Родопи – пътешествие във времето

Посетени места този уикенд – повече от пръстите на ръцете и впечатления – безброй! Дивите кътчета на Родопите ни приеха и ни разкриха спираща дъха красоти.

Всичко започна събота сутринта, когато се опитах да си изпека закуската на изключена печка. Това е сигурен знак, че последващата разходка ще мине като по мед и масло. И наистина ни тръгна „по вода“ – от Пловдив тръгнахме с лек дъждец, а прогнозите бяха типично есенни. Всъщност не се сещам да сме имали експедиция с Мартин и Катя, когато да не ни е прал дъжд, мъгла или сняг 🙂

Идеята за маршрута беше съвсем бегла. В последния момент петък вечерта бяхме набелязали няколко обекта, като по пътя спряхме на още няколко и уцелихме нешлифованите диаманти.

Газ нагоре към Бяла Черква. По пътя след село Цар Калоян мернахме параклиса „Св. Петка“, с който открихме деня. Параклисът беше заключен, но прилежащата му мохабетчийница – не. Имаше интересно аязмо, до което се стигаше малко заобиколно отзад, следвайки стрелките.

IMG_6753

Шосето нагоре продължава през туристическата зона на хижа Здравец. Тя е крайна точка за 99% от пътуващите по този път, но не и за нас. По-нагоре се намира бившето летовище Бяла Черква. Преди години тук е имало силно развита туристическа дейност. Бунгала, почивни станции, хижи и вили. Сега всичко е потънало в развала. Виждат се просеките на ски-писти, овенчани с лифтове и влекове…

Спираме се за малко в Белочерковския манастир „Св. Св. Петър и Павел“. Манастирът е изгорял до основи през 2002-ра година, но вече е почти възстановен с леглова база от 120 места. Църквата е действаща и малко зорно успявам да измоля да направя една снимка.

IMG_6762

Отпред се натъкваме на две моторизирани реликви 🙂

IMG_6763

IMG_6765

От тук пътеките ни отвеждат между призраците от едно друго време. Красиви вили – сега пустеещи. Фонтани, затрупани с мравуняци.

IMG_6776

IMG_6779

Тук-таме през ръждата на времето прозира лукс, достоени за министри и директори. Двуетажни вили, камини, гредореди, дърворезби…

IMG_6786

Продължаваме към едно погледно място, а над нас са надвиснали мъгли и облаци.

IMG_6791

След около половин час пристигаме на поляната. При хубаво време от там се виждат село Косово и Хвойна. При лошо… да речем че е по-интересно 🙂 Мартин се прави „е, за тва ли бихме толкоз път“, и в същото време засипва пейзажа с бараж от фотографски огън. Картите памет свършват, батериите прегряват 🙂

IMG_6810

IMG_6815

IMG_6828

Слизаме по широкия каменен път, прокаран за ракетното поделение. Тук-таме се виждат цигански фургони. Черешката на тортата беше караваната на Биг Брадър 🙂

IMG_6832

Изпълнихме плана за тук. Последва едно слизане до околовръсното на Пловдив и зачекване нагоре към селата Лилково и Ситово. Един бърз магазин по пътя, да заредим някои последни неща. Някой спомена нещо за вино и взехме че спряхме и на магазина на Старата Изба в село Първенец. С ръка на сърцето мога да кажа че там правят едно от най-хубавите вина, които съм пил…

Пътят нагоре към Лилково е зле. Има един участък от 10-на километра, който се взима за половин час. Точно на разклона между Лилково и Ситово намерихме следващия обект. Под моста на шосето са се разположили каскада кокетни малки водопадчета. Най-високия пад да беше към 2 метра, но красотата им беше несъзимерима с височината.

IMG_6870

Каньонът предлагаше безброй ракурси, светлината беше медена… лекия отенък на есента идваше като глазурата на тортата.

IMG_6873

Девизът на село Лилково спокойно може да бъде „Където старото среща новото“. Древните къщи, плевни и обори съжителстват двор до двор с новите лъскави вили и хотели. Не може да не споменем и бирария Щайнер, обзаведена в соц-механджийски стил 🙂

IMG_6904

IMG_6912

Обратно до разклона и поемаме към Ситово. Съвсем малко след това виждаме табелата за Ситовския надпис. Той се намира на 50 метра над пътя и до него се стига по много стръмна пътека. Самият надпис не е разчетен и за него има много теории. Но няма да навлизам в любимите на интернет конспирации за извънземни и енергийни цивилизации 🙂

IMG_6914

Село Ситово е интересно по много параграфи. Къщите – накацали по стръмни склонове. Стари покриви от тикли, изрисувани с мъхове, стени от зидани камъни, които не са мръднали от десетилетия…

IMG_6938

IMG_6954

Селото не е запуснато, в него има хора. Но никъде не ни залая куче. За сметка на това пък привличахме любопитните погледи на жителите и им дадохме материал за клюки за дни наред 🙂 Както си обикаляхме и един мъж ни настигна, подавайки три чепки грозде. Посрещане по родопски! Мъжът бил бивш самолетен инженер, сега занимаващ се с недвижими имоти. Предложи ни и по кафенце, но времето напредваше по-бързо от колкото ни се искаше. Минаваше 17 часа, и не ни оставаше много светлина. А все още нямахме избрано място за лагеруване и ни оставаше една много важна цел за посещение в списъка за деня – изоставеното ракетно поделение.

