещо, което виждахме. Хич не ни се тръгваше… Но си рекохме че малко остава и айде – нататък.

IMG_4838

Вече надкачвахме 1500 метра и скоро излязохме от гората на откритото. Изля се обилно количество крем против слънце – Видето направи Сашо като блек-метъл вокал 🙂

IMG_4839

Най-после изкачването свърши и пред нас се показа гледка. Отпреде в една долчинка беше хижа Тъжа, зад нея беше старата неработеща хижа Мандрата, а отпред на цялата композиция беше цъфнал голям богат… хотел. Така ни казаха пичовете от паркова охрана, които си бяха паркирали бялата джипка отпреде му. Явно пазеха някой да не открадне хотела.

IMG_4844

В дясно ни се намираше едно малко хълмче, на километър зад което беше котата на връх Марагидик. Или поне ни се стори „малко“ преди да почнем да го катерим. На вид наклонът си беше полегат, но си беше 300 метра изкачване. Километрите сипеи до тук ни бяха разказали играта. Тук Сашо поиска да го цитирам точно за блога, но ако го направя, ще трябва да сложа няколко червени точки за непълнолетните читатели 🙂 Общата идея беше че бил извършил болезнена копулация със себе си, помъквайки тежката раница с половината къща на гърба си 🙂

Вече виждахме пред нас билото от Марагидик през Юрушка грамада и Параджика.

IMG_4853_4_5_tonemapped

Станцията на връх Ботев изглеждаше на една ръка разстояние. Аха-аха да я пипнеш. Само че километрите бяха над 10, сложи ги – 20 с връщането. Гърбиците които трябваше да минем изглеждаха като Марагидика, който ни мъчи до сега. Направихме една преоценка на плана. Нямаше начин да идем до Ботев и да се върнем. Единият резервен план беше да се разпънем да спим някъде по средата на трасето. Но пичовете долу в белия джип 100% имаха един акт с нашите имена отгоре, който само чакаше да се случи. Другият резервен план беше да идем до хижа Тъжа и да спим някъде около нея. Натам отивахме, но първо си дадохме един час кефене на върха 🙂

Кефът да си свалиш обувките и да се размажеш на поляната! Надморската височина беше 1900 метра и беше върхът за днес.

IMG_4856

Гледката под нас беше царска! Махалите на Априлци се бяха разтлали от единия до другия край на хоризонта като мартеничка от червени и бели покриви.

IMG_4864

Поглед надолу към хотела и си спомняхме напъна с последното изкачване.

IMG_4865

За всеобщ кеф излязоха едни много фотогенични облачета.

IMG_4871

По-късно получих укори че не съм снимал тревички, та прилагам този фото-материал в опровержение на същите 🙂

IMG_4870

 

Остри зъбери изникваха от земята на Северния джендем.

IMG_4887

Не ни се тръгваше, но трябваше. Имахме още неща за вършене през деня. Не беше много ясно къде ще спим, така че подкарахме се надолу по-експедитивно. Долу пък до гъзарския хотел, точно пред бялата джипка на горските се изсипа един керван от други джипки и си устроиха паркинг. Толкова за забраната за МПС-та на територията на парка. Въобще наоколо с колко джипки, ATV-та и мотори се разминахме… не е истина. Искам да видя как паркова охрана спира да охранява парка от туристи и почва да го охранява от истинските джигити!
От кервана се изсулиха една сюрия деца и кифли по модни шалчета и токчета и се втурнаха да „покоряват върха“…

IMG_4892

Слязохме до хижа Тъжа. Хижата е кацнала по средата на един от безбройните склонове наоколо. Сградата е малка и неугледна отвън. Отвътре изглеждаше малко по-сносно, а се виждаше че и са правили някакъв ремонт на дограмите.

IMG_4894

Размазахме се на поляната да починем. Отпред естествено имаше джип-паркинг. По едно време дойдоха и моторджии. Бирата беше топла, лещата беше разреждана няколко пъти, а пилешката супа – все едно аз съм я правил. Не ни хареса хижата, а и контингентът който се заформяше там не ни беше по вкуса. Хижарската котарана беше кисела и ми разписа автограф на ръката. Решихме че няма да го бъде тук за вечерта. Наоколо теренът беше само в стръмни склонове и не изглеждаше примамливо нито за палатки, нито за хамак.

IMG_4903

Рекохме да хванем обратно по пътеката и да се оглеждаме за подходящо местенце. Какво ти оглеждане – гледахме си в краката! 🙂 Защото сега километрите сипей трябваше да ги слезем обратно. Който си мисли че слизането е по-лесно от изкачването… 🙂 И за да са по-интересни нещата, на няколко пъти бяхме стабилно опрашени от мотористи, атв-исти и прочие моторизираната сган.

IMG_4912

Тук или маркировката леко фейлна или за изкачване и слизане бяха предвидени отделни пътеки. По едно време едни пирамидки ни вкараха в една такава джунгла, че… имаше много псуване. Видяхме гроба на Чочо.

IMG_4915

Най-после слязохме долу до реката. По-надолу имаше доста къмпингуващи, така че все някъде тук щяхме да си намерим място. Часът отиваше към 18, а цялото слизане почти беше изтрило чувството ни за хумор. Бяхме гладни, жадни, скапани и изгорели 🙂 Единственото ми желание беше да стигна до реката и да си натопя краката в нея 🙂

Съвсем скоро си намерихме равно и достъпно място. Лагерът за нула време беше вдигнат и краката – натопени в реката! 🙂

xxx

Изкараха се деликатесите, опънахме всичко на един камък като маса. Устроихме си много блага вечеря под звуците на ромолящия поток.

IMG_4931

Не ни трябваше много и за нула време се трупясахме. За сефте ми се случва да си легна преди 23 часа, но много се изкъртихме през деня.

IMG_4938

Тази вечер съм спал като заклан към 11 часа и това ми беше един от най-качествените спанета, които съм имал до сега. Имаше едно леко пробуждане към 2 часа сутринта, колкото да видя че има още много време и не трябва да ставам още 🙂 Имаше дефолтното събуждане от вътрешния часовник към 7 часа. Чудех се дали да ставам, ама си рекох да не се занимавам с глупости. И така до 10 без нещо, когато и другите се размърдаха 🙂 Обикновено винаги към 5 часа гората се събужда и всякакви досадни гарги почват да писукат. Но днес или нямаше такива, или съм бил прекалено заклан да ги отразя.

Закусихме стабилно. Не ни оставаше много път до колата и за нула време бяхме долу. Малко кафе и сладоледи в Острец за финал на експедицията. Търсехме мол, но още не са направили. А пък имат чудесно местенце между казиното, гранд-хотела и трите кръчми. По конете – и в къщи…

Беше си изкъртване. GPS-ът казва че сме изходили над 14 км с около 1000 метра изкачване и слизане. Уж не изглежда като страшно число, но теренът беше гаден. Стръмните сипеи и камъни те държат постоянно на шрек. Моторджиите те прашат. Гледките са чак накрая и до там няма какво да те мотивира визуално. Определено не бих повторил точно в тази посока. Следващия път ще пробваме през хижа Плевен като нормалните хора 🙂 Но пък всяко изкъртване си има положителна черта – то е тренировка за следващото! 🙂