Натоварихме се с тежките багажи и дадохме ряз към един параклис с аязмо, който трябваше да се намира над селото. Тук-таме табела, тук-таме нещо чуто от този или онзи. Но без карта или местен, който да ви насочи, мястото го пишете неоктриваемо…

IMG_6957

Вдигнахме лагера на бързо, оставихме Катя да почива и с Мартин продължихме нагоре. Дневната светлина ни беше на привършване, а облаците продължаваха да ни висят заплашително на главата. Разстоянието не беше голямо, но имахме и да вземем към 200 метра денивелация. Темпото беше добро и за около час стигнахме.

Поделение 32820 – Бяла Черква – е сформирано през 1961 г и е закрито през 1999 г. Било е въоръжено със зенитно-ракетни установки СА-75 „Двина“. В интернет може да се прочете много за историята му. В днешно време там могат да бъдат намерени руини, обрасли с храсталаци бункери, казарми превърнати в обори и едно циганско семейство, нанесло се във фургон на плаца.

IMG_6966

IMG_6971

IMG_6982

Чувствахме се като археолози. За съжаление всичко което не беше циментирано или закопано отдавна е било задигнато от иманяри и цигани.

IMG_6988

IMG_6989

Окопи, складове за въоръжение закопани в земята – всичко е разграбено и унищожено.

IMG_7008

IMG_7009

Тунелите, свързващи огневите позиции.

IMG_7021

IMG_7022

Светлината беше на свършване, а по главите ни зачукаха ситни капки. Дадохме си сметка че може би сме изчерпали запаса си от късмет за днес и си налегнахме парцалите обратно към лагера. За нула време бяхме обратно долу, а там ни очакваше приятна изненада – Катя беше направила някаква женска магия и беше спретнала едно домашно огнище. Незнайни зарзавати църцореха на плочата отгоре 🙂

IMG_7030

Въобще не ни трябваше подканяне – опънахме масата, накълцахме мръвки и заредихме плочата с по-мъжки съставки 🙂 Запекохме едно страхотно винено мезе – шишчета с беконче и луканка. Гарнирани с леонска наденица и лучец. Беконът се карамелизирва толкова сочно, че луканката се разплаква! 🙂

IMG_7034

Освен това ред за огъня чакаха и 12 наденици, които не знам от къде се измъкнаха 🙂

IMG_7038

За завършек на деня, облаците се разсеяха и ни оставиха да си направим мохабета без да ни е страх от потоп и водно унищожение 🙂 През ноща валя, трещя геройско и духа вятър, но палатките и хамаците бяха топли и сухи и не успяхме да се впечатлим особено 🙂

IMG_7053

Утринното слънце се усмихна и още веднъж се убедихме че майският бог на дъжда – Чак Мол – ни харесва.

IMG_7060

Опънахме мокрите платнища и палатки да изсъхнат малко на слънцето, и се заехме да довършим надениците за закуска 🙂 Вдигнахме панаира и тръгнахме да се прибираме. Но беше още рано, времето беше много по-хубаво от колкото имахме право да се надяваме и на бързо измислихме още една дестинация за деня.

Село Извор не ни предложи нищо интересно, но на връщане през Храбрино мернахме един параклис с паметник, кацнали на една висока скала. Рекохме да се поразходим да ги видим. Влязохме в една църквичка и без да искаме попаднахме на едно от първитете килийни училища. Строено в 1825 г и не виждало ремонт от тогава, сградата беше в окаяно състояние.

IMG_7072

IMG_7075

Църквата „Св. Харалампи“ беше в малко по-добро състояние. Женицата вътре се надяваше на по-добри дни. Даде ни карт-бланш да снимаме колкото си искаме.

IMG_7079

IMG_7081

След това времето ни подгони към вкъщи и закрихме експедицията.

Докоснахме се до дивата красота на Родопите. Стъпихме в селцата, където падне ли първия сняг и се отцепват от цивилизацията за месеци напред. За момент на Бяла Черква погледнахме в миналото, когато хората все още са обитавали това райско местенце. Когато все още сме имали армия и страната не е била разграден двор. За съжаление времената се менят и определено не към по-добре…

Беше хубава и поучителна разходка. Времето беше с нас. Пекнахме доста мръвки. Навъртяхме 150 мото-километри и 12 пешеходни. Раздвижих си краката и възвърнах малко форма. Вече се замисля следващото пътешествие в района 🙂

Запознаване със Северното Черноморие

Който ме познава, знае какво ми е мнението за „ходенето на море“ – загуба на време 🙂 Така че Сашо малко трудно успя да ме навие за една разходка из Добружанския край. Но трите дни прекарани там ме убедиха че просто до сега съм ходил на грешните места, в грешното време.

Събота сутринта рано се събираме цялата група – аз, Сашо, Цвета и в другата кола – Георги, Стоян и Деница. По пътя ни засече страхотна мъгла, висока едва няколко метра. Облаците плуваха на пръсти над нас и когато пътя минаваше по някой баир, под нас в долините се образуваше море от мъгла. Яд ме е че не спряхме за снимки, но ни чакаше 400 км път и трябваше да сме експедитивни. По пътя естествено имаше перипетии – другата кола се счупи и някак си се докараха от Шумен до Варна само на трета скорост. Последва търсене на магазини, сервизи и напасване на криви китайски части. Все пак към 2 часа успяхме да сме отново на път и вече не оставаше много.

Пейзажът в северна България е доста по-различен. На където и да се обърнеш – няма нищо 🙂 Хоризонта е един прав и чист – пукнато баирче няма. До където ти погледа стига – безкраен кър обработваема земя. В нивите постоянно сноват комбайни, трактори и камиони. Съвсем ненадейно изникват и на шосетата. Но колони няма, понеже всеки път е прав, с видимост на километри напред и се изпреварва лесно. Друга интересна промяна в пейзажа по на север бяха ветрогенераторите. Все съм виждал по някоя друга перка по билото на Стара Планина, но въобще си нямах идея от мащаба с който това се случва в източна Добруджа. Перките са милиони! На където и да се обърнеш виждаш по много.

Към 15 часа в средния следобед стигнахме крайната цел – вила Булгари в село Българево. Къщата е прекрасна, добре оборудвана, с басейнче и голяма поляна, където дори се намери място и за хамака! 🙂 Това беше щаб-квартирата за операциите в следващите три дни. Разтоварихме багажа и газ наобратно да ядем.

IMG_6193

Мидена ферма „Дълбока“ се намира между село Българево и Каварна. Последния километър надолу пътя е доста стръмен и осеян отвсякъде с паркирали коли. Ресторантът е доста популярен, особено сред румънците.

IMG_6152

Голямо надъхване беше за мидената ферма, но аз лично не останах много очарован. Неотсервирани маси, бавно обслужване, изнервени клиенти и сервитьори мрънкащи че било края на сезона. Отдавна не бях ял миди и като че ли очаквах нещо повече там.

От там се прибрахме обратно да вземем малко въздух и да продължим с яденето 🙂 Една голяма хладилна чанта с пържоли ни чакаше, която нямаше да се изпече сама.

IMG_6222

За качеството и количеството на последвалите кулинарни щуротии въобще няма да ви говоря 🙂 Може би малко се надценихме с количеството – ядохме пържоли за закуска, за между другото на другия ден и останаха и за из път на обратно. Не чух някой да се оплаква! 🙂

Неделя със Сашо станахме към 6 часа да гоним изгрева.

Прословутият залив „Болата“ се намира съвсем близо – на някой друг километър от Калиакра. По пътя започна да се заформя един небесен пожар, който ме накара да отбия и да загрея батерията на фотоапарата.

IMG_6225

Заливът има формата на полумесец с източно изложение с два вълнолома от север и от юг. По-голямата част от плажната ивица беше превърната в паркинг и в момента кипеше усилена дейност по пускането на стотици лодки… Засилихме се към кея – трудно беше да хванем някоя композиция без милиони хора в нея.

IMG_6268

Хубавия изгрев е като симфония. Той не е нещо което просто се случва, удряш една снимка и си ходиш. Той е като произведение на изкуството с много части. Всяка има свое настроение и се представя по различен начин. Багрите по облаците когато слънцето е все още под хоризонта. Сенките които хвърлят един върху друг. Промяната в цвета, когато се осветят отзад. Промяната в цвета на самото слънце докато се издига нагоре. Всичко това се представи много подобаващо днес и направо ме боли сърцето когато сега трябва да ви избера 1-2 снимки. И 20 снимки няма да отразят това което наблюдавахме. И видео няма да стигне да пресъздаде соления аромат, писъка на чайките и шума от прибоя…

IMG_6254

Над нас имаше нещо като фар или наблюдателница. Намерихме едни стъпала, които катереха склона и ни изкараха до него. От горе се разкри готина гледка към целия полумесец на Болата.

IMG_6297

IMG_6329

Представлението което наблюдавахме наближаваше своята заключителна част. В момента в който слънцето се вдигне 2 пръста над хоризонта, светлината му вече става прекалено силна за снимане и гледане в тази посока. В този момент неопитния изгрево-търсач би си тръгнал от залата на представлението. Но това би било грешка, понеже произведението имаше тайна следваща част, на която щяха да се насладят само останалите след това.

IMG_6323

IMG_6292

IMG_6338

IMG_6346

Тръгнахме си със сърца изпълнени с кеф и заредени за предстоящия ден. А той щеше да е дълъг.

Следващата дестинация щеше да е село Тюленово. Това е най-източното село в страната. Името му идва от това че двата тюлена, които румънската царица е освободила преди много години са се заселили тук. Успешно са създали и потомство, което вече отдавна го няма – прогонено от засилващите се човешки дейности в региона. А тези дейности са доста съществени. 1951 г. тук е открит нефт (може да се види едно невзрачно паметниче по средата на селото). Край шосетата могат да се видят много петролни помпи, поклащащи се напред-назад. Из полетата като избити мастодонти в безкрайните ловни полета са разхвърляни големи ръждясали резервоари.

IMG_6420

Без да искам направих най-добружанската снимка на всички времена 🙂 В едно – композиция на всички индустрии тук – петролната кълвяща птичка, ветрогенератора и безкрайното поле от житницата на България.

В Тюленово се разходихме по крайбрежните скали. А те са за чудо и приказ! Остри отвеси от по 20 метра, надупчени от пещери, проломи и каменни ниши. Мястото е популярно за скално катерене, виждат се и наковани клинове на някои места.

IMG_6382

Наближаваше обяд и яркото слънце прежаряше отгоре, убивайки всички кадри. Щраках доста, но си знаех че само хабя батерия и карта. Мястото е страхотно, но иска друго време с по-подходяща светлина.

IMG_6389

Самотника и арката. Нещата не са само въх и ах. Навсякъде около нас имаше надгробни плочи. Дали катерачи, дали водолази или просто заблудени туристи…

IMG_6404

Какъв трябва да си да си опънеш лагера в пещерата… Едно, че имайки предвид статута на защитени територии – това би трябвало да е доста забранено. И второ – че стотици хора ще минават през спалнята ти ежедневно.

От Тюленово прескочихме до Шабленската Тузла за един плаж. Край езерото има екопътека. Информационната табела обещаваше разходка с дължина от 3км и покъртителната обща денивелация от 9 (девет!) метра. До сега не бях виждал пътека с едноцифрена денивелация 🙂 Слънцето точно се беше разпекло, а напред нямаше сянка, така че рекохме да оставим тази обиколка за друг път. Вместо това се опънахме на плажа с най-синята морска вода, която виждах до сега. Слънцето галеше меко, вместо да прежуря. Без чадъри нямахме проблеми. Безценно беше пясъка да не е с температурите за нестинарство по обяд. Водата се е пекла цяло лято и я получихме с най-топлата възможна температура.

IMG_6425

Покиснахме се и след като гъбясахме подобаващо се преместихме в Шабла да хапнем на обяд. Там в едно крайпътно кръчме ядох най-яките миди. В града имат една бензиностанция от класата на онези, от които започват филмите на ужаса, та рекох да отложа зареждането за по-нататък 🙂 Писахме следобеда волна програма до залеза и се пръснахме. Аз използвах момента да ударя една яка дрямка в хамака и да наваксам за ранното ставане.

Търсихме място от където да хванем интересен залез. Нос Калиакра беше наблизо, но Сашо го режектна. Вместо това отидохме да потърсим един рибарски плаж точно от другата страна на антените. Късно тръгнахме и нямахме много време за разузнаване. Липсата на готино местенце беше компенсирана от представлението на небето.

IMG_6441

IMG_6447

IMG_6475

Отскочихме на бързо до Болата, но не хванахме нищо съществено там. Лодките се прибираха и плажът отново беше паркинг. Уж има чадъри, но аз ако трябваше да се пека, не знам дали бих избрал точно там. С това цялото движение и мръсотия, която рибарите оставят след себе си…

Вечерта излязохме така по селски. Седнахме на Морското Конче в центъра на Българево и пак подкарахме с царските трапези.

IMG_6512

За следващата сутрин взех да се пробвам за изгрева от пристанището на Каварна. Там като отидох пък видях един висок чукар от южната страна и козата в мен се обади. На картата в OSM имах пътека до горе, така че пратих команда „пълен напред“ до краката и забих с яка крачка нагоре. Денивелацията е около 100 метра, а дължината – под километър. Хората които не могат да се събудят без кафе, трябва да пробват с една такава разходка за преди изгрев слънце 🙂

Стигнах горе малко преди нужното време. Пред мен се откри обзор към целия южен квартал около пристанището на Каварна, към изкуствения плаж. Виждаха се далече назад антените до Българево. И по средата – долината на мидената ферма бълваше яко мъгла!

IMG_6520

IMG_6525

Облачната покривка беше кът, но оскъдните небесни дантелки се бяха позиционирали на точното място.

IMG_6555

IMG_6568

Вече взе сериозно да се развиделява и слязох долу до малкото пристанище. Както се казва в песента – „Надежда всякаква тука оставете“…

IMG_6583

А това високото беше моята наблюдателница:

IMG_6587

Днес беше последният ни ден, но имахме още малко време да се помотаем наоколо. Разходихме се до нос Калиакра. Входът за комплекса е по 3 лв на човек и се плаща на една бариера опъната по средата на шосето. Малко след нея има паркинг и почват сергиите. Естествено, панаирът е пълен – стотици сергии продаващи едни и същи боклуци. Тук-таме имаше разкопки. Носът е заемал важно тактическо положение през вековете. Траки, гърци, римляни, византийци, българи – всички те са оставили следи от мощно присъствие. Храмове, военни укрепления, жилищни комплекси – наоколо е разхвърлян един миш-маш от архитектури и епохи.

IMG_6603

IMG_6611

Малко по-нататък има музей, помещаващ се в една средно-голяма пещера. Изложени са намерени предмети от околността, има и макет на цялата крепост от незнам си кой век. Точно пред музея са курдисали и истински пещерен ресторант.

IMG_6627

Следващия обект по пътя към вкъщи беше Балчик с ботаническата градина и царския дворец.

Паркингът е по 2 лв на час, билета за градината е 7 лв, а за двореца – 5 лв. Дворецът се намира вътре в градината, така че ако искате да стигнете до там, ще ви трябва и билет за градината. Добре, нека още сега си изясним нещо – Дворец няма 🙂 Това на което са турили тази гръмка дума всъщност е комплекс от десетина къщурки – вили в ренесансово-средновековен стил. Това което показват по снимките е вилата „Тихото гнездо“, която се намира долу почти на плажа. Може да я видите отвън без билет, а дали си заслужава от вътре…

Историята на мястото е завързана с румънски предателства, заграбване на територии и самонастаняването на румънската царица в новите земи. Но не е политически коректно да пиша такива неща, а и не искам румънски нинджи да ми почукат на прозореца, така че – до тук 🙂

Ботаническата градина е изградена на доста по-късен етап през 1955 г. от ректора на Софийския университет. Първите впечатления като влезе човек в градината не са големи – „я, пет лехи с шарени чушки“.

IMG_6656

От тук тръгнахме „да видим кактусите“ и се изгубихме в една голяма оранжерия. След това се оказа че има още кактуси, а и за десерт – още дори не бяхме видяли истинските кактуси 🙂

IMG_6660

И внезапно се оказа че градината е много по-обширна от колкото изглежда. Аранжировката е много добра – всяка алея или кът си имат тематика и скука няма. Така се наименуват „Английския двор“, „Алеята на виното“, „Висящия терасен лабиринт“, „Тунелът на любовта“ и други. Градинарската работа е майсторска!

IMG_6702

IMG_6704

Във винарната имаше безплатна дегустация на вина. И то все изчанчени – вино с мед, вино от ананаси, вино от въздишки на еднорози…

IMG_6710

По безкрайните алеи се губихме няколко пъти, и все се намирахме 🙂

IMG_6717

Тук-таме бяха сгушени китните къщурки от дворцовия комплекс – вила „Сюита“, вила „Гъбката“, вила „Гутман“ и т.н.

IMG_6734

Вила „Тихото гнездо“, където късат билетчетата за двореца. Отгоре я взехме за джамия поради островърхата и кула.

IMG_6722

От вътре ми се стори малко постна. Не точно като да е живяла царица вътре, може би повечето мебелировка е била изнесена по някое време…

В ботаническата градина можеше да изгубим цял ден, но пред нас ни чакаха още 400 км път. За съжаление всяко хубаво нещо свършва и така трябваше да сложим точката на тази експедиция по северното черноморие.

Много неща видяхме и още много остават да бъдат видяни. Нашето Черно море се представи в една по-друга светлина. Североизточна България има много различно излъчване. Бях много предубеден към всякакви морета, но се видя че все още има готини местенца, до които бетонът не е стигнал. Плажовете са каменисти и непривлекателни за масовката. Според същата температури под 50 градуса не са за море. Всичко това в комбинация с късния септември образува една идеална среда само като за мен 🙂

Райски залез и пълнолуние

Малко позабавих този пътепис и дори се чудех дали да го пиша въобще. Причините за това са по-надолу, а ако го виждате, значи все пак съм се наканил да го пусна 🙂 Но едно предупреждение още от тук – ако хапвате нещо, свършете си хапката преди да продължите 🙂

С Краси от доста време бяхме започнали да синхронизираме една разходка до хижа Рай и най-после дойде и нейното време. Нощуването естествено щеше да е на палатки и хамаци, а придвижването – с двойката 🙂

Та така събота сутринта се намерихме на Паниците. Ако съдехме по количеството паркирани (и паркирващи се в момента) коли – нагоре щеше да има доста човешки интерес… Ние пък веднага тръгнахме с фалстарт – на Краси телефона му изчезна. Връщахме се да го търсим, в търсенето впрегнахме най-високотехнологични устройства и часовници, ама нъц! Па то се оказа че телефона е у Рая и всичко беше наред 🙂 Нищо – по закона за запазване на всеобщата гадост, това трябваше да изчерпи фаловете нагоре и да изкараме супер 🙂 Дали?

Който не е ходил – пътеката започва покрай река Тунджа, като съвсем рано се отделя от нея. Тръгва рязко нагоре по много ерозиралия склон на дерето. В двуметровите каньони се ходи трудно – където може избирахме път покрай тях.

IMG_5705

За щастие този участък е сравнително къс и след половин час излязохме горе на равния черен път. Там е и табелата на парк Централен Балкан, където направихме първата подкрепителна спирка. Последва още едно ерозирало дере, но с много по-човешки вид в сравнение със стартовото. След около още половин час излязохме от дърветата на открито. Пред нас се откри гледка към връх Ботев и за по-наблюдателните – Райското Пръскало в подножието му. Беше късен август и очаквах то да е доста пресъхнало, но вода имаше:

IMG_5715

Следва един сравнително равен участък по слънцето. По средата му има пейки с маси, където спряхме да се разтоварим за малко. Обяд наближаваше, но бяхме решили да го направим на Мечата чешма. До там имахме още около час и нещо път.

IMG_5720

Минахме разклона за зимната пътека за Ботев и скоро се озовахме на края на платото. Пътеката почна тайно да се нижи надясно и надолу между дърветата и помирисахме сянката. Не изпуснахме златната възможност да композираме Рая с рая 🙂

IMG_5730

Пътеката слезе надолу и пресече първото поточе. Аз се натирих отдолу му да потърся малко по-интересни ъгли за снимане. Такива имаше, но светлина – не. Слънцето прежуряше и шарената сянка правеше снимките само на бели и зелени петна… Поне скоро стигнахме Мечата чешма, от където точно се изнизваше предната група туристи. Хора имаше много наоколо. Не чак в това количество като да си ходим по краката, но – много. След нас в рамките на половин час се появиха още поне 5-6 групи.

IMG_5741

Хапнахме стабилно, Краси извади и котлонче за кафе 🙂 Само пурите ни липсваха 🙂 И с нови сили продължихме пътя, който бяхме преполовили. От тук нататък пътеката се нижеше в склона на буковата гора.

IMG_5744

Пътеката ходи все напред и няма разклонения. Ако не сте идвали до сега, няма никакъв шанс да се изгубите.

IMG_5752

Последното бетонно мостче е като чекпойнт за почивка. Неслучайно надписа гласи „включи на 1-ва предавка и 4х4“ 🙂 От тук нататък започва голямото изкачване за излизане от дерето. Но преди това – почивка. С отстрелване на водоскоци и фотографи.

IMG_5755

IMG_5765

Следващата част се характеризира със стръмно изкачване по серпентината която се вие напред-назад. Има си и местните забележителности. Полегналото дърво.

IMG_5782

Изсмуканото дърво. Как става това? Извънземни?

IMG_5784

Скоро видяхме светлината в края на тунела. То се оказа не влака, ами слънцето, което прозираше през последните клони на гората. Излизахме на открито, в подножието на Райските Купени.

IMG_5788

Хижа Рай вече се съзираше в дясно, но пресякох уморените погледи на групата. Как ще идем на Рай без да сме се качили на купените? 🙂 Отбивката е само 10 минути, но си струва!

IMG_5791

Назад се вижда хижата и водопада.

IMG_5797

Доволни вече, тръгнахме да приключваме деня 🙂 На Рай естествено беше фраш. Дори и палатковата ситуация беше такова. По-късно видях долу по склона в гората перфектните места за палатки. Закътани, заравнени, дори с изградени огнища. Масовката хора се бяха опънали горе непосредствено пред хижата. Но в текущото време бяхме доста поизморени и разпънахме нашата сергия по-нагоре по в страни между едни камънаци.

IMG_5804

Наредихме се на една опашка за бира, която се точеше със скоростта на настъпана хлебарка. Лафката се движи по работно време… Не се изкефихме особено. Бобът се сервираше в много плитки чинии, а бирата беше топла. Хапвахме си на нашето място, когато залезът започна да позлатява въздуха. Слънцето полягаше зад билото и цялата местност беше изографисана от лъчи и златно зарево.

IMG_5835

IMG_5844

IMG_5854_5_6_tonemapped

Хората заформяха барбекюта, и ни гледаха интересно как с Краси сновем със стативи и фотоапарати и получаваме фото оргазми 🙂

IMG_5862_3_4_tonemapped

IMG_5867

IMG_5894

Много доволен залез! Върнахме се при Рая и Теменужка да си допием, пък те вече били на вълна миене на зъби и лягане 🙂 Ъ? Нищо… тамън продължаваме фото серията 🙂 Като изгря една пълна луна пък… За половин час вън стана по-светло от колкото преди залеза. Гонехме лунни лъчи между клони и палатки.

IMG_5911

IMG_5939

За един много кратък момент се замислих дали да не сменя хамака за палатка 🙂 Но много бързо отхвърлих всякакви еретични мисли, след като се мушнах на удобно на метър над земята 🙂

Тая вечер не спах добре. От моето място не се чуваше гюрултията от към хижата. Но към 3 сутринта излезе силен вятър, който озвучаваше цялата околия. А и нещо не ми беше добре на стомаха. Знаех си че не трябва да ям хижарски кебапчета…

z1

На сутринта корема ми се бълничкаше със своя воля. Имаше нещо вътре, което напираше да излезе, но не си беше избрало още през коя дупка 🙂 Мислехме да идем към водопада, но няколко топовни изстрела отекнаха в червата ми и отрязаха всякакви такива планове 🙂 Това ми подейства като последно предупреждение – грабнах тоалетната хартия и на прибежки се залостих в кенефа 🙂 Викнах назад ако не се върна до обяд да се прибират без мен 🙂 В тоалетната с такава сила разтоварих самосвала, че не знам как покрива издържа на взривната вълна 🙂 Слава богу и вентилацията беше добра 🙂 Свалих 10 кила тежест и след цяла вечност се престраших да изляза. Моите хора бяха ходили до Райското пръскало и вече си вдигаха лагера. Моя багаж беше почти събран. Хапнахме малко, което се оказа грешка за мен – стомахът ми реши да изнесе един бис… Втори път изцъклих очите и втори път кенефния таван издържа 🙂 А аз вече не смеех залък да лапна.

За слизането какво да кажа… Не беше толкова уморително. Аз не смеех да кихна и май не съм говорил много-много 🙂 Обядът се случи отново на Мечата чешма. До там вече бях малко позакрепил положението и се престраших да изям една филия хляб. На края от мен се чу едно предупредително „крррр“ и реших да не си пресилвам късмета 🙂

Слязохме де, не можах да боядисам река Тунджа в кафяво 🙂

IMG_5962

Хубава разходка беше, а аз ще я запомня като „онзи път когато се посрах на Рай“ 🙂

Връх Мусала – покрива на света

Връх Мусала – първенецът на България, та и на целия Балкански полуостров, таванът на света, покрива на вселената и последния етаж в блока на цивилизацията. Това избрахме за дестинация този уикенд. Планът беше оформен със Сашо и Цвета, а по-късно щяха да се присъединят Димо и Гошо от София.

Петък вечерта след работа багажа беше стегнат и чаках Сашови да се появят. Тях пък ги бил подгонил як шибанит с колата, та кацнаха в Пловдив чак към 9 и нещо. От тук продължихме с моята кола и скоро бяхме на Костенец, където щяхме да спим тази нощ. Ресторантът на хотел „Езерото“ точно затваряше, но успяхме да си откраднем по една бира. Имаше лека обърквация с резервацията, но дежурния на рецепцията оправи нещата и към 11 часа бяхме по леглата. Хотелската част нещо са я запуснали – напукана мазилка, извадени контакти, жици, стърчащи от тавана… Но пък ресторантът им предлага чудесни ястия и до сега колкото пъти сме спрели там за обяд, никога не сме били разочаровани.

На сутринта мръднахме до водопада. Видяхме че са наляти някакви пари в местността – изградени са парапети, беседки, градинки… Да привличат хора за кебапчийниците отпред 🙂

IMG_5976

Газ към Самоков. Там правят голям ремонт по центъра и малко се затруднихме да стигнем до автогарата. Виждаш я – ама отвъд 50 метра непристъпен заграден ремонт на площада. За сметка на това точно до автогарата ядохме супер яки закуски, Сашо омете цели две кремвиршки 🙂 Газ към Боровец. Оставихме колата на паркинга на хотела, където щяхме да спим тази вечер. На 200 метра от него се намираше долната лифтова станция, където чакахме на две опашки и се натоварихме и на лифта. Ако някой има нужда от тоалетна, препоръчвам там долу да отиде, понеже следващия половин час няма как… а пикочния мехур може да се окаже под напрежение от спиращите дъха отвеси под кабинката 🙂

IMG_5982

На връх Ястребец са кацнали една шепа кръчми и кафета. Тук някъде трябваше да бъде и хижа Ястребец, но не можах да я видя. От там напред се разкрива гледка към хижа Мусала, заслон Леденото езеро и самия връх Мусала.

IMG_5992

Пътят е ясен! Просто следвай безкрайната върволица от хилядите хора. Великото преселение на народите. От тук, чак до върха постоянно настъпваш чужди крака. През деня да сме се разминали с поне десет хиляди души…

В началото се върви по широк черен път, който е относително равен. Наклонът напред е леко надолу. В ляво се вижда долината по северния склон на Мусала. В дясно над нас има един ръб, който е горната част на ски пистите. Пътят е пронизан напречно от 3-4 писти с прилежащите им влекове. Сега като се замисля, може би щеше да е по-интересно да се движим горе по ръба – GPS-а даваше пътека от там – през върховете Алеко и Безименен. Но пустия му стаден инстинкт за добро или за зло ни пусна по масовата пътека долу…

IMG_5997

Задминахме няколко сухи гьола. По едно време стигнахме до официозната пътека на природен парк Рила.

Точно 1 час след лифта излязохме на хижа Мусала. Тук се вихри сериозен строеж. От ляво е малката стара хижа, а от дясно – нещо голямо и бяло, което някой ден ще стане новата хижа. Освен това в близката околност се виждаха още няколко постройки в различен стадий на недовършеност.

IMG_6008

Разтоварихме се и направихме една почивка. Точно под сградите се беше пльоснало седмото – най-долно от Мусаленските езера. Дълбоко е около метър и половина и въпреки забраните, всеки цопа в него 🙂

IMG_6010

Потърсих чешма да си налея вода. Навън не се виждаше такава. Питах вътре един чичка на лафката – „ей там, в ляво“… Намерих чешмата, ама греда – няма го кранчето! Къде е кранчето, ве? „Де да знам“. Кой знае, ве? „Де да знам“… Греда! Другия път на хижа Мусала ще си ходим с клещите!

От хижата нататък има две пътеки. Едната започва в дясно покрай езерото и се движи стръмно нагоре покрай склона. Другата, по която хванахме, тръгва покрай левия бряг на езерото. Пресича малко отточно поточе и минава между две други езера. По-голямото е Каракашевото езеро и е дълбоко 6.6 метра.

IMG_6025

От там пътеката хваща не много остро нагоре през камъни и морени. Съвсем скоро стигнахме до една благодатна чешма. Тя представляваше каптаж с тръба. Дебитът беше страхотен и пълнеше малко шише за половин секунда 🙂

Взимахме височина и по време на почивките съзряхме назад язовир Искър. От това разстояние изглеждаше малък и скромен.

IMG_6032

С един последен напън излязохме на Алековото езеро (14 метра дълбочина), което се намира в подножието на връх Алеко. Тук нашата пътека се съединява с другата пътека, идваща от хижа Мусала.

IMG_6038

Пътят естествено е един – напред и нагоре! 🙂 Растителността рядко оредяваше. Вече нямаше и клек, а дори и рехавите тревички бяха започнали да се отказват. Изкачването беше сравнително полегато и се редуваше с дълги равни участъци. След поредната серпентина, пред нас грейна като скъпоценен камък заслон Леденото езеро.

IMG_6044

До сега ни печеше слабо слънце, но за да ни стане по-интересно над нас се заформиха едни фотогенични облачета…

IMG_6047_8_9_tonemapped

На заслона мерака в групата рязко падна, и за малко да изгубим хора 🙂 Но с всеобщо окуражаване всички продължихме напред. Срещу заслона се намира Леденото езеро – най-високото от Мусаленските езера и може би най-високото и на Балканския полуостров. То е и най-дълбокото – 16 метра. От там започваше финалния напън нагоре. Върволицата от човеци беше разделена на две. Лятната пътека подсичаше като змия склона и постепенно се набираше нагоре. Зимната колова маркировка цепеше право нагоре по каменистото ребро, като за улеснение по коловете беше прокарано и стоманено въже. Имаше някои екземпляри на които им беше скучно по нормалната пътека и минаваха от там 🙂

IMG_6058

Взимахме стабилно височина и гледките ставаха все по-страхотни с всяка измината крачка. Имаше етапи на които с един поглед се обхващаха 5 езера, 3 хижи и заслон 🙂 7-те рилски езера ряпа да ядат! 🙂

IMG_6078

Преминавайки през реброто със зимната пътека се откриваше гледка и към западна Рила – като гребен се бяха наредили върхове, които не познавах.

IMG_6079

Неусетно зад последния завой се оказа че сме на върха 🙂 Той представлява неголямо плато с няколко постройки – метерологична станция, екологична обсерватория на БАН, частен лифт за нуждите на персонала, няколко антени и т.н.

IMG_6092

Вода пак нямаше. „Най-близо – долу на заслона“ рече чичката на лафката. Заслонът пък изглеждаше толкова далече – все едно се намира на долната земя.

IMG_6097

На север долу където се събираха планинските склонове се виждаше част от язовир Бели Искър.

IMG_6100

Пак на север се виждаха и Маричните езера, които даваха началото на река Марица.

IMG_6101

С това ще запомня тази разходка – че на където и да се обърнеш, изскачаха изневиделица езера 🙂

Помотахме се малко на върха и за съжаление трябваше да се връщаме. Времето беше доста напреднало, а лифта работеше до 18 часа. Той се виждаше ей там в далечината, все едно не ни чакаха 3 часа път до него 🙂

IMG_6104

На слизане рекохме да пробваме зимната пътека с въжето, ама… още на първия сегмент щях да се насера и си рекох че това не е за мен 🙂

IMG_6123

За двайсет минути бяхме на Леденото езеро, от където заредихме малко вода и си налегнахме парцалите надолу. Часовникът тиктакаше и трябваше да побързаме. Поради това снимки липсват, а точно сега беше моментът за тях! Светлината беше тръгнала да се златосва. Хората се бяха изнизали. Само тук-таме се виждаха откъснати групички и бяхме на прага на часа в който планината можеше да стане само наша… Претупахме слизането, като почти го обърнахме в бягане 🙂 Но си струваше – хванахме опашката на лифта 5 минути преди края на работното време. От там нататък последва слизане в Боровец, ядене и пиене.

Интересна разходка се получи. Мусаленския циркус е осеян с езера. Зад всеки ъгъл дебене гьол. Видяхме малко снежец. Теренът е приятен, без изкачвания-душегубки. Сянка няма, но защо са ни дървета да ни скриват гледките? 🙂